Обособяването на празника Пасха в ранната Църква е пряко следствие от новия смисъл, придаден на Христовата смърт и Възкресение на старозаветната Пасха. Непосредствено в първата година след Христовото Възкресение е започнало честването на Християнската Пасха, която е не само продължение, но и изпълнение и завършек на старозаветната. След обръщението си в християнството, евреите продължили да празнуват Пасха, но вече в нов контекст, според апостолското учение, разкрито в Новия Завет.
Сведенията от II век, които са достигнали до нас, ни дават достатъчна информация, от която можем да съставим пълна картина на празнуването на Пасха по онова време. Първоначално християните са отбелязвали ежеседмично кръстната смърт и възкресението Христово, като петъкът е бил ден на пост, възпоменаващ страданията Христови, неделята – ден на радост. Така например, в своята Първа Апология св. Юстин Философ пише: “И ние се събираме заедно в неделята, защото е първият ден, в който Бог преобрази тъмнината и бездната и създаде света; и Иисус Христос нашия Спасител Възкръсна от мъртвите в този ден; защото те Го разпънаха на кръста в деня преди съботата; и в деня след съботата, който е неделя, Той се яви на апостолите и учениците Си и ги научи на тези неща, които ти представихме, за да ги имаш предвид”. Това изявление на св. Юстин ясно говори, че през разглеждания период Западната църква имала вече богословски вярна изградена и издържана интерпретация на евангелските събития, които описват последните дни от живота на Иисус Христос и Неговото Възкресение.
В ранната църква събранието на християните било евхаристийно, защото на него се правило евхаристийното преломяване на хляба или Господнята вечеря. Целта на тези събрания била предимно да се осъществи Църквата, което става най-вече чрез Божествената Евхаристия. През този период, характерен с гоненията срещу Църквата отстрана на римската власт, сведенията за извършването св. Евхаристия са твърде оскъдни, тъй като евхаристийните чинове не са могли да бъдат записвани, както поради страх от гонителите, така и поради така наречената “дисциплина аркана” – страх да не се изложи светинята на поругаване от страна на враговете.
До началото на IV век християните нямали възможност да се събират на обществено богослужение без да бъдат притеснявани. Те извършвали Евхаристията тайно, на скрити места – частни домове или катакомби, като наричали своите богослужебни места – дом Божий, дом Господен, църква, дом молитвен. При това положение е било невъзможно да се извършват тържествени служби, а църковното богослужение не търпяло никакво развитие.
Но въпреки преследванията, християнското богослужение са характеризирало с изключителна динамичност, с непрекъснато развитие и обогатяване. Причина за това намираме в повествованието, което ни дава Дееписателят относно слизането на Светия Дух в деня на Петдесетница. Тогава голяма благодат била върху всички повярвали, а харизмите се изразявали в изцерителни дарби, в говорене на разни езици, в пророчества, в молитва и славословия. Особено характерна черта на християнското богослужение от този период продължавала дa бъде свободното съставяне на богослужебни текстове, които все още не били записвани.
Молитвите и песнопенията се произнасяли устно и спонтанно – според молитвения дар и сърдечното разположение на предстоятелите. Така например св. Юстин Философ свидетелства, че по негово време при извършването на Евхаристията, предстоятелят възнасял молитви и благодарения “колкото можел”, като се молел със свои думи. При такова състояние на духа не е било възможно да се запазят в писмена форма определени евхаристийни молитви.
През периода на II век последованията в Евхаристията все още били свързани с юдейските ритуални вечери, в тях имало елементи, характерни за синагогалното богослужение. Продължило свободното съчиняване на евхаристийни молитви, но се появили и първите записани последования.
Запазени са сведения, които ни позволяват да съставим пълна картина на празнуването на християнската Пасха по онова време. Запазени са четири литургически паметници: кратък литургичен чин, намиращ се в Дидахи, литургичен чин на св. Юстин Философ (кръщелна и неделна литургия), кратка етиопска литургия, наречена “Иполитова”, понеже се съдържа в Апостолските постановления на св. Иполит Римски, и описание на литургичен чин от 2-3 век, съдържащо се в книга втора на Апостолските постановления. Всички литургични текстове, в своето разнообразие отразяват и застъпват в себе си елементи, които са вложение в основата на Тайната вечеря, които елементи съставят така наречената Анафора (възношение), молитва на евхаристийния канон. Евхаристийната молитва имала отделни части които включвали благодарение за изкупителния подвиг на Спасителя, кратко описание на Тайната вечеря, епиклеза и ходатействена молитва за Църквата. Появили са се и непълни форми на възпоменание на събития от земния живот на Иисус Христос, които са оформили по-късно анамнезата.
Самата структура на литургията изложена в 65 и 67 глава на “Първа апология” и 41 глава на “Разговор с Трифона юдеина” на св. Юстин Философ включвала обща и специална част. Общата част съдържала: четене на текстове от Стария и Новия Завет, проповед и тълкуване на прочетеното от предстоятеля, напускане на оглашените, обща молитва, целувка на помирението.
Специалната част включвала: подготовка и освещаване на хляб и вино, смесено с вода, приемане на св. Причастие, изпращане на дякони да причастят болни и немощни членове на християнската община.
Ето какво описание дава св. Юстин Философ на литургичния чин:
“След като новопокръстения бъде поздравен с целувка, на предстоятеля на братята принасят хляб и чаша вода и вино; като ги вземе, той, с името на Сина и Св. Дух, въздава на Отеца на всичко хвала и слава и извършва подробно благодарение за това, че Той ни е удостоил с тая милост. След като свърши молитвите и благодарението, целият присъствуващ народ отговаря: “амин!”. “Амин” е еврейска дума и означава – “да бъде”! След благодарението на предстоятеля и възгласа на целия народ, така наречените у нас дякони дават на всеки от присъствуващите да се приобщи с хляба, над който е извършено благодарение, и вино и вода, и отнасят на ония, които отсъствуват” ( I Апология, 65 гл.).
А за Евхаристията казва: “Тази храна у нас се нарича Евхаристия и никому другиму не се позволява да участва в нея, а само на оня, който вярва в истината на нашето учение и се е омил в банята на опрощаване на греховете и във възраждането (Кръщението) и живее тъй, както е определил Христос. Защото ние приемаме това не като обикновен хляб или обикновено питие, но както Спасителят Христос, чрез Словото Божие се въплътил и приел плът и кръв заради нашето спасение, тъй и тая храна, над която е извършено благодарение (освещение) чрез молитвата на Неговото Слово, и от която чрез уподобление (асимилация) нашата плът и кръв се хранят, както сме научени, е плът и кръв на въплътилия се Иисуса. Защото Апостолите в написаните от тях възпоменания, които се наричат Евангелия, предали, че така им било заповядано: Иисус взел хляб, благословил и казал: “Това правете за Мой спомен; това е Моето тяло”. По същия начин взел чашата, благодарил и казал: “Това е Моята кръв и им подал ( I Апология, 66 гл.).
“В така наречения “ден на слънцето” (неделя, в с. м. ) у нас става събрание. …четат се, колкото позволява времето, възпоменанията на Апостолите или писанията на пророците. След като четецът престане, прави словесно поучение и увещание да се подражава на тия прекрасни неща. След това всички заедно ставаме и възнасяме молитви. А когато свършим молитвите, тогава, вече ви казах, се принася хляб и вино и вода, и предстоятелят също отправя молитви и благодарение колкото може. Народът изразява съгласието си с думата “амин” и се раздава на всеки и става приобщаване с Даровете, над които е извършено благодарение, а на отсъствуващите се изпраща чрез дяконите” ( из I Апол., 67 гл.).
Първите християни спазвали еврейските обичаи, включително и празнуването на съботата. През II век обаче, неделята заместила съботата, а Лаодикийския събор забранява с 29 правило на християните да празнуват съботата и заповядва на всички да празнуват главно неделята. Много църковни писатели споменават за честването на неделята от цялата Църква. Например св. Игнатий Богоносец в посланието си към магнезийците съветва да напуснем съботата и да живеем “живот на Възкресението, в което и нашия живот ще свети чрез Него и Неговата смърт”.
Освен св. Юстин Философ, древният църковен писател Тертулиан също нарича неделята деня на слънцето, апелирайки към езичниците, защото езичниците наричали така този ден от седмицата. А в апела си към юдеите, когато трябвало да разграничат неделята от съботата, я наричали ден на възкресението на Господа или просто ден Господен. Неделята станала синоним на Христовото Възкресение, а същевременно и на Евхаристията.
Ранните християнски писатели ни информират и за честването на годишния ден от смъртта и Възкресението на Христос, т.е. Великден, когато отново вярващите се причастявали със светите Тяло и Кръв Христови. Това е св. Ириней Лионски в своето послание до епископ Виктор в Рим, папа Иполит Римски, две книги за Пасхата на Мелитон Сардийски, съчиненията на Аполинарий, епископ на Йераполис, Климент Александрийски и др. Според тях първоначалният празник на Великден е бил празник на страданието и смъртта на Христос. Това е така наречената “кръстна Пасха” или “догматическа Пасха” празнувана на 14 нисан в деня на еврейската Пасха. Празникът е бил придружен от пост, след което е следвал и празникът на самото Възкресение – Възкресна Пасха. Древната Църква ясно разграничавала Кръстната Пасха, която се отбелязвала в седмицата преди самото Възкресение, от Възкресната Пасха, отбелязвана в седмицата след Възкресението.
От особено значение в този случай е фрагментът от писмото на св. Ириней до епископ Виктор, който ни дава ценни данни за годишния празни Пасха. Това писмо става повод за спорове около времето на празнуване на Пасхата – дали тя трябва да се празнува заедно с юдеите на 14-ия ден от месец нисан или в първата неделя на пълнолунието след този ден. По думите на светеца: “Спорът не е свързан само с деня на празника, но и с поста. Някои смятат, че е необходимо да се пости един ден, други – два дни, а някои смятат, че трябва да се пости повече дни. Има и такива, които смятат, че трябва да се пости четиредесет (часа) през деня и през нощта”. Това свидетелство ни помага да разберем от къде е започнало оформянето на постът на днешната Четиридесетница. Този пост бил свързан с желанието на някои църковни общини да се пости заедно с оглашените, които постили четиридесет дни преди кръщението си. За това свидетелства Тертулиан, който казва: “Най-тържествения ден за кръщение е Пасха, когато се извършили Господните страдания, в които се кръщаваме ние… Тъй като Спасителят е постил 40 дни след кръщението, и ние трябва да правим същото”. Поради тази причина този пост започвал да придобива предпасхален характер. През III в. на някои места четиредесетдневният пост бил заменен от много по-кратък, в Александрия например, където постът траел само няколко дни.
И други паметници говорят за пост преди Пасха, за прекратяване на поста в съботната нощ и за характера на празника. В своите правилата св. Иполит Римски например казва: “Нощта на възкресението на нашия Господ Иисус Христос трябва да се спазва с голямо усърдие, защото Той е най-великият. Затова нека никой през тази нощ не спи до зори: а след това да умие тялото си с вода, преди да пристъпи към Пасха, и нека целият народ се радва. Защото тази нощ спасителят е дарил свобода на цялото творение; и тогава празникът празнуват и небето и земята, и всичко, което е и на небето, и на земята, защото Той е възкръснал от мъртвите и се е възнесъл на небето и седи отдясно на Отца, откъдето ще дойде в славата на Отца със Своите ангели, и ще въздаде на всеки според делата му; които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане, както е писано.”
Евсевий Кесарийски в своята “Църковна история” дава сведения за празнуването на Пасха. Според него църквите в проконсулска Азия празнували Пасха, т. е. спасителната кръстна смърт на Христа на 14 нисан (независимо какъв ден се пада), в който и юдеите празнували своята Пасха. Всички други Църкви на Запад, а и някои на Изток, празнували празника Пасха или Възкресението на Иисус Христос, в първия неделен ден след еврейската Пасха на 14 нисан. По-късно Пасхата празнувана на 14 нисан била наречена “кръстна Пасха”, а Пасхата, празнувана в първия неделен ден след 14 нисан – Възкресна Пасха. Според свидетелствата на мнозина св. Отци от ранната Църква всяка от двете традиции претендира да е апостолско наследство.
Важното в случая е, че първите християни празнували своята Пасха по християнски: на 13 нисан са извършвали възпоменание на Тайната вечеря, след това, на 14 нисан следвала Кръстната Пасха, а подир нея, на третия ден след 14 нисан идвала възкресната пасха.
През този период се поставило началото на византийската епоха, когато се прекратили гоненията срещу християните и християнството постепенно се преврнало в господстващо вероизповедание. Това е така наречения Златен век на св. Евхаристия, както го наричат някои богослови.
В началото на 313 г. в град Милано, северна Италия император Константин Велики и неговия съуправник Лициний, издали указ – тъй наречения Милански едикт на веротърпимостта, според всеки имал право да изповядва своята религия и се разрешавало свободно приемане на християнството. С този едикт било поставено начало на нов, спокоен и плодотворен период в развитието на църковния живот. Гоненията престанали и започнала епохата на свободния живот. Християнската Църква променила своя статут, което било последвано от мащабно за времето си строителството на храмове. Това довело до сериозни промени в богослужението, което прераснало в така нареченото храмово богослужение.
Светата Евхаристия продължавала да бъде център на християнското богослужение, а самата тя през този период претърпяла благотворно литургическо развитие. Появили са се различни литургийни чинове във всяка поместна църква, чието външно литургическо оформяне било повлияно както от еврейското синагогално богослужение, така и от местните култуве. Така например към общите за всички литургийни молитви започнали да се прибавят и нови – плод на местната богослужебна традиция и на нови религиозни нужди.
От този период са литургийният чин от книга VIII на “Апостолски постановления” (380 г.), Пътепис на испанската монахиня Етерия (IV в.), подробно описание на съвременен литургиен чин от св. Кирил Йерусалимски (+386 г.), съчинения на св. Йоан Златоуст (+407 г.) и др.
В края на IV в. литургията в Константинопол имала следния ред:
-Вход на епископа,
-Сядане на синтрона и начало на литургията с “Мир на всички”,
-Четива от Стария Завет, от Деяния на светите Апостоли и посланията и евангелско четиво,
-Проповед от амвона,
-Отпуст на оглаените,
-Отпуст н каещите се,
-Ектения и молитва на верните,
-Целувка на помирението,
-Евхаристийна молитва,
-Молитвата “Отче наш,
-Главоприклонителна молитва,
-Причастие
Постепенно се оформили и частите анафората. По този начин древните кратки довизантийски литургични чинове, които били тясно свързани с юдейските ритуални вечери и синагогалните служби, постепенно били заместени с нови последования, много по-големи по обем. С развитието на храмовото богослужение евхаристийните събрания станали пищни и величествени богослужебни последования. Излезли извън домовете и катакомбите, те се извършвали в новопостроени или взети от езичниците храмове. Извършвали се от множество свещено и църковнослужители, а в самото събрание участие взимали както императора, така и хиляди християни.
За съжаление обаче апостолската приемственост бил дълъг процес, който продължил няколко столетия. Това бил периодът да очистване на християнството от юдейското наследство. В “Слова срещу евреите” св. Йоан Златоуст ясно говори, че и през втората половина на IV век християните продължавали да са под въздействието на юдаизма. Така някои то тях продължавали да се обрязват, да спазват юдейският закон за чисти и нечисти храни, да пазят съботата и да посещават синагогите съботен ден, да празнуват юдейската Пасха и др.
2.1 Първи Вселенски събор и решението за Пасха
В края на II в. се появили спорове за времето кога да се празнува Пасха – от кой де да започне празнуването. Както вече споменах църквите в Мала Азия започвали празнуването на Пасхата едновременно с евреите – на 14 ден на месец нисан, наричайки това празнуване Кръстна Пасха. След един ден те вече празнували Възкресна Пасха, в памет на Спасителното Възкресение. При такъв ред на празнуване Възкресенската Пасха би могла да се падне в който и да било ден от седмицата в зависимост от товав кой ден се случва 14 нисан.
По голямата част от християнските църкви, обаче, в това число и римската, имали друга практика. Те също празнували кръстна и възкресна Пасха, само че кръстната Пасха празнували в първия петъчен ден след 14-ти нисан, а след един ден – възкресната Пасха. Празнуването на Христовото Възкресение винаги съвпадало с неделния ден на седмицата.
През 167 г. град Лаодикия бил свикан събор, на който според свидетелството на историка Евсееий, “произлязъл голям спор за Пасхата”. Решението на събора по този въпрос било да се празнува Възкресение Христово в неделен ден.
С решението на Лаодикийския събор обаче, споровете за празнуването на Пасхата не стихнали. Малоазийските църкви продължили да пръзнуват Възкресение едновремено с евреите, а Римския епископ Виктор, от своя страна поискал от тях да възприемат практиката на Римската църква. След като те категорично заявили несъгласието си с искането на Виктор, били отлъчени със грамоти от общение с Църквата. Но тъй като епископите на малоазийските и други християнски общини не признавали юрисдикцията на едноличния авторитет, не отдали на това никакво значение.
Лионският епископ Ириней написал послание до Виктор, от името на Галските църкви, в което посочвал, че в християнските църкви има различия и в други обреди, но това не им пречи да бъдат помежду си в мир и единство.
След като всички тези спорове не дали резултати и разликата в празнуването на Пасхата продължавала да съществува, въпросът бил отнесен до събранието на Първия Вселенски събор.
Съборът бил свикан в град Никея, провинция Витания на 20 май 325 г. от император Константин Велики, по повод разрешаването на два въпроса: догматически въпрос свързан с Божеството на Господ Иисус Христос, възбуден от лъжеучението на Арий и въпросът относно времето на празнуването на Пасха.
На този събор Църквата осъдила Арий като еретик, който без никаква предпазливост изложил лъжливото си учение пред цялото събрание. Той твърдял, че Словото не е съвечно с Отца, нито пък двамата имат една същност; в началото Бг е бил сам и Той е създал Сина от нищо, чрез акта на волята Си; Синът е бил Бог, защото притежава придадена Му божественост. От своя страна Църквата изготвила официално изложение на вярата, което изключвало грешките на Арий и имало за цел да опази истинската вяра. При оформянето на текста възникнали някои дебати, в резултат на които бил предложен от императора термина “единосъщен”, като кратък, ясен и достатъчен израз на истината, че Сина има същност с Отца.
По въпроса за празнуването на Пасхата, никейския събор взел решение “единодушно за всички”. То определяло, че празникът трябва да се чества навсякъде в един и същи ден, в съответствие с правилото, вече съгласувано на събора в Арл през 314 г., където спорът за празнуването на Пасхата за Западните църкви бил решен. Александрийският епископ трябвало да продължи, както досега, да уведомява чрез Пасхално послание другите църкви в кой де се пада Пасха през следващата година. Запазени са сведения за такива Пасхални послания на св. Атанасий Велики. Той всяка година отправял послание до подведомствените му египетски църкви. От 39-те Пасхални послания около 15 са открити в по-ново време в сирийски превод и издадени през 1848 г. от английския учен Кюртон.
Първият Вселенски събор определил празнуването на християнската Пасха да бъде отделно от юдейската Пасха (14 нисан), и непременно в първата неделя, съвпадаща с деня на пролетното равноденствие, или непосредствено след него.
На Първия Вселенски събор е извършено и унифицирането на всички практики, свързани с начина на пост по време на празнуването на Пасхата. Поради тази причина император Константин Велики написал писмо до епископите, които не присъствали на събора: “Нашият Спасител ни е дарил един ден, в който да празнуваме нашето освобождение, тоест деня на Неговите свети страдания. Размислете сами според вашата святост, какво невежество е, когато едни постят, а други се веселят, и после, след деня на Пасха, едни прекарват дните празнувайки, а други още спазват установения пост”.
2.2 Календарният въпрос относно празнуването на Пасха
През 46 г. пр. Хр. по нареждане на Гай Юлий Цезар влязъл в сила т. нар. юлиански календар. Юлианският календар води началото си от Египет, където астрономията била силно развита. По време на своето управление Гай Юлий Цезар решил да направи сериозна реформа в използвания от него древен римски календар. Завладявайки Египет, той се запознал с египетския календар, който му бил представен от един от главните египетски астрономи Созиген. Той поправил календара, като в основата му заложил годишното разположение на слънцето спрямо звездите. Въведеният 12 месечен календар бил наречен по името на своя инициатор – “Юлиански”. Императорът заповядал той да бъде въведен в цялата Римска империя. Той станал календарно-математическа основа за пасхалистичните изчисления. След Първия вселенски събор църковен календар станал имено юлианския календар, тъй като ставайки основа на пасхалистичните периоди, той започва да се използва в изчисленията на целия богослужебен и църковно-празничен кръг.
Юлианският слънчев календар следвал тропическата (а не астрономическия) година. Когато той бил приет пролетното равноденствие съответствало на 25 март, каквото е било и по времето на Христос. Важно е да отбележим, че юлианският календар не бил съвършен, тъй като се получавала разлика между него и астрономическия. Според слънчевото време той закъснявал един ден на всеки 28 години. До времето на Първия вселенски събор той бил изостанал с три дни. Затова отците от Никейския събор решават да ремонтират календара, като изпуснат три дни от него, за да се изравни той с астрономическия и календарното пролетно равноденствие да съвпадне с астрономическото. Така датата 18 март 325 г. става 21 март 325 г.
Когато Юлианският календар бил приет през 46 г. пр. Хр., пролетното равноденствие съответствало на 25 март, каквото е било и по времето на Христос. Римската църква настоявала за тази дата, защото с нея била свикнала, но в последствие отстъпила и цялата Христова Църква възприела 21 март като дата на пролетното равноденствие.
Първите християни са празнували Пасха в същия ден, в който юдеите са извършвали своята Пасха – на 14 нисан. Те са възприели това от апостолите, които следват примера на своя Учител. Той по време на земния си живот е взимал участие в юдейските празненства. Практиката да се празнува Пасхата заедно с юдеите била особено силно застъпена, както вече споменах, в малоазийските църкви, които и затова са били наречени “четиринадесетници”. Останалите църкви извършили пасхална реформа и започнали да празнуват Пасхата в първия ден след 14 нисан, с цел да се отбележи историческия факт, според който Христос възкръсва в “първия ден след събота” (Мат. 28:1), т. е. неделя. Тези различия били повод за съблазън и довели до спорове между отделните църкви, но те не предизвикали църковно разделение, тъй като въпросът за празнуването на Пасха не се явява догматически.
Проблемът с датата на празнуването на Възкресение Христово е бил свързан с факта, че в Палестина тогава са се ръководели от лунния календар, а в Римската империя е бил в употреба основно слънчевият юлиански календар. При лунния календар месеците продължавали от новолуние до новолуние. Били са подвижни, движели са се напред, назад и следователно цялата лунна година започвала по-рано или по-късно, – била също подвижна. Лунната еврейска календарна година съдържа 12 лунни месеца по 29 денонощия – проблизително 354 дни, а Юлианската календарна година има 365 дни. През II в. юдеите започнали реформата в своя календар, за да престанат грешките, които се появяват от лунния календар, който досега използвали. За да се приравнят двете календарни години, на всеки 19 години, 7 пъти се прибавял в края на лунната година 13-ти месец, наречен втори адар, по името на последния месец в лунния календар. Ако не се прилагал този втори адар, а веднага след първия адар се поставял месец нисан, се получавало така, че в една година има две пасхални пълнолуния и две юдейски пасхи, като втората по време е неправилна.
За християните, в годините, когато имало наличие на такъв втори адар, се празнувало късен Великден. Това е така, тъй като месец нисан, който е първият месец от годината, започвал по-късно, поради наличието преди него на месец втори адар, който се отнася към предходната година. Затова за християните приравняването на лунната календарна година със слънчевата година посредством 13-ти месец адар е било необходимо, за да се избегне празнуването на Великден преди юдейската пасха. Следяло се е кога в действителност, по правило, се падал денят на юдейската Пасха, за да може след него, канонически правилно да се празнува Възкресение Христово – християнската Пасха.
Това, че на лунния календар датите постоянно са се менели, за разлика от слънчевия, където те са били фиксирани, внасяло объркване сред християните. Не можело да се стигне до споразумение на коя дата да се празнува Пасхата – някои предлагали да се установи една дата по слънчевия календар, други предлагали да се водят по лунния календар и да приемат деня, в който според лунния календар е възкръснал Христос. Поради това в различните краища се е празнувал по различно време този най-велик за християните празник, което предизвикало спорове.
При изчисленията на своята пасхалия юдеите не съблюдавали кога се пада пролетното равноденствие. При изчисляването на християнската Пасха според новия реформиран юдейски календар се получавало така, че тя понякога се падала преди началото на пролетното равноденствие. В резултат на тази реформа на християните се налагало да празнуват веднъж преди пролетното равноденствие, веднъж след него., което наложило те да съставят своя независима пасхалия – собсвтени пасхални таблици за изчисляването на Пасха, – за да могат винаги да празнуват след пролетното равноденствие. Затова те спрели да се съобразявали с новия юдейски календар, който не отразявал правилно датата 14 нисан. Малоазийските църкви продължили да празнуват Пасхата по юдейския календар, на 14 нисан, в резултата на което се стигнало до там, че понякога разликата в празнуването на Пасхата между малоазийските и другите църкви стигала до 5 седмици.
На Първия Вселенски събор е било разисквано и решено празнуването на Пасхата да става от всички църкви в един ден, което става ясно и от посланието на император Константин до епископите, които не са присъствали на събора. Но трябва да се подчертае, че Първият Вселенски събор не е оставил нито едно правило или канон относно празнуването на Пасхата. Постигнато е просто едно приятелско споразумение постановление, според което Пасхата трябва да бъде празнувана съгласно обичая, установен в Александрийската църква. Т. е., отците на събора са се споразумели празнуването на християнската Пасха да не съвпада с празнуването на юдейската Пасха. Решенията на събора са били насочени против зависимостта на християните от датата на юдейската Пасха, а не против извършването на празника в един ден с юдеите.
Така, че Църквата е започнала да следва в своя празничен цикъл Юлианския календар, чиито изчисления се използвали в Александрийската църква, славеща се още от древност с изкусните си астрономи, но не защото той бил свят или богоустановен, а защото е бил актуалният светски календар за Римската империя и съвпадал с изискванията на Никейския събор. В този смисъл се разбират и 7-мо апостолско правило и 1-во правило на Антиохийския събор.
7-мо правило на св. Апостоли гласи: “Епископ, презвитер, или дякон, който празнува сетия ден на Пасхата преди пролетното равноденствие наедно с юдеите, да бъде низвергнат от свещен чин.”
1-во равило на Антиохийския събор от 341 г., позовавайки се апостолското правило и на решението от Първия Вселенски събор гласи: “Да бъдат отлъчени от общение и изключени от църквата всички ония, които дръзват да нарушат постановленията на светия и велик събор, станал в Никея в присъствието на благочестивия и боголюбезен цар Константин, относно празника на спасителната Пасха, ако продължават да противоборстват срещу доброто установление. Това постановяваме за миряните. А ако някой предстоятел на църква, епископ, презвитер или дякон след настоящото определение дръзне да се отдели и заедно с иудеи празнува Пасхата за развращаване на човеците и за смущение на църквите, такъв светият събор отсега още осъжда на изключване от църквата, понеже е станал причина не само за своя грях, а и за разстройство и за развращаване на мнозина. И съборът изключва от свещенослужение не само такива, а и всички ония, които дръзват да са в общение с тях, след като са били низвергнати от свещенство. При това низвергнатите се лишават и от онази чест, която, според светото правило, им принадлежи извън олтара като на просветени.”
Според тълкуванието на 1-во правило на Антиохийския събор от православния епископ Никодим, същността на определението на Първия вселенски събор, е следното: Пасхата трябва винаги да се празнува в неделя; тази неделя трябва да е след първото пълнолуние, което настъпва след пролетното равноденствие; ако се случи тази неделя да съвпада с юдейската Пасха, то християнската Пасха следва да се празнува в следващия неделен ден.
Тази формула се разделя на три момента: 1) пролетно равноденствие; 2) пълната луна; 3) неделята. Тези елементи са напълно достатъчни за определяне деня на Пасхата.
Днес и при стария, и при новия стил пасхалията се изчислява, така, както е било поставено в древната Църква след Първия Вселенски събор. Но правилното тълкуване на цитираните правила е следното: “който празнува светия ден на Пасхата, преди пролетното равноденствие наедно с юдеите”, не могат в никакъв случай да се разбират като забрана за празнуване заедно с юдеите или с който и да е било друг, а само като указание за прекъсване на дългопросъществувалата древна практика Пасха да бъде поставяна в зависимост от юдейското изчисление на пасхалията.
Св. Епифаний Кипърски (315-403) твърди, че “пасхата не може да се извърши ако не е минало пролетното равноденствие, нещо което юдеите не съблюдават. Ние извършваме Пасха след равноденствието, когато и при тях това се случи, често заедно я извършваме. А когато те извършват Пасха преди настъпването на равноденствието, те я извършват сами”.
Първият Вселенски събор имал за цел да уеднакви празнуването на Пасхата в цялата Църква, като това празнуване да става на базата на собствено изчисление на Пасхата, което да не бъде в зависимост от изчисленията на юдеите, без да има каквато и да била забрана за празнуване с юдеите. Цитираните по-горе правила, както и решението на Никейския събор, не забраняват празнуването на Пасха заедно с юдеите, а само забранява тя да бъде изчислявана съгласно техните пасхални таблици.
Повечето църкви обаче, не пожелали да съгласуват празнуването на Пасха съгласно предписанията на Първия Вселенски събор, тоест Пасха да се чества съгласно изчисенията на Александрийската църква. Те следвали свои пасхалии и упорито отстоявали собственото си предание. Едва в началото на IX век във Вселенската църква била установена единна практика за определяна на Пасха съгласно александийското изчисление и на основата на никейските споразуемния. Но след въвеждане от Римската църква на Григорианския календар, той внася реформа и в пасхалното изчисление и поради тази причина не е приет от православните Църкви. Тази реформа става по време на папа Григорий XII (1406-1415 г.). Били нанесени необходимите поправки в слънчевия календар, което позволило да се съкрати значително закъснението – 1 ден на всеки 3200 години. Този поправен календар бил наречен Григориански. От този момент започват да съществуват два календарни стила: стар и нов. Според новия стил равноденствието се пада на 20-21 март, както през IV в. Според новия стил, закъснението през XX в. например, е 13 дена и се пада на 8 март, въпреки, че според пасхалните изчисления, то продължава да бъде 21 март. Новият стил, както го знаем и ползваме днес, отговаря точно на Юлианския календар от IV в.
Като обобщение на последния въпрос ще повторим, че до IV в. ранната църква е празнувала своята Пасха по различен начин и в различни дни, в зависимост от юдейските пасхални изчисления. След Първия вселенски събор тя предписала това да става независимо от юдейската пасхалия и задължително след пролетното равноденствие. Възкресение Христово никога не се е празнувало в точно определен календарен ден. В началото е зависело от юдейските пасхални изчисления, а в последствие от изчисленията на Александрийската църква. Така, че то винаги се е падало в различен месец, на различна дата, както е до днес.
Това идва и от фактът, че в Новия Завет няма нито една указана дата, за разлика от Стария Завет. Евангелистите и дееписателят не са ни оставили каквато ида било дата, въпреки че са били свидетели на случилото се. А това само по себе си е доказателство, че календарът няма, не е имал и не може да има нещо общо с религиозния живот на християните или да играе някаква определяща роля в него: “Един различава ден от ден, друг смята всички дни еднакви. Всеки да постъпва, според както е напълно уверен в ума си. Който различава дните, различава ги за Господа; и който не различава дните, за Господа ги не различава” (Рим. 14:5-6). В посланието към Галатяни, св. ап. Павел уточнява: “Но тогава, понеже не знаехте Бога, служехте на богове, които по естество не са богове; а сега, като познахте Бога, или, по-добре като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите? Тачите дни, месеци, времена и години. Боя се за вас, да не би напразно да се съм се трудил помежду ви.” (Гал. 4:8-11).
В заключение на темата може да обобщим: в Стария Завет празникът Пасха се чествал в памет на извеждането на еврейския народ от египетското робство. Той е възпоменание на съдбоносната нощ, когато потомците на Яков за последен път са на семейна трапеза в Египет. От този момент нататък Пасхата е тясно свързана със значението на Изхода: като избавление по Божие благоволение от тежката участ в Египет и като начало на самостоятелен живот, при който постепенно се формира израелския народ. Пасхата в Стария завет е празник на благодарност към Бог Яхве за спасението.
Христос изпълнил старозаветната Пасха с ново съдържание. Всичко друго, което е било преди него е един предобраз, един символ, който има чисто подготвителен характер за това, което ще се случи.
Показвайки Себе Си като Законодател, Иисус Христос, в самия център на старозаветната Пасха, установил новата Пасха, за да покаже, че празнуваното до този момент е служело преди всичко като предобраз на самата истина.
Празнуването на старозаветната Пасха е свързано с предписания за обредната част, които са се спазвали от юдеите, така както се е спазвал целия Закон. Но не винаги Пасхата или споменът за Божието избавление от робството е бил празнуван от избрания народ. Тъмните времена от историята на Израил, когато на престола са управлявали царе, които не познават Бога и не ходят по Неговите пътища, са изпълнени с непознаване на Закона и неизпълнение на наредбите му. Тогава и празнуването на Пасхата е било забравено, принасянето на пасхалното агне е било заменено с жертвоприношения на чужди богове. Наказанието заради идолопоклонството и непокорността на Яхве чрез Вавилонския плен (578-538 г. пр. Хр.) довежда юдеите до това да осъзнаят колко е необходимо да бъдат верни на Бога и да спазват Закона.
Празнуването на Пасхата от еврейския народ в старозаветно време е било част от Божието домостроителство за спасението на човечеството. Бог не допуснал този най-велик за юдеите празник да бъде изоставен завинаги и върнал Своя народ към богоустановените традиции на празнуването на Пасхата и изпълнението на целия Закон. Но старозаветните жертви за грях и вина, денят на Очищение свидетелствали постоянно на старозаветното човечество за греха, като същевременно го довеждали до осъзнаването на необходимостта от избавление от греха.
Така празнуването на Пасхата, с всичките предписания, които Бог дава чрез Мойсей, се оказва мостът, по който Божиите люде трябва да преминат, за да влязат в едно ново заветно взаимоотношение с техния Избавител, при което избавлението от греха ще бъде действително и окончателно осъществено, но вече не чрез постоянно принасяне на жертвено агне, а чрез новия и истински Агнец, на когото пасхалното агне е предобраз.
Празнуването на Пасхата продължило, но вече с вложен нов смисъл. Църквата чества празника на Пасхата, защото Христос извърши на кръста нашето изкупление и дари възможност за спасение на всеки човек. Чрез Своята кръстна смърт Божият Син извел човечеството от плена на греховете, този духовен Египет, и го въвел в Божието Царство. Това е новият изход на Божия народ. Чрез призива “Христос воскресе”, Църквата ни призовава празникът а Възкресението да стане за нас начало на нашето възкресение от греховете и начало на праведен живот в Иисус Христос.
И нещо повече, не само на ежегодния празник Пасха, но и на всяка св. Литургия, която сама по себе си е Пасха, християните унищожават страстите чрез приемането на плътта и кръвта Христови във вид на хляб и вино, които по Божията милост са пренесени за нас и за нашето оправдание.
За празнуването на светата Пасха в първите векове на християнството красноречиво и образно разказва св. Григорий Нисийски: Днес, – казва той, – цялата вселена, като едно семейство, събрано за някаква работа, оставило обикновените дела, като по даден знак се обръща към молитвата. Днес няма пътници по пътищата; не се виждат мореплаватели в морето; земеделецът е оставил плуга и лопатата и се е облякъл в празнична одежда; кръчмите са празни, изчезнали са шумните сборища, както изчезва зимата при появата на пролетта; безпокойствата, смущенията и житейските бури са сменени от тишината на празника. Бедният се гизди като богаташ; богатият се облича много по-великолепно от обикновено; старецът подобно на юношата, бърза да вземе участие в радостта; болният превъзмогва своята болест; децата, с нови премени, празнуват чувствено, защото още не могат да празнуват духовно; девственицата се весели с душата си, защото вижда светлия тържествен залог за своята надежда; майката на семейството, тържествувайки, се радва с всички свои домашни – и тя самата, и нейният мъж, и децата, и слугите, и всички домочадци, всички се веселят… Сега и праведникът се радва и неочистилият своята съвест се надява да се изправи с покаяние. Днешният ден облекчава всяка скръб и няма толкова печален човек, който да не намери утешение в тържеството на празника.”