Събитията от Стария Завет са предобраз на събитията от Новия Завет, като ни помагат по-добре да си ги изясним. И в същото време истинският смисъл на Стария Завет се разкрива само чрез Новия. Целият Стар Завет е бил подготовка и предобраз на Новия Завет, подготовка за идването на Христа Спасителя, включително старозаветната Пасха, празнувана в чест на избавлението на Божия народ Израил от Египетското робство. Тази старозаветна Пасха – празникът на преминаване от смърт към живот, когато Господ избавил от временно робство поколението хора, които живеели по време на Изхода – предизобразявала новозаветната Пасха, която предстояла да се случи. А чрез новозаветната Пасха Господ избавя всички хора от вечното робство на греха и дявола. Първородните, спасени по време на бягството в Египет са предобраз на всички онези хора, които желаят да се спасят чрез Христос. При установяването на старозаветната Пасха се казва, че Израил – това е първородният, когото всички народи ще последват. А чрез новозаветната Пасха Господ избавя всички хора, които искат да бъдат с Него, от робството на греха.
В Стария Завет Бог пощадил Израил, не го наказал за греховете му, като средство за това спасяване става кръвта на пасхалното агне. Чрез нея Божият народ е съхранен и изведен от “дома на робството”. По този начин Господ се явил победител както над египетските идоли, така и над египетските грехове и удоволствия. Извеждайки го по този път, Господ подготвил Израил за едно друго избавление – избавлението от многобройните грехове и страсти.
Господ Иисус Христос е новият и истинският Агнец, на Когото пасхалното Агне е предобраз. Кръвта на агнето, с която израилтяните трябвало да намажат вратите на къщите си е свидетелство за това, че тези които се намирали в тях се числели към избрания народ и затова те бивали избавени. Христовата кръв на Новия Завет се проляла, за да изкупи и обнови всички и да ги преведе от служение на страстите, през умиране за страстите, чрез съразпъването с Христос, към възкресението от мъртвия живот на греховете. По същия начин, както в старозаветно време, християните станали избрани от Бога, но сега дори и подобни Нему.
Пасхата станала център на евангелските събития, тъй като Господ Иисус Христос също спазвал юдейските традиции. Именно в центъра на празника Пасха Той установил най-великото и спасително тайнство – Евхаристията. Показвайки Себе Си като законодател, Христос, в самия център на старозаветната Пасха, установил новата Пасха, за да покаже, че установеното е служело преди всичко като предобраз на самата истина. Изпълнявайки закона, Той установил тайнството Евхаристия, давайки Себе Си, Своето тяло и Своята кръв за живота на всички човеци. Така Бог установил нов завет, нов съюз, не само с един народ, а с всички които се съединяват с Него в Евхаристията.
На последната си пасхална вечеря Христос казал на учениците Си: “от сърце пожелах да ям с вас тая Пасха, преди да пострадам, понеже казвам ви, няма вече да я ям, докле тя не се извърши в Царството Божие” (Лук. 22:15-16). С тези Свои думи и с действията, които извършил по време на Тайната вечеря, Господ Иисус Христос изцяло променил смисъла на старозаветния еврейски празник Пасха. След като Иисус доброволно заел мястото на пасхалното агне, старозаветната Пасха се преврнала в Пасха на Новия Завет, където жертвеният Агнец е Самият Той. На самата вечеря Христос говорил на учениците Си за наближаващата Го смърт като за пасхално жертвоприношение. По този начин Старозаветната Пасха отобразява Новозаветната Пасха, земното празнуване е предобраз на Небесното тържество.
2.1 Евангелски свидетелства за характера на Тайната вечеря
Последната вечеря на Христос с учениците Му безспорно е била празнична и е протекла по специалния, традиционно утвърден чин на юдейската Пасха. Господ Иисус Христос е почитал този празник и всяка година е идвал за него в Йерусалим. Правил Го е когато е бил дете, заедно със своите родители (Лук. 2:41), както и по време на тригодишното Си обществено служение (Йоан 2:13; 5:1; 7:1). Същата година, когато Христос за последен път вечерял със своите ученици, Той дошъл в Йерусалим именно за празника Пасха. Той дошъл да изпълни предписаното от Закона и вечерята, която направил тук с учениците Си е положително пасхална. Така че според евангелистите тази вечеря е била именно Пасха, като в полза на това твърдение се привеждат следните доказателства: Всички евангелисти, както и Самият Христос, отбелязват наближаването на големия юдейски празник. Св. ев. Матей казва: “А в първия ден на празник Безквасници пристъпиха учениците към Иисуса и Му рекоха: де искаш да ти приготвим да ядеш Пасхата? Той рече: идете в града у еди-кого си и му кажете :Учителят казва: времето Ми наближава, у тебе ще правя пасхата с учениците Си. Учениците направиха, както им заповяда Иисус, и приготвиха пасхата. А когато се свечери, Той седна на трапезата с дванайсетте ученика (Мат. 26:17-20). И това е бил същият онзи първи ден от седемте дни на Безквасници, които още в Изход, Левит и Числа е определен за пасхалното тържество, при това тъкмо “вечерта му”, според Лев. 23:5.
От своя страна Марк добавя: “В първия ден на Безквасниците, когато колеха пасхалното агне, казват Му учениците: де искаш да отидем и да приготвим, за да ядеш Пасхата? (Марк 14:12). С други думи, според Марк, денят е именно четеринайсети нисан, в който пасхалното агне се коли привечер и в който имено то трябва да се изяде, без да се оставя от него на сутринта, както е указно в Изх. 12:8, 10. Лука направо ни съобщава: “Наближаваше празник Безквасници, наречен Пасха (Лук. 22:1). А по-късно отново казва: “И настана ден Безквасници, когато трябваше да се заколи пасхалното агне” (Лук.22:7). А и Сам Иисус Христос назовава вечерята пасхална, когато вече е седнал на трапезата (Лук. 22:14-15).
Св. ев. Йоан свидетелства, че денят, в който прокоратурът Пилат нарежда да изведат Иисус, за да го съди, “беше петък пред Пасха, около шестия час” (Йоан. 19:14). Тоест, когато Иисус е съден и осъден на Разпятие, пасхалното празненство за юдеите престои да се случи. По-нататък евангелистът разказва за снемането на Христос от кръста, когато юдейските първенци искат от Пилат телата на екзекутираните да бъдат снети още същата вечер: “И понеже тогава беше петък, юдеите, за да не останат телата върху кръста в събота ( защото оная събота беше велик ден), помолиха Пилата, да им пребият пищялите и да ги снемат” (Йоан. 19:31). Денят след петъка на разпъването на Христос, според Йоан е именно денят след пасхалното тържество, в който не трябва да се върши никаква работа.
Друго евангелско доказателство за пасхалния характер на вечерята е фактът, че тя е станала вечер или нощно време, а това е времето когато са могли да стават само сватбени или пасхални вечери. Вечерята завършила с халел – славословие: “И като изпяха хвалебна песен, излязоха на Елеонската планина” (Марк.14:26). Също така и изяснителните думи към хляба и виното също напомнят словата на пасхалната вечеря.
2.2 Общи елементи на Тайната вечеря със старозаветната Пасха
Видимо от текстовете на евангелистите Тайната вечеря е била пасхална, а не някаква друга. Тя е протекла по определен чин или ритуален ред, който бил е установен за този празник от древност. Това е именно чинът на старозаветната Пасха. В новозаветната епоха празникът Пасха е бил свързан с Възкресението на Господ Иисус Христос от мъртвите. На Тайната вечеря той е установил новозаветната Пасха – св. Евхаристия върху основата и рамките на древноюдейските ритуални трапези. Пасхалната вечеря и кидушите – благодарствените молитви и благословения – очевидно са послужили за образец на св. Евхаристия. Схемата на днешната св. Литургия напомня в някои елементи на самата пасхална вечеря и на известните еврейски кидуши, някои от които силно приличат на днешната наша Евхаристийна молитва.
В глава 16 на книга Второзаконие е установено точно как трябва да се празнува Пасха. Но с течение на времето по отношение на ритуала са станали някои изменения. Юдейския чин за пасхалната вечеря, който се използва днес, т. нар. пасхален седер, се е оформил около 2 век и затова той не може да бъде използван като основа за реконструкция на на чина на Тайната вечеря. Ритуала на древноеврейската пасхалната вечеря с нейните най-важни ходове са от особено значение за изясняване смисъла на последна пасхална вечеря на Христос. Паралелизмът между Пасхата и Тайната вечеря проличават в някои отношения. Например благодарствената молитва – кидуш, в която старейшината на дома вдига първата чаша и благодари за виното и за празника, гласи: “Благословен си Ти, Господи, Боже наш, вечний Царю, Ти, Който си ни избрал сред всички народи, за да ни осветиш с Твоите заповеди и т. н. “Евангелист Лука свидетелства също за благодарение от страна на Христос: “И като взе чашата и благодари, рече…” (Лук. 22:17). Това е именно встъпителната чаша.
По-нататък старейшината взимал един от трите хляба – мацо, разчупвал го, като едната половина от него (афикоман) оставял на страна. Следвало разчупването на останалите безквасници следва втория важен ритуал – въздигане на блюдото с разчупените хлябове. При този ритуал старейшината произнасял: “Това е хлябът на страданията, който отците ни ядоха в земята Египетска”. Начинът, по който Господ Иисус Христос формулирал словата си при разчупването на хляба, е със определено подчертано съзвучие с традиционните думи на предстоятелят на старозаветната Пасха: “И когато ядоха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло” (Мат. 26:26; Марк 14:22). Лука казва: “това е Моето тяло, което за вас се дава; Това правете за Мой спомен” (Лук. 22:19).Имайки предвид пояснението, което прави Лука – “и когато ядоха” – и установения чин на пасхалната вечеря в Мишна, става ясно, че Христос е могъл да вземе и да подаде на учениците си единствено афикомана, тоест оставената настрана при разчупването част от безкасния хляб, която се разделяла и изяждала в края на самото угощение. Това е така, защото според чина, издигането и благодарението за безквасниците, което ставало в началото на ритуала, се извършвало дефакто преди яденето. Така афикоманът е послужил на Христос за хлябът, Който Той нарича Свое тяло.
Друг момент на приемственост на Тайната вечеря от чинопоследованията на юдейската Пасха е моментът, в който евангелистите ни казват: И като изпяха хвалебна песен, излязоха на Елеонската планина (Мат. 26:30; Марк 14:26). Тук става въпрос за изпълняването на втората част на изпълнението на халела, съставен от няколко псалма, предимно с възторжен, хвалителен характер. Халелът се е изпълнявал в две части: Първата част на халела се е изпявал след въздигането на втората чаша, съпроводен с разказ за изхода от Египет, а втората след чашата на великото благодарение, като химничен завършек на трапезата. След изпяването на втората част на халела, участниците можели да станат и да се разотидат.
От описанието на чинопоследованията за извършването на празничната трапеза по време на юдейската Пасха знаем, че в тях е предвидено измиване на ръцете, при това не едно, а две измивания. Първото се извършвало след изпиването на първата чаша и Кидуша. То имало за цел да направи участниците ритуално чисти. След изпиването на втората чаша и разказа на старейшината за избавлението от Египет, се е извършвало второто измиване. То има по-прагматичен характер, тъй като предшествало пристъпването към угощаването с благословените блюда. Това второ измиване изисквало да се извършва от един човек за всички, които са на трапезата в полулегнало положение. Слугата или най-младият член на угощението наливал вода в умивалницата и обхождал останалите, измивайки ръцете им.
Иисус Христос по време на Своята последна Пасха с учениците Си спазвал този ритуал, но направил съществено изменение, разбира се с ясна цел. С умиването вместо просто на ръцете, а на нозете на Своите ученици, Той демонстрирал Божествения кенозис. Това е засвидетелствано и от думите на Христос веднага след това, с които им казва, че и те са длъжни да умиват нозете един другиму: “Иисус, знаейки, че Отец всичко му е предал в ръцете, и че от Бога е излязъл и при Бога отива, стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе урбуса, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с урбуса, с който бе препасан” (Йоан 13: 3-5); “ И тъй, ако Аз, Господа и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму, за щото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих” (Йоан 13:14-15).
2.3 Установяване на тайнството Евхаристия
Преди Своето страдание и Разпятие на кръста, Господ Иисус Христос отпразнувал еврейската Пасха. Именно на Пасхалната вечеря, в най-тържествения момент на празника, Той установил светото тайнство Евхаристия. Думите и действията на Иисус по време на тази вечеря представлявали тържествено предвъзвестяване на Неговата жертва. С извършване на ритуалите по време на Тайната вечеря, Господ Иисус Христос не учредил ново непознато последование, а вложил нов смисъл във вече съществуващия ритуал, като отъждествил използваните хляб и вино със Собственото Си тяло и кръв: “И като ядоха Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете” (Мат. 26:26-28). Утвърдителното означаване на хляба като Негово тяло и на виното като Негова кръв, както и благодарението изречено върху тях, действително претворяват хляба и виното в истинско Тяло и истинска Кръв. Благословението и означителните Христови думи са имали творческо осветително значение. Христос извършил едно свещенодействие, едно тайнство в религиозен, култов смисъл на думата, за което тайнство Той дал поръчение: “Това правете за мой спомен!” (Лук. 22:19), и което и ние днес извършваме.
Претворяването на хляба и виното в Тяло и кръв Христови и мистичното приобщаване със Самия Христос, чрез приемането на Неговото Тяло под вид на хляб и на Неговата кръв под вид на вино, са основата, същината на установеното от Христос тайнство на Тайната вечеря. Хлябът вече не е истински хляб и виното вече не е истинско вино след тяхното освещаване и след утвърдителните думи на Христос, който казва: “Това е Моето Тяло…Това е Моята кръв…”. Още преди да установи св. Евхаристия по време на Тайната вечеря, Христос ясно е говорил за яденето на Неговото тяло и пиенето на Неговата кръв като условие за придобиване на вечен живот (Йоан 6:53-54). В проповедта Си в Капернаумската синагога Христос недвусмислено говорил за небесния хляб: “ако не ядете плътта на Сина човечески и не пиете кръвтта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него” (Йоан 6:53-56).
Освен евангелието на Матей има и други места в Новия завет, които описват Тайната вечеря и установяването на новозаветната Пасха – светото тайнство Евхаристия. Св. ев. Марк, който очевидно е взаимозависим с ев. Матей и също е характерен с краткост и сбитост на описаните събития, пише: “И когато те ядяха, Иисус, като взе хляб, благослови, преломи, даде им и рече: вземете, яжте; това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, да де им; и пиха от нея всички. И им рече: това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива.” (Марк 14:22-24).
Св. ев. Лука описва Тайната вечеря по-подробно, като повествованието му е с подчертано есхатологичен и възпоменателен характер: “И като взе чашата и благодари, рече: вземете я и разделете помежду си, защото казвам ви, няма да пия от лозовия плод, докле не дойде царството Божие. И като взе хляб и благодари, преломи и им даде, казвайки: това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен. Също взе и чашата след вечеря, като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива” (Лук. 22:17-20).
Деяния на Апостолите също описват Евхаристията: “А като възлезе горе и преломи хляб, вкуси и говори дълго…” (Деян. 20:11); “И като каза това, взе хляб, и поблагодари Богу пред всички, разчупи и начена да яде…” (Деян. 27:35).
Св. ап. Павел, който не е пряк участник в Тайната вечеря, казва на коринтяните: “Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза, яжте, това е Моето тяло, за вас преломявано; това правете за Мой спомен. Взе също и чашата подир вечеря и каза: тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете, колчем пиете, за мой спомен” (1 Кор. 11:23-25). По-нататък светият апостол предупреждава, че “който яде тоя хляб и пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо тялото и кръвта Господни” (1 Кор. 11:27). Това отново е доказателство, че предложените и осветени на св. Евхаристия Дарове не са обикновен хляб и вино, по силата на утвърдителните думи на Христос по време на Тайната вечеря.
2.4 Характер на Евхаристията
На тайната вечеря Христос, още преди да извърши същинският акт на изкупление, чрез проливане кръвта Си и пренасяне тялото си в жертва, реално-мистически преломил, т. е. пренесъл в жертва това Свое тяло, а също така, пак реално-мистически пролял Своята кръв. Затова казваме, че Тайната вечеря е едно реално-мистическо жертвоприношение. След като Той действително принесъл Себе Си в жертва за изкуплението на човечеството, жертвоприношението продължило да се извършва по време на тайнството Евхаристия, но вече не исторически реално, а също мистически-реално, както на Тайната вечеря. Събитието станало на Голгота е единствено и неповторимо в неговата историческа същност, точно както казва св. ап. Павел: “веднъж завинаги!” (Евр. 9:12). Защото Христос влезе веднъж завинаги в светилището, принесе само една жертва (Евр. 9:12; 10:12), веднъж пострада (1 Петр. 3:18), веднъж умря и повече няма да умира (Римл. 6, 9-10). Христовата жертва е станала в точно определено историческо време на точно определено географско място, не би могла да бъде възпроизвеждана в своята исторически реална самостойност, а единствено реално-мистически. Това повторение се извършва именно по време на светото тайнство Евхаристия, точно както Иисус ни е заповядал на Тайната вечеря: “Това правете за Мой спомен” (Лук. 22:19). Евхаристията освен, че е възпоменание за делото Христово и изкупителната Му смърт, в нея същностно присъства Иисус Христос. Това се казва и в определението от Посланието на Източните патриарси за православната вяра “в това свещенодействие присъства нашият Господ Иисус Христос, не символично (τυπικῶς), не образно (εἰκονικῶς), чрез преизобилна благодат, както в останалите тайнства, не само чрез снизхождение, …но истински и действително, тъй че след освещаването на хляба хлябът се претворява, преобразува се в самото истинско тяло на Господа…., а виното се претворява и пресъществява в самата истинска кръв на Господа, която във време на страданието Му на кръста се е проляла за живота на света. Още вярваме, че след освещаването на хляба и виното остават вече не самият хляб и вино, а самото тяло и кръв Господни под вид и образ на хляб и вино.” По нататък в своето определение източните патриарси уточняват, “че с думата пресъществяване не се обяснява начинът, по който хлябът и виното се претворяват в тяло и кръв Господни, … но се показва това, че хлябът и виното, като се осветят, се променят в тяло и и кръв Господни чрез снизхождение на Божествеността на Единородния.”
Най-важният аспект от учението на Църквата за Евхаристията е, че тя е истинска и действителна жертва. Тази вяра се основава на думите на Христос: “А хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света” (Йоан 6:51), “ тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива” (Лук. 22:20). Самият образ на пролятата кръв и отделянето й от тялото е символ на смъртта, а обозначаването на кръвта като кръв на завета говори за жертвата, доколкото сключеният завет при Мойсей, направен между Бог и Неговия народ бил утвърден чрез жертвоприношението и поръсването на хората с жертвената кръв Изх.24:4-8). Евхаристията притежава жертвен характер, тъй като тя прославя жертвоприношението на Христос на кръста, Който Сам себе Си пренася за изкупването греховете на целия свят. Това е най-великата жертва за изкуплението на човешкия род. Тази същата жертва, след Възкресението на Христос, започва безкръвно да се пренася в светата Евхаристия.
Доброволността на Христовите страдания се разбира и от общия контекст на Тайната вечеря, която в същото време бил приемане на старозаветната пасхална жертва и начало на страстите Христови. В учението на св. Николай Кавасила са разкрити различни аспекти на православното учение за Евхаристията като безкръвна жертва. Той казва, че Жертвата се осъществява не преди освещаването на хляба, и не след него, а в самото освещаване. Тази жертва не е образа или вида на жертвата, но истинската жертва и не хляба е принесен в жертва, а Самото тяло на Христос. Жертвата на Божия Агнец е извършена веднъж завинаги. Хлябът е представен не като вид на жертва, а в самата жертва, в Тялото на Господа, което е принесено в жертва. Тази жертва се извършва не чрез повторно заколване на Агнеца, а чрез превръщане на хляба в заклания Агнец. Не тъй, сякаш Той слиза отново на земята и се заселва в осветяваните Дарове, “не тъй, сякаш възнеслото се тяло слиза от небето”, при все че в Своето Възнесение Христос, седящ оттогава отдясно на Христос, не напуска земята и пребъдва неотстъпно в своята Църква. Но по думите на св. Йоан Златоуст, “Христос и на нас е оставил плътта Си, и пак с нея се е възнесъл”. Тава именно се разбира в смисъла на евхаристийното предложение – че с тайнственото действие на Светия Дух, изпратен в света чрез Сина от Отца, се явява по неизречен начин Пречистото Тяло Христово.
Празнувайки последната Пасха със Своите ученици, Господ вложил нов смисъл и начало нея. В Христос, в Неговия живот, в установяването на тайнството Евхаристия по време на Тайната вечеря, и особено в Неговата жертва на кръста, Той извършил този изход или преход, което на еврейски език значи Пасха. Страданията, смъртта и Възкресението на Христос са осъществяването на еврейската Пасха. В Христос Пасхата придобила нов смисъл. Затова Той е наречен Пасха, тъй като Неговата кръстна смърт и възкресение станали център на християнската вяра. Страданията и Възкресението на Божия Син представлявали Пасха нова и по-велика от старозаветната, чрез която човечеството било освободено от робството на греха и прието в Обетованата земя. Още в самото начало на Неговата проповед, Йоан кръстител пророкува, казвайки: “Ето Агнецът божий, Който взима върху Си греха на света” (Йоан 1:29). А почти двадесет години след Разпятието Христово, св. ап. Павел пише: “защото Христос, Пасхата наша, биде заклан за нас” (1 Кор. 5:7).
В онзи ден, когато кръвта на Господ била пролята на кръста, бил установен нов съюз на Бога с всички онези човеци, които се съединяват с Него в тайнството Евхаристия. Този съюз бил установен от Христос по време на Тайната вечеря, когато подавайки на учениците Си чашата, Той казал: “пийте от нея всички; защото това е моята кръв на новия завет…” (Мат. 26:27). Този момент определил един друг аспект от характера на тайнството Евхаристия – неговото сотирологично значение в историята на Божието домостроителство: сключването на един нов завет чрез проливането на Христовата кръв за опрощаване на греховете. С цената на собствената Си кръв, която лежи в основата на Новия завет, Христос основал едно ново Царство, нов ред върху началата на мира, правдата и любовта. Това е завета на благодатта и свободата, на милостта и осиновлението.
Евхаристията има и ярко изразен есхатологичен характер. Това проличало по време на Тайната вечеря, когато Иисус Христос казал: “И казвам ви, че отсега нататък няма да пия от тоя лозов плод до оня ден, когато с вас ще го пия в царството на Отца Си” (Мат. 26:29). В някои от Своите притчи, Иисус Христос говори за сватбено тържество, на което Той е младоженец (Мат. 25:1) и прислужник (Лука 12:37). В тях се казва за общата трапеза, която е именно онази евхаристийна трапеза в Божието царство, на която ще седнат всички, които вярват в Него (Мат. 8:11).
Думата Евхаристия означава “благодарност”, “благодарение”. Църквата е нарекла така онази част от светата литурия, в която вярващите се причастяват с тялото и кръвта Христови. Евхаристия са и принасяните дарове, и молитвата, която ги освещава, и приемането на даровете от вярващите. Благодарение е всяко действие на църковното събрание. С участието си в Евхаристията ние благодарим на Бога за всичко, което Той е извършил в творение, спасение и прославяне на света. Приобщавайки се към Светите Тайни, ние се молим: “това благодарение да ни бъде за здраве и радост”. Благодарственият характер на Евхаристията е наследен от юдейската богослужебна традиция, където благодарността е неизменна част във всички древни литургични чинове.
След кръстната смърт и възкресението на Христос, Неговите ученици са спрели да празнуват юдейската пасхална вечеря, както и празникът Безквасници, който е тясно свързан с нея. Причината за това е отмяната за тях на целия обредов Мойсеев закон, чието централно място заема Пасхата. Вместо нея те започнали да празнуват други важни за тях събития, случили се около времето на пасхалната вечеря. Това са: Тайната вечеря, спасителната кръстна смърт на Иисус Христос, Неговото Възкресение.
Първите последователи на Христа спазвали поръчението, дадено им от Спасителя: “Това правете за Мой спомен” (Лук. 22:19), като постоянствували в учението на апостолите, “в общуването, в хлеболомението и в молитвите” (Деян. 2:42). Целият им ден било едно непрекъснато богослужение, което се състоеше главно от учението на апостолите. Това са били техните разкази за живота и служението на Спасителя. Към това учение, благодарение на все още оживените спомени от отминалите събития, се прибавило и тясното общение на вярващите едни с други, което достигнало до там, че те пребивавали постоянно заедно, като споделяли дори имуществото си. Но тази неразделност е била особено ясно изразена и достигнала своя зенит в преломяването на хляба. Под преломяване на хляба се е разбирало Евхаристията по време на общите трапези. Тези трапези, въз основа на заповедта на Спасителя” “Това правете за Мой спомен”, от самото начало, без съмнение, са получили богослужебно значение, възпоменавайки чрез тях смъртта на Господа и признавайки жертвената цена на тази смърт. Също така са били израз на комуникацията на учениците помежду им. Заедно с чупенето на хляба Дееписателят говори и за молитви. Те вероятно били част от нови християнски молитви, части от псалми или молитви употребявани от юдеите.
Светите апостоли и повярвалите в Христа продължавали да посещават ежедневното богослужение в Йерусалимския храм дори и след Петдесетница, но се събирали и по къщите, където преломявали хляба, поучавали и благовествали за Христа. За това ни свидетелстват Деянията на апостолите: “И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце” (Деян. 2:46); (Деян. 3:1; 5:12; 20:11). Тук поклонението на първите християни е представено под две форми – от една страна те участва в еврейското старозаветно богослужение при храма, от друга, като допълнение към него изпълнявали своето домашно богослужение. След възнесението на Христос апостолите ходили ежедневно в храма, като започнали по-ясно да разпознават истинското значение на молитвите, жертвоприношенията и богослужебните обреди в Стария Завет. Въз основа на това особено старозаветно благочестие на първите християни трябвало да се развие специално християнско богослужение. Християните участвали в богослужението на старозаветния храм, но то вече не ги удовлетворявало напълно и по същество не било достатъчно. Свое и в същото време истинско богослужение те имали единствено в домовете си, извършвайки го в една или друга християнска къща. Само тук християните могли да извършват преломяването на хляба, за което Деяния на Апостлите споменава многократно.
Така празнуването на древноюдейската Пасхата било заменено с Евхаристията, която се явява “нова Пасха”, отменяща и обезсилваща древноюдейската.
Сведенията за евхаристийните събрания от апостолския период са изключително оскъдни, затова се приема, че Новият Завет е нашият първи и единствен извор за това, как в апостолския период е празнувана Евхаристията. В писанията на Новия завет не е описан с подробности начина и последователността на извършваната от апостолите света Евхаристия. Няма сведения и за това дали тя въобще е празнувана извън кръга на юдеите, приели християнството.
Каква е била точно литургийната формата на св. Евхаристия, в апостолско време е трудно да се каже, поради оскъдните сведения за това. Както споменахме, в Деяния на апостолите се говори за преломяването на хляба, при това се говори общо и само няколко случая са подробно описани. От тези случая се става ясно, че Евхаристията била извършвана по домовете всеки ден, и че християните постоянствали в извършването й. Освен споменатия случай в Деян. 2:42, 46, други такива случаи се намират в Деян. 20:7-11, когато преломяването на хляба от св. ап. Павел в град Троада, било предшествано и последвано от дълго поучение, а самата служба станала при тържествена обстановка сред запалени свещи; и в 27:35, когато св. ап. Павел преломява хляба в кораба, по време на буря, плувайки в Средиземно море, което само себе си е имало за цел благодатно да подкрепи физическите сили на пътуващите, без да това да бъде някаква форма на Литургия. Проповедта на св. ап. Павел от Деян. 20:7-11: “беседваше с тях и продължи речта си до полунощ” (Деян. 20:7), е продължение на юдейската традиция да се чете текст от Свещеното Писание, след което да бъде тълкуван. Навярно са изпълнявани и халели, а след преломяването на хляба са били устройвани трапези, на които вярващите са си спомняли за смъртта на Господ в очакване на Неговото славно пришествие.
Още от самото си начало последованието на Евхаристията имало ясно изразен “троичен” характер и представлявала своеобразно литургично разкриване на догмата за Божественото триединство. Вероятно, през апостолския период Евхаристията е била структурирана по следния начин: псалми и химни, четива от Свещеното Писание, тълкувание или проповед: “Кога се събирате, и всеки от вас има – кой псалом, кой поучение, кой език, кой откровение, кой тълкуване, – всичко да става с поука” (1 Кор. 14:26); молитва на предстоятеля за себе си и за целия свят: “И тъй, моля преди всичко да се правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци, за царе и за всички, които са на власт…” (1 Тим. 2:1-2); благодарствена молитва, разчупване на хляба, причастяване на всички присъстващи с тялото и кръвта Христови; последователността на тези елементи не е била една и съща за отделните църкви.
В апостолско и след апостолско време отслужването на светата Евхаристия било придружено с угощения, известни под името агапи, т. е. вечери на любовта. Тези братски вечери се устройвали при християнските храмове непосредствено след самата Евхаристия. Това са трапезите с евхаристиен характер, за които вече се спомена. Те били вечерни трапези по примера на вечерята на Христос с апостолите и застъпвали в себе си елементи, вложени в основата на Тайната вечеря. Тези трапези, както и целият ден на тогавашните християни били изпълнени с молитва и възхваляване на Бога. В реда на ежедневните и целодневни молитви това бил кулминационният момент, в който било завършено, продължаващото цял ден молитвено въодушевление. Благодарение на това самото хранене винаги е било придружено с голяма радост и “чистота на сърцето” ( Деян. 2:46). Така е поставено началото на агапи вечерите, или вечерите на любовта, които съществували в християнската Църква до IV век.
Първият период от историята на агапи вечерите е свързан с живота на първоначалната Христова Църква, непосредствено след слизането на Светия Дух. Той бил с преобладаващо религиозно-мистичен характер и бил в тясна връзка с Евхаристията. Вечерите на любовта са израз на присъщото за първите християни братско общуване. “А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо; продаваха имоти и стока, и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата” (Деян. 2:44-45); “А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо…Помежду им нямаше ни един, който да се нуждае; защото, които притежаваха земи или къщи, продаваха ги и донасяха цената на продаденото и слагаха пред нозете на апостолите; и се раздаваше всекиму според нуждата.” (Деян. 4:32, 34-35). Тези стихове свидетелстват за дълбоката съдържателност на нравствените отношения между християните, дотолкова, че никой не считал собствеността си за своя. Най-високия израз на това братско отношение сред християните била Евхаристията. Доказателство за това намираме в Деян. 2:42: “И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите”, както и в Деян. 2:46.
В тези братски вечери участвали всички – богати и бедни, дори право на участие имали и робите. Всички християни принасяли храна според възможностите си, без да се прави разлика между бедни и богати, чели са се откъси от Свещеното Писание, върху които се е беседвало, пели са се песни, разказвали са се подвизи на св. мъченици, правели са се съобщения за събития от църковния живот и др. Агапите протичали тихо и благопристойно, без да се допускат шумни разговори, за което подробно свидетелства Тертулиян в своята Апология на християнството.
Съществувала в връзка на християнските вечери на любовта с юдейските ритуални вечери, наречени хабури и повечето изследователи на източната богослужебна традиция търсят корените на агапи вечерите в юдейските общи трапези. Както в старозаветната религия, така и в християнството, вечерта се считала за най-светата част от деня. Но въпреки някои прилики във външната форма, може да се заключи, че агапите са ново явление свързано с ранната християнска църква и нейното учение.
За вечерите на любовта споменават Деяния на Апостолите 6:2, където се казва: “не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите”. Първоначално за организирането на вечерите на любовта се грижели апостолите, но по-късно с това били натоварени специално избрани за целта дякони.
Постепенно в агапи вечерите започнали да се появяват злоупотреби и те изгубили първоначалния си смисъл и благопристойност. Такива злоупотреби се забелязвали още в апостолско време, за което свидетелства св. ап. Павел ( 1 Кор. 11;20; 33, 34) и св. ап. Юда (1:12). Тогава обаче контролът на Църквата в лицето на апостолите все още бил твърде строг и всяка злоупотреба своевременно била изобличавана и порицавана.
Св. ап. Юда (1:12) говори за “вечери на любовта”. Той се оплаквал от недостойно отношение към Господната трапеза, като се позовава на онези, които “са петно” на вечерите на любовта, които “пируват” и “без страх се гоят” (Юда 1:12). Той ги нарича “безводни облаци, носени от ветрове” “безплодни есенни дървета”, “свирепи морски вълни, които разпенят срамотиите си”.
След него св. ап. Павел казва на коринтяните: “не може да участвате в Господната трапеза и в бесовската трапеза” (1 Кор. 10:21).
Св. ап. Павел обръща внимание на пренебрегването на най-светия момент от Господната трапеза – причастяването с тялото и кръвта на Христос. Някои от коринтските християни идвали на Господната вечеря с цел да ядат и пият, и тъй като на тези вечери от приносите се хранели най-вече бедните, то богатите участници се стараели бързо да се нахранят от своите приноси, така че бедните да не ги оставят гладни. За тези участници Евхаристията стояла на заден план. Вместо да се събират благоговейно и да ядат мълчаливо, вместо да изпитват себе си в достойно приемане на Евхаристията, коринтяните започнали да се грижат само да се чувстват физически пълни. С възмущение св. ап. Павел съветва такива участници в християнските вечери да се хранят вкъщи, за да не оскверняват Господнята трапеза с лакомия: “Защото всеки бърза да изяде преди другите своята вечеря, тъй че един остава гладен, а друг се опива. Нямате ли къщи, за да ядете и пиете? Или презирате Църквата Божия и засрамяте ония, които са немотни?Какво да ви кажа?Да ви похваля ли за това? Не похвалявам.“ (1 Кор.1:21-22).
Постепенно с увеличаване на църковните общини след като християнството било обявено за позволена религия, злоупотребите зачестили и вечерите на любовта започнали да се превръщат в обикновени светски тържества. Това вероятно е основната причина за прекратяването на агапите, които през 5 век напълно престанали да съществуват. В този период агапи вечерите преминават в степен на благотворителни общества. Когато очакванията на християните за Второ пришествие на Христос, към края на I-ви век не се сбъднали, есхатологичния характер на първоначалното християнство, постепенно изчезнал, Християните влезли в обществения живот и постепенно престанали да така загрижени за настъпването на последния ден. Вярата се разклатила, а безразлични и суеверни хора влезли в християнството. Агапите придобили степен на благотворителни институции. Появила се спешна нужда от нравствено осветляване на християнското учение.