Творби

Приключи събирането на творбите за  Първото издание на Националния литературен конкурс "Мечтая за един по-добър свят".

В първото издание на конкурса участват 166 творби.

НАГРАДЕНИ ТВОРБИ

Първа възрастова група

Първа награда

Виктор Стоянов

Мечтая си

Мечтая за свят без омраза и болка,

където доброто не гасне само.

Където усмивките детски са много

и дават надежда и носят добро.

Мечтая децата да чуват камбани,

да виждат щурчета и златни пчели,

мечтая  да тичат в зелени поляни,

да имат семейство, да не бъдат сами.

И злото да бъде затворено в храма,

с молитва да става любов, топлина,

и нека не срещаме вече измама,

а с честност  достойно да грее света.

Мечтая сълзите да бъдат от радост,

звездите да светят във нашите очи.

Да бъдем грижовни и слънцето младо,

да сгрява човешките наши съдби!

ВТОРА награда

София Димитрова

Моят свят

Моят свят е в пъстри цветове,

там щастливо е всяко дете

и няма обиди, тревоги, сълзи,

само усмивки и весели детски очи.

В моя свят са чисти реките,

В моя свят са зелени горите,

В моя свят животните всеки обича

Моя свят на късче от Рая прилича!

В моят свят доброто царува,

Никой не плаче, всеки танцува,

В училище ни учат на смели мечти,

А домашните са само ако искаш ти!

Това е светът, за който аз си мечтая

Чист, весел, добър до безкрая.

И дори на теб като шега да ти звучи,

Аз вярвам, че този свят започва от моите мечти!

Трета награда

Ивайло Проданов

По-добър свят

Ще нарисувам с светли бои,

свят, в който сбъдват се детски мечти.

Където усмивки греят без страх,

а вятърът носи единствено смях.

Ще посадя дървета високи,

птици да пеят с гласове дълбоки.

Ще има реки, сини и чисти,

поляна с цветя, слънце лъчисто.

Хората ще бъдат добри и щастливи,

ще си помагат, ще бъдат красиви.

Без тъга, без войни, без сълзи,

с обич в сърцата – свят от мечти.

Ела, нарисувай с мен този свят,

където дори и дъждът е богат.

По-добър свят можем да създадем,

щом с доброта в него живеем!

Поощрение

Десислава Николова

Мечтая за един по-добър свят

Мечтая за свят, където доброто

е силно като вълна в морето.

Където не плаче нито едно дете,

а всяко живее със песен в сърце.

Искам училище с радост и смях,

не със тревога, контролно и страх.

Да можем да бъдем такива, каквито сме,

без подигравки, без лоши думи , а пълни с мечти.

Мечтая за възрастни, които разбират,

и с обич в очите ни все ни подкрепят.

Да няма войни, да няма лъжа —

да има прегръдки и топла душа.

Мечтая за свят, в който доброто

е по-силно от злато, от слава, от злото.

И знам — макар още да съм дете,

всяка мечта започва със „може“ и „ще“.

Поощрение

Дария Узунова

Свят чудесен, интересен

и да бъде като песен.

Свят на песни и игри

и на много добрини!

Свят, където любовта

сътворява чудеса!

Поощрение

Марина Кисьова

Мечта

Мечтая за по-добър свят,

мечтая за по-добър град.

Мечтая за чиста природа,

да няма дим от завода.

Мечтая за слънце в небето,

и то да ми топли сърцето.

Мечтая да виждам звездите,

да има радост в очите.

Мечтая за чист океан,

мечтая за цвят  на всеки дрян.

Мечтая за чисто море,

мечтая за ясно небе.

Мечтая за борови гори,

за огромни джунгли дори.

Мечтая за пустиня с оазис,

мечтая да няма зло и завист.

Мечтая да има пътека,

да намирам доброто у човека.

Мечтая да има след  порой - дъга

мечтая да има надежда за света.

Втора възрастова категория

Поезия

Първа награда

Виктория Сурков

Ще нарисувам свят

Ще взема четка, не меч.

Цветове, не стрели.

Ще нарисувам дете —

с очи от мечти.

До него ще има дърво,

вместо стена.

Птици, а не самолети над тях.

Ще рисувам ръце,

които държат,

не пускат, не блъскат,

не раняват в гръб.

Моят свят ще е пъстър, но тих.

Без крясъци, страх и сълзи от навик.

И ще го подаря на всеки,

който още вярва в човека.

Втора награда

Даниел Ивайлов Петров

Истински, без лица!

Когато светът е без думи застинал,

и сенките носят символични лица,

сърцето нашепва в ритъм затихнал,

истини скрити, отвъд през нощта.

И истинско е не онова, що се мери,

не светлината, що блясва за миг.

А всичко, което душата намери

и опази със своя устрем тих.

Понякога вятърът шепне неща,

които очите не могат да зърнат.

В капчица мокра живее дъга,

но само сърцето я чувства отвътре.

Не виждаш ли? Вятърът пее край мен,

в песента му трепти тишината.

Когато обичаш, макар и унесен,

дори тъмнината е злато.

Не виждаш ли? В ръцете ми грее

цветче от забравен копнеж.

Ти казваш – „Това е само листенце…“

А аз зная – това е цветенце.

Трeта награда

Мариам Ясер АбуЕлЕлла

Заради тях щастието е възможно

Много е мъчително да живееш дом, в който дори смехът е забранен.

Много е мъчително да живееш в свят не олицетворен.

Много е мъчително да живееш сред хора нацупени.

Много е мъчително да живееш сред сърцата почупени.

Много е мъчително да гледаш как всички хора са изкупени.

Много е мъчително да седиш сред очи подкупени.

Сред души загубени и глави захлупени.

И дори да е мъчително да седиш сред народа безочлив,

винаги има и хора, ако не, то ще има човек, който е готов на всичко.

Който е готов на добро поне едничко,

който иска да види как пред него израства една усмивка като загадка,

Или дори и прегръдка сладка.

Който ще иска от света да си отиде чист,

Който ще изкачи живота като истински алпинист.

И него орел ще го защитава.

Него обичта ще го възпитава.

И със сърцето напред ще върви.

И дори малка птичка не ще нарани.

Ето заради такива хора щастието е възможно,

ако не една усмивка към тях да отпратим с внимание.

Те са хора за подражание.

Заради тях всичко лошо е нищожно.

Заради тях щастието е възможно.

Ако има хора добри поне еднички.

Та да направят света по-добър за всички.

Поощрение

Зоя Христова

Мога ли

Как ми се иска да мога

да съм изобщо друг човек

да обичам свободна и нова

да се родя на друг адрес

Етнос да не е моята роба

външността да не е порок

какво от това, че съм ромка

аз не съм по различна от вас

Искам в една реалност

в свят от различни съдби,

да работя и да съм някой

уважаван и със свои мечти

Мога ли да си поискам

остров- на обич и чудеса,

където да съм реална и цяла

ромка за мен и света

Поощрение

ПОКАНА

Димитър Петров Кондузов

Живей със мен на този свят безкраен.

Гмурни се в светлите лъчи на утринта.

Топлината на приятелството прави

възможни невъзможните неща.

Бъди ми гост едва за миг,

за да усетиш силата в земята.

Ще разбереш, че туй е свят велик,

но някак неприятна е съдбата.

Признавам, че не е точно съвършен,

че и недостатъци си има,

макар единствения му проблем

да сме хората от хиляди години.

И много се опитаха да го поправят –

в тях гореше пламък за борба,

но мързелът на хората не се предава

и заличаваше всяка такава следа.

Но ето, аз отправям своя безграничен апел

да се обединим под общите си интереси.

Да прекрачим онзи сляп предел,

и светът си уникален да опазим.

Поощрение

Аделина Стефанова Георгиева

„Мечтая за един по-добър свят”

Мечтая за свят без болка и страх, 

където децата играят във смях. 

Където войните са само в книгите, 

а не в сърцата и не в очите. 

Мечтая за въздух – кристално чист, 

за слънце, което не грее със гняв. 

За реки, що пеят със ясен глас, 

и птици, танцуващи волно сред нас. 

Мечтая за хора с добри сърца, 

които не носят омраза в ръка. 

За думи, които лекуват без рани, 

за истини – ясни и несломими. 

Мечтая за утре, изпълнено със светлина, 

където е силна една добрина. 

Където ръцете не рушат, а творят, 

и всички обичат един и същ свят. 

И знам, че мечтите не са само дим, 

че всичко започва с теб и с мен. 

Една добра мисъл, един топъл жест – 

и светът ще бъде по-хубав от днес. 

 Поощрение

Анна Станева

Малките неща

Преди не оценявах нищо малко.

Не влагах стойност във нещата.

Това наистина е много жалко,

защото грешна беше ми мечтата.

Аз исках много и от всичко.

Ненаситна бях тогава.

И дори не се замислих за мъничко,

че никога не съм била права.

Вече гледам от различен ъгъл.

Благодаря, че днес съм жива.

Кръговратът вече е затворен, кръгъл,

погледнат от правилната перспектива.

Сега се радвам на цветята.

Откъсвам си едно и го подушвам.

И чувам глъча на децата.

Щастлива спирам и се вслушвам.

Бабите пред входа пак клюкарят.

Радвам им се и ги поздравявам.

А майсторите зад завоя все ругаят,

затова с усмивка ги дарявам.

Да съм добра изпълва моя ден.

В това са малките неща.

И искам да оставя нещичко след мен

и да съм пламъчето от свещта.

Гордея се, че се промених

и израстнах като човек.

Със добро се вдъхнових

и поука си взех.

Всичко малко е голямо

и нека имаме морал.

Сърцето ми, от слънцето огряно,

отваря нов портал…

Втора възрастова категория

Проза

Първа награда

Велина Здравкова Ганева

Мечтая за един по-добър свят

Леа беше хубаво момиче, красива, с руса бляскава коса и морско сини очи. Тя стоеше на хълма и гледаше града под себе си. Светлините му проблясваха като звезди, но тя знаеше, че зад тях се крият много истории – някои светли, други потънали в сянка. В училище често говореха за бъдещето, за мечтите, за това как ще пораснат и ще постигнат големи неща. Но Леа не искаше да чака да порасне, за да промени света.

-       Светът е такъв, какъвто си го направиш – казваше баба й.

Но какво можеше да направи едно обикновено момиче?

Една вечер, докато се прибираше през парка, Леа забеляза захвърлена тетрадка. Беше овехтяла, корицата й беше намачкана, а страниците – изпълнени с бележки.

Любопитството й надделя, отвори я и започна да тече.

Оказа се, че тетрадката съдържа писма. Писма от хора, които споделиха своите мисли - „Искам в нашия квартал да има повече дървета, за да не е толкова сиво“; „Искам никой да не се чувства сам.“. Тези думи пронизаха Леа като стрели. За първи път осъзна, че тя не е единствената, която мечтае за един по-добър свят. Имаше и други като нея – хора, които копнеят за нещо по-красиво, по-справедливо. Хора, които искат промяна, но не знаят как да започнат. Леа знаеше, че няма да може сама да оправи всичко, но реши да направи първата крачка. Събра приятелите си – Ели, Ая и Давид, и им показа тетрадката. Те четяха писмата с изумление.

-   Това са писма от непознати хора, които мечтаят за същото, което и ние! – възкликна Леа.

-   Значи не сме сами! – каза развълнувано ..., най-добрата й приятелка. – Някой трябва да поправи нещата!

И така се роди първата им идея. На следващия ден, без да казват на никого, взеха няколко млади фиданки и ги засадиха в училищния двор. Децата, които минаваха покрай тях, се спираха и гледаха с любопитство. Един от май-малките ученици се приближи и попита:

-       Какво правите?

-       Засаждаме дървета. – усмихна му се Леа. – За да е по-красиво и за да ни е по-хубаво.

Момчето кимна и вдигна ръка.

-       Мога ли да помогна?

На следващия ден вече не бяха четирима приятели, а цели десет. Заедно започнаха да украсяват училището – нарисуваха стените със свежи, цветни картини, написаха вдъхновяващи думи по коридорите и направиха малък кът за четене в двора. Родителите им също забелязаха промяната и някои даже решили да помогнат – донесли книги за новата библиотека, а един от татковците дори направил дървени пейки и рафтове.

Но най-голямата промяна дойде, когато те започнаха своята кампания "Послание за приятелство". Всеки ден оставяха малки писма с добри думи на случайни места – в шкафчетата, върху чиновете, дори в кутиите за храна. Думи като: "Днес си усмихната и изглеждаш страхотно!", "Гордея се с теб!", "Не си сам, винаги има някой, който ще те цени!". Скоро целият град научи за тях. Вестниците писаха за инициативата им, а кметът ги покани на среща. Там им обеща, че ще поставят повече пейки и дървета в града, и ще помагат с откриването на нови библиотеки.

Леа стоеше на същия онзи хълм и гледаше как светлините на града светят още по-ярко. Тя знаеше, че не беше станала герой, но бе направила първата крачка. А понякога само това е достатъчно, за да започне промяната.

Тя вярваше, че истинският свят трябва да бъде място, където хората се грижат един за друг, където всеки има глас и значение. Един по-добър свят започваше с малките жестове на доброта. Леа разбра, че принадлежността към едно общество не означава просто да бъдеш част от него, а да допринасяш за неговото израстване. И тя, едно обикновено момиче, беше успяла да покаже, че промяната не започва утре, а днес.

С времето инициативите на Леа и приятелите ѝ се разраснаха. Те организираха работилници за изкуство, където деца от различни възрасти можеха да рисуват и да изразяват мечтите си. Започнаха да събират дрехи и учебници за онези, които имаха нужда. Дори създадоха онлайн платформа, където хората можеха да споделят своите идеи за подобряване на града.

След това подеха нова кампания – „Седмица на усмивката“, в която всеки ден в училище имаше специално предизвикателство – да поздравиш непознат, да кажеш нещо хубаво на съученик, да направиш малко добро дело. Кампанията предизвика истински вълнения и зарази не само децата, но и възрастните с доброта.

В края на учебната година те организираха фестивал на мечтите, на който всяко дете можеше да разкаже какво иска да промени в света. Направиха голямо пано, върху което всеки лепеше цветна хартийка с мечтата си. Една от тях гласеше: „Мечтая за свят, в който всички се обичат, без значение откъде идват.“

Една вечер, докато вървеше покрай училището, Леа видя нещо, което я накара да се усмихне – малко момиченце засаждаше цвете до една от пейките. "Защото така е по-красиво", каза детето, а Леа разбра, че промяната вече не беше просто идея – тя беше жива, разцъфтяваща като онова малко цвете.

Светът не се променяше сам, но когато едно момиче имаше смелостта да направи първата крачка, се оказваше, че тя не е сама. И тогава всичко ставаше възможно.

И докато звездите блещукаха над града, Леа се усмихна с вяра. Защото знаеше, че мечтата за по-добър свят не е само нейна – тя живее във всяко добро сърце и във всяка протегната ръка. А когато мечтите се съберат, те имат силата да променят света. Наистина.

Втора награда

Зийнеб  Ридван   Халил

“Мечтая за един по-добър свят“

   Слънцето изгряваше над покривите на града, разпръсквайки златисти отблясъци върху мокрия асфалт. Калоян стоеше до прозореца на малката си стая и гледаше навън. Хората вървяха забързано, втренчени в телефоните си, колите свиреха нетърпеливо, а в ъгъла на улицата един възрастен човек протягаше ръка за помощ, но никой не спираше.

– Така ли трябва да бъде? – прошепна Калоян на себе си.

  Беше само на четиринадесет, но душата му кипеше от желание да промени нещо. Вярваше, че светът може да бъде различен – по-добър, по-топъл, по-справедлив. Вечер често мечтаеше за утрешния ден, в който хората ще се усмихват един на друг, в който няма да има гладни деца, а всяко човешко същество ще бъде ценено, независимо откъде идва или как изглежда.

  Eдна сутрин Калоян реши да направи нещо различно. Излезе от дома си с малко пликче, в което беше сложил храна. Намери възрастния човек, който просеше на  ъгъла и му го подаде.

– За вас – каза с усмивка.

Мъжът го погледна с изненада, после се усмихна широко, а в очите му се появиха сълзи.

– Благодаря ти, момче. Днес ти ми даде не само храна, но и надежда.

Калоян се почувства странно – не защото бе направил нещо велико, а защото разбра колко малко е нужно, за да осветиш нечий ден.

         От този ден нататък той реши да бъде онази искрица, която разпалва добротата в хората. Разговаряше с по-самотните си съученици, помагаше, когато можеше, и най-важното – винаги намираше повод да се усмихне на някого.

         С времето забеляза, че и другите започнаха да правят същото. Неговата добрина се разпространяваше, като верижна реакция. Някой, на когото бе помогнал, на свой ред, помагаше на друг. И така, малко по малко, светът около него започна да се променя.

         Разбра нещо важно – мечтите за по-добър свят не трябва да остават само мечти. Те започват от нас. От малките жестове. От простичките думи. От ръката, която протягаме на някого в нужда.

И докато сърцето му биеше в ритъма на тази надежда, Калоян знаеше, че неговата мечта вече е започнала да се сбъдва.

Трета награда

Фатме Хасан Мустафа

Мечтая за един по-добър свят

В реалния свят, в който шумът на града често заглушава песента на щастието,се роди дете с широко отворени очи-очи ,които виждаха повече от другите.Нарекоха го Светотърсач.Не защото носеше светлина,а защото умееше да я открива-дори в сенките.

Светотърсач растеше в малко градче,където утрините ухаеха на току-що изпечен хляб,а дните бяха пълни със смях,игри и прегръдки.Имаше топли ръце,които го държаха сигурно,думи които му даваха крила и погледи,които му казваха: ти си ценен.Детството му беше спокойно пристанище от което щастието отплаваше всеки ден към нови хоризонти.

Но истинската магия на това щастливо детство  не беше в спомените-а в това,как то го оформи.То не го направи сляп за болката в света,а го научи да я вижда без да се пречупва от нея.Да действа,да вярва.Да вдъхновява.

Светотърсач израсна с едно просто,но силно убеждение:щастието е заразно,когато е споделено.Затова той не търсеше само за себе си-търсеше го в лицата на другите.В едно дете без дом,на което подари обувките си.В една възрастна жена,с която говореше,когато всички други бързаха.В хората,които бяха загубили надежда,и в които той  виждаше не загубеност,а начало.

Щастливото детство не беше просто  негова привилегия-беше основата,от която той градеше свят,малко по-добър от вчера.Не с големи жестове,а с малки светлини запалени навреме.

Защото Светотърсач знаеше:един човек отгледан с любов,може да промени стотици.А ако всеки намери светлината в себе с,светът ще спре да бъде място,което търсим,а ще стане място което създаваме.

Поощрение

Никола Събев

Чаша чай

         Беше поредната студена сутрин и аз отново закъснявах за училище. Разходката ми от вкъщи до там беше дълга и често не смогвах да я завърша преди биенето на първия звънец.

         Градът гъмжеше от живот по това време. Всеки отиваше на работа или на училище. По улиците пъплеха хиляди коли като колония мравки, току-що намерила парченце хляб. Колоните пред светофарите се разтягаха със стотици метри. Автобусите и тролеите бяха нагъчкани с хора. Празното, сиво небе се беше надвесило над града, а леденият декемврйиски въздух бе изпълнен със замразена пара от въздишките на минувачи като мен. Нямах ръкавици и затова държах ръцете си в джобовете на якето.

         Когато излязох на последното кръстовище, което пресичах преди да стигна до училище, светофарът за пешеходци тъкмо беше светнал в зелено. Пред себе си видях десетина души. Те веднага тръгнаха да преминават през пешеходната пътека. Зад тях остана само една прегърбена старица, която с едната ръка се подпираше на бастуна си, а с другата носеше две черни чанти. Тя също понечи да пресече през пешеходната пътека, но се движеше малко трудно. Въпреки че закъснявах за училище и бързах, реших все пак да ѝ подам ръка.

         – Извинете, госпожо, трябва ли Ви помощ? – попитах, щом я настигнах.

         Тя се обърна бавно към мен.

         – Ах, благодаря ти много! – отвърна.

         Поех чантите ѝ. Хванах я за свободната ръка и тръгнах да вървя с нея. Ръката ѝ беше леденостудена. Не знам как не се беше вкочанасяла още. Чантите пък ми се сториха доста тежки, особено за една стара жена.

         Тя беше ниска, облечена с една от онези дълги, шарени рокли на цветя, които почти всяка баба притежава. Върху нея беше наметнала кафяв ръчно шит елек, а главата си беше забулила с тънка кърпа, отново на цветя. Беше леко облечена за студеното време навън. Докато пресичахме, дори забелязах, че ръката ѝ трепереше, но това имаше вероятност да бъде повече от старост, отколкото заради времето. Движенията ѝ бяха бавни и умерени като на всяка крачка тя потропваше с дървения си бастун. Така внимателно, малко по малко пресякохме улицата.

         Когато стигнахме до отсрещния тротоар, аз пуснах ръката ѝ.

         – Госпожо, навън е студено – казах на старицата. – Трябва да се обличате малко по-дебело в такова време.

         – Не се тревожи за мене, момче – отвърна тя. –  Гледай ти да бъдеш здрав. Благодаря ти многo за помощта.

         Върнах чантите ѝ. Тя понечи да си тръгва, но тогава си помислих дали да не ѝ предложа да помогна с преноса им. Личеше си, че малко трудно се справя с теглото. Поколебах се за момент. Вярно беше, че закъснявах за училище, но пък ми се стори сякаш това бе по-важно. Накрая реших.

         – Извинете, тези чанти бяха доста тежки. Позволете ми да Ви помогна да ги пренесете до където сте си наумили. – казах ѝ аз.

         – Благодаря ти, дете, но няма нужда – отвърна старицата. – Трябва само да ги занеса до вкъщи, а аз не живея надалеко от тук. Само на няколко минути. Ще се оправя.

         Беше мила жена и си личеше, че ми отказва само от учтивост, колкото да не ми създаде някакво неудобство.

         – Сигурна ли сте? Наистина не ми пречи да Ви помогна.

         – Ох... – отвърна тя и наведе глава към тротоара, сякаш също се замисли за нещо. След миг попита: – Не си ли на училище, момче?

         – На училище съм, но часовете ми започват чак след час. Имам достатъчно свободно време. – трябваше да излъжа, за да ми позволи да ѝ помогна.

         – Ами... добре тогава – съгласи се накрая тя.

         Аз отново взех чантите от ръката ѝ и тръгнах да вървя зад нея. Наистина вървяхме само няколко минути преди да се озовем пред една малка, стара къщурка с опадала мазилка и керемиден покрив, неудобно заобиколена от тротоара, по който вървяхме. Около нея стърчеше обрасъл двор пълен с бурени, издигащи се до колената. Бурените пресичаше само една пътека от каменни плочки, водеща до антрето на къщата. Самият двор беше разделен с телена мрежа от тротоара.

         – Тук ли сте Вие? – попитах старицата, когато се спря пред къщата.

         – Тук съм. Да си жив и здрав, момче. Наистина ти благодаря от сърце. – каза с умиление. – Не знам просто как да ти се отплатя.

         – Стига глупости, няма нужда от такива неща. Радвам се, че можех да Ви помогна.

         – Ах, знам – каза тя внезапно. – Ела влез вътре с мен. Ще ни направя по чаша чай за студеното време.

         Малко се учудих на странната покана. Искаше ми се да откажа, понеже доста закъснявах за училище, но пък часовете ми така и така вече бяха започнали, та си казах защо ли пък не.

Приех и тръгнах подир старицата по каменната пътека. Влязохме в антрето. Вътре имаше две боядисани врати, стоящи една до друга. Тя остави бастуна си между тях и отключи дясната. Влезе вътре, а аз я последвах. Като прекрачих прага, веднага ме лъхна топла миризма на прах и занемареност. Старицата ме упъти да оставя чантите до вратата и ме настани на един стол до кръглата дървена маса, поставена в близкия ляв ъгъл на стаята, която всъщност беше цялото помещение. Аз седнах там с гръб към вратата, а тя отиде да запали газовия котлон в близкия десен ъгъл, за да свари вода за чая.

Огледах се наоколо. В стаята беше тъмно. Пред стената вдясно имаше широк бюфет с различни чаши и прибори, поставени зад витрината му. Върху него стояха стар телевизор (тип кутия) и две рамкирани снимки, на които в тъмното можех да различа само облика на три лица. Отдясно на бюфета имаше малък хладилник, а до него беше кухненският ъгъл, където старицата сега наливаше вода от чешмата в едно джезве. Зад масата имаше малка черна печка с тръба, излизаща от нея, която тръба се издигаше до тавана и влизаше в него. Вътре в печката тихо тлееше жарава. До нея стоеше легло, което ми се стори сякаш прекалено голямо за сам човек.

– Ти как се казваш, момче? – попита ме старицата, докато наливаше вода от чешмата в джезвето.

– Теодор се казвам, а Вие? – попитах я обратно.

– Моля? – викна тя. Най-вероятно не ме чу заради шуртенето на чешмата.

– Казвам се Теодор, а Вие? – повторих с малко по-висок глас.

– Ваня, Ваня съм аз.

Тя спря течащата вода и постави джезвето върху запаления котлон. Наведе се до един шкаф под чешмата, на който му липсваше вратичка, и извади пакетче сушена липа. Изсипа малко от нея в джезвето и върна пакетчето в шкафа. Поизчака около минута. След това махна джезвето от котлона. Сложи го върху една плетена подложка на масата и отиде до бюфета. Оттам взе две порцеланови чашки и също ги постави върху масата. Докато чакаше чаят да се запари, тя се наведе до печката. Отвори вратичката на огнището и разбърка жаравата с маша. След това взе едно дърво и го пъхна вътре. Затвори вратичката и остави машата под печката. Когато беше готова с това, дойде до масата и взе джезвето с чая. Изцеди водата от него в една голяма чаша над чешмата и постави чашата върху масата. Наведе се до същия шкаф, откъдето взе липата, и извади буркан с мед. Отвори го и сложи две лъжички в чая. Разбърка го за няколко секунди. След това вдигна голямата чаша и от нея наля чай в двете порцеланови чашки. Изпразни я и отиде да я остави в чешмата, както и да прибере меда. Върна се и седна на другия стол до масата.

Въпреки че в стаята беше тъмно, сега можех да видя лицето ѝ по-ясно. Първото нещо, което ми направи впечатление, бяха дълбоките бръчки. Всяка една от тях стоеше така тактично по него. После забелязах очите. Те бяха тъмни и леко смачкани от натежалите ѝ клепачи. Вътре в тях слабо блещукаха двете ѝ зеници като онези звезди по небето, които виждаш как блестят само ако се загледаш внимателно.

– Вие сама ли живеете тук? – попитах я след като и двамата вече бяхме седнали.

– Сама, сама – отвърна тя.

Започнахме бавничко да сърбаме от чашките, спирайки понякога, за да си зададем някой друг общ въпрос. Когато малко изстина, доизпих чая си до дъно. Беше сладък и топъл. Поставих празната чашка върху масата.

– Благодаря Ви за чая, беше много хубав – казах на старицата. – Аз ще тръгвам сега, а Вие се пазете.

Преди още дори да се изправя, тя промълви нещо под носа си, което не можах да уловя. Наведох глава малко към нея, за да я чуя по-добре.

– Извинете, казахте ли нещо? – попитах.

– Ако искаш, можеш да останеш още малко – плахо каза тя.

Сърце не ми даваше да ѝ откажа. Останах и след известно време на мълчание, двамата се заговорихме, а щом започнахме да си говорим, едвам се спряхме. Всъщност повече говореше старицата, докато аз просто седях и слушах кротко през по-голямата част от времето. Тя имаше толкова истории за разказване, толкова болки за споделяне, но никого, на когото да ги повери.

Минаха към час и половина преди да изляза от къщата на старицата и да се запътя към училище отново. Вече първите ми два часа бяха минали, но въпреки това не бързах особено много. Вървях бавно и безгрижно през вече пустите градски улици и си мислех: „Колко ли несподелени мъки носят хората в себе си всеки ден.“

Поощрение

Симона Георгиева, 14 години

Мечтая за един по-добър свят

         Обичам да посещавам моите любими дядо и баба. През изминалите почивни дни бях на гости при тях и прекарахме заедно чудесно. Те са извор на мъдрост. За мен са като една голяма книга, която никога не свършва. Техните спомени ме пренасят като с вълшебно килимче в един стар отминал свят – пълен със сговор и чудеса!

         Имах домашни. Реших да започна с литература, задачата беше да напиша есе на тема „Старият и новият свят“. За новия свят е лесно, аз живея в него. Но за стария почти нищо не знам. Погледнах към баба, която месеше тестото за курабийките, които винаги прави, когато съм на гости. Попитах дядо, който четеше любимия си вестник:

-          Дядо! Какво се променило от вашето време до момента?

Той вдигна очи от вестника и ме погледна с тези стари, но мъдри очи и дълбокомислено каза:

-          Животът стана много забързан и хората станаха студени, отдалечени. Вече дори да кажеш на някого „Добър ден“ на улицата по-скоро е странно и може би ще срещнеш лош поглед. Някои ще се усмихнат, ама други не! Тъжно е, че малко са хората, които биха се усмихнали!

         Баба слушаше замислено и допълни с присъщите и мъдри слова:

-          А колко е по-лесно! Ако хората станат по-мили, ще се отворят вратите за нови приятелства! Ще приемаме хората такива каквито са, без значение какви са по произход, по професия, дали са богати или не токлкова заможни хора.

         Дядо остави вестника и добави:

-          А пък това забързано ежедневие –  то като че ли ни ограбва или ни лишава от душевност! Ставаш рано за работа или за училище, едно и също по часовник, като че ли ставаме машини! Но защо ставаме пленници на технологиите?  Обичайно е вече да видиш децата с телефон или друго електронно устройство, вместо да си общуват и споделят или да се забавляват и да играят игрите, които останаха в миналото.

         Докато ги слушах, се замислих. Имат право, животът се е променил много. Технологиите ни променят, правят ни студени, отдалечени. Питам се дали децата все още знаят как да играят на криеница, гоненица и други игри, които сигурно са останали в миналото.

         Баба се захвана отново да работи върху тестото за втората тава, а от фурната вече се носеше ароматът на печени курабийки. Изведнъж тя докато месеше, се засмя и каза:

-          По моето време нямаше такива работи като лаптопи и телефони! Пишехме си писма, пращахме си картички, есетата бяха на хартия, изписани ръчно с химикалка!

         Един час по късно вече съм написала есето по литература. Станах от стола и отидох до терасата да вдишам свеж въздух. Докато гледах навън, видях едно момче, което си изпи напитката и вместо да хвърли кенчето в кошчето до него, го хвърли на земята и си тръгна без да му пука. Баба дойде при мен и видя това, което и аз видях:

-          Заради хора като него светът ни е мръсен! Нима всеки не би искал да живее не само на красиво място, но и чисто? А в същото време мнозина не се замислят за това, хвърляйки си фаса или боклука на земята! А всеки ден се говори за замърсяването на природата, на въздуха и грозящата ни екологична катастрофа!

Думите на баба тежаха и отекваха в тишината. Потънала в мислите си, попитах баба:

-          Бабче, как може да се промени всичко това според теб?

-          Бихме променили света, ако се промени и съвестта на хората! Но една птичка пролет не прави!

Тя беше права! Има хора, които дори не слушат и не ги интересуват тези наболели въпроси! Тревожат ме подобни проблеми. Дойде ми една мисъл, погледнах към баба и я попитах:

-     Бабо, какъв е твоят мечтан свят?

-          О, бабиното! Моят мечтан свят е хората да бъдат истински, по-добри, по-меки, да приемат другите такива, каквито са! Тогава ще има много повече приятелства на света! Ако децата започнат да общуват повече, да имат външен живот, извън телефона, ще станат по-мили, по-разбиращи и съпричастни! Ако спрем да замърсяваме природата – нашия дом, ще стане по-чисто, по-красиво! Малки промени, които могат да променят света. Един по един човек, стъпка по стъпка и ще се преобрази целият свят, защото не само аз, не само ти, всеки мечтае за един по-добър свят! За мен това е мечтаният свят!

Замислих се! След нашия разговор отидохме в кухнята и вечеряхме. Вечерята беше уникална! Беше ми топло на душата и спокойно в бабиния дом!

         На следващия ден звъннах на една приятелка да излезем и да се поразходим. Тя веднага се съгласи и аз бързо вече пълна с енергия, скокнах от леглото, облякох една блузка и новите си къси панталони, все пак е лято, а навън слънцето грееше ярко.

Взехме си по една напитка. Тогава се сетих за нещо и реших да попитам моята приятелка:

-Ти как би си представила един по-добър свят?

Тя ме погледна, замисли се и отговори:

-Ами, технологиите да се развият повече. Да има роботи, които да работят за хората, и ние да си лежим по цял ден! Да имам време само за себе си и за забавления!

         -А не смяташ ли, че това може да доведе до проблеми?

-Не. Това е бъдещето. А ти как си го представяш?

- Ами, да не се развиват технологиите, децата да излизат навън, да играят на криеница, на гоненица, с топка. Да си говорят децата, хората да си общуват, както в света на баба и на дядо! В момента всички сме като залепени на телефоните.

Приятелката ми се замисли и каза:

- Имаш право, наистина. Но не мисля, че технологиите са лоша идея!

- Да, но ме тревожи и проблемът със замърсяването. Замърсяваме въздуха, природата, горите, като си хвърляме боклуците на земята. Това всичко е грешно, неправилно!

Тя спря на едно място, усмихна се и каза безгрижно:

-Ами ето! Роботите ще чистят!

Замлъкнах, тя винаги знаеше как да отговори! Но ние бяхме на различни планети, защото световете, за които мечтаехме, са от различни вселени!

Поощрение

Даяна Дурчева

Да се бориш за един по-добър свят

Пролетта пристига като художник с мокри от росата четки, пръскайки по земята щрихи от нежна зеленина и капки цвят, докато вятърът разлиства небето като нова страница на сезонната история. Новата страница, която обаче се обръщаше в човешката история далеч не бе толкова приказна.

-          Аз мечтая за един по-добър свят, Ядвига! Трудно ли е?

-          Ти градиш този свят Ирена. Повярвай ми!

20.11.1943

Ноемврийска мъгла пълзи по улиците на Варшавското гето. Въздухът тежи повече от недоизказана молитва. Прозорчетата не светят, тук угасват само хора и надежди. Улиците са погълнати от шума на ехо, ехо от стъпки, спомени и гласове, които няма да се върнат и от такива, които чакат своето неизбежно изчезване.

По претъпкания калдъръмен път се открояват висока женска фигура и момченце с яркозелено палто до нея.

Момче с тъмни очи и разрошени къдрици облечено в дрехи твърде широки за изнемощялото от глада му тяло, поглеждаше към майка си, но не казваше нищо. Не се смееше, не тичаше и не играеше стоеше мълчаливо и гледаше на реалността с разбиране, което не трябваше да принадлежи на дете. Бяха минали месеци в които надеждата за спасение бавно, но сигурно умираше.

Изведнъж двамата се спряха близо до висок, възрастен мъж с рунтави побелели вежди, носещ черно бомбе, което скриваше голяма част от лицето му.

-        Имаш ли някаква храна?- попита предпазливо жената на име Естер.

-        Каква храна жено? Я се разкарай от тук!

-        Ще ти дам колкото поискаш!

-        Нямам никаква храна. От къде да я взема? Чуваш ли се изобщо?

-        Моля, ще ти платя!

-        Виж какво, вече само с пари не стават нещата, трябва ми нещо по-ценно!

-        Нямам друго какво да ти предложа, това е всичко.

Очите на мъжа бяха студени, лишени от всякакво състрадание. Той знаеше, че слабите тук не оцеляват и това да бъде милостив към някого можеше да му излезе прескъпо. Прикова поглед върху златната халка на ръката на Естер. Очите му пробягаха по нея, присвити от недоверие.

-        Значи няма какво да ми предложиш, така ли? - гласът му прозвуча остро.

Без да дочака отговор, грубо издърпа ръката ѝ и я вдигна на нивото на очите си, като внимателно огледа халката. Естер потръпна от болка. Студена пот изби по челото ѝ . Не можеше да я даде. Тя не беше просто парче злато, а последната нишка, която я свързваше с един вече изгубен свят. Беше спомен от мъжа с когото съдбата ги бе събрала. Не можеше да се лиши от нея, не и сега, когато всичко друго вече ѝ бе отнето. В тази халка пулсираше животът, който бе живяла - топлите длани, които някога я държаха, шепотът на обети, изречени под звездите, ароматът на утрини, изпълнени със смях и надежда.

-         Какво правиш, нима това е човешко? - средно на ръст красиво момиче с милостив, но решителен поглед прекъсна мислите на Естер заставайки смело между нея и господина.

-        Ти пък какво се месиш?- изръмжа мъжът и я отблъсна назад.

Тя залитна, но не се отдръпна, а напротив още по-решително пристъпи към него. Той я погледна с огнена ярост, но забеляза, че погледите на минувачите започват да се обръщат към тях. Не му трябваше излишно внимание. Изсумтя, направи крачка назад и се сля с тълпата.

-        Благодаря ви… но нямаше нужда.

Момичето пристъпи по-близо и подаде ръката си.

-        Казвам се Йоланта.

-        Моето име е Естер.

-        Позволете ми да ви придружа. Не е безопасно да се разхождате сама с детето.

Не последва отговор, тишината сякаш беше достатъчна. Малкият Тамир поглеждаше към хората с които се разминаваха. Сенки от миналото - с празни погледи, хлътнали бузи и скръстени в отчаяние ръце. Жени с износени дрехи държаха на ръце децата си, чиито малки лица бяха посивели от недоимък. По ъглите мъже в раздърпани палта протягаха длани, молейки се за милост. Момченцето вече не питаше, защото знаеше отговорите. Всяка следваща стъпка по улицата се превръщаше в удар на едно умиращо сърце принадлежащо на един изгубен свят.

Когато стигнаха до порутената сграда, в която живееха, Естер се спря нерешително пред вратата, пръстите ѝ стиснаха ръждясалата дръжка, а пантите изскърцаха жално.

-        Хайде, Тамир влез вътре, аз идвам след малко.

Момченцето изтича по дългия коридор, а погледите на жените се срещнаха - две нежни създания в жестоката реалност.

-        Виж знам, че не си като нас. Кажи ми коя си? Защо изобщо се опита да ми помогнеш? - попита шепнешком Естер, оглеждайки се дали някой не я е чул.

-        Естер аз няма да навредя нито на теб, нито на детето ти, но мога да помогна ако ми позволиш.

-        И как по точно, ако мога да знам? Виж не искам проблеми само това ще ти кажа.

-        В момента рискувам живота си, за да говоря с теб. Мога да спася момчето ти от тук, от целия кошмар където всеки ден е нова борба за оцеляване.

-        Как да ти се доверя?

-        Зная, че като майка, ти е много трудно да се довериш на непозната. Не мога да ти обещая, че всичко ще бъде наред. Мога да ти обещая едно, ще хвана последната искра на надежда и ще я запаля, за да изгори всяко препятствие по пътя към спасяването на една вселена . Ще направя всичко възможно, за да му дам шанс за живот, шанс за бъдеще, което не е погълнато от този ад. Това е всичко, което мога да ти предложа - шанс. И този шанс започва с твоето доверие.

-        Добре да кажем, че се съглася, кажи ми обаче как ще го направиш?

-        За обща безопасност не мога да ти разкажа всичко, единственото, което трябва да знаеш е, че утре точно в 17:30 трябва да излезете и да дойдете зад сградата. Останалото го остави на мен.  Вземи този часовник и бъдете точни. Кажи ми само имената, фамилиите ви и кога е роден Тамир.

-        Тамир и Естер Херц, роден е на 10 март 1938. Баща му не е тук, преди месеци го разстреляха, точно когато тръгвахме.

Тя рухна под тежестта на спомена за любимият ѝ . От дълго време криеше тази слабост, но вече не издържаше да носи на раменете си цялото това безсилие срещу съдбата.

-        Знам, че е трудно да се справиш с всичко това и не искаш да се разделиш с него, но това единствения път към оцеляването му. Повярвай ми трябва да си силна! - подавайки ѝ ръка да стане Йоланта я успокои.

Естер погледна с насълзени очи часовника, който отмерваше последните часове в които с Тамир щяха да са заедно.

Йоланта излезе от гетото и се насочи към улица ,,Лекарска’’. Спря пред една от дървените врати върху която бе закована цифрата 9. Почука, а отвътре се чу мъжки глас:

-        Кой е?

-        Йоланта.

Вратата се открехна, а в коридора беше застанал висок слаб мъж с мустак и прошарена коса.

-        Господин Пьотърковски, приятно ми е да Ви видя! Ядвига тук ли е?

-        Да в кухнята е, чакаше Ви.

-        Кой дойде? - извика от кухнята госпожата.

-        Ирена Сендлер е дошла. - отвърна господинът.

-        Трябва ми картотеката за да запиша две имена. – директно се обърна към Ядвига.

 Ирена записа имената на Тамир и майка му, после внимателно я върна на мястото ѝ. Планът бе ясен - още утре детето щеше да бъде спасено.

-        Аз ще уведомя в Жегота, за това което ще правя. Мисля, че е най-добре да му осигурим приемно семейство.

-        Права си Ирена, той е по-малък и ще свикне по-лесно. Мисля, че семейство Новак ще се съгласят.

-        Нека го изведем безпроблемно и ще говорим с тях. Все пак трябва да оправим и документите му.

21.11.1943 16:30

Оставайки един час до определеното време напрежението все повече притискаше Ирена. Тя излезе от дома си и пое към най-близкия вход на гетото. Там я чакаше и доктора с линейката.

-        Кои сте вие? Какво се случва? - озъби се един от наблюдателите стоящ на входа.

-        Имаме информация за случай на тиф, затова идваме преди да е плъзнала заразата. - твърдо отговори лекарят.

На уговореното място Естер ги очакваше и се опитваше да се овладее и да не показва слабостта си. Тамир не знаеше нищо само се молеше за един по-добър свят отвън. Една сълза се търкулна по бузата му - знак за немият крясък на една детска душа. Естер не успяваше да прикрие треперещите си устни, докато обръщаше гръб на най-ценното си. Сега тя късаше невидимата пъпна връв между тях - не тази от плът, а тази, изградена от майчината любов.

Един забравен следобед, когато едно крехко, но същевременно толкова силно същество, каквото беше Ирена спаси поредната мултивселена от  неизбежното рухване и превръщането ѝ в част от статистиката и направи поредната крачка за създаването на един по-добър свят.

Поощрение

Карина Великова

,,Мечтая за един по-добър свят”

– „Мечтая за един по-добър свят! Мечтая за свят без войни. Без глад. Без болести. Без омраза. Мечтая за свят, в който всяко дете има дом, всяка майка – спокойствие, и всяка истина – място!

Разбира се, така започват всички речи. Вече ги казвам автоматично, с тембър, шлифован след много медийни изяви и светлини. Устните ми ги произнасят с лекота, погледът ми се втренчва в хоризонта, а ръцете ми са широко разперени – като на човек, който прегръща съдбата на човечеството. Понякога дори успявам да се просълзя. Не се постига лесно. Изкуството да изглеждаш съпричастен изисква практика.

Казвам се Елиас. Син съм на министъра на хуманитарната етика – странно название, което звучи като оксиморон, но май точно в това е красотата му. Завърших в "Оксбридж" – новият обединен университет след сливането на двете елитни институции, създаден, за да събира „гении, визионери и стратегически мислители“. Аз бях третото.

Ходя на благотворителни събития почти всяка втора седмица. Раздаваме храна, откриваме детски домове, правим снимки. На всяко събитие има дронове, които документират великодушието ни. Когато прегръщам дете без родители, винаги се уверявам, че камерата е под правилния ъгъл. Няма нищо по-убедително от един хубав кадър със сълзи и усмивки, особено ако имаш и добре подбран хаштаг.

Не че ме интересува особено. Страданието на другите е статистика, а статистиката е безлична. Свиква се. Свикваш с гладните, както свикваш със скъпите вина – просто друг вкус. И все пак, когато се прибера в комплекса, където въздухът е филтриран, небето е винаги синьо, а улиците – безупречно чисти, усещам нещо като… превъзходство. Не вина, не съм такъв тип. Просто леко доволство от факта, че съм роден от правилната страна, а именно в ,,Аурион.”

Светът отвън наричат "Зоната за напредък". Място, където още се борят, за да оцелеят. Учат хората, че утопията предстои. Работят за това. Страдат мълчаливо, вярват, че нещата ще се променят. Ние тук наричаме това театър. Политиката ни изгради този двоен свят – затворен рай и отворен ад. А аз? Аз съм лицето, което обещава мост между тях. Месията, който казва: „Бъдещето ще е по-добро .“

Някъде в мен има човек. Може би. Понякога, късно през нощта, когато светлините в дома ми угаснат и шумът от дроновете затихне, чувам мислите си. Ставам и гледам през прозореца. Виждам „другите“ – онези, които са принудени да мечтаят. И си мисля – дали пък… не заслужават нещо повече? Почти винаги се спирам. В този живот всичко е въпрос на късмет, а те са изтеглили късата клечка.

На сутринта отново слагам костюма, усмивката, рутината. Докато един ден се случи нещо… различно.

Беше една от обичайните ни „инициативи“ – събирахме храна и дрехи за гладните от сектори D1 до D4. Всичко вървеше по план: реч, камера, детенце в ръцете ми. Докато в тълпата не се чу глас.

– Стига с тия измами! – изкрещя някой. – Вие говорите за ред, за стабилност, за мир – ала вашият ред е редът на хищника над плячката, стабилността на затвора и мирът на гробищата. Вашият свят е подреден така, че една шепа ръце да трупат богатства, докато милиони се раждат не за да живеят, а за да обслужват живота на другите. Истинският свят започва там, където лъжата за „естествения ред“ умира. А той ще умире сега!

Мъжът извади пистолет и го насочи. Настъпи миг, в който времето замря. Един от онези моменти, в които въздухът става по-плътен от стомана. Всички погледи бяха приковани в него – мършав, разрошен, с ръка, която не трепереше и с очи, които горяха. Очите на някого, който си е спомнил, че някога е бил човек, и не иска да го забрави. Да, определено беше онзи тип хора, които камерата умишлено подминава.

Охраната го повали – бързо, без излишен шум. Професионално. Изнесоха го така, както се изнася счупена част, която трябва да се отстрани. И всичко продължи. Хората отново започнаха да ръкопляскат. А аз? Усмихнах се. Не защото бях доволен, а защото знаех, че усмивката е сигналът, който казва на света: „Всичко е под контрол.“

– Приятели – започнах с топлия си медиен глас – понякога отчаянието говори вместо мечтата на човека.  Гневът често е само зов за помощ. Нека не позволим болката да ни раздели. Заедно ще построим по-добрия свят.  Защото младите хора заслужаваме това бъдеще!

И те отново повярваха, защото вярата беше единственият лукс, който можеха да си позволят. Нямаше нищо друго, което да придава смисъл на живота им, освен обещания, които знаеха, че никога няма да се сбъднат. Но както и като удавник за сламка, какво друго им оставаше, освен да се хванат за тях?

Вечерта гледах репортажа. Неприятната случка бе изрязана. Мъжът го нямаше. Имаше уверен и интелигентен млад човек, хуманен и грижовен към децата. Бях перфектен. Утопията беше в безопасност.

Но… нещо не беше наред. Не напълно. Вечерта, в кабинета ми, виното стоеше недокоснато. Пръстите ми се движеха по ръба на чашата, докато в главата ми се въртеше гласът на онзи мъж. Той не крещеше, за да бъде чут. Той крещеше, защото беше убеден в правотата си. И това ме смущаваше. Натиснах бутона на панела.

– Подгответе достъп до затворническа клетка 50-А. Искам да го видя. Лично.

– Кого, сър?

– Онзи… онзи от тази сутрин. 

….

Килията беше тясна, без прозорци. Само един сензор, който проследяваше пулса му – не защото някой се грижеше за здравето му, а за да знаем кога точно да го спрем. За добро. Винаги за доброто. Влязох сам. Беше прикован, но очите му бяха свободни. Все още гледаше със същия пламтящ поглед, който видях в онзи ужасен момент – момента, в който той изкрещя истината и всички я чуха. Почти.

– Убиец ли си дошъл да станеш? – прошепна той. 

– Не – отговорих, сядайки срещу него. – Дойдох да ти благодаря. 

Той се изсмя с горчив смях.

– За какво, да не би да съм вдигнал рейтинга ти?

– За това, че ме направи по-убеден в правотата ми – отвърнах хладно. – Благодарение на теб, вече знам колко далеч може да стигне един човек в своята заблуда.

– Знаеш ли кога човек губи морала си, Елиас?

Не отговорих. Просто го гледах.

– Не когато убива друг човек. А когато започне да вярва, че някои животи струват по-малко от други. Искрата вече пламна, въпрос на време е пожарът да изпепели всичко.

…

Старата ламаринена врата скърцаше от вятъра, когато мъжът я затвори след себе си. Децата му се втурнаха към него, а съпругата му подаде чаша с хладка бира. Седнаха около дървената маса – разклатена, но оживена.

– Тате, разкажи пак какво стана днес! – подвикна най-малкият.

– Имаше един човек… който изкряска срещу тях. Каза, че живеят вече в по-добрия свят, който на нас само обещават. Каза, че трябва да спрем да мечтаем и да започнем да градим…

– И после какво?

– После... го отведоха. Бързо. Като крадец. А един от ония, важните… се усмихна. Не като човек. Като машина, която знае, че всичко си е на мястото.

­        – Може би… онзи беше луд. Или просто... по-смел. Знаем си всички – тези в купола живеят по-добре. Но какво можем да направим? Като имаш малко ум в главата... се научаваш да мълчиш.

Синът не отговори веднага. Просто седна до него. Гледаше не в мъглата навън, а в бъдещето.

– А аз... ще мечтая. Но не за свят като техния.

– А за какъв? — попита бащата, уморено.

– За такъв, който няма нужда от куполи, за да бъде наречен по-добър, такъв в който те приемат за умен не когато мълчиш, а когато не се страхуваш да изкрещиш.

Поощрение

Сияние

Янислав Мирославов Начев

Разкопките около моето село течаха с пълна сила. Един ден аз и моите приятели се разхождахме и археолозите успяха да привлекат нашето внимание. Родителите ни обаче ни забраняваха категорично да се доближаваме до тях, защото било опасно. Ние бяхме от децата, които обичат предизвикателствата и не се плашат от нищо. Веднъж, докато минавах от там нещо привлече вниманието ми. Една дупка, която беше твърде малка за вход на пещера, но за възрастен- децата имаме супер сили. Доближих се до нея и видях блестене. Тръгнах да влизам и в другия край ме очакваше друга епоха. Колите летяха, роботи около мен, всичко се движеше със скоростта на светлината. Хората бяха странни, като зомбирани и говореха с чудноват глас.

-Здравейте, господине, аз съм Иван, до преди няколко секунди и…спрях. Как да му кажа откъде идвам, а ако ме затвори и започнат да правят експерименти с мен. Затова просто попитах коя година сме.

-Го-ди-на-та е две-хи-ля-ди две-ста шей-сет  и пър-ва- Накъсано ми отговори, но явно това не беше човек, къде ли са нормалните хора, какво се е случило с тях. Трябва да разбера, но и трябва да внимавам да не загубя вратата, която ме доведе тук, няма да се отдалечавам твърде много. Спомних си какво ме е учил моят дядо. Огледах се и видях един плакат- ,,Мирът, който жадувате- не съществува!’’, на друг ,,Войната, която ни разтърси ’’ Нещо се е случило, но какво трябва да разбера. Продължих да се разхождам- асфалтът беше гладък като стъкло, въздухът ухаеше на пари, а фабриките- произвеждаха още пари.. Това е леко плашещо. Може ли човечеството да е станало толкова алчно, че да е превърнало всичко в материално? Докато вървях ( явно съм изглеждал изумен) някой ми проговори.

-Здравей! –уау, нормален човешки глас-зарадвах се аз и веднага отговорих.

- Здравей, какво се е случило тук?-попитах учудено. Момичето изглеждаше също като мен, затова си позволих да я заговоря.

- Трябва да внимаваш с въпросите. Имаш късмет, че не съм от тях.

-Какво имаш предвид, кои са ,,тях’’?

- ,,Алчаните’’- това са роботи, които хората създадоха, защото бяха твърде алчни и жадуваха за власт и пари, повече отколкото обичаха природата и света. Днес човечеството е заплашено от изчезване. Забеляза ли, че слънцето не грее вече, няма истинска вода, а онзи въздух, който нашите баби и дядовци са дишали го няма!- тя беше права, аз идвам от България, от едно китно селце, сгушено в планината, което пленява с аромат на полски цветя- пролет- омайни кокичета, лято- иглика, горски ягоди, есен- плодовете на майката природа-зеле, круши, грозде… Това не бих позволил да изчезне. Веднага се върнах в реалността и попитах.

-Какво можем да направим, как ще спасим света?- бях дете с голямо въображение и желание за мир и любов по света. Не можех да позволя да изчезне човечеството.

- Има начин, но легендата гласи, че това ще го направи някой, който е избран от вселената. Дали това си ти?- попита момичето.

-Не знам-отговорих аз- но докато не опитаме как ще разберем? Да действаме!

- Добре, слушай какво трябва да направим. Виждаш ли онази висока сграда, с лъщящите златни куполи, там където блести онзи диамант? Странното бе, че всичко около нас имаше мъгляв цвят, а там бе наситено и пъстро. Привличащо вниманието, но и леко плашещо. Приличаше ми на приказките, които ми е чела баба за Хензел и Гретел, които подмамени, биват хванати от вещицата. Но аз не биваше да се страхувам, защото съм възпитан по този начин.

- Да - отговорих- виждам я.

- Трябва да влезем там и да изключим захранващия кабел и те ще умрат. Хранят се от него.

- Какво представлява този контакт?

- Това е изобретение, което е създадено от целия човешки народ. Докато всички имаха амбиции да са богати, той растеше, дете е на всички лакомници. Войните, убийствата, издевателствата, предателствата, измамите, маските, които всеки носеше…бяха генератор за него. И ето…порасна и ще ни избие всички, дори и тях- лошите! Стъписах се от това, което чух! Възможно ли е да се е случило това? Как никой не е забелязал в какво се превръща светът? Трябваше да се действа! С Рамира тръгнахме към този кабел. Вървяхме и не след дълго вече бяхме пред вратата. Посрещнаха ни добре, предложиха да ни нагостят.

-Не приемай- това е лицемерието, то е на първата врата, успеем ли да се преборим, светът ще пребъде. Не ги поглеждай в очите, подмини. Така и направих, след още малко стигнахме до втора врата.

- Добър ден, красиви млади хора! Облечете тези топли меки, пухени кожуси, обуйте обувки, които вечно ще ви правят красиви и ще топлят.

- Не приемай- това е подкупването. Тук ще ни предложат най-желаните неща. Така и стана пред мен се оказа онзи толкова копнян мотор, който разтопи сърцето ми, до него бе и екипът,

с който щях да бъда най-добрият моторист. Не приех, подминах. Така преминахме през още пет врати. На последната бе най-трудно. Там стоеше моята майка- аз никога не я бях виждал, бе починала, когато съм бил на няколко месеца. Погледна ме толкова искрено и топло- моето сърце се разтопи. Боже, и аз имах майка! Сълзи прокапаха от очите ми, тя беше мое копие..или аз нейно- не можех да мисля. Тук сърцето ми почти се предаде, даже бих казал, че се предаде. Добре, че беше Рамира да ме върне в реалността.

- Тук ще ти е най-тежко, това е вратата с измамите, това не е майка ти. Това е прожектирано от алчаните, за да те принудят да станеш като тях. Това е измама! Продължих със сълзи на очите, вече бях най-силният човек, знаех че ще успея. Контактът стоеше пред мен, фрапиращо бе, че на всичкото богатство, той бе грозен, обикновен и невзрачен. Доближих се до него и го изключих. Торнадо около нас се завихри и всички започна да чезне в него… Отворих очи и бях в леглото, всичко е било един сън, но детските мечти са безгранични. От този ден моята мечта е да изключа кабела и по света да царуват- мирът, любовта и доброто!