ЛЕТАРГИЯ ПРЕЗ ЮЛИ

„Припадък в пет действия“

(1)

Летаргията ме покри. Покри върховете на пръстите на ръцете и краката ми. Чувствах как натежава върху клепачите ми, заключва ги и заспивам.

Заспах, но не дълбоко, просто бях принуден да затворя очите си – натоварени с неочаквана тежест.

Виждах вече нов и различен свят. Някои прозорци преминаваха пред мен и нечии глави висяха извън тях... Някои проговаряха, отваряха устата си и проговаряха в гръмогласно мълчание. Други показваха единствено езика си, потвърждавайки вътрешния процес на обесване в самите тях.

Вътре, в отворените към улиците стаи, през прозорците, достатъчно широки за две длани, от които бяха увиснали люлеещи се ръце, като забравена риза на простора... „Просторът има и други предназначения“ – помислих си. Припомних си и предишните си мисли, но ги намерих за доста употребявани, затова реших да помисля върху оригинални нови разсъждения.

Докато летаргията ме бе обзела с гладка мекота, видях или си представих, че съм видял едно от увисналите лица, зяпнали с широко отворени очи. Именно това ме бе накарало да запомня образа на това лице, което притежаваше необикновен магнетизъм. Не бях помислил върху причините, но бях сигурен, че предстоящите събития носят нужното обяснение. Опитах се да задържа вниманието си върху предстоящи картини, съпътстващи летаргията и световъртежа, но един глас гръмна, някъде в задната част на главата ми, гръмна като сблъсък, след което неистово избледня и понижи първоначалните властови нотки, докато накрая завинаги изчезна.

Всички възможни нюанси на синьото.

Гласът бе в синьо. Излъчваше се от обла бутилка, след което изгряваше лице с постоянна усмивка. Взирах се в него, преди съвсем да избледнее. Загледах се също в цветния глобус в дъното на сцената. Тогава сам се обвиних за нетърпението си, тъй като повторението води до скука, а не предизваква шок. Възможно бе шокът да кипи там вътре, в двата широко отворени кръга - широко зяпналите очи на онова вълшебно лице или по-скоро омагьосано лице, ако трябва да сме по-конкретни.

Очите ми бяха затворени, а светът вътре в тях продължаваше да стои подреден.

Не се уморих от последователното прелистване на сцени на хора, напускащи домовете си нощем, търсейки приятен полъх. Признавам си, че почувствах относително вътрешно облекчение, което съживяваше бледите им лица и те сякаш се опитваха да летят над дърветата покрай тротоарите.

В началото се опитваха да летят съвсем сериозно, а на лицата им се забелязваха тромави гримаси. Но след като усетеха безсмислието на своите действия, връщаха часовниците си назад и започваха да танцуват между блъскащите се коли. Прозвуча и металното плачевно скърцане. Успяваха да превърнат загубата и поражението си в един вид игра... а аз победих, чрез летаргията, която затвори очите ми, за да усетя чрез нея мрачното отсъствие.

Те представляваха тълпата, събрала се през онзи юлски горещ ден. Аз пък бях отсъстващият на това празненство, където мъжът с постоянна усмивка започна да показва на този кръгъл свят зад гърба си реалното съществуване, въпреки претенците на учудените очи, принадлежащи на мъжа с вълшебно лице, на мъжа, който внезапно си тръгна, посредством оглушителна експлозия в тила ми.

Тогава реших отново да потърся спасение в тревожния сън.

Отново да потъна във вълнистата синева, чак до удавяне.

(2)

След като изчезна първата картина, спрях да виждам. Ох, по-скоро зрението ми изневери. Повече не можех да виждам лица вътре в света на очите си, обременени от лепкавата летаргия.

Опитах се да раздвижа пръстите на краката си, но без резултат.

Въздишах безпомощно и леко наклоних глава. Тогава паметта ми изпусна думата! Учудих се, тъй като не бе характерно думите да падат от цепнатините на паметта върху рамото ми и упорито да кънтят близо до ушния канал.

Обърнах се към летаргията и й наредих да се върне към паметта, да заспива. Там бе мястото й като дума! Казах това безмълвно. Смятах също да се съвзема от последиците на синия взрив, където дълбоко бях потънал. Летаргията пък, с обичайната си глупост, продължи да досажда чрез звънтящите окончания на значението си. Помислих, че ме кани при себе си, но пък аз не оказвах особена съпротива, потвърждавайки способността на думата да натхитри самата летаргия и да се освободи от нея.

И така, най-накрая се намерих при нея.

Тя бе доста отпусната и мълчалива, подобна на полукондензиран въздух, нито гореща, нито студена. С лекота преминаваха пръстите ми през обвивката й. Не бе възможно да нарисувам такава картина във въображението си или да я драсна на хартия. Да, ама хартия там няма. Вътре в света на летаргията единственото, което можех да направя, бе да описвам музиката, сред която плавах с поддържано мълчание.

Не се опитах да плувам пред него, тъй като установих, веднага след потапянето ми, че там съществува могъща плазма, която ме повдигаше през цялото време.

Възможно ли бе мъртвото море да се съживява?!

Мъртвите възкръсват, разтъркват очите си срещу мен, облягат се на ръцете си, а костите им скърцат. Гърбовете им се навеждат, докато кръстовете, тазовете и краката им се хлъзгат по земята. Вече бях вътре в кръговете им, които се стесняваха все повече, докато не се затвориха окончателно около мен. Уловиха старата мухлясала летаргия с дебелите си пръсти и я хвърлиха далече от очите си, сякаш бе излишък, без никаква стойност. Летаргията на свой ред не показваше никаква реакция при своя сблъсък с плазмата, не издаваше никакъв, ама никакъв звук!

След това започнаха да се чуват тихи звуци. Излизаха хаотично от организмите им, а техните сухи устни се залепиха завинаги.

Почувствах ненавист към шепота в момента, когато се превърна в музика... не съвсем музика, а по-скоро ритмично мърморене, после ръмжене с монотонен рев, а сетне - музикален звучен плач!

Хвана ме ритъмът и ме вкара в двойна летаргия. Уплаших се от тоталното удавяне в това състояние. Разтърсих се над повдигащата сила на организма, за да усетя как постепенно прониквам в солените пясъци. Учудих се от неочакваното развитие и затихнах, надявайки се да не се погреба по-дълбоко.

Поуспокоих се, погледнах наоколо към мъртвите, които бяха стъпкали смъртта си и възкръсваха.

Не ги виждах... скоро групата около мен се разтури.

Взирах се в останките на майка си, на баща си, на леля Олга, на другата си леля Хераклия, на приятеля си Маруан, на вуйчо си Адиб, на другия – Хикмет. Всички се връщаха към смъртта си, а оставяха гласовете си за мен. Навлязоха отново в почвата, където се настаняваха под мазетата за складиране.

В осем съвременни чисти хотела, полагаха усилия да се предпазят от фосфорните изпарения на Содом и Гомор, за да празнуват залязващото слънце на другия бряг, където огромният паметник на солта и ръката ми бяха облизвани от долините на солниците и покоя... А пръстите навлизаха дълбоко във въздуха, опитвайки се да избегнат летаргията... или пък летаргията на хлъзгавата смърт.

(3)

Останах подвластен на хлъзгавата летаргия.

Никой не бе способен да определи времетраенето на това състояние, при което нещата се втечняват, губят стабилност и цялостност, разпадат се едни върху други, нарушавайки собствените си физически закони. Светът полудява!

Пренебрегнах летаргията. Погледнах в себе си, дано видя какво ли се случва там, но някой ме изненада. Установих, че изскача от една ридаеща кола. Летеше с лекота, сякаш бе птиче перо.

Никога през целия си живот не бях докосвал нищо друго там, освен кокошка.

Чух я да вика на вятъра, преди да стигне до стълб за улично осветление, а гласът й бе някак весел: „Пак...пак...пак, аз съм кокошка!“. След което кацна внимателно и спокойно на върха на високия стълб.

Помислих, че й е неудобна позата, която бе заела. Щях да я посъветвам да си отпочине. Казах й: „Недей да нервничиш и не се...“, но тя просто изпълни следващия ми съвет, легна върху стълба и развя ръцете си във въздуха!

Тогава, пред очите ми блесна друга стара картина. Обзе ме желание да я отразя, но тя, както вече бе свикнала, ме изпревари и каза засмяна: „Аз съм котка..“. Засегна ме. Развиках се: „Котките не се смеят!“ Тогава тя се ядоса, размаха яростно ръцете си и викна: „И кокошките не се колят с бръснач!“.

Баща ми приближи до майка ми рано сутринта на Великден и каза:

- Там. - и посочи края на коридора.

- Всичко приключи. Тя напусна кухнята.

Отворих очите си, летаргично лепкави и видях пръстите му да леят кръв, от далечна чешма.

След време, след години, след смъртта или преди рождеството, видях нас, облечени в скъпи и официални дрехи, запазени доскоро в тъмните гардероби. Видях ни да си решим косите, да ги мажем с разни мазила и кремове, да лъскаме обувките си, да ги обуваме и да ни водят към църквата за молитва.

Спомних си, че днес е празник. Попитах го дали може да преброи националните знамена от подходящото място, където се намираше. Не ми отговори. Приближих картината още и още и видях лицето му покрито с дебел слой летаргия. Викнах: „Дори и ти, татко!“. Стресна се, сякаш го хвана ток, докато лежи над електрическия стълб. Подпрях го от мястото си, успях да му помогна да остане в равновесие.

Погледа ме ядосан, без да си отваря очите и каза:

- Какво искаш, след като развали съня ми?

Учудих се, но реших да съм искрен с него, рискувайки да нараня чувствата му:

- Но ти си мъртъв!

- Не, ти си мъртъв! - заядливо по детски ми отговори.

- Значи сме равни.

- Но мъртвите не сънуват!

- Нали ме попита за броя на знамената в града?

- Забравих.

- Не виждаш ли, че танцуват като мечки между колите?

- Забравих.

- Съветвам те да поспиш и да си починеш малко у дома. Много си замаян! Твоето състояние е доста тревожно.

Още преди да се опитам да напусна тежката летаргия, в която бях попаднал, побързах да попитам: „Кажи ми татко, кокошка или котка?“.

Угасна уличната лампа и всички потънахме в мрак. Когато се опитах да развея крилата си и се готвех за скок, той ме нахока отвисоко и викна:

- Не бъди толкова глупав!

(4)

Вълновидна и хлъзгава, такава е летаргията, в която бях попаднал. Не бях я избрал.

Понякога историята се пише случайто. Не бях в състояние, което ми позволява да проверя този факт, но повторното й отричане ми спести малко време, достатъчно за да помисля върху истинността на това твърдение.

Липсата на време за изпълнение на големите проекти ме накара да ги подбера според предимствата им. Най-спешното бе да се освободя от летаргията.

Но тя беше вълновидна, хлъзгава и агресивна, въпреки неутралната й миризма.

Спомних си тогава, че неутралността бе лъжата на живота.

Няма съществена идея, която да се нарича неутралност. Тази лъжа е използвана за създаване на капани и летаргия.

Не можех да търпя бремето на този капан, затварящ лепкавите ми очи, които поглеждат към продълговатото лице на Махмуд, с дългия му нос и диоптърни очила. Виждах го да се натъжава, носейки официалния си костюм през горещия юли, забравяйки колко го души стегнатата вратовръзка.

Съвременните вратовръзки бяха с фигури на зелени полета, богати с пролетни цветове. Жълто като слънчоглед, червено като хризантема, зелено като влажна трева, синьо като люляк, кафяво като патлажан, а понякога, когато попадаме в състояние на летаргия, не различаваме цветята от плодовете.

Вкусова слепота, подобна на дисхроматопия и замъглено зрение.

Махмуд, с големия нос, достатъчен да удържи медицинските му очила, не се интересуваше особено от вратовръзки със зелени полета, не усещаше как притискат гърлото му, затова смяташе, че юлските жеги са причината за жаждата му! Това си бе негов проблем, но аз щях да продължа да го наблюдавам, щом имах такава възможност.

Виждах го да влиза в крайпътно кафене срещу един площад, покрит с павета... и ето го Махмуд, както всеки друг Махмуд, седнал на белия стол, разлистващ ежедневните вестници. Четеше едни и същи новини, изглеждаше обсебен от тях дотам, че не забелязваше елипсовидната голяма бяла маса. Новините го въвличаха във водите си и губеше слуха си. Не чуваше звуците от постилането на бялата покривка, нито звука от счупването на чиниите, чиито парчета се удряха в ръбовете на масата, нито звуците на кристалните чаши, златните прибори и т.н.

След като Махмуд приключи с новините във вестниците или с вестниците на новините, се опомни и поиска менюто с напитките. Знаеше го наизуст и поиска същото, което пиеше всеки ден. Изчака да му сервират поръчката. Тогава видя на площада богато сервирана маса. Опита се да я приближи, но срещна зорките погледи на сервитьорите и веднага се върна обратно. Както всеки друг Махмуд, той седна на белия си стол.

Най-накрая летаргията го победи, тъй като се наложи дълго да почака и тя отново го въвлече в коварните си лъжи. Изпусна брадата, облегната на юмрука му и видя много мъже да се втурват към леко повдигнатата трибуна. Говореха на най-различни езици, а техните фотоапарати превръщаха изображенията в сребро и ехо. Ехото го заглушаваше, а среброто го заслепяваше, затова успя да види недоловимото за другите. Думите се предоставяха спокойно, дланите ръкопляскаха стоически, ръкостискането се случваше внимателно, а всичките заобикаляха богатата трапеза.

Махмуд отново се опита да доближи масата, но строгите пазачи насочиха към него остри и заплашителни погледи. Огледа се наоколо и се досети, че можеше да разбере същността на ситуацията, без да се стига до обиди.

Именно извитата светеща лампа със син глас, в която се озовах, показваше мъж с взиращи се очи, без диоптърни очила, приличащ до голяма степен на Махмуд.

Опитваше се да се намести до богато наредената маса в средата.

Изправи гърба си, изпъчи гърдите си, подготви се и стоеше нащрек. Вдигна високо крака и кацна, легнал добровлно върху масата.

Приближих се до него, пързаляйки се върху дъската на летаргията. Наострих слуха си, за да чуя как тихо чете вестника. Чух го да казва: „Ние отваряме нова страница в книгата на историята“.

Сложи върху гърдите си голям златен кухненски нож.

(5)

Жегата през юли е основната причина за тази проклета летаргия. Регионът гори, настъпва лятото и вече ставаме жертви на халюцинации. Ние сме жертви на климата и географията, малки и големи, мъже и жени без значение. Всичките се намираме в царството на летаргията и не можем адекватно да се върнем в реалността или пък дълбоко да потънем в истински сън. Затова няма алтернатива на лепкавостта. Това е абсолютната истина, която не търпи коментар. Прикрепена е плътно към нас и не е възможно да се премахне. Понякога си мислим, че тя е единствената истина през юли.

Поклатих тежката си глава, сякаш потвърждавах същността на летаргията и рекох: „Нека проследя обърнатите ми навътре очи. Може пък да намеря изход от непоносимата жега“.

Видях стълбове пара да се издигат в небето!

Хората си повтаряха наум и наглас: „Алилуя!“, пожелавайки този Юли да е последен, тъй като кожата им изсъхва и се наранява, поради многото потене и липсата на вода. Окуражавах ги несъзнателно да останат необезпокоявани в летаргиите си. Снимките ги показавха като пияни и замаяни, а не бяха такива.

Полегналият човек там, над електрическия стълб, отново започна да размахва ръцете си, сякаш бе кокошка. Приближих се до него посредством обърнатите си навътре очи. Заварих го в странно положение, сочеше нещо с показалеца си, сякаш преследваше редица мравки в космоса, след което рязко се отдръпваше, протестирайки.

Побързах да го попитам: „Какви ги вършиш?“

Той скоро ми обърна гръб, закри ушите си с длани и изсумтя.

- Какво ти става? - Попитах го отново. Тогава го видях да разпаря ризата си и да стене от болка.

- Ти нарани слуха ми! Не ми викай така!

- Ти чуваш ли ме въобще? - Попитах учуден.

- Сякаш си в главата ми, подлудявам! - Легна отново като котка върху плоската част на стълба.

Почаках малко, докато се нагласи удобно и прошепнах:

- Кажи ми, какво си направил?

- Няма файда. Винаги, когато успея да преброя националните знамена, губя концентрация и забравям последната цифра. - Отговори отчаяно.

- Странно, а каква е причината?

- Не съм сигурен. – Каза, сякаш внезапно си спомни нещо и допълни - Един цвят натрапчиво се промъква между цветовете на знамето, тогава се обърквам и забравям бройката.

Стана ми любопитно и се опитах да подсиля паметта му.

- Спомни си, моля те, какъв е този цвят, зелен като поляните, например?

Той наведе глава за известно време, поклати я и рече:

- Не, няма смисъл.

- Червено като миналото ни?

- Не.

- Тогава бяло като творбите ни? - Въздъхнах тежко.

- Стига! – Развика се той и вдигна ръцете си към небето. – За бога остави ме на мира!

Съжалих го, смятах, че черният цвят причинява страданията му, тъй като беше вечерно време и всичко бе потънало в черно. Почувствах облекчение при тази констатация и побързах да го спася:

- Става дума за черния цвят, точно като настоящето ни, приятелю. Така ли е?

- По дяволите! - Толкова силно се развика, че продължи дълго да кънти в черепа ми.

- Какво ти е? - Бях силно загрижен за неговото състояние.

- Небето, небето... Цветът на небето.

- Небето е черно, отразява нощта. – Опитвах се да му обясня логично, как стоят нещата в действителност.

- Луд! Ти си луд! Сега е обед!

- Глупости, трябва да ходиш на очен лекар, приятелю, ти просто страдаш от цветна слепота.

- Не съм ти приятел!

- Добре, както желаеш, враг мой.

- Не повтаряй това никога! Без повече вражда, моля те!

Видях го да трепери от яд и притеснение.

- Добре, но как иначе?

Изглеждаше, че вече не ме чува, сякаш сам си говорех, особено когато изчезна от натъжените ми очи.

Оставих се на вълновидната природа на летаргията, която леко ме носеше като перушинка. Виждах себе си като изкоп между две морета от вода и кръв.

Рекох: „Преходът на Мойсей“ и преди да премине цялата картина попитах: „Но къде е тоягата на Мойсей?“.

Така или иначе, отговор не получих...

Възможно беше тежката латергия да причинява бездействието ми, тъй като бе успяла напълно да ме парализира. Вече бях само и единствено наблюдател на откритите преходи между мен и пистите, коите ме издигаха към небето, подобно на спираловидните стъпала на вавилонската кула.

И така, успях да се отърва постепенно от своите тежести. Аз бях перушинка и летях като облак към широкото пространство, без име и тежест, без дата, която да ме информира за поредният ден от календара на Юли.

Такава е напълно завършената и последна форма на летаргията.

Виждах себе си като обедна звезда, синя, синя.

Гласът, който избухна в задната част на главата ми, бе син като светкавица.

Или по-скоро, това си спомнях преди да заспя.

Разказът е от сборника „Зими под покрива“.

Превод: Хайри Хамдан