Смърт: 2025-09-18

Третини и погребение: 2025-09-20

Ти ще бъдеш на 40,

аз – на 40 и …

И ще е мокър на очите ириса

от некапнали още сълзи.

Ти ще бъдеш на 40,

с прошарена от времето коса

и навярно ще ти липсва мириса

на откъснати от мен цветя.

Ти ще бъдеш на 40,

негласно ще се питаме, нали:

- „Какво остана от мечтите ни?“

- „Играят там, пред нас, игри.“

Ти ще бъдеш на 40,

аз – на 40 и …

Аз вярвам – любовта взаимна е,

и тя тогаз ще ни крепи.

Звън на коледна камбана - 

пак ще се роди Христос...

3 месеца сме без Диана

и живота ни е вечен пост.

Постни са боите на тъгата,

няма колорит във дните ни,

мъка се е настанила във сърцата,

побеляха без време косите ни.

Косата отдавна била е наточена,

ракът дошъл мълчешком.

А душата - красива и светеща,

устреми се към райския дом.

Домът ни пуст е и студ го сковава,

и няма разумно оправдание

за раздялата с любов такава

и за незаслуженото ни страдание.

Страданието ще е път към Рая

и звън на камбана ще ни води напред

до момента, в който най-накрая

ще бъдем отново прегърнати с теб. 

Не умирай, когато заспиват звезди;

не умирай, светът е за двама!

Ти за мене си жива, точно както преди,

даже теб, даже теб да те няма…

Твоят мъж си оставам, макар външно друг.

Не сънувам, светът е за двама!

Аз оставам завинаги твоя съпруг,

даже теб, даже теб да те няма…

Даже теб да те няма на белия свят

пак рисувай картини с най-прекрасния цвят,

с твоето име, с твоето име!

- „Не посрещай зората без обич за мен!“

- „Не посрещам, светът е за двама!

Свещ огрява портрета ти всеки мой ден,

ала мен без тебе ме няма…“

Аз не мога да свикна с живота си нов;

вече зная- светът е за двама!

Ще ме грее пак твоята нежна любов,

само теб, само тебе те няма…

4 месеца (2026-01-18)

Две рози червени върху гроб един - 

безпощаден и черен е Свети Валентин.

Сякаш Трифон разрязал е мойто сърце…

аз оставям бонбони и преливам с винце.

Кръстът паметен бял е като твойта душа - 

полетяла в безкрая, търсеща красота,

на Земята създала най-прекрасни платна,

във земята посяла семе от вечността!

Без вечеря на свещи ще завърши деня.

Свещ огрява ликът ти на портрета сега:

все така си усмихната, лъчезарна дори,

любовта ми в сърцето все за теб ще гори!

5 месеца (2026-02-14/18)

Момина сълза

Ти обичаше цвете със име

на разплакана малка девойка.

Аз дарявах ти, но обясни ми

то защо те привличаше толкоз?

Та нима си предчувствала болка

като Дева Мария, родила Христос?

И смирено-уверена мълком

си си носила кръста кат‘ мост.

Между два свята душата ти бяла

свързва нашето утре и вчера сега:

подранила ли бе или закъсняла

за споделяне с теб любовта?...

Смъртта ти, предполагам, е седмаче,

родено в деня, в който ти отлетя;

понякога хлипа, а друг път- плаче,

пък после се смее, щом носим цветя.

Тя мляко не суче, а жадно кръв смуче,

сърцето притиска и спира дъха.

Приятел (до гроб) ѝ е дивото куче,

което предъвква домашна храна.

Пълзи уверено напред, не спира,

неумолимо следва хладната си цел:

сред хората да броди и събира

душите земни във небесен безпредел.

Смъртта расте, но не старее.

На някои „леко им спестява“ старостта;

към други- искрено злобее

и кисела е щом им види дързостта.

2026-04-18

Любов завинаги – Росица Кирилова

- „Покойна съм, когато си край мене – 

не може да се случи друго лошо.“ 

- „Щом теб те няма, идват дни студени, 

до гроба коленича и се моля.“ 

Така живеем с теб в едно беззвучие – 

и всяка нощ ти идваш във съня ми. 

Сами прошепват устните: „Обичам те!“, 

Цветя полагам, все за теб събрани. 

Припев: (×2) 

Живее в нас любов завинаги! 

Смъртта е само пауза, не отричане. 

В забързания ден, в забързания ден 

успявам да ти кажа пак: „Обичам те!“. 

Обичам те! 

Не вярвай ти на хорски предразсъдъци – 

те не разбират колко се обичаме. 

И няма край да има нещо истинско, 

една любов, надхвърляща живота ни.

Припев: (×2) 

Живее в нас любов завинаги! 

Смъртта е само пауза, не отричане. 

В забързания ден, в забързания ден 

успявам да ти кажа пак: „Обичам те!“. 

Обичам те! 

Обичам те! 

2026-04-17