Бяла рокля

Нарече ли ме със нейното име?

Или със думите си жални ме разруши?

Аз зная, стиховете ти не са възхвала

за нечии насълзени от студа очи...

След теб съм песен, искрена и стара,

след теб съм молитва за минал живот.

Изгубена във танца на своята воля,

смирено да се обръщам към Бог.

Дано си щастлив – където и да бъдеш,

дано съм щастлива – пожелавам си сега.

Гледай – само миг отне да осъзная

къде се е крила толкова време Любовта..!

Талант ли е, кажи ми, да не можеш

на отражението свое ти да прошепнеш:

"Обичам те... и то неизмеримо много,

обич друга не е нужно да срещаш!"

Нежността ми без зов да събуждаш –

сякаш тя е просто една детска игра...

Не ме вълнуваш, въобще не те вълнува

колко чувствени са всичките мои слова.

Във очите негови да съзреш покой,

с ръка на сърцето да му думаш нежно,

че от Спасение имаш нужда, а той

да казва без думи във време снежно:

"Спасението мъж не ще ти даде,

трябва ти сама да го намериш...

Не се занимавай със мене, дете,

бяла рокля искаш, а пътят ми – черен."

Венчавка със студа

Животът започва тогава, когато изчезнат

тръпката от кавгите и споменът за гнева.

Животът ни подарява само едно венчило

и примамва ни да се влюбим в любовта...

Ако има Рай, той е в прегръдката топла

и утехата в очите на специалния мъж...

Облечеш ли невинността си във бяло,

тя няма да те упрекне нито веднъж.

Цъфтежът ти е дар за всяка гледка -

но моля те, само едно нещо запомнѝ:

Леда, колкото и влюбено да го гледаш,

от обичта ти той няма да се разтопи...

Мъжът, ако не може себе си да разбира

и душата му дом е на спомени и самота,

то той е сляп за искрата във очите

дори на най-красивата и грижовна жена.

Подир него тръгнеш ли - болката те чака,

да се спънеш във всяка негова усмивка.

Недей да се превръщаш в греховна съдба,

която пазена е само от една завивка...

Тяло да си, от аромати уханни изваяно -

със восък стопен ще те измами страстта,

сърце да си, и тебе също ще подлъжат

да се молиш за трошица от нечия доброта.

Ще се срещнем...

Когато кротко дъждът вали и вали,

капките по прозореца, когато се стичат,

когато отдавна нас не ни боли

и със теб вече... можем да обичаме...

Тролеят ще препуска, но бавно,

по улиците на онзи побъркан град:

за мен - наздравица вдигната плавно,

а ти за него: просто пореден непознат...

Ще си бъда забравила чадъра.

Шшт, ще бъде в мен, но това е тайна!

Ще те погледна, а после ще се обърна,

да запазя времето в наивност крайна.

Усмивка ще ти подаря веднага,

щом потърсиш мойта многолика памет.

А в ума ми - неочаквана изненада

за страха ти, стоящ във ъгъла, на зàвет...

Ще си открадна кратък допир,

да видиш, че от теб съм много по-добра

в изкуствата на парещия вопъл,

в рецептите за стонове и малко самота...

Не ще видиш в очите детински

очакване за нещо повече..., за любов.

И сякаш гледащ изгорени снимки,

ще се чудиш: "Дали не бях жесток?"...

Ще се срещнем... Не зная кога.

Но дръж чадъра си дотогава отворен.

Че дъждът те сполетява едва

когато забравиш, че за него си достоен.