Стоя на моята каменна гара.
векове или мигове, не помня.
и ме брулят глухите истини
и се крият ръцете,
изгубили чувствата!
Отминаха влакове много,
но няма го моят!
И ето! Отново изсвирва сирена,
???? ми плачат, очите ми молят
??????????????????
че обичам!
И спира!
Но всички места са заети!
И някакбезшумно изпускам билета,
а влака потегля, далече във времето,
а то е далече,
далече от мене.
И пак коленича на моята гара!
Глухо е, пусто е, лудост е!
Чакам!
Имам право да го притежавам
и ще го дочакам,
него, моето щастие!
Катрин Крахтова,
около 1995