За бунта на Виталиан и неговите федерати – българи
Иван Стоянов
On the Revolt of Vitalianus and his Bulgarian foederati
Ivan Stojanov
Abstract: The article deals with a slightly overlooked episode of the early history of the Bulgars and their role in one of the most controversial chapters in the history of the Christian Faith. As a result of the struggle between Chalcedonians and the Non-Chalcedonians – mainly the eastern Monophysits, dating from the middle of the Vth century, Roman society found itself in a crisis. The efforts of the Emperors from Marcian (450–457) through Zeno (474–491) to resolve the Christological problem about Christ’s two natures eventualy led to the securing of a certain measure of ecclesiastical peace in the East, for a couple of decades, but at the cost of a Schism between the Patriarchate of Constantinople and the Papacy. In the second decade of the reign of Emperor Anastasius (491–518), whose fiscal stringency and promotion of Monophysitism were widely unpopular through the Balkan provinces of the Empire, comes foederatorum Vitalianus led an armed rebellion against Constantinople, seeking justice both for his fellow soldiers and the thousands of recently prosecuted and deposed Chalcedonian monks. Relying mainly on his Bulgarian foederati, Vitalian rose up as the Champion of Orthodoxy – which eventualy triumphed over the Monophysitic heresy. This study is based on a vast variety of literal evidence; on both modern studies and ancient texts, left by the people involved in the regarded events.
Анастасий I и неговото време:
Чрез решение на Сената, на овдовялата августа Елия Ариадна (ок. 450–515 г.) и най-вече под натиска на константинополци, за римски император в 491 г. бива избран родения в Дирахиум Флавий Анастасий (491–518 г.)1 – един от тримата висши силенцарии (лат. decurio silentiariorum). Със смъртта на император Зинон (474–491 г.), чието управление може да бъде определено за едно от най-динамичните през V в., започва един от поредните повратни периоди от историята на Римската империя. Зинон завещава на своя приемник Анастасий I няколко нерешени и наболели въпроса, породени от неуредените римо-варварски отношения и от издаването на т.нар. „Енотикон― (гр. ἑνωηικόν) – целящ да изглади различията между враждуващите с десетилетия християнски фракции – поддръжниците на Халкидонския събор от една страна и техните противници монофизити от друга2.
От петдесетте години на петото столетие Романия и римското общество представляват общност, в която религиозно-политическото единство изглежда трудно достижимо. Богословските спорове и най-вече нововъзникналите такива, свързани с двете природи на Христос – божествената и човешката, породени от спора за обръщението ―Богородица‖, отнесено към Дева Мария, между Кирил Александрийски (412–444 г.) и константинополския архиепископ Несторий (428–431 г.), надхвърлят
1 PLRE, Vol. II, AD 395–527. Cambridge University Press 1980, pp. 78–80.
2 За предпоставките, причините и последиците от религиозната криза, в която изпада християнския свят във втората половина на V в., вж. Омарчевски, А. „Акакиевата схизма (484-519)― в: Годишник на Софийския университет, Богословски факултет. София 2005, с. 211–402.
рамките на теологията и приемат политически характер. Съгласно Несторий и учението му Исус Христос не е Богочовек, тъй като в него божественото пребъдва благодатно, а не по същество. За това Дева Мария не би трябвало да се именува Богородица, а Христородица или Човекородица3. Опитите на Кирил Александрийски да разясни на Несторий богочовешката природа на Христос остават безрезултатни. Не дават резултат и старанията на Кирил да реши спора чрез медиаторството на Теодосий II (408–450 г) и сестра му Плухерия. Едва след обявяването на несторианството за ерес и от папа Целестин (422–432 г.), Теодосий II свиква Вселенски събор в гр. Ефес. Двубоят между предстоятелите на двете църкви завършва с детронирането на Несторий и обявяването на учението му за еретическо на Първия Ефески събор от 431 г. Този събор не съумява да реши назрелия теологичен проблем, а вместо това довежда до утвърждаването на несторианството, чиито последователи на свой ред провеждат отделни заседания и обявяват Кирил Александрийски за еретик4.
След старателни приготовления през 451 г. в малоазийския град Халкидон се провежда Четвъртия Вселенски събор. Формален повод за свикването на Събора е свикването на такъв от Теодосий II, отново в град Ефес през 449 г. – наречен по-късно „Разбойнически― (лат. latrocinium). Вторият Ефески събор е свикан по настояването на Диокор Александрийски (444–454 г.) и основната му цел се състояла в това да се разбере, имал ли е основания Флавиан Константинополски (446–449 г.) да отлъчи константинополския архимандрит Евтихий (ок. 380–456 г.) за непризнаване двете природи на Христос5. На легатите на Римския апостолически престол, носещи послание от папа Лъв (440–461 г.) – т.нар. Tomus Leonis, до Флавиан, обобщаващо позицията на Рим по отношения на христологичния спор и гласуващо доверие в решението на втория, не е дадена възможност да говорят. Мнението на папата не е зачетено от Диоскор, а писмото му остава непрочетено. Вместо това Ефеския събор детронира Флавиан и връща сана на Евтихий.
В Халкидон за пореден път бива осъдено несторианството, а наред с него и евтихийството като ереси. Император Маркиан (450–457 г.) решавайки, че е преодолял вредния за църковното единство спор около двете природи на Христос, официално забранява повдигането на въпроси свързани с „[…] рождението на нашия Господ и Спасител―. С едикт е прокламирано, че: „[…] спорът около Закона на православните християни е приключен […] Високопреосвещените епископи от различните провинции, съобразно с моята заповед, дойдоха в Халкидон и формулираха в една ясна дефиниция какво трябва да се съблюдава при Богопочитанието‖6. Съборът приема най-значимата догматична формулировка в Православното вероучение, а именно, че: „[…] всички съгласно учим да бъде изповядван един и същият Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по отношение на Божествената Си природа и съвършен по отношение на човешката Си природа, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божествена природа и единосъщен нам по човешка природа, във всичко подобен на нас, освен в греха […]―, т.е. че Исус Христос е една личност, една същност (гр. ὑπόζηᾰζις) в две природи7.
3 Бакалов, Г. Византия. Лекционен курс. София: УИ „Св. Климент Охридски― 2006, стр .85.
4 Пак там, стр. 86.
5 За събора, вж. Davis, L.D. The First Seven Ecumenical Councils (325-787): Their History and Theology (Theology and Life Series 21). Collegeville 1990. p. 342.
6 Подробно за заседанията на събора, вж. Омарчевски, Посл. цит. съч. стр. 220–222.
7 Пак там, стр. 211. Осъдени са: тези, които говорят за разделяне на едната личност на Иисус Христос в двама Сина; тези, които учат, че Божеството в Христос подлежи на страдание; тези, които допускат сливане и смесване на двете природи; тези, които учат за небесен човек в Христос и тези, които признават две природи до съединението, а след съединението – една природа, вж. пак там, стр.
Решенията на Халкидонския събор нанасят удар най-вече върху претенциите и престижа на Александрийската църква - чийто предстоятел Диоскор бива лишен от сан и съден на Събора, изместена от Константинополската посредством т.нар. 28-и канон, с който на последната се отрежда второ място след това на Римския апостолически престол. Разбираемо Източните църкви и най-вече тези на Сирия и Египет, в знак на протест, впоследствие остават твърдо на позициите на монофизитизма, а решенията на събора задълбочават антагонизма между Константинопол от една стана, и източните провинции от друга8. Въпросният 28-и канон поражда недоволство и у самата Римска църква, чиито представители на събора пропускат гласуването му, защото освен, че гарантирало второстепенната роля на Константинополската църква, прогласява и еднаквостта в привилегиите (лат. isa presbeia) между двете. Легатите на папа Лъв I заявявили, че тъй като нямат нужните правомощия, не биха имали правото да подкрепят решение, влизащо в разрез с каноните на Първия Вселенски събор от 325 г., нарушаващо прерогативите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и Йерусалим. Въпреки това, Римският апостолически престол – в лицето на Лъв I, става изразител и най-висш пазител на халкидонското учение, тъй като именно неговия Tomus до Флавиан заляга в основата на халкидонизма9.
Отчуждаването на Изтока към трета четвърт на V в., породено от задълбочаващия се конфликт между халкидонисти и монофизити от едната страна, в това число и издигането на обявения за еретик Петър Монг10 за глава на Александрийската църква, и личната амбиция на константинополския патриарх Акакий (472–489 г.) – от друга, принуждават император Зинон да изададе едикт, заобикалящ проблема с двете природи на Христос, утвърждавайки, че той „[…] един е и в чудесата, и в страданията, които доброволно е претърпял по плът‖. Въпросният едикт или „Енотикон―, осъжда ученията на Несторий, на крайния монофизит Евтихий и техните последователи. Но не отменя, нито пък ратифицира, решенията на последния Халкидонски събор, който не бива почетен като Вселенски в едикта и чиито канони влизат в открито противоречие с интересите на Източните църкви. Наред с анатемите над въпросните еретици, на анатема биват подложени и всички непризнаващи Никейо-Константинополския символ на вярата, изповядващи „[…] нещо друго, сега или в друго време, на Халкидонския или на който и да е друг събор―11. Приемането на едикта от халкидонистите и от техните източни противници допълнително се усложнило от тези обстоятелства, но в крайна сметка „Енотикона― бива подписан от новия, но непризнат от Рим, Александрийски патрирах Петър III Монг (482–490 г.) и от главата на Антиохийската църква – Петър Фулон (485–488 г.).
Римският Апостолически престол, от друга страна, оглавен от папа Феликс III (483–492 г.), реагира изключително остро на действията на Зинон, който посредством
8 Египетската църква отказва да подпише постановленията на Халкидонския събор и текста на съборното вероопределение, същността, на което в синтезиран вид е дефинирана от Омарчевски така: „Единият Христос, Единият Въплътил Се Син Божи е истинен и съвършен по божество и човечество―, вж. Пак там, стр. 23
9 След прочитане Лъвовото послание, представляващо изповедание на православната вяра, участниците в Събора възкликват: „Това е вярата на отците, това е вярата на Апостолите. Това ние всички вярваме и така вярварт православните. Анатема на този, които не вярва. Петър проговори чрез Лъв. Това проповядваха Апостолите […]‖.
10 Патриарх Акакий спомага за възкачването на Петър Монг – александрийски монофизит и син на тъмнината за какъвто го определя същия години по-рано, на патриаршеския престол, надявайки се по този начин да затвърди влиянието на Константинопол над източните църкви, вж. Омарчевски, Посл. цит. съч. 246.
11 Въпреки че не засяга директно въпросите с единосъщието и двете природи на Христос, въведени от Халкидонския събор, имперското правителство в действителност налага в по-друг вид халкидонското учение, вж. Пак там, стр. 253.
едикта открито изземвал прерогативите на Църквата по отношение разрешаване теологичните въпроси. Самият факт, че нито императора, нито патриарх Акакий сметнали за нужно да уведомят папата за издаването на документа е достатъчно красноречив за изолацията, в която бива поставен Рим. Настойчивите искания на римския първосвещеник към Зинон и Акакий да осъдят Петър Монг – „когото апостолската катедра отдавна е осъдила― – като враг на Халкидонския символ на вярата остават без отговор, а последвалата мисия на римските легати от лятото на 483 г., натоварена със задачата да изискат обяснение от въпросните, се превръща в пълно фиаско12. А след провеждането на събор в Рим, на 28 юни 484 г. папа Феликс III издава едикт, отлъчващ Константинополския патриарх13, с който се постановява, че: „[…] титлата и длъжността ти на епископ (на Акакий, б.а.) са отнети и никога от теб не трябва да бъдат свалени оковите на анатемата―, а до Източните църкви е изпратено окръжно писмо, затвърждаващо анатемата над Петър Монг. Акакий, от своя страна, изважда името на папата от диптихтите, с което започва продължилата над три десетилетия схизма между Рим и Константинопол.
Въпреки смутното време, в което е отредено на Анастасий I да управлява, той се доказва като един от най-успешните, макар и противоречиви, римски императори от късната Античност. Още в първите дни на своето царуване шестдесетгодишният император, ако и първоначално да среща подкрепата на столичното население, влиза в открит конфликт с брата на покойния Зинон – исавриеца Лонгиний Кардалски14 – magister officiorum към 491 г. и поддържащите го фракции от партиите на Зелените и Сините.
Обстоятелството, че Анастасий заема престола като изградена вече личност, притежаваща нужния житейски опит и зрялост, обяснява хладнокръвието и решителността, с които новоизбрания император подхожда към разрешаването на зреещия конфликт, но от друга старана – напредналата му възраст би обяснила и по-скоро отрицателното му отношение към Хиподрума, артистите и карнавалните игри15, а оттам и недолюбването му от Зелените и Сините. В първите дни на неговото управление въпросните партии организират агресивни протести срещу константинополския префект и подпалват част от града. След бързата разправа с протестиращите от столицата са изгонени артистите и състезателите от Хиподрума, наети предната година от Лонгиний.
За инициатори на размириците в столицата са посочени исаврийския гарнизон и Зиноновия брат, който на свой ред бива заточен в Египет. Ответната реакция на Лонгиний не закъснява и към Константинопол се насочва 15 000 исаврийска войска. В продължилия близо десетилетие двубой между Анастасий и Лонгиний решаваща роля изиграват имперските военнокомандващи Йоан Скит и Йоан Гърбавия, чиито обединени войски нанасят съкрушително поражение на бунтовниците през 492 г., а 5 години по-късно в бой загива и самия Лонгиний16.
Още преди да бъде коронован на 11 април 491 г., Анастасий I е заставен от православния константинополски патриарх Евфимий (490–496 г.), да даде писмено клетвено обещание или изповедание на вярата, че ще спазва постановленията на Халкидон. Като някогашен претендент за глава на Антиохийската църква (след смъртта
12 Пак там, стр. 260.
13 Акакий е обвинен, че си е позволил да ръкополага в Понт, Азия и Тракия, нарушавайки по този начин 6 Никейски канон; обвинен е и в това, че е възстановил общението с Петър Монг – осъден еретик.
14 PLRE, Vol. II, p. 688.
15 Анастасий забранява битките с диви животни и представленията с мимове, обявявайки ги за езически, вж. Joshua The Stylite. The chronicle of Joshua the Stylite, composed in Syriac A.D. 507. (ed. and trans. Wright, W.) Cambridge 1882, XXXIV; XLVI.
16 Treadgold, W. A history of the Byzantine State and Society. Standford University Press 1997, pp. 164–166.
на Петър Фулон, б.а.), на императора не били чужди богословските спорове, обхванали Романия в последните десетилетия на V в.17 Oтношенията му с патриарх Евфимий биват белязани и от нескритите пристрастия на Анастасий I към ереста на Евтихий, и от един инцидент, разиграл се в Голямата църква (гр. Μεγάλη Ἐκκληζία) в Константинопол, след който столичният патриарх изхърлил тогавашния силенцарий от храма, а Зинон го изпратил като изгнаник в Египет18. Напрежението между двамата ескалира и към 493 г. улиците на столицата за пореден път се изпълват с хора – този път халкидонисти, у които Евфимий намира нужната подкрепа, за да се опита еднолично да разреши проблема с Римската църква19. Едва през 496 г. императорът успява да детронира и заточи Евфимий, обвинявайки го в заговор с исаврийците, а за константинополски патриарх е избран умерения халкидонист Македоний II (496–511 г.)20.
Следващото десетилетие от управлението на Анастасий I преминава бурно, под заплахата както на външни, така и на вътрешни противници, въпреки които императорът успява да стабилизира Романия, прокарвайки една основна финансова реформа21. С помощта на своите съветници Йоан Пафлегорийски и Марин Сирийски той успешно заменя девалвиралите и обезценени медни и бронзова монети (лат. nummus)22 с нови такива – базирани на т.нар. фолис. Анастасиевият фолис с тегло от около 8.5 г към края на V в. достига до около 17.5 г към второто десетилетие на VI в. (при съотношение 210 фолиса за солид, б.а.) добива огромна популярност. Фолисът става основно разменно средство, вместо ценния златен солид, както при частните плащания, така и при държавните такива. Наред с това е въведен редовен поземлен данък върху всички землепритежатели, премахнати са натуралните данъци, вземани от населението и са въведени парични събирани в злато, а през 498 г. е премахнат и т.нар. σπςσαπγςπον – данък, плащан от търговците и занаятчиите, и събиран на всеки 4 години накуп от градовете23. Във връзка с това е създадена и нова длъжност – videx civitatis, носителят ѝ отговарял за съблюдаване и регулиране събиранията на данъците от градските съвети.
Анастасий I премахва и практиката на задължителните вземания (лат. coemptio), извършвани срещу фиксирани от държавата цени. В страни от реформите остава диоцеза Тракия, чиито данъчни постъпления се оказват недостатъчни за изхранването на армията, дислоцирана из нейните провинции24; обстоятелство, което обяснява защо тракийците не остават безразлични към Виталиановия бунт от второто десетилетие на
17 Theophanes, chron. A.M. 5983; Теофан също така свидетелства, че майката на Анастасий I e била манихейка, а вуйчо му арианин.
18 Theophanes, chron. A.M. 5982.
19 Евфимий провежда събор в Константинопол, на който са затвърдени решенията на Халкидон и продължава контактите си с папа Феликс III (483–492 г.), с цел да получи неговото признание и да го привлече към общи действия срещу александрийския патриарх, вж. Jones, A.H.M. The Later Roman Empire, 284-602: A Social, Economic, and Administrative Survey, Vol. I. Oxford 1964, p. 232.
20 Македоний II не се ползвал с популярността на своя предшественик и приятел Евфимий сред столичните халкидонисти, тъй като по настояване на Анастасий I приел да подпише „Енотикона―, вж. Омарчевски, Посл. цит. съч., стр. 311.
21 За финаносвите реформи на Анастасий I, вж. най-вече Jones, LRE, pp. 235–237; Treadgold, Op. cit. pp. 166–168.
22 Към средата на V в. един 1 златен солид се разменял за 7 200 нумии, а по време управлението на Лъв I (457–473 г.) за 14 400 нумии с тегло ок. 0.5 г, вж. Harl, K. Currency in the age of Justinian and Heraclius
23 Йешу Стилит (VI в.) описва всеобщата радост, която предизвиква отмяната на данъка у едесчани: „Едесчани плащаха по 140 златни литра веднъж на всеки четири години. Целият град ликуваше [...] и радостният и весел фестивал продължи цяла седмица", вж. Joshua the Stylite, Chron. XXXI.
24 Jones, Op. cit. p. 235. Тракия и Илирик са системно разорявани от алани, готи и хуни от самия край на IV в., и за разлика от Мала Азия, Египет или Сирия, които остават встрани от варварските набези, балканските провинции на Романия се оказват неспособни да издържат гарнизоните дислоцирани из тях.
VI в. Вследствие на въпросните промени обаче, за 27-годишното управление на Анастасий I, в императорската хазна се натрупват над 104 тона злато или 320 000 златни литри25.
В първите години на шестото столетие Константинопол става убежище за стотици монаси монофизити, бягащи от Палестина, сред които бил и родения в Созопол (град в малоазийската провинция Писидия, б.а.) бъдещ антиохийски патриарх Севир (465–538 г.)26. Набиращото поддръжници монофизитско лоби в столицата среща подкрепата на Анастасий I и неговия пръв съветник Марин Сирийски, които с общи усилия съумяват да затвърдят монофизитизма и да детонират превърналият се в неудобство – Македоний II.
Към началото на второто десетилетие на VI в. Константинополският патриарх – открито стоящ на една про-халкидонска позиция, влиза в конфликт със столичните монофизити и техния даровит теолог Севир Созополски, формален повод, за който стават църковните службите изпълнявани от монофизитите из столичните храмове27. Константинополци реагират изключително остро на Севировите своеволия – разрушени са статуи на императора, дома на Марин Сирийски е изгорен, а magister militum praesentali Патрикий Фригийски и стражата, изпратена да успокои гражданите, са отблъснати. Халкидонистите организират свой лагер в Константиновия форум, откъдето издигат за император бившия римски консул и генерал Флавий Ареобинд (460–512 г.)28, който засвидетелства своята лоялност към Анастасий I и отказва на тълпите. За да си гарантира подкрепата на армията, императорът призовава началниците на войските и градската стража, които след като дали клетва за вярност получили и полагащия им се щедър donativum по случай двадесетгодишнината от Анастасиевото управление, а на следващия ден той бил изплатен и на обикновените войници29. В двореца бива поканен и самият Македоний II като представител на столичното монашество и глава на Църквата, където му е припомнено от императора, че още преди години е подписал „Енотикона―. На свой ред Анастасий I успява да убеди патриарха да издаде ново изповедание на вярата в духа на въпросния едикт, в името на мира между халкидонисти и монофизити30.
Този акт дискредитира патриарха пред православното константинополско духовенство, което отказва да отслужва служби с него и открито го обвинило в несторианство. Опитът на Македоний II да се реабилитира пред столичните халкидонисти довежда до явното му противопоставяне на Анастасий I, когото обявил за манихей и евтиехист, и неговия сподвижник Севир, заявявайки, че ще анатемоса всеки, който застанел срещу решенията на Халкидонския събор31. Ответната реакция на императора не закъснява и на 27 юли патриархът е детрониран за изповядване на несторианската ерес, а на 1 август същата година е осъден от Сената за организирането
25 Бакалов, Г. Пос. цит. съч., стр. 124.
26 Севир е пропъден от Палестина заради анти-халкидонската си позиция. Преди да пристигне в Константинопол взема дейно участие в кървавите сблъсъци на верска основа, разтърсили Александрия, вж. Dictionary of Greek and Roman biography and mythology Vol. III (ed. Smith. W.). Boston 1870, pp. 798–801.
27 По време пеенето на „Трисвятое― към формулата „Светий Боже, Светий Крепки, Светий Безсмъртни […]― източните монаси добавяли и монофизитското „Разпнат за нас―, вж.
28 PLRE, Vol. II, pp. 143–144.
29 Jones, Op. cit. 233.
30 Вж. Омарчевски, Посл. цит. съч., стр. 315; След диспут между Севир и Македоний II състоял се на 20 юли 511 г. патриархът прием обединителната формула на монофизата състояща се от 77 параграфа, в които се осъждали Халкидонския събор и Tomus Leonis. Според Теофан Македоний бил подлъган да подпише едикта прокламиращ постановленията на първите два Вселенски събора, но без тези от Ефеския и Халкидонския, вж. Theophanes, chron. A.M. 6004.
31 Пак там.
на бунт срещу централната власт. Преди да бъде заточен, бившият патриарх е заставен да върне на Анастасий I императорското изповедание на вярата, подписано при неговата коронация.
Бунтът:
Бунтът на comes Виталиан е считан от болшинството съвременни изследователи на късноантичния период от историята на Романия за едно от забележителните събития, разиграли се по време на управлението на император Анастасий I. Според някои от тях, причините, които подтикнали въпросния да вдигне оръжие срещу императора, имали изцяло политически характер, а религиозните смутове, обхванали Империята в началото на второто десетилетие на VI в., били просто предтекст за по нататъшното овластяване на бунтовника и евентуалното му триумфиране в столицата32. Според други, воден от религиозни подбуди и в защита на Халкидон, римският командир бива принуден да вдигне оръжие срещу Анастасий I33.
Относно произхода на Виталиан хрониките са категорични – той е полу-варварин34. Баща му Патриокъл е римски офицер, командващ федератите по р. Дунав35, а майка му – сестра на Константинополския патриарх Македоний II36. Йоан Антиохийски свидетелства, че той е родом от Залдава, градче в Долна Мизия. Хронистът е и единственият, оставил ни една, макар и пестелива, физическа характеристика на римския комес. Той описва Виталиан като човек с дребен ръст, имащ говорен дефект37.
Към 513 г. въпросният заема поста на командващ федератите (лат. comes foederatorum), разположени по Дунавския лимес38, овакантен от неговия баща39. През
32 Според Бъри (1861–1927 г.) Виталиан използвал като предтекст за бунта политиката на magister militum per Thraciam Ипатий, но се престорил и за защитник на ортодоксията срещу решенията на Анастасий I, вж. Bury, J.B. History of the Later Roman Empire. London 1923, p. 448; Политически мотив вижда и A. А. Василев, според когото основната цел на бунта била свалянето императора, вж. Vasilev, А.А. History of the Byzantine Empire Vol. I. 1958, p. 111; вж. също Charanis, P. Church and State in the Later Roman Empire. The religious policy of Anastasius the First. Thessalonike 1984, p. 81.
33 Към края на XIX век, бунтът е разглеждан като „Първата голяма религозна война […]‖, вж. Milman, H.H. History of Latin Christianity; Including that of the Popes to the pontficate of Nicolas V. London 1890, p. 238; вж. също Madgeru, А. Armata din provincia Scythia in apararea ortodoxiei. Revolta generalului Vitalianus. 2001, pp. 37–41; Според Лий истинския проблем пред Виталиан и жителите на Балканите също бил религиозния, вж. The Cambridge Ancient History: Late antiquity: Empire and Successors, A.D. 425-600. Cambridge University Press 2001. pp. 55–57.
34 Тракиец – според Малала, вж. ГИБИ, II, стр. 209; Комес Марцелин го нарича „Vitalianus Scytha‖, вж. Marcellinus Comes, Chronicae Addiatamentum, (ed. Mommsen, T.), MGH, Chronica Minora (Berlin, 1894), II, p. 50; Захарий Ритор го определя като гот, вж. Zacharias, Bishop of Mytilene. Syriac chronicle known as that of Zachariah of Mitylene (trans. by Hamilton&Brooks). London 1899, p. 185.
35 Съществува хипотеза, че баща му е син на magister Аспар (400–471 г.). Нейн автор е Henricus Valesius (XVII в.). За несъстоятелността на въпросната, вж. Dictionary of Greek and Roman biography and mythology Vol. III (ed. Smith. W.). Boston 1870, p.136.
36 За роднинските му отношения с Константинополския патриарх, вж. The Oxford Dictionary of Byzantium, Vol. III, New York-Oxford 1991, p. 2182.
37 ГИБИ, III, стр. 34.
38 Относно късноантичните федерати, вж. Стоянов, Ив. „Романия и нейните foederati‖. – в: Сп. История, София 2014, кн. 2. Спорно е доколко това е точната формулировка на титлата, носена от Виталиан, вж. PLRE, Vol. II, p. 1171; Виктор Тунунски (първата половина на VI в.) свидетелства, че титлата, носена от бунтовника, е comes, вж. ЛИБИ, I, стр. 369.
39 Патриокъл е първият в историята документиран comes foederatorum; Според Ралф Шарф длъжността е създадена по време на управлението на Анастасий I като част от реформите му в армията, вж. Scharf, R.
същата година, тогавашният тракийски магистър Ипатий в крак с финансовата политика, провеждана от Константинопол по отношение и на пограничните войски (лат. limitanei), спира да изплаща издръжката, полагаща се на Виталиановите подчинени (лат. annonae foederaticae), с което си навлича гнева на дунавските федерати (лат. foederati)40.
Виталиановите съвременници го описват като харизматична личност и опортюнист, чиито смелост и дързост били известни и сред най-висшите етажи на властта41, но също така, и човек със солиден военен опит, поддържащ изключително близки отношения със своите подчинени42. Благодарение именно на тези си качества, Виталиан, впоследствие, съумява да насочи недоволството, обхванало федератите срещу император Анастасий I, който поради някои непопулярни икономически реформи и религиозната си позция, губи благоволението и подкрепата на опрделени слоеве от римското общество.
Бъри пръв защитава тезата, че войската на Виталиан, насочила се срещу Константинопол, се състояла предимно от българи федерати43. Мнението му се споделя и от А. А. Василев (1867–1953 г.) – разглеждайки въпросните събития, той също определя бунтовната войска като хуно-българска44. В по-ново време американският историк проф. П. Чаранис (1908–1985 г.) на свой ред също заключава, че дунавските федерати на Виталиан били българи45. Макар да смята българите за обикновени наемници, Ст. Рънсиман (1903–2000 г.) също отбелязва водещата им роля в смутовете от второто десетилетие на шестото столетие46. В съвременната българска историография пръв Васил Златарски (1866–1935 г.) се спира и обръща внимание на наличието на българи сред войните на Виталиан, който – пише Златарски – си присвоил титлата имаператор и тръгнал с множество варвари към Константинопол47.
Интерес представлява представата, която имат възрожденските българи, за личността на Виталиан и ролята му в ранната българска история. Според анонимния автор на „История вкратце о Болгарословенском народе‖ (XVIII в.), известна и като „Зографска история‖, той е вожд на българите, които повел от р. Волга, намираща се във Велика Скандинавия, към Цариград48. Представен е като крал на българите в „История во кратце о болгарском народе славенском‖, написана от поп Спиридон
Foederati. ―Von der volkerrechtlichen Kategorie zur byzantinischen Truppengattung‖. – in: TYCHE, Supplementband, 4. Wien: Holzhausen 2011, p. 47; p. 64.
40 ГИБИ, III, стр. 34, бел. 10 с посочената библиография.
41 Пак там.
42 Виталиан придружава баща си Патриокъл по време на Персийската война на император Анастасий I от 502 г. Войската на Патриокъл и Виталиан (вероятно рекрутирана от средите римските федерати, б.а.) разбива персите край р. Ефрат, вж. Joshua the Stylite, Chron. LX; Прокопий Кесарийски също споменава, че редом с пълководците Юстин (бъдещия император Юстин I (518–527 г.), б.а.) и Патриокъл се сражавал и Виталиан, вж. Procopius (trans. by Dewing H.B.) in Six Volumes - Vol. I, History of wars book I and II. London 1914: „[…] Patriciolus with his son Vitalianus, who raised an armed insurrection against the Emperor Anastasius not long afterwards and made himself tyrant‖.
43 Bury, Op. cit. p. 448.
44 Vasilev, Op. cit. р. 66.
45 Charanis, Op. cit. р. 81
46 Runciman, St. The First Bulgarian Empire. London 1930, p. 6. Рънсиман се позовава на Йоан Малала, но който никъде не пише, че българите са наемници, вж. ГИБИ, II, с. 209–211.
47 Златарски, В.Н. История, I, 1. София 1918, стр. 47. За Златарски българите, водени от Виталиан, са хуну-кутригури. Вж. също Тъпкова-Заимова, В. Нашествия и етнически промени на Балканите през VI—VII в. София 1966 г., с. 47–48; Ангелов, Д. Образуване на българската народност, Наука и Изкуство, София 1971 г. стр. 138; Бешевлиев, В. Първобългарите. История, бит и култура. София 2008 г., стр. 14. Наличието на българи във Виталиановата войска е отбелязано в почти всички съвременни български публикации, но по незнайни за мен причини са разглеждани като нещо различнп от римски федерати.
48 Иванов, Й. Български старини из Македония, БАН 1931 г.
Габровски през 1792 г., наред с останалите митични български крале Брем, Болг, Ладо и др49. Съвременникът на авторите на тези две български истории – францисканецът Бл. Клайнер, също отделя внимание на събитията, разиграли се в Романия през второто десетилетие на VI в. В неговата „История на България‖ римският пълководец въстанал срещу императора заедно със своите българи, римляни и хуни в защита на Християнството; като в последвалите сражения Виталиановата войска разбила изпратените ѝ насреща врагове, като погубила над шестдесет хиляди войника50.
Личността на Виталиан очевидно оставя ярък отпечатък в българската народоисторическа памет, където той приема облика на един от родоначалниците на късноантичните българи. В двата посочени ранновъзрожденски паметника се акцентира върху ролята му като водач на българите, посочил пътя им към царствения Константинопол.
На следващите редове ще разгледаме подробно хода на бунта и причините, стоящи зад действията на комеса и дунавските му федерати, като се опитаме да се абстрахираме от едни или други предпоставени хипотези относно мотивацията на Патриоколовия син и неговите подчинени. Ще изложим причините, обстоятелствата, последиците и резултатите от това, стихийно по своя произход, движение, разтърсило из основи Римската империя.
До ден днешен в историческата наука все още се спекулира относно това кое е водещото начало – религиозното или политическото, във Виталиановия бунт. Действията на дунавските федерати не могат да бъдат разглеждани и анализирани без необходимата фактологична и изворова информация. Но преди да насочим вниманието си към онези първоначални събития, разиграли се по дунавския limes, трябва да направим следното уточнение. Виталиан като човек командвал с години българите и останалите варвари по Дунав, навярно е имал правилна преценка за ситуацията и без колебание се е възползвал от напрежението предизвикано от неизплащане аноната на неговите подчинени; от друга страна фактът, че успява да въвлече хиляди хора, освен верните му foederati, в собствената си авантюра в името на две каузи – диаметриално противоположни една на друга, отлично кореспондира с представата, която е оставил за себе си у различните хронисти51.
Изворите за събитията от периода между 513–518 г. не са особено много. Според българската историографска традиция те могат да бъдат разделени на източни (или византийски, б.а.) и западни такива. Византийските извори не са богати откъм информация за началните стъпки на бунтовника, но знайните и незнайни автори на тези текстове акцентират предимно на идеологическата обосновка на събитията. Сред тях безспорно се открояват Йоан Малала (491–578 г.) и църковният историк Захарий Ритор (465–536 г.) – съвременници на участниците в събитията, които ще разгледаме на следващите редове52.
Бунтът на римските foederati първоначално обхваща малка територия, има локален и ограничен характер. Неизплащането на издръжката, полагаща се на военизираните общности по лимеса, от магистър Ипатий през 513 г. предизвиква
49 Спиридон Габровски, История во кратце о болгарском народе славенском, 1792 г., стр. 21.
50 История на България от Блазиус Клайнер, съставена в 1761 г. (Под. ред. на Иван Дуйчев и Карол Телбизов). Изд. на БАН, София 1977 г. гл. V, стр. 37.
51 Вж. по-горе, бел. 43, 44.
52 Наред с тях трябва да споменем Еврегарий Схоластик (536 – ок. 600 г.) – църковен историк, чиято история обхваща периода от 431 до 594 г. Въпреки, че се позовава на Малала и Захарий Ритор, сведенията му са ценни, тъй като е използвал недостигнали до нас източници; Йоан Антиохийски, чиято „Хроника‖ съдържа важни сведения относно това, което ни интересува, въздейства и на по-късната ромейска историография в лицeто на Геогри Монах (IX в.), Георги Кедрин и Константин Манасий – също писали за царуването на Анастасий I и бунта на Виталиан.
недоволство сред дунавските федерати, което бързо обхваща пограничните територии. От изворите достигнали до нас не става ясно в кой момент Виталиан решава да се възползва от ситуацията на всеобщо възмущение, прерастнало от неподчинение в чист бунт. Въпреки твърденията на част от римските хронисти, които открито обвиняват комеса в опит за установяване на тирания и узурпация на върховната власт, сред първоначални искания, предявени от бунтовниците и в частност в тези на Виталиан, не прозира стремеж за апостасия. Всички обаче са единодушни, че той е ако не инициатор, то поне подбудител на последвалата агресия насочена към централната власт в лицето на самия Анастасий I.
Първи жертви на този стихиен изблик на всеобщо недоволство, обхванало българите и останалите федерати, падат Ипатиевите подчинени Константин Лидийски и Келерин – римски офицери, командващи „[…] войсковите части на Скития и Тракия‖53. По всичко личи, че по начало magister militum Ипатий не се е ползвал с особена популярност сред подчинените нему войски. С това се обяснява фактът, че той не съумява да организира адекватно поверените му сили и сам бива предаден от приближените си54. Възползвайки се от положението, в което е изпаднал Ипатий, състоянието на разстроеното и обезкървено римско главно командване в Тракия и Скития след убийствата на Константин Лидийски и Келерин, Виталиан, имащ зад гърба си доверието на българите и останалите федерати, успява да се наложи като единствения действащ и разполагащ с реална военна сила римски пълководец на север от Хемус.
С оглед на създалата се ситуация изникват няколко въпроса като: защо Ипатий не е правил опит да спечели или купи благоволението на Виталиан; какво е било отношението на римския комес към редовните войски, дислоцирани из големите градски центрове на Тракия и Скития, и обратното – какво е била позицията на градските гарнизони към бунтуващите се федерати?
За да дадем отговори на горните въпроси, ще трябва първо да насочим вниманието си към личните взаимоотношения между Виталиан и Ипатий като не бива да се абстрахираме и от политико-религиозната обстановка, в която се намира Романия към 513 г. Захарий Ритор е този, който ни дава ясна представа за ненависта и омразата, която Виталиан изпитвал към своя главнокомандващ. Според хронистът, Ипатий се славел като покварен човек, неспиращ се пред нищо, за да задоволи плътските си страсти. Обект на неговите желания станала и Виталиановата съпруга, към която магистърът постъпил крайно обидно55. Ако и да е възможно причината за отношението на Виталиан към злощастния генерал, изтъкната от Захарий Ритор, да не почива на конкретно събитие и да е плод на авторовата фантазия, то позицията на комеса по отношение на Ипатий е ясна. Очевидно според него, Ипатий не е бил достоен да заема поста на magister militum per Thraciam и с оглед развоя на събитията, единственият възможен претендент за него би бил той самия – началника на федератите.
53 ГИБИ, III, с. 34–35.
54 Пак там; Ипатий губи всякаква форма на подкрепа от страна на подчинените му вследстивие на дългогодишната си политика. Еврегарий Схоластик пише, че Ипатий „[…] бил предаден от свойте хора‖, вж. ГИБИ, II, стр. 265.
55 Zacharias, р. 185; Захарий Ритор смесва личността на магистър Ипатий с тази на Анастасиевия племеник Ипатий – изпратен срещу Виталиан едва след като той убива Кирил Илирийски, вж. Bury, HLRE, р. 450: „[…] the supreme command of the Imperial army was assigned to another Hypathius, a nephew of the Empeor‖; Отношението на Виталиан към племенника на Анастасий е като към високопоставен пленик, вж. ГИБИ, III, стр. 37.
Животът на магисътрът бива откупен от Виталиан след като първия попада в плен на федератите56. Веднъж озовал се в ръцете му, той е публично унижен пред тамошната войска – изложен на показ, затворен в клетка за свине, а също и разжалван от своя доскорошен подчинен57. Интерес представлява и позицията, която заемат подчинените на магистъра войски след първите стълкновения с бунтовниците. Ако съпоставим годишните заплати на граничните войски с тези на полевата армия (лат. comitatenses), то ще установим, че парите, изплащани на гарнизоните, са били близо три пъти по-малко58. Следователно, можем да допуснем, че и мотивацията им да изпълняват служебния си дълг също би била значително по-малка. Още повече, че и те се намирали под командването на човек, който явно отстъпвал по качества и възможности на дунавския comes foederatorum59.
С изложеното дотук можем да си обясним и думите на Йоан Антиохийски, според когото Виталиан лесно настроил войсковите части на Скития и Тракия срещу техния главнокомандващ60. Оглавил недоволните римски крайгранични войски Виталиан успява да разреши един евентуален проблем, какъвто би се оказал дук Максенций – началник войските на Долна Мизия. Същият хронист мимоходом споменава, че той подкупил дука на Мизия61, осигурявайки си по този начин, ако не подкрепата, то поне неутралитете на Максенций, което му гарантирало и един безопасен сухопътен коридор от скитските предели към сърцето на Империята.
Тук трябва да отбележим, че пред Виталиан се открива една уникална възможност за стремглав политически растеж, основан главно на недоволството на федератите. От доскорошната си позиция на варварски пълководец, вследствие на благоприятното стечение на обстоятелства и собствените си качества, той се издига и налага като основен военен фактор в северозападните предели на Романия. С изключение на първоначалните размирици, чиито жертви стават Ипатий и неговите най-приближени, комесът избягва кръвопролития и открити военни сблъсъци, които без съмнение биха прерастнали в същинска гражданска война. Очевадно към момента на началото на бунта, Виталиан не се възгласява и не действа като човек тръгнал да извършва държавна измяна, т.е. апостасия спрямо законния император. Именно поради това и Анастасий I не бързал с произнасянето на окончателна присъда над бунтовника. Фактът, че размириците по лимеса се свързвали с името на един провинциален, макар и кадърен пълководец, явно не е притеснявал достатъчно императора, който реагира едва след като бунтовниците се насочват към столицата.
Събитията от 513 г., са описани в няколко разнообразни по своя произход документи, които на моменти си противоречат или са предубедени спрямо действията на едната или другата страна в конфликта. Тези разногласия между отделните автори по отношение на темата, която разглеждаме, са следствие главно на техните религиозни убеждения и предпочитания. За авторите монофизити, Виталиан е варварин, стремящ се към тирания, който целял да унищожи политическите и религиозни порядки в
56 Пак там. За въпросната практика на откупуване пише и Бъри, според когото българите били щедро заплатени от Виталиан, за да му предадат неколцина висши римски офицери, изловени след битката край Одесос, вж. Bury, Op. cit. р.449, n.2: ―Alathar was captured also and other officers. Vitalian paid ransoms to the Bulgarians who had taken them‖.
57 Виталиан му отнел командването. Разбира се de jure той няма компетенциите да разжалва Ипатий, но de facto с акта, който описва Захари Ритор, прави именно това.
58 Вж. по-долу.
59 Виталиан е ветеран от Персийската война на император Анастасий I. Характеризиран е като войнолюбец, безстрашен, дързък и безмилостен войн, вж. и The Chronicle of Pseudo-Zachariah Rhetor: Church and War in Late Antiquity. (ed. by Greatrex, Phenix&Horn). Leverpool 2011, р. 275.
60 ГИБИ, III, стр. 34.
61 Пак там; вж. и Bury, Op. cit. p. 450
държавата. Ортодоксите, от своя страна, подчертават и наблягат на двубоя му с еретика Анастасий I и го определят за защитник на Халкидон и православното християнство.
Според различните хронисти армията, която поема към Константинопол, била едно забележително множество, достигащо до петдесет хиляди души, като наред с федератите и граничните гарнизони към нея се присъединили и огромен брой жители от местните села и градове62. Като оставим настрана личната амбиция и мотивация на Виталиaн, трябва да бъде пределно ясно, че едно такова мащабно по своите размери движение, не би просъществувало особено дълго без обединяващо начало или основа, които да служат като притегателен център на разнородните му части. Тази водеща идея, която обединява федерати, войници и обикновени римляни се трансформира или е трансформирана по Виталианово усмотрение на няколко пъти. На следващите редове ще се опитаме да разгледаме, доколкото ни позволява изворовият материал, мотивацията на всяка една от страните на бунтовната армия, като се въздържим от това да ги вкараме в една или друга предпоставена рамка.
Причини и предпоставки за бунта на федератите:
В разнообразните по своя характер научни публикации и изследвания, посветени на въпросните събития, битува схващането, че тъй като българите (в болшинството си езичници до средата на IX в., б.а.) преобладават сред дунавските федерати, то няма как те, водени от християнските си пристрастия, да вдигнат оръжие заради религиозната политика на Константинопол. Румънският историк Дан Руску обобщава наложилото се схващане, че сред хуните и българи федерати едва ли е имало християни и с оглед на това съображение, той също подлага под съмнение искреността на Виталиановите действия, който на един по-късен етап се обявява в защита на Ортодоксията63.
Подобно мнение застъпва и проф. Дж. Грейтрекс, той определя федератите на Виталиан за ариани, имащи нищожно отношение към религиозните смутове, обхванали Константинопол64. Следователно тяхната мотивация би била друга – различна от тази на римляните, живеещи и служещи на Балканите. От друга страна, движението, оглавено от Виталиан, би било отличен източник на доход, под формата на плячка и пленници, от който българите биват лишени чрез преустановяване изплащането на годишната им издръжка. А някои по-късни византийски хронисти свидетелстват, че бунтовниците подложили на грабеж Тракия, Скития и Мизия, разорявайки множество градове65. Във връзка с това, проф. Грейтрекс отбелязва, че част от въпросните хронисти оправдават убийството на Виталиан от константинополци, заради извършените по време на бунта безчинства66. Тук трябва да уточним, че подобен мотив за убийството му е малко вероятен, особено предвид факта, че популярността му сред жителите на Константинопол била жива десетилетие след неговата смърт67.
62 Пак там, стр. 35.
63 Ruscu, D. „The revolt of Vitalianus and the „Schytian controversy‖―. – in: ByzZ 102 2008, рр. 773–785.
64 Greatrex, G. Justin I and the arians. Studia Patristica Vol. XXXIV 2001, рр. 72–81
65 ГИБИ, VI, стр. 203.
66 Greatrex, G. „Flavius Hypatius, Quem vidit validum Parthus senstique timendum. An investigation of his career―. – in: Byzantion Vol.66, 1966, рр.105–106, n.20; Подобен мотив за убийството му вижда Лъв Граматик (XI в.), вж. ГИБИ, V, стр. 144.
67 Години след смъртта му, по време на бунта Ника (532 г.), тълпите в столицата все още скандирали името му вж. Bury, HLRE, Vol. II. New York 1958, р. 44: ―You (император Юстиниан, б.а.) would keep this oath to us as you kept your oath to Vitalian‖. Тъй като Бъри не посочва източника на цитираните думи, най-вероятно той интерпретира свободно един пaсаж за Юстиниановото клетвоотстъпничество у Прокопий Кесарийски, вж. Prokopios, The secret history (with related texts), ed. by Kaldellis, А. Indianapolis 2010, р.31.
Нищо в действията на федератите обаче не подсказва, че мотивацията им е различна от материално-финансовата, за каквато я определят и повечето изследователи. Но и не бива да се приема a priori, че щом като в болшинството си въпросните са българи, то те са били и езичници – безучастни наблюдатели на религиозните смутове в Романия.
Познати са ни няколко на брой изрични сведения, които недвусмислено отбелязват наличието на християнски общности сред различните категории неримско население, обитващо пограничните райони на Империята в периода на V–VI в. Съществуването на християни сред федератите и начините на проникване на Христовото учение сред тях от времето на Теодосиевото управление (80 г. на IV в.) та до самия край на V в. са изрично докуметирани от късноантичните хронисти68. Следователно приемането, на общо основание, че е невъзможно към началото на петото столетие федератите по Дунавския лимес да са били християни е неоснователно.
Що се касае до българите, намиращи се под командването на Виталиан към началото на VI в., то ние не разполагаме с конкретна информация относно тяхната верска принадлежност и религията, която изповядват. Изворите, даващи информация за религията на въпросните до средата на IX в., сами по себе си, не са достатъчни за изграждането на някаква обективна хипотеза. Те са систематизирани и публикувани от проф. д-р Веселин Бешевлиев (1900–1992 г.), многократно анализирани и цитирани в разнообразни статии, публикации и монографии69. Все пак имаме на разположение едно сведение, което хвърля светлина върху религията на българите или част от тях, които обитават Балканите по времето на император Юстиниан I (527–565 г.), тоест към средата на VI в. То ни е оставено от египетския пътешественик, духовник и историк – Козма Индикоплов живял и творил през шестото столетие. Счита се, че Козма е завършил своята „Християнска типография‖ през четиридесетте години на VI в., по времето на Юстиниановото управление. В своята „Типография‖ Козма пише следното: „[…] Също така и в Киликия, Азия, Кападокия, Лазика, Понт и в северните области […] между скитите, хирканите, херулите, българите, еладците, илирийците, далматите, готите, испанците, римляните, франките […] има люде, които са повярвали, възвестяват Христовото евангелие и изповядват възкресението на мъртвите‖70.
Този текст създава впечатлението за един тотален триумф на християнството от Азия до Европа, което разбира се е и целта на автора. Това предполага, че и нарочването на някои от народите, посочени в „Типографията‖ за християнски, е възможна авторова волност, плод на опита му да възвеличае въпросната религия. В съчинението му обаче, българите са посочени като един от народите, които изповядват христовата вяра. Освен това те неслучайно са ситуирани между херулите – настанени през 512 г. в Дакия като федерати71, непосредствено до еладци и илири във вътрешността на Балканите, където ги намираме и по времето на Виталиановия бунт от второто десетилетие на VI в. От описанието на Козма можем да направим извода, че българи християни, към средата на шестото столетие, населяват земи източно от Илирик и северно от Елада. Имаме пълното основание да допуснем, че Виталиановите
68 За разпространението на християнството сред късноантичните римски федерати, вж. Стоянов, Ив. „Християнството и късноантичните българи‖. – в: Сп. Будител. София 2014, кн. 2.
69 Бешевлиев, В. Гръцки и латински извори за вярата на прабългарите, Изв. Народ. етнографски музей, VIII – IX, 1929 г.; вж. и Бешевлиев, В. Първобългарите. История, бит и култура. София 2008 г., с. 308–360.
70 ГИБИ, I, стр. 197.
71 ЛИБИ, I, стр. 314.
българи от двадесетте години на VI в. са същите българи християни, които Козма локализира на Балканите няколко десетилетия по-късно.
В подкрепа на едно подобно отъждествяване се явява сведението на Йоан Никиуски, поместено в неговата „Хроника‖ от края на VII в. Описвайки епизод от двубоя между Виталиан и новия magister militum на Тракия Кирил Илирийски, хронистът отбелязва, че „[…] Виталиан се оттеглил в провинция България‖72. Подобна провинция не съществува на имперска територия нито през шестото, нито през седмото столетие. Съществуват обаче няколко възможности за появата на въпросната в Йоановата „Хроника‖. Основните хипотези са две и те са обобщени от проф. Кенет Сетън73. Според първата и по-популярна такава Йоан Никиуски – като сравнително късен автор и с оглед познатата му политическа география oт към края на VII в., заменя някакво по-ранно понятие с актуално по негово време название на територия74. От тук възниква въпросът, коя е тази територия, към която се оттегля Виталиан и която е отъждествявана с България през въпросното столетие? Битката, след която бунтовникът отстъпва към провинция България, се разиграва край Одесос и според Йоан Малала: „[…] Виталиан се оттеглил от тия места‖75, тоест от околностите на града. Мълниеносното развитие на последвалите събития и фактът, че Виталиан безпроблемно влиза и убива Кирил в черноморския град показват недвусмислено, че територията, към която се оттегля бунтовната армия, е в непосредствена близост до града. Съществуват две възможни и логични посоки, по които Виталиановата войска би отстъпила: на североизток от Одесос към Скития или на северозапад към Марцианопол и вътрешността на провинция Мизия, чийто дук Максенций най-вероятно подкрепял Виталиан76.
Решаващата дума тук има авторът на тъй наречената „Ravennatis Anоnymi Cosmographia‖, съставена към края на VII век. Неговото съчинение представлява землеописание на всички познати, по това време, земи. Черпейки информация от по-стар източник, анонимният автор пише: „Сред Тракия или Македония и Долна Мизия сега българи живеят, които от по-горе споменатата Голяма Скития са дошли‖77. Неизвестният автор на землеописанието локализира българите в сърцето на Балканския полуостров като посочва, че те със сигурност обитават провинция Мизия. Съответно, можем да приемем, че Йоановата „провинция България‖ е всъщност провинция Мизия, наричана и България по името на българите, заселени в нея. Следователно, Виталиан се оттегля към Марцианопол, където имал възможност да прегрупира силите си и да организира покушението над Кирил Илирийски.
Във връзка с горепосоченото можем да заключим, че българи, изпълняващи различни военни или социални функции, обитават римската провинция Мизия от самото начало VI в. Следователно имаме основания да твърдим, че е налице непосредствена връзка между Виталиановите българи и българите, посочени като християни от Козма Индикоплов, защото по едно и също време обитават един и същ териториален ареал – Мизия.
Що се отнася до сведението на Козма Индикоплов като самостоен извор за религията на тези българи, обитаващи Балканите през шестото столетие, то то
72 Chron., LXXXIX, 75, (trans. Charles, R. H.), London and Oxford 1916, p. 130: „[…] Cyril the general retired into the city named Odyssus, and stayed there while Vitalian withdrew into the province of Bulgaria‖.
73 Setton, M. К. Europe and the Levant in the Middle Ages and the Renaissance. London 1974, p. 529.
74 Пак там.
75 ГИБИ, II, стр. 210
76 Вж. по-горе.
77 Ravennatis Anonymi Cosmographia et Gvidonis Geographica (eds. Pinder&Gustav). Berlin, 1860. L. IV, 185: ―Inter vero Traciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant, qui ex supra scripta maiore Scythia egressi sunt‖.
определено е недостатъчно за изграждането на сериозна хипотеза, засягаща верската принадлежност на въпросните. Погледнато обаче в контекста на политика на Романия, целяща интегрирането и асимилирането на онези варвари, обвързани в договорни отношения с нея и обитаващи нейна територия, то християнизирането на въпросните (в това число и на българите, б.а.) би било съвсем закономерна крачка по пътя на тяхното успешо приобщаване78. Но с оглед на изворовия и историографски материал приведен до момента, можем да приемем, че в действителност мотивацията на Виталиановите българи няма религиозен подтекст, но не защото те не биха могли да бъдат християни към началото на VI в., а защото нищо в действията им, към първоначалния момент на бунта, не навежда на подобна мисъл. Хронистите, които описват в детайли събитията, са категорични, че причината за избухването на бунта е отнемането издръжката на федератите. А основният им интерес, както и този на войските от граничните гарнизони и провинциалните градове, присъединили се към новосформираната армия, бива финансовия.
Още от към края на V в., наред с провеждането на едни от най-съществените икономически реформи в късноантичния период от историята на Романия и най-вече като резултат от тях, император Анастасий I полага основите и на професионалната имперска войска, благодарение на което Юстиниан I ще бъде в състояние да осъществи своята реконкистата в среда на шестото столетие. В късния V в. годишната издръжка (лат. annonae), изплащана на полевия римски войник, възлизала на стойността на 4 златни солида като на всеки пет години от възкачването на поредния император, войниците получавали и по 5 солида допълнително (лат. augustaticum)79. Ключов момент, явяващ се пряко следствие от финансовата политика на Анастасий I, се оказва заменянето на натуралната издръжка, полагаща се на всеки войник, с еквивалента ѝ в пари, чрез които въпросният, би могъл сам да набави нужните му облекло, оръжие и продоволствия80. Парите за храна, оръжие и дрехи, възлизащи на по около 5 солида на година, занапред били отпускани под формата на по една годишна анона, или 10 солида общо81. В хода на предприетите реформи бива добавена и още една анона като издръжка за всяко войнишко семействo.
През 511 г. – след отбелязването на двадесетгодишнината от своето управление, Анастасий I премахва практиката на изплащането на 5 допълнителни солида на петилетие, и увеличава занапред войнишката издръжка от 4 на 5 солида годишно, следователно – от началото на второто десетилетие на VI в., сумата за година прослужено време възлизала на ок. 20 солида. Тоест, от 512 г. всеки полеви римски войник щял да получава по ок. 4,200 фолиса годишна издръжка; сума – в пъти над нужната, както за набавянето на облекло и оръжие, така и за храна и фураж82. Въпросните промени са посрещнати с възторг от войската. Те довеждат до значително увеличаване броя на местните римски доброволци в редовете на армията,
78 Стоянов, Ив. „Романия и нейните foederati‖. – в: Сп. История, София 2014, кн. 2.
79 Treadgold, W. Byzantium and Its Army 284 – 1081. Standford University Press 1995, рр. 153; За т.нар. donativum изплащан на петилетие, вж. Hendy, M. Studies in the Byzantine Monetary Economy C.300-1450. Cambridge University Press 2008, pp. 187–195
80 Codex Iustinianus XII, 37, 19 (3): ―All soldiers […] shall receive their pay for food supply (annona) in money at the price fixed by the treasury, and the same way their fodder (capitum); nor shall they demand the products in kind unless the tax payer voluntarily brings them‖.
81 Treadgold, Op. cit. p.154.
82 За покупателната способност на Анастасиевия фолис, вж. Паунов, Е. Монети и монетовидни паметници (края на I в. – края на VI век). София 2011 г., с. 112–113. За цените на войнишкото облекло, вж. Treadgold, Op. cit. p. 148.
ограничавайки занапред влиянието на варварските наемници и пълководци във военно-политическия живот на Романия83.
Що се касае до римските limitanei и foederati, то още от средата на V в. изплащането на тяхната издръжка среща особени затруднения. Чрез новела на император Теодосий II (408–450 г.) от 443 г. бива регламентирана практиката на изземането на част oт натуралната анона, полагаща се на граничните войски (в размер на 1/12, б.а.) от страна на техните duces и praepositi castrorum като компенсация, за трудностите, понасяни от вторите84. По времето на Aнастасий I, който, както посочихме, увеличава с около 50% парите, получавани за издръжката на полевата армия, годишната издръжка, полагаща се на граничните войски, остава непроменена и възлиза на около 4-5 солида или една анона. Продоволствията, за които мобилните войски получавали допълнително анони, се очаквало да бъдат самоосигурени от страна на граничните гарнизони, чрез т.нар. agri limitanei – представляващи наследствени земи, освободени от данъци, намиращи се в крайграничните райони на Романия85.
Положението с издръжката на граничните гарнизони се запазва непроменено до средата на VI в., когато Юстиниан I окончателно спира да изплаща каквито и да било пари на граничните войски. Според американския византолог У. Тредголд към тридесетте години на шестото столетие един пехотен граничен гарнизон от 520 души получавал общо 3,295 солида86. Следователно за над четвъртвековното управление на Анастасий I и въпреки кардиналните реформи, които той извършва в икономиката и армията на Романия, издръжката, изплащана на римските limitanei, оставала същата, каквато я заварил императора в края на V в.
С цитираната по-горе XXIV Теодосиева новела адресирана до magister officiorum Ном, на въпросния е наредено да не допуска изземането на каквато и да е част от аноната, полагаща се на разнородните римски foederati, обитаващи имперска земя, от страна на отделните duces limitum87. С новелата официално се санкционира един очевидно повсеместен проблем, какъвто е била злоупотребата с държавни пари, предназначени за издръжка на федератите, и при установяването на престъпление провинилите се били съдени като „uptoe sacrae recuinae violatores‖.
Към първото десетилетие на VI в. федератите са трансформирани в редовна войска със структура и статут, сходни с тези на римските comitatenses88. Тази нова ситуация, в която са поставени въпросните, се дължала на успешното интегриране на варварските крале и вождове във военно-административния апарат на Империята последвано от поставянето на варварите foederati под командването на римски командир – comes foederatorum. Обект на Анастасиевите реформи в армията стават и разнородните войски от варвари, живеещи и служещи на имперската територия като
83 Пак там. Попълненията в армията се набирали от хора, които били родени поданици на императора, без оглед на техния етнически произход. За придобиването на римско поданство от късноантичните федерати в IV–V в., вж. Стоянов, Ив. Пос. цит. съч. с. 170–172.
84 Nov. Theod. XXIV.2. – in: The Theodosian Code and Novels, and the Sirmondian Constitutions (ed. Pharr, C.). New Jersey 2001, p. 511.
85 Още по време управлението на Теодосий II става невъзможно за някои limitanei да запазят владение над земите си, вж. Bachrach, B. S. ―Military Lands in Historical Prespective‖. – in: Haskins Society Journal, Vol. 9. Woodbridge 2001, p. 98. Поради което, въпросният ще издаде редица закони, гарантиращи неприкосновеността на тези земи, вж. Nov. Theod. V.1 и Nov. Theod. XXIV.4.
86 С общо 400 обикновени войника, 100 декуриона, 11 младши офицера, 5 центуриона и по 1 примикюр, викарий и трибун, вж. Treadgold. Op. cit. p. 150.
87 Въпреки, че в новелата се обръща специално внимание на проблемите пред сарацинските съюзници на Романия – ―Saracenorum vero foederatorum […]‖ – то тя се отнася и за федератите от други народности – aliarumque gentium. Още повече, на магистър Ном е наредено да докладва за състоянието на граничните войски из Тракия, Илирик, Ориент и Понт, вж. Nov. Theod. XXIV.5.
88 Scharf, Op. cit. pp. 72–78.
федерати. Императорът санкционира със закон злоупотребите от страна на техните chartularii, които спекулирали с т.нар. coemptio – изкупувайки от производителите продоволствия на по-ниски от фиксираните от държавата цени и препродавайки въпросните обратно на войската, но на утвърдените и респективно по-високи държавни такива89. Следователно, към началото на VI в. федератите като римски войски, служещи под римско командване получавали своята annona foederaticae под формата на пари, с които сами или посредством своите chartularii били в състояние да набавят нужните им храни. Прекратяване изплащането на въпросната анона, която надали е била равностойна на сумите, получавани от римските comitatenses, но пък едва ли е падала под 5 златни солида годишно, разбираемо не бива прието добре и довежда до избухването на бунт сред новите римляни служещи по лимеса.
Пътят към Константинопол:
След пленяването и отстраняването на Ипатий от командването на римските войски и подсигуряване подкрепата на Максенций и мизийската армия, пред Виталиан се открива възможност да овладее град Одесос и да сложи ръка върху хазната на Ипатий. Йоан Антиохийски свидетелства, че бунтовникът пощадил любовника на тракийския магистър – Карин, но поискал в замяна Одесос и парите, намиращи се в него90. Без съмнение, финансовите възможности на Виталиан нарастват главоломно след случилото се, следователно увеличила се и възможността му да плаща на разнородното множество, намиращо се под негово командване. Захарий Ритор съобщава, че той с лека ръка раздавал злато на своите подчинени91, което със сигурност допринесло за нарастване популярността му както сред дунавските foederati, така и сред обикновените римски войници, с което се обяснява и мълниеносното разрастване на армията му.
Не разполагаме с категорични сведения относно позицията, която заемат римските гарнизони, разположени из провинциите Тракия и Хемимонт от Тракийския диоцез, спрямо случващото се в съседните провинции. В изворите липсват данни за стълкновения между Виталиановите и редовните имперски войски по време на придвижването им към столицата. Според Комес Марцелин по време на потеглянето към Константинопол (може би от град Адрианопол – център на Хемимонт, б.а), бунтовната войска достигнала „повече от шестдесет хиляди въоръжени римски конници и пехотинци‖92. Макар и цифрата да е силно завишена и сред бунтовниците да са преобладавали предимно федерати, то към този момент количеството на редовните римски войски със сигурност не е било за подценяване.
Вероятно към граничните и мизийските гарнизони, намиращи се под командването на Виталиан, се присъединяват и тези от Хемимонт. Според Марцелин, застрашителната бунтовна армия е събрана в изключително кратък срок, в рамките на едва три дни93. Срокът изглежда крайно невероятен, но ако приемем, че край
89 Вж. Codex Iustinianus XII, 37, 19 (2, 2а): ―Since, moreover the constitution found that some of the record-keepers of the brave troops and of the confederates (в гр. текст θοιδεράηων, б.а), were forcibly buying up grain for themselves, so that the fisc might pay them for the grain at the price fixed by the treasury, thereby making a profit on the products previously bought […]‖.
90 ГИБИ, III, стр. 35; Теофан свидетелства, че Виталиан присвоил огромно количество злато, изпратено за надниците на Ипатиевите войници, вж. Theophanes, chron. A.M. 6005.
91 Zacharias, p.185: „To this man many savage people attached themselves; and he gave them gold with a liberal hand, they enriched themselves with spoil wich they took from the dominions of Anastasius‖.
92 ЛИБИ, I, стр. 314.
93 Пак там.
Адрианопол Виталиан извършва прегрупиране на своите сили с новоприсъединилите се такива от Хемимонт, то вероятно бунтовната армия е достигнала бликък – до отбелязания от хрониста – брой.
Движението на подобна маса конници, пехота и най-обикновени грабителски и мародерски банди, плюс прилежащия към войската обоз не остават незабелязани задълго в Константинопол. В столицата ситуацията бива оценена като крайно неблагоприятна. В един момент метежът на крайдунавските българи прераства в бунт и обхваща голяма част от балканските територии на Империята. В опит да уравновеси баланса на силите, Анастасий I предприема редица мерки, целящи да му гарантират спокойствие и подкрепа откъм малоазиатските провинции и в самата столица. С едикт е намален данъка върху вноса на добитък, на витинци и азиатци94. Наред с това императорът направил и щедро дарение на катедралния храм Св. София с цел да привлече столичните духовници на своя страна, като наредил на „[…] сановниците да пазят града‖95.
Този ход на императора навежда на мисълта, че в двореца вече се е прокрадвала идеята, че би могло бунта да придобие съвсем друг характер и ситуацията да се усложни96. Тоест, вероятността събитията да бъдат използвани в ущърб на Анастасий I от привържениците на бившия патриарх Македоний и прохалкидонски настроените слоеве от столичното население, ставала все по-реална. Но за разлика от събитията, разиграли се в Константинопол през 511 г, този път пред вратите на града щяла да застане една внушителна и враждебно настроена сила, предвождана от човек, чиято лична амбиция – както ще покажат последвалите събития – била съизмерима с неговата войнственост.
Императорът решава да се презастрахова и на всяка цена да представи себе си като защитник на истинската християнска вяра. За целта, нарежда поставянето на бронзови кръстове върху градските стени и порти с текстове, целящи да дискредитират и отслабят позициите и новопридобитата популярност на Виталиан пред константинополци97. Мерките, предприети от Анастасий I, породени от опасенията му и достигналите до Константинопол слухове, имат превантивен характер изразяващ се и в неутрализиране действията на халкидонската опозиция вътре в Константинопол.
В момента, в който бунтовната армия се разполага в подстъпите на Константинопол край градчето Септим, намиращо се на 7 мили от столицата98, към нея потегля дипломатическа мисия водена от magister militum presentalis Патрикий Фригийски99. Въпросният Патрикий и придружителят му Йоан – син на Валериан, били стари бойни другари на Виталиан и неговия баща100. Въпреки увещанията на своите доскорошни приятели, Виталиан хладнокръвно и категорично заявил, че чашата на търпението е преляла и той е се видял принуден да вдигне оръжие, след което поставил
94 ГИБИ, III, стр. 35; Bury, Op. cit. p. 448.
95 Пак там.
96 Йоан Антиохийски пише, че Анастасий „[…] чул, че неприятелите проявяват и верски недоволства‖, вж. ГИБИ, III, стр. 35; А според Успенски слухът бил пуснат по нареждане на Виталиан, вж. Успенски, Ф. История Византийской империи, Том I. Москва 1996, стр. 151.
97 Императорът се уплашил да не би отново да се повтори „[…] това, което отколе бил преживял‖, вж. ГИБИ, III, стр. 35; Bury, Op. cit. p.448.
98 ЛИБИ, I, стр. 314.
99 Според Йоан Антиохийски Виталиан дължал службата си на Патрикий, който бил негов благодетел, вж. ГИБИ, III, стр. 35; вж. Bury, Op. cit. p.449.
100 В своята „Хронография‖ Йоан Малала погрешно ситуира мисията на Патрикий и Йоан до стана на бунтовниците едва преди морското сражение между флота на Виталиан и този на Марин Сирийски, тоест по време на третия поход срещу столицата, вж. ГИБИ, II, стр. 221. Комес Марцелин съощава, че преговорите с Виталиан са водени от Теодор – ковчежника на императорското съкровище, вж. ЛИБИ, I, стр. 314.
открито своите искания101. На първо място, Анастасий I трябвало да удовлетвори исканията на дунавските федерати и да се възстанови изплащането на аноната, а българите да получат възмездие за несправедливостите, понесени от Ипатий. Чрез това си искане Виталиан засягал първопричината за бунта. За зла участ на императора второто условие на комеса касаело религиозната политика, провеждана от Константинопол, тоест опасенията му се оказали основателни и слуховете, достигнали до столицата, не били плод на хорската мълва.
Тъй като Анастасий I, както писахме по-горе, прави всичко възможно да представи себе си като изразител и защитник на християнството, много съвременни изследователи си задават въпроса: „Какво по-точно има предвид Виталиан, обявявайки се срещу религиозната политика на императора?‖ Наясно ли е изобщо той – варварският командир от далечните предели на Империята, с тънкостите и особеностите на теологичния спор между халкидонисти и монофизити102?
Разглеждайки коментарите относно неговата мотивация, трябва да отбележим, че те са пронизани със същата предубеденост, която забелязахме и у авторите, разглеждащи мотивите на федератите българи. На общо основание се приема, че тъй като той е полу-варварин, прекарващ ежедневието си сред племената по р. Дунав, то второто условие, което поставя, и обявяването му в защита на Халкидон, е крайно изненадващо. За да установим доколко са основателни подобни съждения, ще се спрем на някои детайли от биографията на комеса.
Съществува мнение, че Виталиан е бил в много близки, приятелски отношения с детронираните патриарси Флавий и Македоний103, което е разбираемо особено с оглед роднинската му връзка с бившия константинополски патриарх104. Тъй като хората от най-близкото му обкръжение и членове на неговото семейство са убедени халкидонисти, то допускането, че е възможно Виталиан да е посветен и запознат с особеностите на православното християнство чрез майка си или пък чрез своя вуйчo – Македоний, с когото поддържал контакти далеч преди 513 г., е обосновано и логично. Като представител на част от висшата римска ортодоксална аристокрация, макар в ролята си на български командир да е бил дислоциран далеч от столицата, той би притежавал достатъчно ерудиция и теологическа грамотност, което го прави ако не компетентен, то поне запознат с основните религиозни въпроси и проблеми, разбунили Империята в края на V и началото на VI в.
От цитираното по-долу писмо на презвитер Симеон става ясно, че Виталиан бил съпричастен и с религиозните размирици, разиграли се в Константинопол през 511 г., като само бързите и адекватни действия на Анастасий I възпрепятстват вдигането на бунт сред войската две години преди този на федератите105. Интересът и последвалата активност на българския командир по отношение на теологическия диспут между
101 ГИБИ, III, стр. 35: „[…] но чул (Патрикий, б.а.) подобаващия отговор – че той (Виталиан, б.а.) получавал много обещания от носителите на царската власт и че сега идвали, за да бъдат спасени от несправеделивостите на тракийския стратег и да се утвърди православието‖.
102 Ruscu. Op. cit. p. 777.
103 Bury. Op. cit. p. 449
104 Роднинската връзка между Виталиан и Македоний е засвидетелствана в един единствен източник от XII в. Макар „Хрониката‖ на Михаил Сирийски да е по-късна, той се позовава на препис на едно писмо от Симеон – презвитер на гр. Амида, до константинополския монах Самуил, в което се разглежда падението на патриарх Македоний от 511 г. Писмото е писано преди 540 г., вж. Jean-Baptiste Chabot, Chronique de Michel le Syrien, Patriarche Jacobite d'Antiche (1166-1199). Éditée pour la première fois et traduite en francais T. II, Paris 1901, Lib. IX, p. 164: „Il fit ainsi pour tutes les armees parce qu’il avait appris que Macedonius voulait exciter une sedition contre lui par l’intermediaire de Bitalios, fils de sa soeur ‖.
105 Пак там. Вероятно и поради опасенията, че Македоний с подкрепата на Виталиан, ще вдигне армията на бунт срещу него, към 511 г., наред с изплащането на donativum за своята двадесетгодишнина, императорът увеличава занапред заплатите на полевите войски от 4 на 5 солида годишно, вж. по-горе.
ортодокси и монофизити са засвидетелствани и намират потвърждение в думите на всички хронисти, описали последните години на Анастасиевото управление. Следователно и Виталиановата позиция и съответно – искания не бива да будят учудване. Те са породени нак-вече от неговите собствени амбиции и личен интерес, изразени, както ще покажат последвалите събития, в опита му да заграби самата императорска власт.
Доколко мисията на Анастасиевите пратеници Патрикий и Йоан успява, показва фактът, че още на следващия ден единствено Виталиановите пълководци са приети от императора. Отсъствието на дунавския комес на пръв поглед е необяснимо и навежда на мисълта за разцепление в лагера на бунтовниците, които на свой ред били укорени от императора, но също така и уверени, че нямало да бъдат пренебрегнати106. Опитът на Анастасий I да отдалечи и всее раздор между комеса и неговите сподвижници е напълно закономерен спрямо създалата се ситуация. Виталиановите подчинени са богато дарени и им е обещано, че ще се изплати дължимото, тоест, че исканията на федератите и граничните гарнизони ще бъдат изпълнени.
Въпросите, разисквани по време на срещите в Константинопол, засягат и Виталиановите искания относно православието. В хода на преговорите Анастасий I доказва, за пореден път, че е един доста пресметлив, комбинативен и безспорно талантлив владетел. Чрез обещанието, че ще направи нужното, за да „[…] се утвърди православието‖ организирайки събор, в който ролята на медиатор щяла да заеме Римската църква107, императорът се поставя в изключително сложна ситуация, в която ще трябвало да балансира между недоверчивите и изстрадали европейски провинции и лоялните нему монофизити в Сирия и Египет. С поканата, отправена към папата, императорът създава впечатлението, че е готов да си сътрудничи с ортодоксалния Рим, за да удовлетвори исканията на бунтовниците и да тушира недоволството на православните християни в Империята. По същество обаче, в привидната отстъпчивост на Анастасий I прозира – от една страна – стремежа му да регулира намесата на папата, който ясно заявявал претенциите на римската църква върху епархиите на Илирик, а от друга, да отслаби Виталиановите позиции сред константинополци, отнемайки му възможността да използва и положението на ортодоксите като предтекст за своите действия.
По време на преговорите пристигат пратеници и от западната префектура Илирик, чийто управител (лат. praefectus praetorio), до този момент, стои встрани от театъра на бунтовните действия. Те заявяват своята подкрепа за религиозната кауза на Виталиан108, а между активизирането на илирийците, поставянето на върпоса за ортодоксията от Виталиан и решението на Анастасий I да включи и римската църква в диспута има несъмнена връзка, a като доказателство за това можем да приемем думите на самия папа109. В крайна сметка договореностите между Виталиан и Патрикий110, от една страна, и тези между Виталиановите главнокомандващи и императора от друга, довеждат до изтегляне бунтовническата войска от подстъпите към Константинопол.
106 ГИБИ, III, с. 35–36.
107 Пак там.
108 Анастасий I се оказва принуден да обещае връщането на епископите в Ниш, Сердика и Пауталия, страхувайки се от надигането на илирийските войски, вж. Marcellinus Comes, Chron: ―[…] ob metum Illyriciani Catolici militis‖; За позицията, която вземат илирийци вж. Evans, А. Ancient Illyria: An Archaeological Exploration. 2006, p. 234.
109 Към 516 г. папа Хормизд (514–523 г.) пише на виенския епископ Авитус, че илирийските черкви искали да минат под лоното на римската православна църква вж. Mansi. Sacrorum Conciliorum Nova Ampsissima Collection, Vol. VIII, p. 408.
110 Изворите не съобщават до каква договореност са стигнали Виталиан и Патрикий, но най-вероятно на комеса е обещано, че няма да бъде преследван заради действията му около бунта на федератите.
Ходът на последвалите събития ясно показва доколко императорът е смятал да спази дадените клетви и какви в действителност били истинските му намерения. Действията на Анастасий I по време на преговорите и непосредствено след оттеглянето на Виталиан към Мизия са красноречиви. За участниците в конфликта става ясно, че Анастасий I цели да печели време с отлагане решението на религиозния спор до евентуалното пристигане на римските духовници. Избягвайки по този начин опасността да изгуби доверието на монофизитския Изток поддавайки се на натиска на Виталиан и ортодоксалната аристокрация, т.е. да изпадне в тотална изолация. Веднъж отслабил хватката на бунтовниците, императорът нарежда започване приготовленията за мащабен поход, насочен към Хемус.
Най-изчерпателни сведения за събитията, последвали оттеглянето на Виталиановата армия от околностите на столицата, дават Йоан Малала и Йоан Антиохийски, които макар да се допълват и противоречат на моменти, представят една цялостна и пълнокръвна картина.
Веднага след нормализиране положението в столицата императорът преминава към действие. Ипатий е лишен от командването на тракийската армия и за магистър е назначен Кирил Илирийски111. Анастасий I демонстративно се отметнал от договореното с Виталиан, който макар и далеч от столицата, все още представлявал реална опастност за императорската власт. Кирил, поставен начело на многобройна войска, е изпратен към Мизия и Скития със задачата да потуши все още бушуващите бунтовни огнища и да залови човека, носещ отговорност за разрастването на бунта. Изборът му за magister militum не бил случаен. Кирил е характеризиран като умен и опитен във военното дело мъж, но притежаващ и някои типично мъжки пороци112.
Следващият епизод е представен различно от двамaта хронисти. Според Малала, новият магистър веднага се отправил срещу Виталиан и двете армии се срещнали край Одесос, където бунтовниците били разбити113. Йоан Антиохийски не съобщава за подобна битка или за какъвто и да е сблъсък между имперската армия и тази на Виталиан до убийството на Кирил в Одесос. Тъй като командирите на въстаналите римски гарнизони дали клетва за вярност пред императора по време на преговорите в Константинопол в началото на същата година114, Кирил осъществява безпрепятствен преход от Константинопол към Одесос, който междувременно бил напуснат от Виталиан, но оставал охраняван от верен на комеса гарнизон – вероятно от българи115.
Официалниата цел на Кириловата кампания била връщането на града и пограничните територии – огнището на бунта, обратно в имперски ръце, или иначе казано – възстановяването на римския τάξιρ на север от Хемус. Анастасий I преминава към открити враждебни действия срещу Виталиан едва след като той убива собственоръчно Кирил в квартирата му116. Вероломното убийство на новия магистър, изпратен от императора да омиротвори Севера и да се разправи с разбунтувалите се
111 Бъри пише за 80 000 войника, водени от Кирил Илирийски, вж. Bury, Op. cit. p. 450. Но според Йоан
Антиохийски подобна войска е събрана едва след убийството на въпросния магисър и след
постановление на Константинополския сенат, вж. ГИБИ, III, стр. 36.
112 PLRE. Vol. II, p. 350
113 ГИБИ, II, стр. 210.
114 Йоан Антиохийски пише, че Анастасий I получил от Виталиановите съюзници „[…] клетва за вярност в бъдеще‖, тоест императорът си подсигурил тяхната подкрепа или неутралитет при евентуалната разправа с комеса, вж. ГИБИ, III, стр. 36.
115 Одесос не е пазен от редовен гарнизон, а е оставен в ръцете на Виталиановите подчинени, участвали в похода към Константинопол от началото на 513 г. Именно поради тази причина, защитниците оказват яростна съпротива на имперската войска, обсадила града, и стълкновението между федерати и римляни се превръща в същинско клане.
116 ЛИБИ, I, стр. 314.
варвари foederati, е достатъчно за обявяването на Виталиан за – както пише Йоан Антиохийски – враг на държавата117. И така, какво се случва край черноморския град през есента на 513 г.?
Малала свидетелства за разигралата се кръвопролитна битка между бунтовниците и редовна римска армия, в която защитниците на Одесос били разбити118. За същото сражение пише и Йоан Никиуски119 като и двамата хронисти маркират само с по няколко думи най-същественото: Кирил влязъл победоносно в Одесос и там настанил главната си квартира, превръщайки града в свой аванпост в Мизия. Обясними са първоначалните изненада и безпокойство, споходили Виталиан след пристигане вестите от Одесос, но ответната му реакция не закъсняла. Действията на новия magister militum за пореден път доказали убеждението му, че на императорските клетви и обещания не бива да се вярва, но за разлика от ситуацията от началото на годината, този път преимуществото било на страната на Анастасий I. Срещу деморализираната и оредряла варварска войска стояла редовна армия, най-вероятно рекрутирана от малоазийските провинции на Романия, ръководена от опитен командир, имаща стратегически и количествен превес.
На изненадващите действия на Кирил Виталиан отговоря подобаващо като вместода влезе в директен сблъсък с имперската армия, той организирал покушение над нейния главнокомандващ. Загубата на града не повлияла на позициите, които Виталиан имал сред жителите му. Проникнал тайно в Одесос чрез съдействието на верни нему лица от градската стража, които му отворили портите на града, Виталиан намира и убива Кирил собственоръчно с гетския си меч120.
Със смъртта на Кирил Илирийски настъпва нов етап в двубоя между варварския комес и римския император. Вероятно вестта за убийството на магистъра е посрещната с известено задоволство от Анастасий I, тъй като пред него се отваря възможността да развенчае образа на Виталиан като защитник на Халкидон и ортодоксията, превръщайки го от народен герой в обикновен узурпатор. За тази цел Анастасий I изисква и получава от Сената декрет, заклеймяващ Виталиан като враг на държавата121, и съответно всички, които евентуално биха подкрепили тиранина – за какъвто го определя Захарий Ритор – също следвало да бъдат считани за такива.
Императорът заповядал организирането на мащабен поход. Начело на внушителна по своите размери армия – Ипатий, син на патриций Секундин, племеник
117 ГИБИ, III, стр. 36.
118 ГИБИ, II, стр. 210.
119 Chron., LXXXIX, 75, (trans. Charles, R. H.), London and Oxford 1916, p. 130.
120 Пак там; Bury. Op. cit. p. 450; Brooks. Revolt of Vitalianus, p. 485. За разлика от сведенията на Марцелин, Малала и Йоан Антиохийски, на които се позовават горепосочените автори, Еврегарий Схоластик не съобщава, че Кирил е достигнат от такава злочеста съдба. Според него, по време на битката за града Кириловите войници проявили зла воля „И така Виталиан заловил Кирил извън Одесос […]‖, вж. ЛИБИ, II, стр. 265; А според Йоан Антиохийски Кирил бива убит от Тарах – най-силният от хуните, вж. ГИБИ, III, стр. 39.
121 ГИБИ, III, стр. 36: „Когато императорът се научил за станалото, с решение на сената обявил Виталиан за враг на държавата‖.
на Анастасий I122 и стар боен другар на Виталиан от Персийската война, придружаван от новия магистър на тракийските войски Алатар123, настъпил към мизийските земи.
Както основателно отбелязва Успенски, тази втора армия, водена от Ипатий и Алатар, вероятно бива посрещната крайно враждебно от населението в Тракия и Мизия124. Виталиан и Ипатий избягват даването на генерално сражение и след редица трудности и няколко символични победи, имперската войска достига град Акрида (край Калиакра, б.а.). Движейки се покрай черноморското крайбрежие Анастасиевия родственик успява да проникне дълбоко в провинция Скития, но съдбата на Одесос, след убийството на Кирил Илирийски, остава неизяснена. Вероятно градът за кратко преминава в ръцете на Виталиан, след което отново е отвоюван от поредня римски магистър125. Спорадичните победи над разни бунтовнически групи и възвръщането на Одесос обратно в имперски ръце са повод Ипатий да пише на Анастасий I с предложение да отпразнува триумф в светите места, следователно за имперските главнокомандващи военните действия били пред своя благополучен край126. Доколко грешна щяла да се окаже оценката на римския главнокомандващ за ситуацията, в която се е поставил и каква била суровата реалност показват последвалите събития.
Ипатий наредил изграждането на лагер край Акрида, за да може войската да прегрупира силите си и да се възстанови от поредните стълкновения с бунтовниците, жертви на които станали редица знатни римляни127. Изневиделица всички хуни (Виталиановите foederati, б.а.) – както пише Йоан Антиохийски – се събрали и настъпили срещу укреплениетo, чиято защита била бързо и лесно преодоляна. В завързалото се нощно сражение част от римските пълководци заедно с магистър Алатар попадат в плен, а останалите, както и голяма част от войската паднали убити или намерили смъртта, налитайки в стръмни пропасти128. А Ипатий, наред с някои от своите високопоставени сподвижници, е пленен след като се опитал да се спаси с хитрост, влизайки в морето. Наред с Анастасиевия племеник, който бил откупен от заловилите го българи129 и доведен – както пише гота Йордан (VI в.) – позорно възседнал едно муле пред победоносния комес130 стотниците, магистър Алатар, Евсингий и много други били предадени на милостта му.
122 За Ипатий вж. PLRE.Vol. II, рр. 577–581. Според Бъри – вж. Bury. Op. cit. р. 450 – и Брукс, които аргументирано зашитават своите позиции – вж. също Brooks. Op. cit. р. 485, n. 1 – пълководецът и генерал от римската армия Ипатий, на когото е поверена задачата да се справи с Виталиан през есента на 513 г., е племеник на Анастасий I, но и различна личност от магистъра на тракийските войски Ипатий, изпитал лично гнева на федератите българи в началото на бунта. Според друга хипотеза, поддържана от редица историци, магистър Ипатий се отъждествява с Анастасиевия племеник Ипатий, вж. Успенски. Op. cit. стр. 150; Charanis, Op. cit. p. 85.
123 PLRE. Vol. II, рр. 49–50; Йоан Антиохийски пише, че Алатар е скит (вероятно българи, б.а.) по произход, вж. ГИБИ, III, стр. 36; Вж. също и Helfen. The World of the Huns. p. 423. Чрез назначаването на въпросния за magister militum per Thraciam Анастасий I се надявал да спечели дунавските федерати на своя страна.
124 Успенски. Пос. цит. съч. стр. 151.
125 Въпреки, че не разполагаме с изворови данни за подобен развой на събитията, подобна реконструкция на случилото се е логична, вж. по-подробно Георгиев, П. „Култура ―Варна‖ през VІ-VІІІ в. в контекста на общоевропейския модел за преход от античност към средновековие‖ – в: Канон и култура. XV лятна научна среща. Варна 2007, с. 148–168.
126 ГИБИ, III, стр. 36.
127 Пак там.
128 Пак там; Битката е подробно описана от Йоан Антиохийски, според хрониста имперските загубили били внушителни – 60 000 човека. Виктор Тунунски съобщава за 65 000 убити, вж. ЛИБИ, I, стр. 369.
129 Charanis, Op. cit. p. 85: ―The Bulgarians who captured Hypatius were amply rewarded by Vitalian, who spared the life of the Roman general […]‖.
130 Jordanes, Romana, 358.
Съсипващото поражение, нанесено на имперската армия край Акрида, и неутрализирането на голяма част от военния потенциал на Романия окончателно затвърждават статута на Виталиан като на пълновластен господар в Мизия и Скития, чиито крепости и градове се предали в ръце му131. След поредната съкрушителна победа, пътят към Константинопол отново бил открит за непокорния comes foederatorum.
Съдбата на Анастасиевия племеник и главнокомандващ имперската армия се оказва по-щастлива от тази на злочестия му съименик, срещу когото Виталиан таил искрена омраза и който прекарва по-голяма част от пленичеството си затворен в клетка. Осъзнавайки значението и дивидентите, които можел да извлече от пленичеството на Ипатий, Виталиан решава да отдаде дължимото внимание на императорския сродник защото „[…] високо ценял негоата известност‖132 или по-точно неговата стойност. Обикновените войници, които попаднали в плен, имали не толкова щастлива съдба, тъй като българите получили разрешение да търгуват с живота им133.
През пролетта на следващата 514 г. Виталиан, решен да капитализира от ситуацията, в която се намирал, предприема широкомащабна кампания по черноморското крайбрежие. Начело на своите българи и верните му войски134, узурпаторът завладява всички черноморски градове, включително Одесос и Созопол. В Созопол Виталиан заварва Анастасиевите посланици Полихроний и Мартирий, пратени с мисия от императора до хуните, пренасящи със себе си хиляда златни литри135. Очевидно Анастасий I не е бездействал в периода след битката край Акрида. Въпреки че не постига нищо с назначаването на Алатар за магистър, императорът не се отказвал от идеята да привлече част от дунавските варвари на своя страна и със задачата, да купят тяхната подкрепа натоварил въпросните посланици.
В притежание на Виталиан се оказва огромна сума пари, която несъмнено е използвана за подсилване на неговата армия и за привличането на нови съюзници сред местните римляни. А след поредните успехи на бунтовниците положението му на самовластен господар на северните предели на Романия е затвърдено. Към пролетта на 514 г. неговият контрол се простирал над провинциите Мизия, Скития и части от Тракия и тези провинции от страх – както пише Йоан Антиохийски – го признали за император136. Вероятността Виталиан да се е самопровъзгласил за император не трябва да се омаловажава, но дори и да не е прибегнал до този акт, думите на Йоан
131 ГИБИ, III, стр. 36.
132 Пак там.
133 Brooks, Op. cit. p. 486. Вероятно българите откупили от Виталиан правото да продават заловените, вж. Скилица-Кедрин, Хроника в ГИБИ, VI, стр. 203: „[…] a накрая за подигравка продавал всеки [заловен] войник за един фолис‖.
134 Theophanes, chron. A.M. 6006.
135 Според Бъри дипломатическата мисия, водена от Полихроний и Мартий, имала за цел да договори и откупи Ипатий, вж. Bury, Op. cit. p. 451. Но Йоан Антиохийски изрично отбелязва, че посланиците са изпратени до хуните – т.е. българите, вж. ГИБИ, III, стр. 37. Трудно е да се каже дали мисията е била насочена срещу Виталиановите съюзници – федерати, или до някое от племената отвъд р. Дунав, намиращо се в тила на бунтовната армия. Чиято подкрепа би била от стратегичско значение при последващия открит конфликт между Анастасий I и Виталиан.
136 ГИБИ, III, стр. 37. В тази връзка интерес представлява и една загубена днес монета отсечена от Виталиан, вж. по-долу, Изоб. 1. Съгласно прочита на преподобния Stephen Weston (1747–1830 г.) на лицето било изписано DN VITALIANVS P.P. AV., a на реверса – VICTORIA. AVGVSTOR., вж. ―XXVI. Description of a Coin of the Emperor Vitalian, in a Letter from the Rev. Stephen Weston, B.D. F.R.S. and S.A. to the Earl of Aberdeen, K.T. F.R.S. President‖ in – Archaelogia, Vol. 18. The Society of Antiquaries of London 1817. pp. 267–268.
Антиохийски свидетелстват за властта и влиянието му към момента, а те наистина били безгранични137.
По същото време в столицата, вероятно след активизиране на халкидонистката част от аристокрацията, започват масови безредици, формален повод за които става отмяната на вечерните тържества от Анастасий I138. След множество жертви от едната и от другата страна нощната стража, която губи своя командир Гета по време на смутовете, успява да смаже стихийния бунт на константинополци139. Научвайки за случващото се в Константинопол Виталиан решава да се възползва от създалата се ситуация и след нужните приготовления, повежда за пореден път разнородната си армия към столицата на Империята. Разбира се не трябва да се пренебрегва възможността именно той – защитникът на Халкидон, да стои в основата на бунтовете в столицата. Виталиановите поддръжници в града, ортодоксалната аристокрация и изобщо всички недоволни от политиката на Анастасий I лесно биха се поддали на внушенията му, още повече, че той имал на разположение нужните средства за организирането на подобен бунт: популярност, влияние и най-вече – в ръцете си акумулирал огромни суми пари, чрез които бил в състояние да купи почти всеки.
Основната част на Виталиановата армия – конницата и пехотата, потеглят по суша покрай черноморския бряг, предвождани лично от бившия комес, и се разполагат край град Анаплус в близост до пристанището Состений (дн. Еникьой). Флотът, с който се снабдили бунтовниците, дебаркирал край същото пристанище, намиращо се на европейския бряг на Босфор, а Виталиан установил главната си квартира в църквата на „Св. Архангел Михаил―140. Давайки си ясна сметка за ситуацията, в която е изпаднал, Анастасий I изпраща посланици, които да договорят условията за връщането на пленените римски главнокомандващи141 и най-вече – да уговорят оттеглянето на тракийските войски от подстъпите на Константинопол142. На този етап от двубоя между двамата Виталиан бил в състояние да изиска почти всичко от Анастасий I и да го получи.
На първо място, бившият комес трябвало да бъде избран за нов magister militum per Thraciam143, а след това императорът трябвало да реабилитира патриарсите Македоний II и Флавиан Антиохийски чрез свикването на Вселенски събор, на който, под председателството на папата, да се разреши кризата настъпила вследствие на т.нар. Акакиева схизма144. Първото условие, което поставя тиранинът – желанието му да бъде назначен за магистър, свидетелства, че отношенията между централната власт и онези военизирани общности по Дунавския limes все още не били урегулирани. Тоест обещанията на Анастасий I към българите и останалите федерати oт предходната година, към този момент оставали неспазени и като върховен главнокомадващ тракийските войски Виталиан щял да бъде в състояние да изпълни исканията им – затвърждавайки по този начин собствените си позиции сред тях. От друга страна, прекланяйки глава пред Анастасий I и давайки клетва за вярност като новия му magister
137 Момсен основателно отбелязва, че към този момент Виталиан е имал влиянието, ресусрсите и възможността да поиска и направи каквото пожелае, вж. Mommsen, Th. Bruchstucke des Johannes von Antiochia und des Johannes Malalas. Hermes VI (1872) p. 741.
138 ГИБИ, III, стр. 37.
139 Пак там.
140 Флотът бил управляван от готи и българи, вж. Charanis, Op. cit. p. 93; вж. също „Хроника― на Георги Монах в ГИБИ, IV, стр. 43.
141 Само за Ипатий Виталиан получава 9,000 златни литри или 648,000 златни солида.
142 Йоан Антиохийски свидетелства, че Анастасий I напълно е осъзнавал опастността Константинопол да отвори вратите си за Виталиан, вж. ГИБИ, III, стр. 37.
143 Пак там; вж. ЛИБИ, I, стр. 315.
144 ЛИБИ, I, стр. 369; вж. Bury, Op. cit. 450.
militum Виталиан развенчавал образа на узурпатор и отново заемал позицията на безкористен борец за православната вяра.
Във второто му искане по много по-категоричен начин бива застъпена папската позиция относно христологичния спор между православни и монофизити. Поради което някои изследователи основателно предполагат, че зад Виталиановите действия и ангажирането му в полза на халкидонизма стои именно Римския първосвещеник145. Доказателство в подкрепа на една подобна хипотеза несъмнено трябва да се търси в кореспонденцията, течаща между Виталиан и папа Хормизд – паралелна на тази между Анастасий I и същия папа, от периода на приготовленията по организирането на новия събор.
Официалните преговори между императора и Рим продължават близо година като в Константинопол пристигат и делегати на Апостолическия престол. Време, използвано от императора да прегрупира силите си, за да може адекватно да отговори на една бъдеща агресия от страна на своя нов magister militum, чиято армия все така стояла под стените на столицата. Тъй като Анастасий I отлично разбирал, че при евентуалното удовлетворяване исканията и условията, предявени от папа Хормизд146, би поставил себе си в крайно неблагоприятно положение пред целия монофизитски Изток, преговорите с папските пратеници биват умишлено протакани.
Наред с припознаването на Халкидонския събор за Вселенски, папата изисквал от Анастасий I да зачеркване имената на монофизитските патриарси – Евтихий, Диокор, Петър Гърбавия, Петър Фулон и Акакий – от диптихите, последвано от публичното им осъждане като еретици. Виталиан – от друга страна – gloriosissimum magistrum бил избран от папата за негов доверен представител пред онези източни епископи, които били съгласни да подпишат, т.нар. Libellus Hormisdae147. Признавайки по този начин върховенството на Апостолическата римска църква, тъй като в нея – както пише самият Хормизд – е съсредоточена „[…] и цялостта (est intergra, б.м.), и истинността (et verax, б.м.), и съвършеното единство (et perfecta soliditas, б.м.) на Християнската религия―148.
Крайността на папските искания, заключаващи се в тоталната капитулация от страна на Константинопол и Източните църкви, е несъмнено отражение на положението, в което се намирали Виталиан и Анастасий I към началото на 515 г. Затова опитът на императора да представи своеобразната гражданска и религиозна война, в която се намирала Романия, като нещо далечно и незначително случващо се в Скития149, е разбираем и логичен ход. Приготовленията за провеждането на Вселенски събор в град Хераклея започват от края на 514 г. като в кулминацията им над 200 делегати от различните християнски църкви изпълнили града.
145 Ruscu, Op. cit. p. 777.
146 Основните искания на папата се заключавали в зачитането постановленията на Халкидонския събор и на Tomus Leonis; осъждане учението на Несторий и всички монофизитски патриарси; осъждането на Акакий; справедливост за всички православни епископи и монаси, делата, срещу които трябвало да бъдат разгледани от Рим, вж. по-подробно у Омарчевски, Пос. цит. съч. с.
147 Günther, О. Epistulae imperatorum pontificum aliorum inde ab a. CCCLXVII usque ad a. DLIII datae Avellana Qvae Dicitvr Collectio. Pars II. Tempsky 1898, p. 801.
148 Migne, Patr. Lat., Vol. 63, col. 393; Вж. също Hünermann, P. Enchiridion Symbolorum. A Compendium of Creeds, Definitions and Declarations of the Catholic Church. San Francisco 2010, pp. 131–132. Теофан съобщава, че монаси от пустинята на Ориента писали на Анастасий I и Йоан III Йерусалимски (515–524 г.), че никога не биха стъпкали Халкидонския символ на вярата, а 40 епископа от Илирийската префектура изпратили писмо до папата, с което изявяват желание да минат под лоното на Рим, вж. Theophanes, chron. A.M. 6008.
149 Migne, Patr. Lat., Vol. 63, col. 373: ―Quia igitur dubitationes quaedam de orthodoxa religione in Scythiae partibus videntur esse commotae […]‖.
Мудните преговори между папските легати и Константинопол приемат неочакван обрат и първите поемат обратно към Рим, подготовката за събора е преустановена, а стотиците делегати се разотишли обратно по своите църкви. Решавайки, че е настъпил моментът да се разправи веднъж завинаги с Виталиан, Анастасий публично му отнема командването над тракийската армия избирайки си нов magister militum per Thraciam – Руфин150, подтиквайки варварския пълковедец да забрави отново дадените клетви и да поведе армията си за трети път към Константинопол.
Ходът на Анастасий I е добре плануван и показва за пореден път колко хитър и комбинативен човек седял на трона в Константинопол. Протакайки, но без да прекъсва, преговорите с папата, императорът нанася пореден удар върху Виталиановия образ на защитник на Халкидон, който бива принуден или да приеме заповедта на Анастасий I, или да влезне в открита конфронтация с централната власт. Очаквано, Виталиан за пореден път избрал пътя на меча, вдигайки верните си войски срещу Константинопол.
През пролетта на 515 г. Виталиан, начело на част от войските си, намиращи се в околностите на Анаплус – константинополско предградие на югозападния бряг на Босфор, влиза в сблъсък с исаврийския гарнизон, разквартируван в Сики (дн. Галата). След кратко сражение бившият магистър овладява тази част от крайбрежието с помощта на – както пише Йоан Антиохийски – „ […] подкупените лица― из средите на исаврийците151. Флота си разделил на две. Една част от българите и останалите варвари са качени на кораби – събрани от пристанищата на Босфор и местното население152, и отплуват за столичното предградие Хризопол – на срещуположния на Константинопол бряг, а другата част останала на котва край Анаплус. Вероятно Виталиан предвиждал блокиране на столицата едновременно от европейското и малоазийското крайбрежия, а наред с това и вдигането на бунт сред халкидонистите вътре в самия град – надявайки се по този начин да принуди Анастасий I отново да пристъпи към започването на преговори.
Императорът, от друга страна, още в хода на приготовленията по свикването на Хераклейския събор предприема нужните стъпки за неутрализиране халкидонисткото лоби в Тракия и Илирик, явяващо се естествен Виталианов съюзник и проводник на папските итереси във въпросните диозеци. Под стража в Константинопол биват докарани епископите на Лихнида, Ниш, Никопол, Сердика и Пауталиа. В столицата смъртта си намират епископите Алцис Никополски и Гаян Нишки, а Лаврентий Лихнидски – „понеже в православната вяра изобличавал често […] император Анастасий― – бива детрониран и поставен in exilio в някой от градските манастири (най-вероятно „Козма и Дамян―, б.а.)153. Тъй като императорът успява да пресече още в зародиш опита на бунтовниците да дебаркират на малоазийския бряг, то плановете и разположението на Виталиановтите сили край Анаплус със сигурност ще да са били известни на Анастасиевите агенти. За най-голяма изненада на участниците в разглежданите събития, решаваща роля за изхода на двубоя между двамата изиграва финансовият съветник на Анастасий I – Марин Сирийски.
По време на подготовката на кампанията срещу все още действащия като магистър Виталиан в Двореца настъпва известна суматоха, тъй като двамата magistri
150 PLRE, Vol. II, p. 954.
151 ГИБИ, III, стр. 39.
152 ГИБИ, II, стр. 211. Вероятно по-голямата част от флота на Виталиан е представлявала тръстикови салове от вида, на т.нар. παπσρελλα или на по-големия πoσvηελa – широко разпространени из Егейско и Адриатическо море. С подобни плавателни съдове кутригурският вожд Заберган ще се опита да нападне Константинопол през 558 г., вж. Роков, Т. „Сведението на Агатий Миринейски за употребата на тръстиковите салове от българите‖. – в: Сп. История, София 2014, кн. 2. с. 180–189.
153 ЛИБИ, I, стр. 315.
praesentali Патрикий Фригийски и Йоан154 отказват на Анастасий I да оглавят акцията срещу техния стар боен другар. По идея на Марин Сирийски – към момента заемащ поста на praefectus praetorio Orientis, убеден монофизит и един от най-близките сподвижници на императора155, Анастасий I прибягнал до услугите на Прокъл – известен атински философ. Въпросният предложил императорските дромони да бъдат снабдени с голямо количество негорена сяра156, чрез която да подпалят Виталиановите кораби.
На половината път до Хризопол бунтовната флота бива прихваната от имперски кораби, намиращи се под командването на comes excubitorum Юстин (бъдещия император, б.а.). Част от Виталиановите кораби са потопени, а други превзети от началника на екскувитите157. По същото време остатъкът от флота на Виталиан е изненадан край Анаплус от дромоните на Марин Сирийски, който – благодарение на оръжието, подготвено от Прокъл – изпепелил корабите и част от пристанището, в което се намирали Виталиановите войници158. Край Анаплус се издавили почти всички хуни, готи и българи159. С дебаркирането на имперските войски в Сики, из къщите и улиците на предградието настъпило същинско клане, а Марин преследвал бягащите бунтовници до манастира „Св. Мамант‖, в района на едноименното пристанище на Босфора160.
Вечерта на същия ден малка част от оцелелите бунтовници заедно със своя командир се оттеглят на стан в околностите на Анаплус. След тежкото крушение и унищожаването на голяма част от варварската войска, Анастасий I нанася един финален удар на бившия си магистър. В набързо изградения бунтовнически лагер се разнесла мълвата за предателство в редиците на българите и Виталиан, с най-приближените си подчинени, бива принуден да поеме безславно обратно към Тракия161.
„[Бог] засрами грешните човеко-поклоници дарявайки ни с нежни дъждове и влажност, срази и унищожи въстаническите тирани съгласно богатството на своето велико милосърдие […]― – пише в чест на императорската победа Севир Антиохийски162. Така приключва един от най-бурните епизоди от късноантичната история на Римската империя. Виталиан заедно с оцелелите си федерати се установява в Анхиало, където необезпокояван ще дочака смъртта на Анастасий I в лятото на 518 г. Предходната 517 г. българи163 – част някогашните дунавски foederati, вероятно със
154 Вж. по-горе бел. 84 и 85.
155 Marcellinus Comes, s.a. 512, in Chron. min. II. p. 97.
156 ГИБИ, II, стр. 210. Йоан Зонара пише, че Прокък – „[…] цъфтял във философията и техническата наука, като усвоил всичко, което прославеният в тия работи Архимед бе постигнал―, вж. ГИБИ, VII, стр. 150 – използвал огледала окачени на крепостните стени за да подпали Виталиановите кораби.
157 ГИБИ, III, стр. 39.
158 Марин заповядал на моряците – ГИБИ, II, стр. 211 – „[…] хвърляйте от това върху корабите, които идват насреща ви, и те ще изгорят. Ако отидем отвъд при къщите, където са враговете на императора, хвърлете и там―.
159 ГИБИ, IV, стр. 43.
160 ГИБИ, II, стр. 211.
161 В дните след битката са заловени и екзекутирани Виталиановите приближени Домник, Анастасий и Тарах, вж. ГИБИ, III, стр. 39
162 Вж. ―On Vitalian the tyrant and on the victory of the Christ-loving Anastasius the king‖. – in: Graffin, Patr. Orient., Vol. 7, col. 299. Малко след детронирането на Македони II, Севир става глава на Антиохийската църква.
163 Въпреки че Комес Марцелин пише за ―Getae equites‖, още Златарски определя думите му за анахронизъм и отъждествява въпросните с българите, вж. Златарски, Посл. цит.съч, стр. 87, бел. 11; В днешно време, изказаното тогава предположение, e прието и намира отражение в съвременната научна литература, вж. Friel, G. & Williams, S. The Rome that did not fell. Routledge 1999, p. 133; Treadgold, A history of the Byzantine State and Society. p. 172; Haarer, F. K. Anastasius I: Politics and Empire in the Late Roman World. Cambridge 2011, p. 222. Разглеждайки събитията от второто десетилетие на VI в.
знанието на бившия си командир, предприемат грандиозен грабителски поход насочен към Македония и Тесалия. По стария си обичай, българите поискали да разменят пленените римляни срещу пари. Анастасий I изпратил до Йоан praefecto Illyrici 72,000 златни солида, които се оказали недостатъчни и плениците били избити „[…] пред стените на затворените градове―164.
На 9 юли 518 г. за император е избран началникът на ескувитите Юстин, който като символ на помирение с изявяващия се все още като защитник на Халкидон – но по същество самовластен господар на голяма част от Тракия – Виталиан, назначава същия за magister militum praesentalis165. С изглаждане отношенията между бившия comes foederatorum и централната власт, последвало и нормализиране ситуацията по дунавския limes, в това число и отношенията на Романия с варварските общности обитаващи, на нейна територия166.
Макар и никога да не застават лице в лице, двубоят между Анастасий I и Виталиан бележи края на схизмата между Рим и Константинопол. След близо половин десетилетие, прекарано под стените на Константинопол, варварският комес влиза тържествуващ в града, поканен от човека, нанесъл му съкрушителното поражение край Хризопол години по-рано. А с Виталиан тържествувало и православието. На 20 юли с.г. император Юстин издава едикт, нареждащ заточените православни епископи да бъдат върнати обратно в своите църкви, а в диптихтите е включен и Халкидонския събор заедно с останалите три вселенски събора. До края на 518 г. между новия император и папа Хормизд са разменени няколко писма, а в началото на следващата година поредната папаска делегация бива посрещната от Виталиан и Юстиниан пред стените на столицата167. След няколкодневни преговори и след подписването на Хормиздовото Послание на вярата носено от папските пратеници, на 31 март представителите на двете църкви отслужват заедно св. Литургия168.
византийския хронист Йоан Зонара (XII в.) пише за българско нападение над Илирик непосредствено преди смъртта на Анастасий I, т.е. към 517-518 г.
164 ЛИБИ, I, стр. 316.
165 PLRE, Vol II, p. 1174.
166 За причините и предпоставките довели до поредното варваризиране на римската армия в периода Юстиниановата реконкиста, вж. Teall, J. ―The Barbarians in Justinian’s Armies‖. – in: Speculum, 40, 2. pp. 294–322.
167 Migne, Patr. Lat., Vol. 63, col. 445.
168 Вж, Омарчевски, Посл. цит. съч. стр. 398. В Хормиздовия libelus, подписан от новия столичен патрирарх. наред с осъдените еретици Несторий, Евтихий, Диоскор и Петър Монг, биват анатемосани и последните константинополски патриарси Евфимий, Македоний и Тимотей.
Изоб. 1.
На лицевата страна – главата на Виталиан с перлена корона, а на реверса богинята Виктория.
----------------------
Тази статия е без изображенията си. По късно долу ще бъде поместена в pdf формат.