"Себедарявам" или как излекувах детските си травми

Ако трябва да съм честна, малко ми е трудно да говоря за тази книга. Не защото не знам какво да кажа, а защото нямам нужда да говоря за нея. Тя е толкова сантиментална и толкова важна за мен, че не мога да я нарека просто книга като цяло. Тя не е книга. Тя е моят личен спасителен кораб. Тя е моята автотерапия.

Това са текстовете, които писах цели две години, докато се мъчех най-накрая да победя болката, да излекувам детските си травми и евентуално, ако успея, в един момент да обикна себе си. Да се науча да се грижа за мен самата. А в началото това ми се струваше като мисия непостижима. Имах толкова много психосоматични болки - физически болки, породени от емоционалните ми проблеми, всичките ми страхове и несигурности. Трябваше аз да бъда своята собствена спасителка, защото нямаше кой друг да ме спаси.

Ходех по психолози. Намерих една психоложка, с която работих, но в един момент се оказа, че това няма да помогне. Защото аз не съм създадена да позволявам на някого да ме спаси. Не съм създадена и да позволявам на някого да ми помогне да спася себе си. Изглежда съдбата ми беше сама да се спася. И казвайки това, се разплаквам, защото наистина е важно за мен. Колкото и да се чувствам излекувана, колкото и вече да съм силна и уверена, винаги ще помня онази своя версия, онова момиче, което се мъчеше, на което му беше толкова трудно.

Когато всички бяха заспали, лягаше в леглото си и започваше да пише малко по малко в личния си терапевтичен дневник, вярвайки, че щом Бог му е дал дарбата да пише, значи творчеството е най-лечебното нещо за него. То сядаше, пишеше и плачеше адски много. Затова и предварително си подготвяше няколко пакетчета сухи кърпички.

Тогава вярвах, че щом психолозите не могат да ми помогнат с всичките си типове обучения, щом това някакси не е за мен и не се получава, значи може би аз мога да си помогна. И добре, че го вярвах, защото имах отчаяна нужда някой да започне да бъде мил към мен, да ме подкрепя, да ме закриля, да ми казва: „Не си изгубена. Ти си специална. Ти си важна. Ти си красива. Ти си истинско съкровище и съм благодарен, че те има.“ Имах толкова голяма нужда някой да ми го каже, а си давах сметка, че преди аз да съм си го казала, малко ще бъде трудно някой друг да ми го каже. Първо трябваше аз да повярвам в това.

Почти всяка вечер пишех в този дневник. Плачех. Плачех адски много. Спирах да пиша, гледах в някаква неизвестна точка някъде в стената и още повече плачех. Исках да почувствам всичката тази болка, за да може в един момент тя да излезе от мен, да се изпари. Но всъщност не бягах от болката. Не. Всъщност, плачейки, аз я прегръщах. Прегръщайки себе си, прегръщах болката си. И толкова много се гордея с това. Изключително много.

След като приключвах с писането, нервната ми система до такава степен се отпускаше, че цялата се стоплях. Мога да опиша това състояние като усещането, когато си легнал след много горещ душ и си се завил с четири-пет дебели одеяла. До такава степен ми ставаше топло и се чувствах толкова обичана и отпусната, че единственото, което ми се искаше да направя, беше да оставя дневника до възглавницата заедно с химикалката и просто да легна и да се завия. И дори без да се намествам в подходяща поза за сън, просто да заспя така. Защото най-добрата поза за сън е позата, в която съществува същото усещане - усещането „Аз се чувствам обичана от самата себе си“. И вярвам, че това е най-ценното и най-магичното нещо, което един човек може да изпита в живота си. Да се чувства обичан от самия себе си.

Това представяне стана изключително разхвърляно, но това е защото е истинско. И много държа да е такова. И така… готови ли сте за малко творчество? Ще ви прочета някои от любимите ми моменти в книгата, макар че цялата тя ми е любима. Готови ли сте? Започваме!

Първа част - Терапевтични текстове

„Писмо до детското ми аз“

Здравей, изящество неземно.

Пишe ти кака Дари от Новото време - твоето ново и по-голямо аз. Знам за всеки шамар, който ти беше ударен, и за всяка грозна сцена, която трябваше да изтърпиш. Знам за всеки крясък, който те изплаши. Имам една изненада за теб. Всичко това приключи.

Зная, че това е най-големият подарък, който някога някой може да ти даде. Успях. Понесох много болка, плаках, крещях, но се справих. За нас.

Съкровище, каквото и да ти се случва сега, не се страхувай. Кака е тук и ще те защити. Дори някой да започне да ти крещи, да ти се кара, дори да те обижда и да тръгва да те удря - не се бой. Ти само се хвани за крайчето на роклята ми и се старай да се усмихваш. Ти не си виновна или отговорна за чуждия гняв. Ние не сме. И ако трябва - ще се защитим.

---

„Писмо до страха ми“

Здрасти, страх. Господи, толкова, ама толкова те мразя. Толкова е трудно да се науча да те приемам. Мразя те, защото ме караш да се чувствам несигурна, неуверена, слаба и уязвима.

По дяволите, не мога да се защитавам сега. И ти се появяваш точно когато не мога да се защитя, а си мисля, че е нужно, защото има някаква опасност. А такава няма.

Страх, не мога да те понасям. Презирам те, защото ме нараняваш и отнемаш моята увереност. Толкова си отблъскващ, страх. Виж какво правиш с мен. Как ме караш да треперя и да не умея да стъпвам уверено. Виж как ме отдалечаваш от мечтите ми.

Мразя те, страх.

---

„Писмо от Силното ми аз до Уязвимото ми аз“

Седя и се чудя какво да ти кажа. Наистина ми е трудно да бъда мила и грижовна към теб, защото това значи да приема, че досега не съм се научила да бъда перфектна в нежното си отношение към теб. Трудничко е. Не беше лесна година. Изобщо. Минахме през какво ли не - двумесечен плач, страх, несигурност, наранена уязвимост, защитни механизми, крайности.

Слънчице, искам да ти кажа, че за тази болка през тази година не беше виновна ти.

---

„Писмо до тялото ми“

Тяло, здравей. Знаеш ли колко те обичам? Ама наистина. Плача още преди да съм започнала да пиша. Плача от обич и състрадание към теб, защото знам как се чувстваш. Чувам тишината ти и знам, че просто се опитваш да се пазиш.

Знаеш ли от кое ме боли най-много? От това, че причината е в мен.

---

„Писмо до мен преди година“

Здравей, безценна моя. Аз съм Дари от бъдещето. От 13 август 2025 - една година след написването на „Писмо до страха ми“.

Тук съм, за да те уверя, че ще постигнеш всичко, с което сега смяташ, че няма да се справиш. Нека това писмо бъде като потвърждение за теб, ако се намираш някъде назад във времето, или в паралелен свят. Нека то те успокои.

Знам, че си силна. Знам, че се бориш. Знам, че си на прав път.

Не спирай да се прегръщаш.

И помни, че болката не е вечна. Само обичта е.

Всичко ще постигнеш. Даже и повече.

Ти само не се предавай. И вярвай.

Чакат те толкова големи чудеса,

за които дори не си мечтала.

---

Част втора - Поезия по пътя към себегрижата

„Някои ми казаха преди години,

„За да може човек да повярва в Бог,

първо в сърцето си трябва да види

какво е да изпитва истинска любов!“

„Поглеждам - цяла съм божествена.

Как да не вярвам и ази във Бог?

Нали любов към себе си изпитвам,

а от Него сътворена е моята любов.“

„В тази нощ, ухаеща на утро свято,

заставам пред вас, чудни хора добри,

и от сърце ви моля - затворете очите си,

дайте шанс душа ми да се възроди.“

„Плача понякога. Не от тъга, от любов

към всички неравности по пътя ми.

Плача от обич - към себе си, вас и Бог

и бавно предават се всички трудности.“

„Запомнила чудната вечер, когато

позволих да призная, че адски боли,

и бързо успях да докосна безкрая,

и бързо Рая със любов си подарих...“

„О, проклето минало и грешки,

дето дадоха ми сила на богиня!

О, живот във бъдеще време,

за вас намерих ли красиво име?“

„Аз съм любов! На своята обич

аз съм и майка, и също дъщеря.

Моята сила гора е - чудна, висока

и в нея постоянно стават чудеса.“

„Събарям тази сила лъжовна!

Събарям тухлената си стена!

Елате, вижте - чувствам, хора!

Аз съм уязвима... И не ме е срам.“

„Никого вече не ще заблудя.

И себе си не ще заблуждавам.

Вечно на моя живот любовта

Мойта Уязвимост ще остане.“

„Та аз в очите си съм носела

милиони ярки звездици,

а никой мене не е научил

да ги пазя и силно обичам.“

„Детето в мене... приказки чете ми.

Паднали са в мене... всичките стени.

Детето в мене вече е щастливо,

защото дадох му... право на мечти.“

„Когато съм вярна на всичко това,

ако някой попита какво изобщо правя,

аз ще му кажа с гордо вдигната глава:

„Аз живея. Уча се. Обичам. Аз Себедарявам.“

„Как мислех „Няма да се справя!“,

а това били са чужди убеждения.

А днес, о, Боже, днес съм цяла!

Любов съм. И вдъхновение...“

„И дори да не ме короноват

като най-добрата Поетеса на света,

аз ще бъда изключително горда,

че съм станала Щастлива жена.“

„Обичай ме, но само ако умееш.

Не е лесно, повярвай, точно това.

Но дори и от страх да не посмееш -

спокойно, мога да се обичам и сама.“

„И малко по малко... хей така

като в приказка стара, вълшебна,

момичето с насълзени очи

себе си обикна, себе си намери.“

Край.