Въведение 

 

Предмет на казуса 




Встъпление в казуса

                                                                     

                  В този казус се  оповестяват документите, свързани с неудовлетвореното повече от шест години напълно доказано и съвсем елементарно искане – държавата да приложи собствения си Закон за собствеността (ЗС), чл. 52, който прогласява абсолютна забрана да се посаждат високи дървета на по-малко отстояние от три метра от имота на съседа. Незаконосъобразната растителност, предмет на искането, е разположена в два съседни имота и е изобразена на схемата. Всички съществени документи са качени в този сайт и са подредени по преписките хронологично, както са заведени в деловодствата без друга  редакторска намеса освен законното обезличаване. Поднасяме извиненията си за правописните, пунктуационните и смисловите грешки и пропуски, които сме допуснали. Надяваме се на великодушието на взискателния читател и на разбирането му, тъй като тези документи се съставят в кратки крайни срокове, често са с голяма сложност и невинаги  разполагахме с време, а  и с физически сили, за още една прецизна проверка.   Линковете на бутоните Инфо не водят към части от съответната преписка,  когато отварят документ. Те са предназначени да снабдят читателя с допълнително пояснение.  Не обнародваме  някои документи, за които от вече публикуваните е видно, че не се оспорват като призовки, пълномощни, разпореждания за внасяне на държавни такси и съответните платежни нареждания, нотариални актове и кадастрални скици, удостоверяващи единствено легитимацията на страните, които при това са доста трудни за анонимизиране, и други подобни.

                Защитата на потърпевшите по конкретния правен спор е построена върху три принципа. Първият от тях е, че абсолютната (универсалната) истината  съществува и в толкова елементарен казус е лесно установима, независимо от прийомите на законното и незаконното противодействие. Вторият принцип е неуязвимост на защитата при най–неблагоприятното стечение на обстоятелствата, т.е. защитата ни се изгражда върху предположението, че ще се осъществи най–враждебната към истината комбинация от  вероятни събития. Третият принцип е, че в защитата ни няма да се използват прийоми, които считаме за неетични, дори и да претърпим провал.  Какво разбираме под думата неетични във времената на удобния, но безплоден морален релативизъм, читателят ще установи, ако прочете това встъпление докрай.

                И така налице са множество дървета в два съседни парцела на нашия, които са в нарушение на чл. 52 от ЗС и в нарушение на устройствените норми за растителността, дефинирани в чл. 94, ал. 2 от Наредба № 7/22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони и в чл. 13, Приложение №1, ред 15 от Наредба №1 /10.03.1993 г. за опазване на озеленените площи и декоративната растителност, които са подзаконови нормативни актове, издадени на основание на Закона за устройство на територията (ЗУТ). Нарушени са императивни норми на закона в широкия смисъл на думата. Общинската администрация не оспорва този факт.

               Вярно е, че кметът на общината няма правомощия на основание чл. 52 от ЗС да издаде заповед (задължаващ индивидуален административен акт), с която да нареди на закононарушителите да премахнат дърветата и така да прекрати закононарушението.  Но ако една разпоредба в законодателството не дава определено правомощие на административния орган, не следва, че той не притежава такова правомощие изобщо. Достатъчно е друга разпоредба в  законодателството да му даде въпросното правомощие и той вече е овластен на основание именно на тази друга разпоредба да извърши съответното действие. Особено ако правомощието му е дадено в специален спрямо ЗС закон, какъвто е ЗУТ (чл. 53 от ЗС). Тъй като е нарушена устройствена норма за растителността по нормативни актове, издадени на основание на ЗУТ, съгласно  чл. 195, ал. 5 от ЗУТ кметът на общината (района) е снабден от законодателя с нужните правомощия да прекрати противозаконното поведение на съседите като им връчи  заповед да премахнат незаконосъобразните по местоположение дървета.

               В случая се касае за флагрантно нарушение на императивна норма на закона, с която се налага точно определено по своето съдържание безусловно метрично ограничение, което изисква незабавната намеса на компетентната администрация. Казусът съвсем  не е  за неизпълнение на задължение, възникнало по силата на законен договор или за правонарушение вследствие на упражняването на конкурентни законни права, защитата от които се постига в частноправен спор.

               Следователно щом кметът на общината (района) разполага с юридически инструмент да прекрати закононарушението, е длъжен да го използва,   защото като компетентен орган на властта е длъжен да наложи върховенството на закона. Кметът на общината (района) не е служебно назначен административен орган, а е изборен такъв, т.е. чрез клетва е дал публично обещание, че ще охранява върховенството на закона (чл. 32, ал. 1 от Закона за местното самоуправление и местната администрация). Ако допуснем за вярна натрапчиво повтаряната от кмета на район Витоша със знанието на ръководството на Столичната община теза, че премахването на незаконосъобразно дърво може да стане само по исков ред, означава, че прекратяването на закононарушението и защитата на върховенството на закона се оставят на добрата воля на частния ищец, който може и да  не разполага с нужния материален, интелектуален и времеви ресурс да води гражданско дело. Следователно върховенството на закона се превръща от абсолютно в релативно, а релативното върховенство на закона е всъщност нищожество на закона. Само по исков ред, разбира се, могат да се установят щетите на потърпевшия от закононарушението, по исков ред потърпевшият може да поиска да се прекрати закононарушението, но това не освобождава компетентните държавни и общински органи от задължението им да прекратят закононарушение, за което са уведомени или за което сами са научили. Това постановява Европейския съд по правата на човека по делото на Милева и др. срещу България (Mileva et autres c. Bulgarie (requêtе nos 43449/02 et 21475/04) 25 novembre 2010). Държавата  е осъдена, че не е положила достатъчно усилия чрез своите местни и централни органи да прекрати нарушаването на устройствени норми по ЗУТ от трето лице, което пречи на сестри Милеви да ползват спокойно имота си.

               В конкретния случай кметът на район Витоша със знанието на Столичната община не състави заповед по чл. 195, ал. 5 от ЗУТ на закононарушителите без да даде каквото и да е обяснение, а  ни препрати към съда. Освен това кметът на район Витоша като истински стожер на върховенството на закона  се помоли на закононарушителите да му представят външна експертиза за състоянието на растителността им и им отправи стопански препоръки, както сам окачестви предписанията си. Разбира се, закононарушителите се отнесоха с пренебрежение към молбите на административния орган. Понеже и до днес не сме получили никакво обяснение за поведението на Столичната община и районния кмет, се считаме за длъжни да изложим следните факти за общо сведение на читателя без да твърдим, че те дават точно и изчерпателно изложение на съществуващи причинно–следствени връзки.

               Сигналите до кмета на район Витоша за незаконосъобразните дървета бяха заведени през есента на 2018 г., т.е. в апогея на авторитарния модел на управление на България. Общностният  (колективният) субект на този авторитарен модел на управление произхожда от нереформираните властоохранителни и репресивни органи, наследени от предходния тоталитарен режим, които така и не успяха да се преучредят в правоохранителни. Накрая да отбележим очевидното – от 2018 г. до есента 2023 г. Столичната община беше подвластна на същия колективен субект, а днес – на наследствено обусловената неспособност да се отстрани този колективен субект. От друга страна преломно събитие в родовата история на част от закононарушителите е съучастието на техните предци в най–безогледните политически репресии след 9.IX.1944 г. Това съучастие им носи придобивки и подкрепа до днес, доколкото не се наблюдава позитивна еволюция към преодоляване на сходните безнравствени възгледи на  настоящите властовите среди.

               Молбите на районния кмет към закононарушителите  извадиха на показ административната практика в областта на опазването на растителността, която от години Столичната община налага на гражданите и фирмите в грубо противоречие с нормативната уредба. Позовавайки се на чл. 63, ал. 2 от ЗУТ и на чл. 45, ал. 1 от гл. V „Опазване на зелената система“ на Наредбата за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на Столична община (НИПОЗССО), Столичната община неправомерно изисква от молителите да представят външни експертни оценки за състоянието на дървото като предварително условие за разрешаване  на  премахването му.  Моля вижте следните две писма Изх. № РВТ18–ГР94–4823–(13)/13.02.2019 г., стр. 2, редове 8–15, и Изх. № РВТ18–ГР94–4823–(11)/17.01.2019 г., стр. 2, редове 15-17 и утвърдения формуляр на искане за премахване на дърво (стр. 2, приложенията в първите два случая), от които става ясна позицията на СО. Обаче приложното поле, както на чл. 63, ал. 2 от ЗУТ, така и на чл. 45, ал. 1 от гл. V на НИПОЗССО, е ограничено от законодателя, респ. издателя на наредбата, само до растителността, засадена в урбанизираните територии с обществен достъп и обществено ползване. Тези разпоредби не намират приложение за дървета, разположени в частни имоти, върху които не е учредено право на ползване на общината или държавата, включващо обществен достъп.  В този смисъл моля вижте относно приложното поле на чл. 63, ал. 2 от ЗУТ например Решение № 1764/15.12.2011 г. на Пловдивския окръжен съд по в. гр. д. 3028/2011 г.  За  дефиницията на правното понятие зелена система, към която е приложим чл. 45, ал. 1 от гл. V „Опазване на зелената система“ на Наредбата за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на Столична община, моля вижте  чл.  61  от ЗУТ и  чл. 10 от Закона за устройството и застрояването на Столичната община. Отделно специално внимание заслужават аргументите относно нищожността на Наредбата за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на Столична община, развити в Решение №6753 от 4.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3740/2021 г. Тези аргументи на ВАС идват след близо петнадесетгодишно упорито противоправно налагане на въпросната наредба върху гражданите от Столичната община.

               След поредния съдебен крах на Столичната община (решение №628/19.01.2023 г. на ВАС, II отд., по адм. д. №7636/2022 г.) Столичният общински съвет направи усилие да съобрази Наредбата за изграждане, поддържане и опазване на зелената система на СО със законовия ред в Република България (решение № 670 на СОС по протокол № 81 /27.07.2023 г. в сила от 03.08.2023 г.). Измененията и допълненията на наредбата изискват време за адаптиране на съществуващата администрация (пар. 4 и сл. от ПЗР на наредбата). Ето защо срокът досега е твърде къс и вероятно ще бъдем упрекнати в прибързаност на следващите изводи. Обаче, дори беглият прочит на новата редакция на НИПОЗССО показва отчайваща оскъдица на свежи идеи и компенсиране с още от същото – още администрация, “заета” с опазване на зелената система и още борба с безработицата с възлагане на “експертни оценки” на лица, които нямат качеството на вещо лице по смисъла на АПК. Отлична илюстрация на това заключение е една инициатива в новата редакция на наредбата, която датира от финалния период на комунизма (1984 г.), както показва и самото й название – картотекиране на декоративната растителност. Между другото да поясним на софийските общинари – днес базите данни се организират с други технически средства. Дори и най–критичният към тоталитаризма читател, който си направи труда да сравни обхвата на картотекирането по отменената Наредба №1 за опазване на дълготрайните  декоративни дървета  и дърветатата с историческо значение (ДВ, бр. 22 от 1984 г.) с обхвата на картотекирането по НИПОЗССО, ще трябва да признае, че за разлика от днес преди четиридесет години все още е имало остатъци от здрав разум. Към опитите да се съживи отдавна разложилият се административен труп – картотеката на декоративната растителност –   щяхме да подходим иронично както Георги Мишев в разказа “Преброяване на дивите зайци” от 1970 г. Но годината не е 1970, а е 2024, и Столичната община за сметка на данъкоплатците пак ще брои дивите зайци, пардон, ще картотекира декоративната растителност. Въобще новата редакция на НИПОЗССО е документ на интелектуалната недостатъчност, завоалирана от болезнена проява на политическа носталгия. Тя е фокусирана единствено върху разрастването на популацията на един вид в столичния ландшафт – homo municipalis. 

               Новата редакция на НИПОЗССО не отбелязва напредък и по отношение ограничаването на  чиновническия произвол при нейното прилагане. Опасяваме се, че и в бъдеще наредбата, която е нормативен документ от по–ниска степен съгласно чл. 8 от Закона за нормативните актове, ще се използва за заобикаляне на процесуалния ред, предвиден в АПК, за издаване на индивидуалните административни актове на кмета – разрешения за премахване на дървета, кастрене и т. н. – включително и за необходимите експертизи за тяхното издаване, както и за заобикаляне на приложното поле и предмета на тези експертизи, предвидени в материалния закон (чл. 63, ал. 2 от ЗУТ). Така една групичка от геодезисти, ландшафтни архитекти и фирми по озеленяването ще продължат да се обогатяват от нормативно необоснованото изискване на СО за предварителна външна експертна оценка от гражданите, инвеститорите и строителите, за да получат разрешение да премахнат  дървета от собствените си частни имоти. В преобладаващия случай тази групичка „продава“ на гражданите и инвеститорите типов текст, озаглавен „Експертна оценка“, в който се сменят  датата, името на поредния молител и/или видът на дървото. Цените, разбира се, са свободни – според  колко платежоспособен изглежда молителят. Гражданите плащат – те не знаят, че плащат без никакво основание, а и да знаят – предпочитат да плащат вместо да водят съдебни битки за премахване на собствените си дървета без експертиза. Плащат и инвеститорите – те са професионалисти и знаят, че плащат без нормативно основание, но се боят да си навлекат административната ярост на общината още в началото на своя проект. Нашите оценки за обема на създадения от нормативно необоснованата административна практика на СО „пазар на експертизи“ варират през годините от седем до осем цифрени числа.

               Уважаването на нашите искове минава през потвърждаване  в мотивите към решенията на съответните съдилища, че приложното поле на чл. 63, ал. 2 от ЗУТ и на гл. V на НИПОЗССО е ограничено само до дърветата, засадени в урбанизираните територии за обществено ползване. Съдилищата, признавайки основателността на нашите претенции, отхвърлят  начина на приложение на нормативната уредба, демонстриран от СО относно растителността,  а това дискредитира СО и е тревожно за  продавачите на експертизи, които осребряват гореописаното упражняване на общинска власт в ущърб  на частните собственици, искащи да премахнат свое дърво. И по трите дела (административното и двете граждански), по които сме страна,  е налице обективно съвпадение на част от интересите на СО, продавачите на експертизи и ответниците по гражданските  дела. Оставаме на читателя да прецени доколко това съвпадение на интереси оказва вредно влияние върху установяването на  истината в процесите. Както вече изтъкнахме по–горе, в защитата ни е заложено най–неблагоприятното предположение, за да съхраним неуязвимостта на нашата позиция. 

               Не на последно място защитата ни е насочена срещу петдесетгодишната неправилна практика на Върховния съд, а после и на Върховния касационен съд в делата за премахване на дървета под особена закрила от закона, разположени на по–малко от позволеното разстояние до имота на съседа. Според тази практика иск за премахване на дърво под особена закрила, намиращо се в нарушение на чл. 52 от ЗС и на устройствените норми на ЗУТ, се уважава, само ако е налице предварително разрешение за премахване (облагодетелстващ индивидуален административен акт) от органа по опазването, т.е. от кмета на общината (района). Следствие на безкритичността на ВКС към собственото си правоприлагане за последните петдесет години няма премахнато нито едно незаконосъобразно посадено дърво под особена закрила, въпреки че законодателят изрично е предвидил отсичане на такива дървета при определени условия – чл. 34, ал. 2 от Закона за опазване на селскостопанското имущество и чл. 10 и 11 от Наредба №1 по  опазването на селскостопанското имущество (ДВ бр. 52/1976 г.). Причината е, че не е издадено нито едно законосъобразно разрешение за премахване на дърво под особена закрила, понеже според българското законодателство органът по опазване на дълготрайните дървета – кметът на общината или района – не е оправомощен да издаде такова разрешение. Моля вижте Определение №10341/04.07.2019 г. на ВАС, IV отделение, по адм. дело №7041/2019 г. Да отбележим тук, че съгласно чл. 125, ал. 1 от  Конституцията на Република България решенията и определенията на Върховния административен съд досежно компетентността на административните органи са задължителни за гражданските съдилища, включително ВКС. И така натъкваме се на съвършения пример за параграф 22 по Джоузеф Хелър – ВКС изисква предварително разрешение, за да уважи исковете, аналогични на нашия, а ВАС постановява, че няма кой да издаде исканото от ВКС разрешение. Нашата защита е подготвена да преодолее както неправилната практика на ВКС, така и многократните и разнообразни домогвания на опонентите  ни да се възползват  от нея.

               Много важен въпрос е откъде произхожда и на какво се дължи забележителната устойчивост на тази неправилна практика на ВС и на ВКС. Нито в нормативната уредба по опазването на селскостопанското имущество, нито в тълкувателното решение на Президиума на Народното събрание по същата тема се съдържа разписан административно–процесуален ред за издаване на разрешения за премахване на незаконосъобразни дървета под особена закрила, включително названието и функциите на компетентния орган. Затова обяснението за произхода на неправилното правоприлагане на върховните съдилища трябва да се търси в доктрината на тоталитарния режим, която хиперболизираше значението на изпълнителната власт и отричаше в по–далечна перспектива изобщо смисъла от съществуването на съдебната власт. В рутинната правораздавателна дейност на тоталитарната държава тази доктрина се изразяваше в обявяването за недопустими на всички искове, които бяха предявявани пред съдилищата преди административния ред за тяхното разрешаване да е надлежно изчерпан. Така при непроизнасяне (мълчалив отказ) на изпълнителната власт се отрязваше достъпът на поданика на тоталитарната държава до правосъдието. Грубо казано съдът беше приучен да правораздава, само ако има разрешение от изпълнителната власт. Вероятно така се е породила и неправилната практика на тогавашния Върховен съд. Що се отнася до устойчивостта на тоталитарните рудименти в съвременното ни правоприлагане, ще оставя на читателя да размишлява. Все пак ще отбележа, че причините са извън правосъдието в особеностите на местната общностна култура, за която гражданското самосъзнание  е привнесен, чужд, будещ враждебност елемент. Дори съдиите във ВКС, зад които стои дълга професионална кариера на взимане на решения, не забелязват, че ретроградното търсене на предварително разрешение от властта, вместо директното прилагане на законовите разпоредби при разглеждане на спора, унизява съда като главно републиканско учреждение и тях лично в качеството им на членове на съответния решаващ състав,  ограничава изявата на собствената им свободна воля и накърнява независимостта на вътрешното им убеждение. Резултатът е стотици, ако не и хиляди неправилно отхвърлени искове, конкретни хора, ощетени материално, и дълбоко отчуждение от българската държава, негодна да изпълни дори първата си функция – да въздаде справедливост.

               Третият принцип, отнасящ се до тактиката на нашата защита, дължим на един далечен, но неизбледняващ спомен. Преди повече от петдесет  години моят баща, инженер по образование, оглави група конструктори и технолози, и сключи договор с едно държавно обединение за техническа помощ при въвеждането в експлоатация на вносно лицензно експортно ориентирано производство. Групата се труди две години всяка седмица в командировка, тъй като производствената площадка беше в провинцията. След като предприятието стартира успешно, а работата им беше одобрена без забележки, някакви политкомисари от държавното обединение откриха, че такъв модел на работа (банална консултантска услуга от гледище на нашето съвремие) противоречи на тогавашните идеологически догми – насърчава личната инициатива. Намериха се и юристи, които сервилно предложиха правната форма, в която да се облекат идеологическите догми – държавното обединение обяви, че не може да плати, защото е сключило договор с инженерите без да е имало нормативно основание. Стигна се до дело и проф. Апостолов се зае със защитата на инженерите, въпреки че на професора се гледаше най-меко казано като на неуспял да се приспособи към революционните превратности. По онова време по силата на чл. 80, ал.1 от Конституцията на Народна република България Върховният съд има законодателна инициатива. Пред ВС проф. Апостолов разви тезата, че инженерите са изпълнили възложеното и са заслужили възнаграждението си, а ВС няма нравственото право да отхвърли иска им поради липса на нормативно основание, защото самият Върховен съд е притежавал законодателна инициатива, но не я е използвал за попълване на нормативната празнота и така не е изпълнил обществения си дълг към справедливостта. Проф. Апостолов без колебание атакува едновременно и държавата–ответник и ВС, показвайки им защо правораздаването не може да се практикува в разрез с традиционния морал зад прикритието на някакви там „висши“ цели. 

               И така ние, насърчени от спомена за професионалната доблест на проф. Апостолов, определихме третия принцип, към който се придържаме в нашата защита – изходът на делото е важен, но по-важно е делото да се води подобаващо без да се губи приличие. Защото в нашия малък кръг имената ни се уважават под всеки документ, на който сме  се подписали, и след всяко изявление, което сме направили.  За благоразумните прагматици, които ще разкритикуват този наш тактически принцип с оглед опасността да загубим вложените в делата време, труд и средства, привеждаме един цитат от Сент–Екзюпери от 18 октомври 1939 г. (Сент–Екзюпери, "Военни записки", София, 1988 г., превод Констанца Дянкова) :

               „Изкушението е в това – когато Духът е приспан, да отстъпиш пред доводите на Разума... Казвали са ми сто пъти: „Позволете да Ви използваме на този или на онзи пост. Мястото Ви е там. Там ще бъдете по-полезен, отколкото в ескадрила. Пилоти могат да бъдат подготвяни с хиляди..."  Доводът беше несъкрушим... С разума си се съгласявах, но инстинктът ми взимаше връх над разума...

               И днес, подобно на моите другари, аз се издигнах във въздуха противно на всички доводи, на всяка очевидност, на инстинкта за самосъхранение. Ще дойде време, когато ще разбера, че, постъпвайки в разрез с разума си , аз всъщност постъпвах разумно.“ Както в безсмъртния поход на Екзюпери срещу мракобесието, както в професионалната непреклонност на проф. Апостолов, така и в нашето мъничко усилие правилният път е само един – най-прекият път към истината, въпреки че тя, истината, отключва зловеща омраза (сравнете Цицерон, “За приятелството”, XXIV, 89, превод Юдит Филипова).

               

София, 15.11.2024 г.                      Е. Т.