Българите вярват с различни прокоби за смърт. Такива са например - ако кокошка пропее като петел, ако заграчи гарван или се появи змия в двора, или в къщата, ако кацне кукумявка или бухал в двора, ако се снесе яйце без жълтък, ако кучето вие продължително или домашните животни ровят безпричинно – конете с крак, а воловете – с рога.

В такива случаи хората се опитват да прекъснат действието, което се осмисля като прокоба – прогонват животните, заколват или подаряват пеещата кокошка. Или пък неутрализират прокобата с думи – „За главата си да виеш”, „За главата си да ровиш!”. Ако растенията цъфнат повторно, това също се смята за лош знак. Такива са и падането на звезда, хлътването на пода вкъщи, забравянето на хляб в пещта или на незасята бразда на нивата. Знак за предстояща смърт е и сънят, в който на човек му пада зъб. Вярва се, че ако почине някой в понеделник, ще умрат и други след него от това семейство. 

Когато човек умира, неговата личност и ставащото са обект на табу – за тях не се говори. Наричат го пътник, умирането – бере душа, а умрелият – починал, умрялото. Начинът на настъпване на смъртта се смята да предопределен от начина на живот – праведниците умират лесно, а грешниците агонизират дълго. Близките не биват да плачат силно, за да не го стреснат, което може да му попречи да умре. В такъв случай му помагат, като изнасят дрехите му на покрива, свалят го от леглото на земята. Задължително викат свещеник, който да даде на умиращия последно причастие и палят свещ при него.

Според вярванията св. Архангел Михаил взема душата на човека и така той умира. Затова Архангела се нарича и Душевадник.

Ако умиращият се усмихва, казват, че Архангела му подава златна ябълка; ако се потресе, вярват, че вижда меча на светеца или изпива горчивата чаша, която той му поднася. Настъпването на смъртта се оповестява с характерно биене на църковната камбана, която бие на умряло – и по този звън може да се разбере дали починалият е мъж, или жена. Друг такъв знак е изплакването, извиването на висок глас, което обаче не се прави нощем.

Веднага след настъпването на смъртта покриват огледалата и всички други предмети с отразяваща повърхност, за да не не огледа мъртвият в тях и да реши да се върне, защото така може да умре още някой от къщата. Изливат водата, която имат вкъщи, затварят всички врати и прозорци, за да може душата му да излезе по-лесно, спират часовника. Не оставят тялото само и за миг, защото ако го прескочи котка или куче, ще стане вампир. По същата причина до него винаги има светлина – не трябва да бъде на тъмно и за миг. Веднага след настъпване на смъртта се меси питка, наречена пътник, пътнина и се раздава и изяжда от присъстващите в дома.

Според вярването, след разчупването на тази още топла пита душата на покойника напуска дома. Така се затваря цикъла на човешкия живот, започнал с раждането, при което също първото нещо, което се прави, е месене и изяждане на пита от домашните. След разсъмване започва къпането и обличането на покойника. Тялото се изнася извън къщата и се поставя върху ритла от колата, която после изгарят. Къпането се извършва от възрастен човек от същия пол, който хвърля водата на място, където не стъпват 40 дни, защото е нечисто. Водата се носи специално за целта в черен котел, който после не внасят в къщата, а го обръщат и слагат камък отгоре му – така стои до три дни след погребението. Всичко, което се използва за приготвяне на мъртвеца – гребен, бръснач, кърпа, босилек, който се слага във водата – не се използва повече и се слага в ковчега. Понякога не го къпят, а само го измиват с вино и босилек. Ако има рана, виното трябва да е топло – така го предпазват да не вампиряса. Слагат му т.нар. мъртвешка риза или саван, която се прави от платно, без да се реже или шие. Отгоре слагат някоя от сватбените му дрехи. На жените слагат брачната риза, на която още личи кръвта от дефлорацията. Обувките трябва да са нови. Някъде обличат дрехите му наопаки – те не се завързват и закопчават. На млади, неженени покойници, обличат сватбени дрехи. 

Полагат тялото в посока изток-запад за прощаване и оплакване. На места го слагат върху шейна и избягват да го полагат на легла, на които се спи. В Източна България премерват ръста – боя на покойника с бял памучен фитил за свещ и правят от него свещ, която също се нарича „бой” и се пали на всички погребални обреди. На 40-тия ден я оставят да догори, за да не се връща вкъщи покойникът. Измерват ръста му и с платно, също наречено „бой” и го подаряват на гробокопачите. При починалия се слага пара, сол, хляб и жито. След опелото солта, хлябът и житото се вземат и се дават на домашните животни, слага се от тях в храната на хората в дома и за помените. Така късметът на починалия остава в дома, а на помен той познава коя храна са му донесли неговите близки.

Всички родственици трябва да се простят с починалия.  Всеки от тях целува ръцете му, сключени на гърдите, оставя цветя до него и му пали свещ. Донасят като дар храна или плод, която оставят при него или раздават на гробището. Жените роднини обредно оплакват покойника, като нареждат и увиват жално и със сълзи над него. Най-силно е оплакването при спускане на тялото в гроба. 

След настъпването на смъртта, но не преди изгрев, започва приготвянето на храната за погребението от жените в къщата. В готвенето и месенето не може да участва жена, която е къпала покойник в последните 40 дни. Ако не са пости, колят животно за курбан, като гледат да е от същия пол като покойника. Птици не се колят. Яденето и брашното за хлябовете се прикадяват с тамян. Правят се специални хлябове с пластична украса, наречени на Архангел Михаил. Задължително се прави жито – то се нарича коливо от „колям”. Това название напомня на християните, че за разлика от исляма, където кръвната жертва-курбан е задъжителна, в християнството жертвата е една. Исус Христос е пролял своята изкупителна кръв на кръста и повече кръвни жертви не са нужни –курбани се правят, но не са задължителни, а по-скоро са спомен от древни предхристиянски времена. Затова вместо да се колят животни, се раздава коливо – то е символ на вечния живот, който хората получават чрез Христос. 

Гробът се копае в деня на погребението – той не бива да нощува празен, за да не умре още някой от семейството. По време на работа копачите внимават да не прескочат или да не подадат нещо през гроба, за да не вампиряса покойникът. Ако намерят стари кости в гроба, измиват ги с вино и ги поставят в една кърпа в гроба при покойника.

[още] 

Погребението започва с изнасяне на покойника от къщи – докато е в къщата, с него се отнасят като към жив, но щом го изнесат, започва неговото отделяне от домашните и от живите. Трупът се изнася с краката напред, като оплакването в този момент е много силно. Носят го на ръце или с кола, като спират няколко пъти на кръстопът, при вода и др – свещеникът чете, хвърлят дребни монети, оставят на мястото малко хлебче просфорка или камъче, на което после преливат 40 дни.

Начело върви свещеникът, след него носещият житото, после този с дървения кръст, следва покойникът и след него близките, подредени според степента на родство с него. По пътя оплакването продължава. Всеки, който срещне шествието, е длъжен да спре, да свали шапка  да изчака то да отмине. Забранено е да се мине път на погребение и то не само непосредствено, а и в зоната на видимост. Минаването през вода и преливането са свързани с представите, че светът на мъртвите се дели от този на живите от вода, река, която мъртвият трябва да премине. Затова слагат при него монета, с която да си плати на лодкаря, който ще го преведе от другата страна на реката.

След спускането в гроба оплакването трябва да престане. По обратния път вече не се плаче, защото не е добре за починалия, а може и друг да умре. Всички присъстващи на погребението хвърлят по шепа пръст на гроба и си тръгват без да се обръщат назад. Първи си тръгват най-близките. 

Край гроба се раздава хляб и жито – нищо от храната не бива да се връща вкъщи, а трапезата се прави в дома. Докато трае погребението, там са останали жени шетачки, които почистват, като метат отвътре навън. Сметта и метлата се отстраняват от жилището – хвърлят ги във вода, изгарят ги или ги поставят на кръстопът. На мястото, където е бил покойникът, в Западна България поставят камък, а в Източна – забиват желязо. Също така там може да се счупи керамичен съд, керемида или яйце, да се постави кълбо с конци, да се замаже. Това се прави срещу превъплъщаване на мъртвеца – слагат и паничка с вода за душата му, която се вярва, че в продължение на 40 дни след смъртта витае около дома.

На връщане от гробищата всички извършват очистителни действия – мият се, минават между два огъня, хвърлят жар през рамо, пипат и хвърлят зеленина. Тези действия се правят непосредствено преди влизане в къщата. После сядат на трапезата – според вярването каквото изядат и изпият „се възвръща” на покойника, т.е. те се хранят, за да не нахрани душата му. Трапезата се кади от свещеника, който може да направи и водосвет. Освен житото и хляба се поднасят ястия според сезона и в зависимост от това дали е постен период, или не. Банатските българи чупят топла погача като парата, която се вдига от нея, се смята за душата на покойника. При пиене и поднасяне на храна се казва „Бог да прости еди кой си”  и всеки разлива по малко от пиенето си за него на земята. На места слагат един прибор повече, защото вярват, че душата е наоколо. Трапезата започва тържествено, но по-късно може да премине в шеги и приятно прекарване – това не е в противоречие на традицията, защото според нея вече не трябва да се плаче и оплаква след спускане на починалия в гроба. Семейството дарява присъстващите с кърпи, тъкани, а понякога и съдове.  Вярва се, че дареното ще бъде от полза на мъртвия в отвъдния му живот. 

Целта на помените е да подпомогнат починалия по-лесно да премине „на оня свят”, да задоволят нуждите му и да осигурят неговото покровителство. В първите 40 дни след смъртта обичаите имат предохранителна и очистителна цел подобно на  ритуалите, свързани с погребението. Помени се правят на третия, деветия, двадесетия и четиридесетия ден от смъртта – затова се наричат третини, деветини и т.н. След премолния 40-ти ден, когато се вярва, че душата вече окончателно отива на оня свят и престава да витае наоколо, помените стават по-редки – на три, шест, девет месеца и една година от смъртта. 

До една седмица или до девет дни от смъртта гробът се прелива всеки ден с вода и малко вино. По пътя до гробищата преливат и върху камъчетата, оставени там, където е спирало погребалното шествие. При преливането се пали свещ и се оставя съд с вода на гроба. Извън установените дни се носи храна на гроба. Преди да се яде от всички първи плодове и зеленчуци, от първото мляко, сирене и т.н се носи на пресния гроб –  ако нямат починал наскоро близък, раздават храната на църквата или на съседите. На гроба се сади плодно дърво.

На всички помени се извършват едни и същи действия – преливане с четене на молитва от свещеник, раздаване на храна или трапеза. За тях се месят обредни хлябове като при погребението – на места броят на хлябовете е същият като броя на дните, изминали от смъртта.  

На първия помен – третини –  много рано сутринта нечетен брой жени опалват гроба. Те носят свещ, тамян, цвете, вода, вино, огън или жар, слама, памук или кълчища за запалване. Влизат мълком в гробището, ограждат гроба със запалителния материал и го подпалват откъм източна страна – където са краката на покойника - така, че да гори или едновременно към кръста, или отляво-надясно. След това преливат гроба и запалват свещите. Всичко се извършва в пълно мълчание. Чрез опалването мъртвият се затваря в огнен магически кръг. Същия ден се извършват и други предпазни действия срещу вампирясване  – на гроба се забива вретено, сади се чесън, сее се печено просо, заравя се печено яйце в гроба и др. На този ден изпират дрехите на покойника и ги оставят извън къщата до 40-тия ден, когато ги раздават на хората, дошли на помена. Сушат ги обърнати наопаки или с гръб към изток. 

На 40-тия ден се равнява гроба задължително със свещеник. На много места вярват, че ако отидат рано сутринта на гроба с шише бяло вино, ще могат да видят образа на починалия в него. След равнението могат да ограждат гроба, да садят цветя. Тогава махат дървения кръст, поставен на погребението и могат да му сложат паметник, което обикновено става на помена на три или шест месеца. Дрехите на починалия се раздават на близките му, дошли на поменалната трапеза, която е много богата – или на бедни хора. 

Последният помен за починалия се прави на една година от смъртта. Той се нарича година, склопване, връхнина и винаги се прави със свещеник. 

Периодът на траур се определя от степента на близост с покойника – колкото по-близък ни е той, толкова по-дълго скърбим за него. Най-дълго жалеят близките кръвни родственици. На входната врата се поставя парче черен плат – жалейка. В далечното минало траурният цвят е бил белият, а не черният – жените носели бяла забрадка. Забраждането е различно от обикновеното – забрадката се връзва под гуша, а някои дрехи се носят обърнати наопаки. Жалеещите жени не мият косите си, а мъжете не се бръснат до 40 дни. По време на траур не се пее, не се играе хоро, не се участва във веселби и не се работи в определени дни. До година от смъртта не се изпълняват празнични обичаи и обреди. След изтичане на траура кърпата се закача на паметника.

Вярва се, че на оня свят съпрузите ще се познаят по брачните дрехи и по халките, които са си разменили в деня на сватбата.

След изтичане на една година от смъртта се вярва, че починалият е заел окончателно мястото си на оня свят – там той е сред своите роднини, близки и сред всички предци на своя род. В негова памет вече не се палят отделно свещи, а го почитат на задушниците, които се правят за всички починали близки от рода заедно.

[още] 

Християнските обичаи, свързани с погребението и почитта към починалите, са пряко свързани с вярата в задгробния живот и възкресението. Според християнското учение животът е пътуване към небесното отечество, а смъртта – заспиване, в очакване на всеобщото възкресение. Денят на смъртта християните възприемат като ден на ново раждане в Божието царство за вечен и блажен живот. Затова паметта на християнските светци най-често се отбелязва в деня на тяхната смърт, т.е. на раждането им за вечността.

Това схващане на Църквата за смъртта и вярата във възкресението са намерили отражение и в погребалните обичаи. Почитта, която християните отдават на мъртвото тяло е следствие на разбирането, че тялото е „телесна хижа” (2 Петр. 1:13), в която обитава безсмъртна душа – то е храм на Св. Дух. След смъртта душата се връща при Бога, Който я е дал, а тялото се връща в земята, от която е взето. В основата на обичаите при християнско погребение е почитта към тялото, осветено още приживе чрез тайнствата на Църквата и отредено за възкресение. Почит към безсмъртната душа на починалия се отдава чрез молитви и ходатайство за облекчаване задгробната му участ до деня на всеобщото възкресение.

В основата си погребалните обичаи на християните са близки до тези у езическите народи. Те включват няколко ритуални действия: подготовка тялото на починалия със затваряне на очите му, умиване на тялото му, обличане в чиста дреха, полагане в ковчег, погребване в земята и даване на поменни трапези в деня на погребението и в специалните възпоменателни дни през годината.

И все пак, погребалните обичаи при християните имат някои съществени разлики от езическите. Блажени Августин посочва причината - „Имаме нещо общо с езичниците, но целта ни е различна”. Поради съществените различия във вярванията, християните отхвърлили някои езически обичаи, свързани с погребението. Вместо ритуалното оплакване на покойника от оплаквачки, в християнския чин на погребение преобладават молитви и псалми, в които няма и сянка от отчаяние, а твърда вяра в Христос и бъдещото възкресение: Христос е Победителят над смъртта и подобно на Него всички ще възкръснат, като придобият спасение от Бога чрез прошка на греховете им. Вярата и надеждата са характерни за християнските погребения. Те са отразени в надгробните надписи, както и в ритуалните действия, които съпътстват всяко погребение. Християните полагали покойника в най-важното помещение на къщата, а не в предверието на дома като езичниците. Те не бързали да погребат мъртвия, подобно на иудеите, които считали мъртвото тяло и всичко докоснало се до него за нечисто. Над починалия се извършвало бдение и се давала прощална целувка до новата среща във вечността.

Древните автори разказват следното за погребалните обичаи на християните: затваряли очите на покойника, измивали го, помазвали го с благовония, кадели го с тамян, пеели химни и псалми, и с тържествени шествия, със запалени факли в ръце, го отнасяли в т.нар. усипалници, където ги оставяли в очакване на възкресението.

Службата, която се извършва за покойниците, т. нар. „панихида” има характер на утреня. Четивата, молитвите и песнопенията имат дълбоко съдържание. През вековете чинът на опелото и панихидата са претърпели много изменения, за да достигнат сегашния си вид. Днес различаваме няколко чина на опело – на миряни, на монаси, на свещеници (епископи, презвитери и дякони) и на деца. Има отделен чин на опело, което се извършва през Светлата седмица, а също и чин на т. нар. „панихиди” (помени).

Грижата на Църквата за отминаващите във вечността започва още преди часа на тяхната смърт. При леглото на смъртно болен християнин идва свещеник, за да го изповяда и да прочете молебен канон при разлъка на душа от тяло. В случай, че смъртта е близо, свещеникът прочита само молитвата от канона.

След смъртта в дома на починалия се извършва т.нар. трисагий, който съдържа тропари, кратка заупокойна ектения и молитва. 

В храма внасят покойника при пеенето на „Святий Боже” и се поставя началото на т.нар. опело. Чинът на опелото следва реда на утринната служба – четат се псалми, изпява се 118 псалом, в който се говори за блаженството на ония, които в земния си живот са следвали Божия закон. Прочита се апостол (1 Сол. 4:13-17) и евангелие (Иоан. 5:24-30). Накрая всички пристъпват за последно целувание с покойния. 

На гроба също се извършва трисагий. 

Трисагият се извършва както на погребение, така и в поменни дни. В деня на погребението той се извършва в дома на покойния и при гроба, а при помените – над гроба и в храма. Когато се извършва над гроба, свещеникът изсипва кръстообразно жито и вино на гроба, при пеенето на „Вечная памят”. Житото и виното имат важно символично значение за християните. За житното зърно в Евангелието се казва, че „ако ли умре, принася много плод” (Иоан. 12:24), то напомня за възкресението, затова ап. Павел казва: „сее се в тление, възкръсва в нетление”. Виното напомня за веселието в царството Божие, което се постига не без страдание, така както гроздето преминава през преса и ферментация, за да се получи вино. 

Когато опелото се извършва през Светлата седмица, то има напълно пасхален характер. Пасхално опело се извършва и в сряда преди Възнесение Господне (Спасовден), когато е Отдание на Пасха.

В Православната Църква освен на опело, панихида и трисагий, починалите се споменават и в т. нар. диптихи. Имената им се поменават по време на евхаристийната молитва, а също и на проскомидийния чин. 

Наред с чисто християнските обичаи и вярвания съществуват и редица привнесени от езически времена и почиващи на суеверия практики. Вярно е, че на много от езическите обичаи християнската Църква е предала свое, чисто християнско значение. Трябва да се прави разлика между тях и откровените суеверия. Например, характерното и за езическите погребения раздаване на храна при християните придобива значение на милостиня, дадена за душата на починалите. Украсяването на ковчега с цветя няма просто естетическо значение, а напомня нетрайността на човешкия живот - „Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той; понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава” (Пс. 102: 15-16). Цветята са и символ на добродетелите, които са истинското украшение на човека. При сбогуването с починалия са дава последно целувание, което не е просто обичай, а съвсем естествен и необходим жест. Християнската практика е върху гърдите на покойника да се поставя икона на Спасителя и на Божията Майка. Сбогувайки се с покойния, християните се покланят и целуват св. икони, като с това възлагат своята надежда на Бога за милост в задгробния живот. Така скръбта на християнина не остава безплодна, а се излива в молитва за душата на починалия. Обичаят да се съблюдава траур от близките на починалия съществува както у езическите народи, така и у християните. Разликата е тази, че при християните скръбта не е безутешна и не се акцентира толкова върху външния й израз. Зрелищността, така характерна за езичниците, няма място при християните. Църквата не изисква от своите верни показност – тъмни дрехи, траурни ленти, затова и не съществуват строги норми във връзка с траура. Той се съобразява с личното усещане на всеки човек. 

Докато Църквата проявява търпимост към някои привнесени от езичеството обичаи при християнските погребения и им придава християнски смисъл, то тя не толерира онези от тях, които са плод на маловерие, невежество и езически страх от смъртта. Тя строго осъжда всички „бабешки басни”, които се предават по „предание” от уста на уста. Поставянето в ковчега на покойния предмети, които да го „откупят” в отвъдния свят; поставянето храна върху гроба за мъртвия „за път” или омотаването му с разни прежди и кълчища „срещу вампирясване” строго се осъждат от Църквата, както и всякакви магии, заклинания и символични действия с неясен (езически) произход. Оплаквачките на гроба, недопустимата пищност на погребенията, духовата музика и пиршествата, са несъвместими с християнския дух на простота и смирение. Недопустимо е на поменните трапези да присъстват богати ястия, особено във време на пост. Надписите на християнските гробове и некролози трябва да съответстват на вярата във възкресението – т.е. да изразяват надежда във вечния живот, а не безутешна печал.

[още]