Синоптик
Радостин Чомезов
Радостин Чомезов
Тръгни си,
ако се чувстваш като опожарена гора,
в която няма живот…
Преди да се превърнеш в самолет,
който току-що е останал без пилот.
Тръгни си,
ако не искаш очите да запреливат
като буйна река наесен…
Преди да се превърнеш в поет,
получил награда за най-тъжната песен.
Изпуснах любовта си, тя е на свобода,
търси те, както бездомникът – вода.
Казах ѝ, че не може точно теб да обича,
но тя като дете на земята се свлича.
Ако я снимат във филм, тя ще разплаква,
както влакът, когато бавно затраква.
Заръча ми да предам,
че без теб губи смисъл,
с теб е свързан всеки план,
с теб е свързана всяка мисъл.
Знай, че без теб от мен обеща да направи
алкохолик, неоставящ бутилки здрави.
За хората аз ще бъда безплатен спектакъл,
онзи, поредна улица на магия пресякъл.
За теб ще чуя, че с няколко котки живееш
и нашите песни през сълзи, че им пееш.
И двамата знаем, че ще ни тормози една мисъл:
„Любов, недостойна за филм, има ли смисъл?”.
Всеки ми казваше,
че времето
ще ме излекува,
но то е спряло
пред вратата ми,
не влиза,
сякаш се страхува.
Беше му жал
да заличи моментите,
когато твоите обувки
бяха пред вратата,
както и отпечатъка
от стоплената ти длан по бравата.
Беше му жал да заглуши твоя смях,
искрен и силен,
огласяше всички къщи около моята,
бабите казваха:
„По-често води и разсмивай Твоята.”.
Беше му жал да заличи всички неизречени думи.
Останаха като неизползвани във война куршуми.
Иска ми се по сърцето да се рисуваше с молив,
в случай че животът стане горчив,
за да може да трием от него онези лица и имена,
за които сме смятали, че нямат цена,
за да изтрием по някой от онези лоши спомени,
които остават, а са жестоко гонени,
за да премахнем от него онези, жестоките, думи,
оставящи трайни следи, като от гуми.
Говорих с една баба
и я попитах
за нейната все отключена врата,
тя не се страхува,
че ще ѝ откраднат нещо,
нямала скрити злата.
Отговори откровено,
че всичко скъпо в сърцето си го е скрила,
а моето леко го заболя,
защото в думите ѝ имаше голяма сила.
В едното си шкафче
каза, че е скрила някакви капки за очите си,
за да успокоява болката
от постоянното триене на сълзите си.
В другото шкафче
каза, че е скрила едри хапчета за сърцето,
да издържи до следващия празник,
за да си целуне детето.
Сърце,
не искам да те боли отново,
затова опитвам да те саботирам,
защото явно ти не се,
но аз се уморих да те събирам.
Лъжа хората,
че спрях да ги мисля,
че за тях вече си затварям очите,
в теб, че тъмно и студено е,
като през зимата в горите.
Мисля си,
че съм човек,
роден да прави само грешни избори,
защото се убивам бавно,
отпивайки от „мътни извори”.
Никак не ми се иска
да се превръщам
в онзи главен герой от балада,
който за обичта си
получава счупено сърце за награда.
Моля те, запиши ме в телефона си
„Глупак на повикване”,
който, в спор за теб, губи гласа си от надвикване.
Екранът на моя телефон светва,
но не бързам да го взема,
ако на него не видя
името на моята любима тема.
Бързам да вдигна,
дори да кажеш,
че идваш да ме убиеш,
ще ти кажа адреса
и много бързо ще ме откриеш.
Има хора, за които правиш всичко,
за да бъдат щастливи,
на влюбените не им е присъщо да бъдат страхливи.
Моля те,
не я карай да си мисли,
че е родена в грешното време
и да си мечтае някой с файтон да я вземе.
Не я карай
да пътува в миналото,
за да се види отново щастлива,
когато вода на цветята от теб им долива.
Не я карай
да пътува в бъдещето,
за да види дали там ще плаче
и ще нарича ли пак сърцето си „Глупаче”.
Не си търси
онова „евтино момиче”,
на скъпите цветя да се мръщи,
докато твоето оставил си да вехне вкъщи.
Не се превръщай в моето изгубено щастие, бъди вечно на този адрес,
за това помолих вчера, ще помоля утре, помолих и днес.
Не си тръгвай никога, ти, лекарство мое, за всички онези видове рани,
които се лекуват само и единствено с определени длани.
Ако си тръгнеш,
ще те откривам в песни,
които ми разкъсват душата,
ще очаквам да видя теб
след всяко почукване на вратата.
Ако те няма,
ще бъдеш причината
за поредната капка пот на челото,
която се е появила от писане,
чак до счупване на перото.
Силно се надявам, че теб звукът на тишината много те радва,
за мен това е звук, който посича сърцето с брадва.
Той е знак на самота, която бавно, но сигурно човека ще убие,
убийство, което почти всеки опитва да го прикрие.
Излизаш на слънце,
обличаш се,
но нищо не може да те стопли,
както онзи един човек,
с думите и прегръдките топли.
Тишината е звук,
който сам избираш
дали постоянно да чуваш,
не, няма да го изгониш,
когато му крещиш и го псуваш.
Любовта ми е взела пистолет
и търси хора, които я раняват,
тези с любов в сърцето се спасяват.
Любовта ми е взела пистолет
и търси хора, които я продават,
тези, които стойността ѝ не познават.
Любовта ми е взела пистолет
и търси хора, които я предават,
тези, които грозни спомени създават.
Любовта ми е взела пистолет
и търси хора, отвътре празни,
такива намира често, явно са заразни.
Намери човек,
който ще изпрати на теб
своето последно съобщение,
не губи време с хора,
за които броят на дните без теб няма значение.
Намери човек,
който ще използва за теб
своето последно обаждане,
не губи време с хора,
за които твоето повикване е просто досаждане.
Намери човек,
който ще използва за теб
своето последно желание,
не губи време с хора,
за които любовта е списък, бройка, разочарование.
Намери човек,
който ще бъде до теб
до последната си въздишка,
не губи време с хора,
за които твоята любов и близост означават каишка.
Насочете ме към магазин,
в който продават здраве на промоция,
за да ми останат пари
и за няколко грама емоция.
Упътете ме към магазин,
в който се продава щастие на килограм,
ще купя повечко,
задължително от него ще раздам.
Насочете ме към магазин,
в който продават на промоция и любов,
въпреки ниската цена,
да издържа на живота суров.
Упътете ме към магазин,
в който се продава на килограм и късмет,
да е толкова голям,
че да разпитват откъде ми е взет.
Понякога има думи,
които ти е много трудно да изречеш,
с часове се чудиш кой синоним да избереш.
Има варианти,
с които създаваш криле и розови светове,
но и такива, които разкъсват като зверове.
Има думи, които сърцето не позволява да подариш на всеки,
до тях се стига, когато някой е извървял много дълги пътеки.
Не е случаен човекът и моментът,
когато една дума се откъсне…
Спокойно, онази дума винаги излиза
преди сърцето да се пръсне…
Боли, когато виждаш „онзи човек” на грешните места,
когато си нанася дълбоки рани по честта.
Дори животното усеща присъствието на лоши хора,
а „онзи човек” празнува с такива на двора.
Гледаш и не вярваш на очите си колко бързо потъва,
а ти силно си вярвал, че дори не се огъва.
Чудиш се как толкова силни удари понася ти сърцето,
от какво ли е направено и от къде е взето.
Просто казвам нещо друго
и бягам далеч оттук,
но, моля те,
още малко пази любовта си от друг.
Спокойствието ми обърна гръб,
а уютът ме гледа със злоба,
защото още крия онова писмо,
от седмици стои ми в джоба.
С малко пламъче в очите
опожари моя свят до основи,
пожарникарите за такъв пожар
не се оказаха готови.
Погледнах се в огледалото, когато теб те няма,
изглеждах все едно съм гледал драма.
Погледнах се добре, очите ми бяха далеч от звезди,
по тях тъгата бе оставила следи.
Погледнах се хубаво, усмивката ми беше избягала,
бързо затвори, но те е надбягала.
Погледнах се в огледалото, когато си при мен,
много ми е трудно да пусна този ден.
Погледнах се добре, очите си сравнявах със звезди,
по лицето ми нямаше мокри следи.
Погледнах се хубаво, усмивката ми бе на лицето,
защото твоята грее оттук до небето.
Иска ми се да можех да изтрия
някои от моите недостатъци,
онези, които дори върху камък оставят отпечатъци.
Много болезнен е този, че разгадавам тайните на този живот,
които ме карат да се чувствам като един празен имот.
Не искам да опознавам хората
с една изречена от тях дума,
така разбирам, че са грешка, за която ми трябва гума.
Готов съм и да раня много, за да бъде само един щастливият,
точно този, който ще ме нарече „онзи спомен, сивият”.
Погали ме нежно,
ако видиш, че на колене падна,
попий сълзите ми,
все едно си птица жадна.
Чакай ме,
както чакаш дъждовен облак през лятото,
познай ме в далечината от всички в ятото.
Усмихвай ми се
като на букет цветя от градината,
които се появяват само веднъж в годината.
Гледай ме като дете,
което гледа витрина с играчки
и в последния момент натиска спирачки.
Обичай ме силно,
както майка обича само децата си,
че забравя бройката на боите в косата си.
Срещнах жена, на която лицето ѝ разкриваше нейните години,
то разказваше истории, но не го показваха по витрини.
По него времето беше оставило дълбоки, трайни отпечатъци,
а в очите ѝ от жаждата за живот имаше само остатъци.
Личеше си, че с него животът дълго и безмилостно си бе играл,
а тя се чудеше защо точно нейното за платно е избрал.
На много млади хора това лице им се стори немалко страшно,
но дано поне да осъзнаят, че времето не е само сегашно.
Сега ще ти споделя рецептата на века,
казва се „Разбито сърце”,
приготвя се много лесно,
не е нужно да имаш „специални ръце”.
Избери си едно,
вземи го в ръцете си,
след това нежно го прегърни,
в неговото „всичко” се превърни.
И направи така,
че да му стане уютно,
бъди му дом в студените дни,
пази го така, че нищо да не го нарани.
Може да поръсиш
с няколко нежни целувки,
после го хвърли в черния списък
и бягай далеч, да не чуеш ужасния писък.
След това
нека си тръгнат всички с изискани души,
защото ще стане грозно,
аз не съм пробвал тази рецепта,
но виждам,
че набира популярност сериозно.
Срещнах едно момче,
държеше бутилка с алкохол в ръцете си
и знам, че не то,
а алкохолът казваше „Вървете си.”.
Аз седнах до него
и се опитах няколко истории да му разкажа,
с надеждата,
че от следващата бутилка ще го откажа.
Всяка история беше с човек,
къпещ в сълзи стоплената си длан,
заминаващ надалеч,
с куфар,
който крие рухнал план.
От огъня,
топлил сърцето му,
остава само задушаващ черен дим,
най-чистият въздух
се превръща в труднопоносим.
Кажете ѝ,
че станах синоптик,
когато тя реши да си тръгне,
съмнявам се,
че един без друг в живота ще ни потръгне.
На изток
ще валят горчиви сълзи,
когато чуят историята наша,
която не се преглъща с глътка, две,
дори и с пълна чаша.
На запад
ще се появи торнадо,
което разхвърля снимки стари,
когато си отиде,
ще ни видят по къщи, блокове и гари.
На север и юг
ще ги разтресе буря,
каквато в мене тя остави,
дано, когато отмине,
поне къщите да им останат здрави.
Не е страшно да обичаш,
страшно е, когато трябва да спреш,
когато го виждаш, но не искаш да го разбереш.
Не е страшно да вярваш,
страшно е, когато трябва да спреш,
когато те лъжат, но ти не искаш да го изречеш.
Страшно е,
когато истинската и голяма любов подминаваш,
защото вече ти е станало трудно да я разпознаваш.
Страшно е,
когато в един момент забравиш каква ти е цената
и престане да те интересува каква е утрешната дата.
Знаеш,
че за теб
ще оставя кораб да корабокрушира,
моля те,
търси ме, когато е на път да спира.
Нека любовта ми към теб
не наранява други хора,
въпреки че разтопява решетките в затвора.
В твоя дом
хората няма да се хлъзгат на сълзите ти,
ще виждат любовни бележки по вратите ти.
Бъди сигурна,
че за мен не си от сто просто едната,
когато те видях,
аз веднага счупих везната.
Не искам да идва нощ,
в която до мен е твоята липса,
ще съм като дете,
гледащо на краката си гипса.
Най-вероятно
ще удавя всичко
в безброй сълзи горчиви,
ще съм като дете,
гледащо счупените си моливи.
Ангелите ще отменят полета
към своите домове в небето,
за да спасят някое детенце,
което с игри е заето.
Търсих в теб недостатък,
от него да ме заболи сърцето,
но беше много малък,
като на птичето зрънцето.
Излез навън, сложи си скъпите дрехи,
похвали се на хората с много успехи,
покажи им онези скъпи черни токчета
и палтото с големите златни копчета,
не забравяй да гримираш поне лицето,
тежкият грим не е познат на сърцето,
него не можеш да облечеш и гримираш,
моля те, внимавай с кого се събираш,
то се показва голо, не носи тежък грим
и не, не му е по-добре, когато загасим.
Трябваше да съм от тези,
които ще те бутнат в огъня без да се замислят,
но съм от тези, които,
за да те спасят, и невъзможното ще измислят.
Иска ми се да бях от тези,
които нямат милост, не си и помислят за пощада,
но съм от тези, които,
за да не ранят, ще си кажат: „Този план отпада.”.
Трябваше да съм от тези,
които са егоисти и себе си на първо място поставят,
но съм от тези, които
просто така са родени и не могат да го направят.
Иска ми се да бях от тези,
които по пътя се влюбват в случайно срещнат човек,
но съм от тези, които
един ги разболява и по пътя подминават своя лек.
В живота си всеки има по един човек,
за когото търси, но не намира, лек,
търси него у човека по пътя срещнат,
с труден урок всеки е посрещнат.
1. Да се научи на усмивка определена,
ако може, до час, два, до три дена.
2. Да се научи да топли само с поглед,
да прави бърз емоционален оглед.
3. Да се научи да лекува с топли думи,
когато заболи от старите албуми.
4. Да се научи сълзите нежно да трие,
дори и тези, които сърцето крие.
…
Дайте ми хапче,
от което да не ме боли,
когато видя, че някой гасне,
както и за раната,
която отваря и никога няма да зарасне.
Исках хапче,
от което да не ме боли,
когато видя мъж да удря жена,
но ми казаха:
„Няма. Свиквайте, живеем в такива времена.”.
Дайте ми хапче,
от което да не ме боли,
когато видя дете как проси,
как задава много
по-жестоки, от журналистите, въпроси.
Исках хапче,
от което да не ме боли,
когато видя да удрят животно,
но ми казаха:
„Няма. Свиквайте или ще Ви боли доживотно.”.