Изборът на заглавието "Лично пристанище" е своеобразно метафорично предизвикателство, пропило смислово и донякъде игрово юбилейната изложба на Стефан Лютаков в НХГ. В нея художникът представя 36 свои творби, изпълнени в чугун, стомана и хартия, работени през последните няколко години. Преминал през различни културно-исторически пластове, сега той ни представя напълно зряла и осмислена концептуално експозиция. Подготвяна повече от три години, тя обобщава пластическите и лични авторови търсения в областта на скулптурата. Верен на себе си, художникът успява да провокира дълбокофилософски проблеми, да пренесе зрителя в така характерното за неговото творчество пространство.
Първата провокация посреща зрителя още на входа - гигантски бял кон, завързан за перилата на галерията. Скулптурната творба по-скоро иска да провокира игрово зрителя, отколкото да го "преведе" в атмосферата на представената от Лютаков експозиция. Чрез този пластически преработен стоманен образ в нас прониква сянката на идалгото, неговото пропито с чест и носталгия битие. Наведената глава, едрите форми, лишени от динамика, и мащабът са онези сегменти на лично усещане, които могат да предрешат по-нататъшното ни разбиране на авторовите търсения. Ситуирането на тази скулптура поставя смислови и чисто пластически проблеми относно средата и ролята й на обобщаващ и ключов елемент от експозицията.
"Лично пристанище" е не само откровение на художника, а съзнателно измината част от творческия му път. Темата за пътя в подобна изложба отново ни поставя пред философския въпрос за важността на процеса, осмислен като такъв, и антипода му в лицето на неговия краен продукт, по-точно "пристанището".
Емблематична за тази изложба е едноименната композиция "Лично пристанище". Разгърната в няколко елемента, тя ни представя като че ли по най-добър начин авторовите търсения по посока на ясната и изчистена пластически форма. Пределно обобщени и същевременно одухотворени, тези структури пресъздават изминатия творчески път на художника, неговото осъзнаване и "акостиране" в затвърден вече авторов почерк.
В изложбата правят впечатление композициите "Тайната вечеря" и "Дъжд". Различни като сюжет, те се явяват своеобразно предизвикателство за скулптурното триизмерно пространство.
"Тайната вечеря" сякаш е личен катарзис за художника, тема, към която той се връща не един път в своето творчество. Първата нейна версия, намираща се днес в колекцията "Петер Лудвиг" (Германия), е само начален опит, който Лютаков доразвива, за да ни я представи този път с нови герои и нов подтекст. Класическата сцена е разиграна експресивно и в нея намира своето най-ярко отражение основният за автора проблем - предателството и неговите актуални интерпретации. Образите на дванадесетте апостоли и Христос са пресъздадени с тежки, масивни и същевременно пулсиращи скулптурни глави. Наситена композиция, въздействаща както със своята цялост, така и със самостойността на всеки един детайл и форма.
"Дъжд" е изцяло пластическа провокация, която си поставя самият автор. Овладяването на пространството, пресъздаването на движението са предизвикателствата, които премахват тематичните ограничения. Противно на зададена изначално скулптурна статичност, Лютаков успява да пресъздаде "дъжда" не само като процес, а и като усещане на сетивата, емоция на духа. Един символно поетичен прочит на човешките и природните явления.
Знаковостта, синтетичността и тяхното пластическо разиграване в пространството са основни характеристики в творчеството на художника. Изчистените форми, тяхната синкретичност и обобщеност одухотворяват и по своеобразен начин хуманизират образите, постигайки усещане за трайност на художественото послание. Композиции като "Транспортиране на животни" във вариации - риби, птица, кон - са носталгичен елемент, противопоставен на "Шкафът" - своеобразна инсталация, профанизираща днешния ден с неговите информационни статуси.
Лютаков преминава през различни културни пластове: "Сечива", "Урна", "Ритуал" - композиции с праисторическа конотация; "Тайната вечеря" - класическа тема за поколения художници; за да стигне до съвременни прочити на днешното битие - "Шкафът".
Многостранен и различен в темите и сюжетите, които третира, Лютаков е последователен в търсенията си; остава верен на пластическия прочит и изразителност в третирането на скулптурната форма.
Ирина Дакова, Лично пристанище на Стефан Лютаков в НХГ, София, вестник "Култура", 2005 г., брой 26, 8 юли, ISSN 0861-1408
Скулптурата на Стефан Лютаков притежава забележителното достойнство да живее самостойно, свободно и естествено. Тя вибрира и диша, слива се с пространството и едновременно с това го очовечава, насища го с човешкото присъствие на формите, родени от мисълта и чувствата на автора си. Способността на скулптора да овладява пространствената среда и да вписва пластиката непринудено в нея се дължи безспорно на завидните му професионални познания при работа с различните материали и което е по-важно - на умението му да подчинява материята на собствената си артистична воля и намерение. Но има и още една същностна характеристика на неговото изкуство. Стефан Лютаков е творец, освободен от ограниченията на условности или стереотипи. Той отстоява своите възгледи и открива нови, неизследвани от другите, територии в скулптурата.
Животът на неговите форми е своеобразен и не се поддава на класификации. Избуява свободно и неограничено, развива се и населява пространството с магически фигури на древни вакханки и сатири, цветя и тотеми, преплетени в стремителния танц на природния кръговрат. После завива рязко в друга посока и от света на фантазиите и митовете ни връща обратно в реалността, видяна, усетена и изразена като мъдра, но и жестока притча. Този сложен, често пъти противоречив, артистичен микрокосмос е пронизан и от светлия порив на мечтата, и от рационалния подход на познанието и от прозрението за извечните тайни на сътворението.
Смислово нееднозначни, скулптурите на Лютаков са търсени и в пластичен аспект разнопосочно. Те варират от лекотата и ажурността на раздвижените биоморфни форми до тежките, масивни, монолитни обеми, напомнящи за силата и изразителността на праисторическите изваяния. Широкият диапазон от пластични подходи не нарушава единството и цялостта на стилистичния облик на твореца. Смелите и неочаквани композиционни решения на скулптора съответстват на съзнателно търсената от него пластическа провокация със смислови препратки към различни исторически епохи. Така неговата “Тайна вечеря” внушава аналогии със съвременни “герои” и случки, а “Брадвите” му се превръщат от стари сечива в сложен, неизползваем, сюрреалистичен апарат. Този нашенски “ready-made” хвърля мост между минало и бъдеще, навява размисли за това кои сме, откъде сме тръгнали и накъде отиваме и едновременно с това малко тъга по “изгубения Рай” на човека от техно-епохата.
За Стефан всяка нова тема е предизвикателство и подтик за разширяване на изразния обхват в търсене на нови и неизползвани възможности. За скулптурата му няма жанрови или тематични ограничения. Противно на всяка скулптурна логика дори дъждът – това природно явление, при което водата преминава от едно физическо състояние в друго, Лютаков съумява да превърне в изпълнена с живот и настроение пластическа композиция. Той използва игровия момент, когато създава и своите брони, урни и животни, но вече в различен смислов контекст.
Проблемът за движението Стефан Лютаков решава в две посоки. Още в ранните си творби овладява познатите похвати за изразяване на движението в скулптурата – от положението на фигурата, стойката и жеста до общото композиционно решение, вътрешния архитектоничен строеж и разположение на маси и обеми. По-късно през 80-те години открива за себе си възможностите на кинетичните елементи в пластиката. И днес Стефан използва подвижните връзки между фигурите в композицията, за да подчертае едновременно на основата на контраста вътрешната сила на обобщения обем и изразителността на детайла. Усещането за вътрешно напрежение на формите преминава в реално движение на отделни пластически компоненти.
Стефан Лютаков владее прецизно не само пространството, но и материята в него. Изборът му на материал произтича от идеята, която го води и едновременно с това той предава на пластиките си най-деликатните и тънки трептения на бронза, звънките форми на керамиката, усещането за вечност в каменния монолит. “Конят” на Стефан е стъпил здраво и уверено на земята, но по гладката му, блестяща повърхност проблясват светлинни отражения, които напомнят нервното потрепване на мускулите на животното.
Днес изкуството на Стефан Лютаков е зряло, мъдро и цялостно. И отново ни изненадва със силата на внушенията си, с благородството на идеи и емоции, с богатството и изразителността на скулптурната форма
. Слава Иванова, Стефан Лютаков – лично пристанище, скулптура /Албум/, София, Национална художествена галерия, 2005 г. ISBN 954-9473-01-5, стр. 2
Някога Гео Милев беше писал: „Всички пътища водят в Рим. Само един води в рая: пътят на Свободата“. Така този най-голям български модернист в началото на века намери най-същинския израз на творчеството. В края на века Стефан Лютаков овладява същите пътища на свободата... Скулптурата на Лютаков предразполага към философски тълкувания, потапя ни в рой поетични,извиращи една от друга метафори. Но при всичката тази сложност и многопластовост в изкуството на Лютаков има едно бистро и чисто ядро. Богатите пластични метафори, неспирната игра на форми, неочакваните виражи на мисълта - сякаш всичко това става още по-силно, защото скулпторът знае простата истина за нещата.
И физически Стефан Лютаков е скроен необикновено. Рижите коси, синият поглед и едрите форми будят у нас образите на езическите силени, а обезоръжаващата усмивка ни спечалва с детската си откритост. Стефан Лютаков е една чувствителна мембрана, която лови едновременно тътена на материята и най-фините душевни вибрации. Още с дебюта си скулпторът раздвижи духовете - работите му бяха дръзки и шокиращи, те показваха, че той има какво да каже и знае това. С годините нещата, без да губят това заравяне в същината, получаваха дълбочина и мекота.Голямата изложба в Художествената галерия на Стара Загора в рамките на Гео Милевите дни `97 беше истинско събитие. Лютаков беше показал някои от ранните си програмни работи и експлозия отсъздаденото днес.Тук бяха „Съществото“ - човекът с огромно нечовешко - природно ухо, „Бикът-минотавър“ - тъжен, виещ, падащ и възкръсващ, любимите на Стефан „Ладии“ и „Ноеви ковчези“, в които са съюзени библейски символи и модерни мисли. Лютаков предпочита бронза - с богатите му пластични модулации. Той има свой тактилен почерк. Познава органиката на обектите, владее движенията им, затова неговите деформации са експресивни и точни. И с наситен пространствен живот. Тази особена чувствителност към пространството може би определя и неговото развитие към все по-ажурни и динамични форми. В по-новите му работи материята сякаш се разпръсква - нещата висят, летят, плуват, пеят. Така ни завладяват „Празничните градини“. Всички тези кончета, птици, ладийки, къщи кръжат като на панаир. А внушенията идват естествено, като на игра - за земния кръговрат, за съдбите и превращенията в живота.
Друг цикъл - развит върху мотива „Цвят“, привлича вниманието с хрумванията за римуване на форми, за странните преображения, при които абстрактно и конкретно престават да бъдат противоположности. Връх на предизвикателството в тази изложба беше „Реката“ - едно произведение, изградено изцяло върху антискулптурна тема. Навремето в сп. „Везни“ Гео Милев публикува египетска рисунка, като образец на художествена условност. „Реката“ на Лютаков е изчукана от ламарина, напомняща стар кюнец, а всичко, което може да се открие в една река, в скулптурата е изнесено в пространството извън нея. Освен всичко друго Стефан, като древните майстори, почти фетишизира автентичния предмет. Така композицията „Реката“ той включва речен камък - съвсем истински в съвсем истински железен капан. А всичко това е кълбо от магии, усетено и направено от един модерен автор.
Лютаков се движи по пътищата на свободата, всеки момент правейки своите човешки и професионални открития. За него човекът е едновременно сам и никога сам. Двойката се повтаря неведнъж в пластиката му - негатив и позитив, жена и мъж, Каин и Авел. „Каин и Авел“ е безспорно една от най-разтърсващите творби на скулптора. Занемяваме пред откритието, че убиец и жертва са едно. Както може би у всеки от нас...
Всъщност - всичко във вселената на Стефан Лютаков е в един хоровод. Форми, обекти и материи преливат едни в други, защото в края на краищата Господ е направил всичко от кал.Енергийният заряд на Лютаков е колкото сякаш естествено изливащ се, толкова и направляван от силен интелект и интуиция. Затова образите му са плътни и будят у нас нескончаеми асоциации. Съвременна изостреност на чувствителността намира в тях ключ към духовни тотеми.
С тези свои качества и пръсъствие в художествения живот Стефан Лютаков се противопоставя на всички измъчени епигони или безкултурни самозванци на псевдоавангардизма. В края на отиващия си век, когато модерното е вече история, когато и постмодернизмът клони да прекрачи нейния праг, Стефан Лютаков доказва, че винаги модерно е живото изкуство, създадено от свободния художник.
Ружа Маринска, Пътищата на свободата или опит за портрет насклптора Стефан Лютаков, списание "Страница", Пловдив, 1998 г., ISSN 1310-9081, стр. 43-49
(по повод на изложбата на Стефан Лютаков в Художествента галерия - Стара Загора, 1997 г.)
Стефан Лютаков има не само вида, но и творческото поведение на благородния дивак или отшелник от изкушенията на моментната социална конюнктура. С течение на времето неговите пластики ставаха все по-откъснати от безсъдържателната декоративност на една еклектична стилистика, обслужваща консумативното общество и така като своя естествена еволюция извървя пътя до сегашните си творби, оприличими на митологически илюстрации на нуждата от откъсване на сянката на „тукашното ти битие“. Тези произведения са образи на освобождаване на някаква част от стремежа към полет на сенсуалността, самоотъждествява се в езическото или по-скоро в пантеизма на дионисиева празничност. Голяма част от новите творби на скулптора са образи на фалически символи на флорална основа, по които танцуват миниатюрни нимфи-вакханки, по-малко обзети от отнасяща разюзданост, отколкото в плен на упойващи аромати на състоянието да си „не оттук“. Отлепянето от настоящото време и география има особен, магическо-заклинателен смисъл - една от „Призничните композиции“ представя усещането като археологически пласт, като страта на нечие време, запазила в земята същността на далечното си състояние, консервирано в момента на далечен катаклизъм. Тази композиция ми напомня за първите, видяни навремето от мен снимки на погребения град на остров Санторин, превърнал мига си във вечност след катаклистично изригване на вулкан и открит отново през 60-те години. Веднага се появява въпросът: Кое всъщност е тъждествено с вечното и с временното, не са ли най-ефимерните състояния като любов, секс, празник, щастие, живот, най-тоталното доказателство за непреходност заради отпечатъците, оставяни от тях, неподвластни на времето, защото преминават през живота на всеки така, че смъртта не е в състояние да изтрие спомена от тях. Може би заради това празниците винаги са били ритуализирани, а всеки ритуал, от древни времена насам, е бил или е запазил нещо от характеристиките на жертвоприношение. Сещам се и за Помпей, за Херкулан и Стабия, за изгубените римски лагери в горещите пясъци на либийската пустиня, за Ангкор, за храмовете на маите, пръстнати из тропическите гори на полуостров Юкатан, за митичните градове в Тибет и по върховете на Андите... От всички тези мъртви или заспали места най-напред се съживяват малките откривани предмети, носили и запазили топлината на изтлели ръце - амулети, украшения, играчки, съдове. Изглежда, че те са магнитните записи на нечии чужди времена. Звуци, гледки и усещания са се превърнали в образ, в бронзов амулет и така са успели да се прехвърлят отвъд, да станат части от един повисш пласт на комуникация. Неслучайно най-древно-то внушение на миниатюрните любовни двойки от бронз в друга негова изложба съставяха творба, напомняща за една от емблемите на „поколението на цветята“ през 60-те години - изрязаната навремето от българската цензура начална сцена във филма „Забриски пойнт“ на Антониони. И колкото до самата самопроверка, на която публично се подлага авторът, тук нямам никакви съмнения за него самия нима ще да е лош човек (и художник) онзи, който може да нарече своето произведение „Болното куче“?.
Филип Зидаров, Песента на камъка, шепотът на небито, Стефан Лютаков и Васил Попов в СГХГ, в-к "Култура", 1996 г., бр.45, 8 ноември, стр 6
(по повод изложбата на Стефан Лютаков в Софийската градска художествена галерия, 1996 г.
)
По повод творчеството на Стефан Лютаков
Очевидно всеки творец има свое пристанище.... Вероятно във вътрешния свят на художника това е своеобразното място за уединения, осмисляне на впечатления, художествен и жизнен опит. Уюта и закрилата на пристанището предполагат това. Едно такова вътрешно пристанище е мястото, където акостират корабите на нашите впечатления и щедро изсипват улова на калейдоскопичното ни битие. Но това е и мястото, откъдето също така тръгват други кораби – корабите носещи в себе си трайните пластически решения, красотата на осмислената форма, на неочакваното философско прозрение... Така, същото това пристанище се оказва отправен пункт, начало на едно пътешествие, което няма, нито пък следва формалния пощенски код, а е предназначено да странства по света в опита си да срещне и докосне други хора.
Гледайки с подобна метафорична нагласа на творчеството на Стефан Лютаков не може да не отбележим няколко съществени особености в него, които предопределят тези пулсации на авторовата изява. Това е творчество посветено на търсене на синтетични пластически решения – първична и същевременно изчистена форма, която е търсена в пределна обобщеност - своеобразна праоснова на всички подобни форми /”Лодката”, “Бронята”, “Конят”/. Вторият съществен момент е пластичната презизвикателност на решения които са изначално трудни за подчинение на скулптурното триизмерно изображение /”Кутия за спомени”, “Нежно сбогуване”/ В подобен тип работи срещаме не конкретиката на единичния случай или пък илюстрирането на епизод от живота, а по-скоро срещите и взаимодействията на пластични структури. Третият съществен момент е свързан с одухотворяването на тези пластични структури. При Стефан Лютаков е налице осезаемото хуманно присъствие / и като интервенция и като смислов пълнеж/, което равномерно струи от всички пластични структури независимо от тяхното приближаване или отдалечаване от антропоморфното, зооморфното или пък абстрактното. Всяко негово произведение носи своеобразна знаковост изведена в категоричната графична или пластическа знаковост характерна за изначалното, неолитното, древното. Така наред със синтетичността на пластическото разиграване на формата в пространството Стефан Лютаков постига усещането за дълговечност, за трайност на художественото послание, извлечено сякаш от дълбините на времето. Неговото творчество е непрекъснат ход от и към вътрешното пристанище на творческия процес
Борис Данаилов, Стефан Лютаков – лично пристанище, скулптура /Албум/, София, Национална художествена галерия, 2005 г. ISBN 954-9473-01-5, стр. 2
Лютаков се отличи рязко в края на 80-те години с няколко работи на общи изложби, които и от пръв поглед звучаха протестно - това е знаменитият му „Автопортрет във варел“ и „Голямото Политбюро“ (купено от Петер Лудвиг) – названията май бяха други, но всеки, който ги е виждал ще си ги спомни - както и други композиции, които издаваха етично-религиозни и библейски източници. В новите му творби се усеща една освободеност и въображение, които не само не загърбват етичната ангажираност на творбите и тяхната пластическа прецизност - а напротив, изострят ги. В циклите„Празнична композиция“, „Цвят“ и в някои понови работи скулпторът постига изтънчена ефирност и полифоничност на пластиката, които ги довеждат до нещо като триизмерна рисунка или една„окачена пространственост“, която ако започнем да описваме ще ни е необходима цяла студия.
Писал съм, че сложният пластически възглед на новите работи на Стефан се дължи на здравото му усещане за динамичен баланс и кинетичност, за силово-векторна конструкция и центробежно-центростремителни конфигурации. Но работите му в никакъв случай не се свеждат до технически прецизни конструкции. Напротив - той е добрият пример за „емоционално мотивиран“ художник (което в негативните случаи е истинска трагедия). Персонажът му е безброен и организиран полифонично - тук постоянна тема са мъжко-женската, семейната, групово-общественатапроблематика. Тук има любов и смърт, раждане истрадение, съдба и случайност, въобще всичко от големите нравствени епоси. Не се съмнявам, че тези неща са занимавал и Стефан и в н ачал ото на творчеството му, но сега те са станали много поискрени и изяснени. Сега виждам, че в детайла, който продължава да предизвиква все по-голямо учудване, съпоставен с цялостното конструктивно решение той е стигнал до степен на условност и сгъстяване, които довеждат нещата му до аналози със стария амулет, с изображенията от средновековни накити и обкови, с примитивната глиптика. Този неочакван обрат свързва работите му с пластиката по българските земи и ги озвучава исторически.
Руен Руенов, Пластики и гравюри, Стефан Лютаков - скулптура, Васил Попов - графика, Литературен вестник, София, бр. 9 - 15.10 1996 г., стр. 6
(по повод изложбата на Стефан Лютаков в Софийската градска художествена галерия 1996 г.)
Разглеждането на мравките
„Разглеждането на мравките“, „Убиването на змия“, „Рязането на хляба“, „Пиенето на вода“, както и „Правенето на скулптура“ са безглаголни изречения, в които еднократното действие е разтегнато до безкрайно съзерцателно състояние. Точно тогава малките на пръв поглед случки-действия придобиват състояние на притчи с дзен-звучене, а изразните средства на малката пластика се наливат с монументален смисъл за значението на мига, за вглъбяването в действието. За човека, който се случва.
„Човек, който…“ е името на изложбата на Стефан Лютаков в галерия „Ирида“. То извиква класически спомени от типа на „Момче, което си вади трън“. Лютаков очевидно е скулпторът, които не бяга от сюжета и фигуративността. Материализирането на разказа в един човешки мащаб и способността му да го изведе над илюстрацията, на по-високите етажи на внушение се превръща в негова авторска марка. В същото време той заявява скромно, че „обикновените човешки дейности не са сериозна причина за философстване“. Като причина за следствието, което е тази толкова топла изложба, авторът изтъква собствените си навици и рефлексии внезапно да се завръща към любими места и хора. „Защо ли ми трябваше?! Може би защото за моментното ми състояние това беше възможната посока отново да бъда щастлив, правейки скулптура.“ Защото той е човекът, който прави скулптура по същия естествен начин, както пие вода, реже хляб, събира цветя или страда…
Едно уютно роденовско начало в бронзовата пластика и в чувственото третиране на човешката фигура се съчетава с простотата и силата на сюжетната находка - дори в случаите, където има по-усложнена композиция от две фигури, свободно свързани в пространството. Не те напуска усещането, че са фигури на типовете психически състояния - възлестата болезненост, филигранната надежда, усуканата болка, въздигащото откритие… Лютаков изоставя усложнените конструкции с множеството игриви детайли - знаци. Завръща се толкова рязко към простата, по библейски оголена от повърхностни културни наноси и претенции история, че стряска. И ако досега е артикулирал с изречения от знаци, в тази изложба той превръща всеки отделен разказ в притча. А всичките разкази - в голяма притча за естествения, живия, действащ и чувстващ човек, който е на изчезване. Това после само по себе си отново се превръща в обобщена формула, в знак, свързан колкото с конкретното, толкова и обобщен. Силен. Какъвто рядко ни се случва.
Мария Ландова, Разглеждането на мравките, в-к „Капитал”, София,2002 г., 30 ноември
(по повод изложбата на Стефан Лютаков "Човек, който..." в галерия "Ирида" 2002 г.)
Стефан Лютаков застопори своя кон пред Националната галерия. Гигантската фигура на стоманеното животно – предизвикателен сюжет за поколения класически и модерни майстори,застана съвсем навреме и на място . Не заради юбилейната дата в биографията, а поради естествената логика на развитие и съзряване на този оригинален български пластик. Мястото на Стефан Лютаков в съвременното българско изкуство е неоспоримо.Той го открои и посочи недвусмислено отдавна . Още със страстната експресия и непривичната дързост на ранната си пластика, в която мито – поетичното звучеше с удивително съвременна острота. Още със свойствената си необремененост от всевъзможни конвенции,която съхранява и брани като най-съкровена ценност. Още с дръзката си позиция да бъде различен и свободно до следва собствената си артистична воля. И над всичко, разбира се, с щедрите си творчески инвенции, родили през годините произведения като “Тайната вечеря”,”Пътуване назад”,”Автопортрет във варел”,”Огледалният кръст” или серията от самостоятелни изложби през 90-те години,в които авторът демонстрира волната игра на чувствителното си дарование и отново изненадващо и интересно ни зарадва с щастливите си пластични открития.
Стефан Лютаков готви изложбата си за Националната художествена галерия повече от година.Сериозно, с присъщата си страст,задълбоченост и искреност. Когато беше изяснил идеите си щастливо сподели своята убеденост. От няколкото пестеливи реплики стана ясно,че е съумял в най-главното – да проникне и овладее единното художествено пространство.Да го насити с енергия и смисъл, да провокира, вълнува и тревожи.Верен на себе си авторът ще покаже нова версия на “Тайната вечеря” – вечна тема с неостаряващи алюзии.Съвсем закономерно отново присъства и образът на коня. Любимият си сюжет Стефан Лютаков интерпретира в цялата му митологична семантика.Сега го показва в монументален формат като символичен знак на изложбата.Като директна метафора на движението и свободния дух, на стремежа към безпределното, сиреч към безкрайните пространства на изкуството.На добър път волни ездачо!Дръж все така здраво и високо юздите, хидалго!
Борис Климентиев, Стефан Лютаков – лично пристанище, скулптура /Албум/, Национална художествена галерия, София, 2005 г., ISBN 954-9473-01-5, стр. 3
Светът е уморен от думи, светът е преситен от думи… В изкуството те са като щурмоваци, строени по канон в задължителни, впечатляващи лаиците формирования. И настървени от техните създатели, атакуват художествените артефакти, впиват се в тъканта им, ровят, разнищват ги и накрая ги оковават в словесни абракадабри или самодейни алабализми. При тази варварска дисекция тълкувателите опитват да открият смислен отговор на идиотския въпрос: Какво е искал да /по/каже автора?
Забраних си да използвам подобна технология, която е универсална и с леки изразни нюанси изкуствовeдите прилагат за всеки художник.
Стефан Лютаков заслужава свое, само негово представяне без клишетата: пластични конструкции, метафори, внушения, модулации, чувствено третиране, културни, естетически, художествени наноси, похвати, залежи, експресивни деформации, духовни тотеми и прочие фрази от стандартния арсенал.
Рицарите са пазители на свободата и любовта и макар че непрекъснато повтарят, че днес те не съществуват, не им вярвам. Рицари винаги ще има и те се сражават за най-скъпото на този свят – Свободата. Без нея няма нищо истинско, всичко е имитация и за да я бранят, те са готови на всичко.
Стефан Лютаков е от тях и затова не е сред медийните любимци и фаворити на постсоциалистическия художествен псевдоелит. Творческата му безкомпромисност е оценена подобаващо от истинските критици и ценители на изящното изкуство. Без шум, фанфари и дитирамби, в благословена тишина е създал епос с неочаквани проникновения и философска дълбочина. Свободата и Любовта са негови съкровени теми, интерпретирани с невероятно разнообразие от образи. Самородните късове от епоса на рицаря-отшелник са изляти, издялани с пластична щедрост в оригинални форми , съчетаващи класическото майсторство, с разчупваща стереотипните капани свръхсетивност на модерния интелект – той не е изгубен в пустинята Интернет и следва свои ориентири. Нелепо е очакването тази чудесия да бъде обяснена и преразказана с изтощените от експлоатация думи, хвърляни за щяло и нещяло. Честното отношение към неговите забележително отличими творби е те да бъдат съпреживяни, но не на епидермално равнище.
Защото винаги в подмолите, дълбините на откривателския копнеж в каквато и да е област на човешката култура е потопена, често зарита и дори маскирана, сърцевината на творчеството, която някои наричат Божия промисъл, но за мен е просто Смисъл. Единственият смисъл за свободния човек, неподвластен на суетата и житейските изкушения, устремен в своята мисия. Така той открива невидимото очарование на природните знамения, историческата магия, кладите на човешките страдания и се опитва да ги извае по свой, неповторим начин. И вероятно тогава се чувства щастлив във всеки споделен миг от Вечността.
Гледайки повечето от тези мигове, осъзнавам, че Стефан Лютаков е жанрово необуздан, но творческата му мощ е овладяна и виденията му са претворени в хармония с материала. Бронзът в малките му пластики , които приличат на археологически находки, е суров, дори груб в някои образци, за да предаде атавистичното усещане за непреходността на великото тайнство – живота. Огромните каменни символи от гранит, мрамор и др., изсечени наедро с гигантска сила, се превръщат в естествена част от околната среда и са знаци за развитието на днешната цивилизация, които ще създават работа на бъдещите изследователи.
Рицарят-отшелник работи сам и притежава необикновена работоспособност, за да експериментира непрекъснато, без да губи естетическата мярка и Смисъла дори в найдребните детайли. Бях изумен от мащабите на епоса, но обяснението е лесно. Стефан Лютаков е от „порода”- та духовни лидери, които се отличават с висок енергиен потенциал – техният вътрешен генератор има нестандартно гориво и той непрекъснато ги зарежда с нови идеи, които снемат умората от ръцете и ума им. Те не спират, защото се състезават с две неща – времето и гениалните си предшественици.
Няма да се спирам на статистиката – изложби , награди, оценки и т.н. Но ще споделя преживяното от мен през 2005 г., когато видях завързания бял кон /експонат от неговата юбилейна изложба в НХГ/ на перилата на „двореца”. Първо си помислих за реакцията на лаиците: „Този, вятър го вее на бяла кобила”. После ме грабна дързостта на автора: в тази сграда, символ на царската власт, да вържеш коня си пред нея, означава, че си напълно освободен да правиш в изкуството онова, което решиш, неповлиян от йерархия, авторитети, цензура и просташки подигравки. Може да се възприеме /с повече въображение/ като подобие на епичния Троянски кон, който преминава през стените на непревземаемата крепост на алчността и покварата. Но най-силно е усещането за Волността на ездача, волността на твореца в тази скулптура, която е до днес в съзнанието ми.
В Царство България са наричали хора като Стефан Лютаков „Първенци на духа”. За мен те са Духовни лидери, чиято липса е толкова осезаема и трагична. Затова е истинско щастие да срещнеш и да опознаеш някого от тях. Вярвам, че поне в Пазарджик неговото име ще бъде поставено до Станислав Доспевски и Георги Машев и ще бъде пример за неистова отдаденост на Свободата.
Поклон пред Рицаря-отшелник!
Д.р Панайот Ляков, Рицарят отшелник – Стефан Лютаков отвъд клишето, списание IN SPIRO, София, 2019, брой № 5 (53) / декември
Щастлива нова среща
Изминали са 14 години от последната изложба на Стефан Лютаков в столицата. Тя бе показана в Националната художествена галерия, а пред входа публиката беше изненадващо посрещната от един голям бял кон.
Оттогава Стефан Лютаков не престана да работи в различни посоки, развивайки пластическия си говор, а ние, софиянците, все очаквахме да го видим отново.
И ето сега той ни се представя – с много съвсем нови работи, и с някои създадени преди време, но оставащи все така важни за него.
Още когато се появи на художествената сцена Стефан Лютаков прикова вниманието ни с категоричната си провокативност спрямо установените норми и с амбицията да заговори на свой език. Чувстваше се, че той има какво да каже и че залага не на външната привлекателност на формата, а на нейната изразителност и смисъл. С твърда убеденост той избягваше традиционните материали в тяхното обичайно третиране. Не искаше да бъде изкушаван от познатото и лесно възприеманото. Така и продължи през годините – разширявайки диапазона на творческите си възможности и отивайки все по-дълбоко в себе си.
Такъв го виждаме и на тази изложба.
Щастливи сме да разпознаем неговите любими образи и мотиви – овчиците, кончетата, цветята, рибите – с тяхната простота и с тяхната метафоричност. В последно време Стефан Лютаков е завладян от материал, който е усетил като много свой. Това е покритата с ръжда стоманена ламарина, която той крои и реже, заварява и върху която слага своите образни авторски знаци. Понякога върху и нанася дръзки удари с чук, за да доближи формата до своето разбиране за нещата. „Детството на мама”, „Раят”, „Полегат пейзаж”, „Пробуждане”, „Добрият пастир” са все работи от този цикъл, които ни грабват и въвличат в света на художника. Две творби, изпълнени в бял мрамор, за сетен път демонстрират бягството на Лютаков от общоприетото. Той не търпи изнеженото моделиране, а просто сглобява късове мрамор, за да постигне желания образ. Естествено вниманието ви няма как да не се е спряло на „Тайната вечеря” – сюжет, който отдавна присъства в творчеството на художника. Но тук той е намерен неочаквано, извисено, почти абстрактно решение. Спомен от миналото е работата, изпълнена в хартия – отново едно признание в любов към естествения, природния свят.
Стефан Лютаков е автор и на значителни монументални творби. Към тях ни отпращат пластиките, експонирани в двора на галерията.
Но за да се доберем до същината на феномена Лютаков ние трябва да се откажем от простото коментиране на формата. Скулптор с висока пластическа култура, той сякаш забравя за нея. Той е свободен и създава образите си някак независимо от нея. При него откриваме някаква особена, необяснима спойка на интелект, интуиция и подчертана, удивителна тактилна чувствителност. Затова не зная кое е по-вълнуващо в работите му. В своята днешна зрялост Стефан Лютаков е запазил вкуса към игрите на детското въображение и в същото време неговите визуални метафори ни отпращат към дълбини за смисъла на битието. Ние с радост го следваме в разчитане на образните знаци – кога издраскани, кога изрязани или разгънати в ламарината и без да усетим преминаваме границата към подтекста, към онова, което носи като свой свят – чувството за корен, разбирането за единството на всичко живо, за ритъма на дните ни тук, на земята, за грехопадението, за доброто и святото.
Миналата година като член на журито за присъждане на националната награда за живопис на името на Владимир Димитров-Майстора предложих на председателя на СБХ да се възстанови и националната награда за скулптура. Убедена съм, че в полето на пластическите форми ние имаме големи майстори. Отговорът беше, че това трябва да стане по инициатива на секция „Скулптура”. Използвам изложбата на Стефан Лютаков – безспорно един от най-надарените и оригинални съвременни български скулптори, за да апелирам отново тази идея да бъде реализирана.
А на Стефан – нищо друго не мога да пожелая освен да върви все така по своя път!
Ружа Маринска (откриване на изложбата на Стефан Лютаков в галерия "Арте" през 2019 г.)
Пиша за Стефан Лютаков със закъснение... Излишно е да казвам как понякога една рецензия зависи от капризите на съдбата: критикът се разболял, редакторът заминал в чужбина, експозицията се закрила в срок, но винаги по-рано от очакваното. Изложбата на Стефан Лютаков в галерия "Ирида" също пострада от този вестникарски синдром. И сега аз се опитвам да скрепя спомените си за това артистично събитие, да възвърна пулса на пластичната повърхност и да изтрия досадните стрелички на първото впечатление. Всъщност тази изложба не се нуждае нито от шум, нито от зрители, нито от ценители, нито от купувачи. Може би затова сред тълпата на откриването работите като че ли се бяха скрили, ужасени от жужащото множество, от шумните приказки и лъскавите подноси с чаши бяло вино, толкова чужди на тяхната мълчалива същност. Когато за втори път прекрачих прага на временната им обител, те бяха по-гостоприемни, разчитайки на деликатната ненамеса на зрителя, който ще дойде, ще види и ще си замине, без да накърни извънвременната им устойчивост. Старите фотографии, закачени по стените и запечатали семейните превратности на голям български род, подлагаха на изпитание нашето чувство за време, история, родова принадлежност. Втренчените в обектива безмълвни фигури ни подготвяха за онова пътуване в многопосочността на измеренията, които животът ни предлага. Те бяха онази междинна спирка на съзнанието назад през обозримото минало към корените на безвремието. Така въздействат пластиките на Стефан - като че ли изтръгнати от наситената с история плът на света, грубовати в своята материална първичност и изтънчени в своята духовна натовареност. Не случайно авторът е избрал бронза и желязото - синоними на Началото, носители на искрата, запалила безкрайния фитил на планетарния живот. Скулпторът не просто работи с тези материали, той ги усеща с всичките си сетива, моделира формите като че ли ги прави от пластилин, отминава детайла, но вниква в органичната логика на обекта - растение, животинска фигура, човек. Създава образ, прекланящ се пред миналото, съхраняващ паметта за недрата, които раждат и прибират плодовете на живота.
Мария Василева, в-к "Култура" (по повод изложбата на Стефан Лютаков в галерия "Ирида", 1998 г.)
Фрагменти от една година
За своята първа самостоятелна изложба в галерия ТЕД - Варна, известният български скулптор Стефан Лютаков казва: "Това не е ретроспекция на годината, тук събрах по малко от себе си, за да направя опит да се сглобя, да се събера, разпилян в месеците на тази щастлива за мен година, защото животът продължава, а аз ще съм нужен цял".
Този радостен порив на духа на твореца поражда усещането за празник. Всички показани в изложбата произведения, названията им също носят усещането за празник.
Миниатюрните фигурки на "Празничната въртележка" се понасят във въздуха, но странно как те започват да изпълват пространството, да растат и в миг разпознаваме себе си на въртележката. Унесени в магичния вихър на въображението, пътуваме "Ден и нощ", "Заедно". От "Музикалната кутия" звучи единственият ненаписан валс и ние "Пътуваме назад", но не във времето и спомените, а в мечтите. Там, в оная земя, където "Личната армия" на Стефан Лютаков охранява безсмъртието, където "Парадът в Париж" се превръща в "Ритуал". Пейзажът от въртележката започва да изчезва, остава усещането за него във вертикал, един "Вертикален пейзаж" като нещо чисто и студено, къс от айсберг, върху който са разцъфнали железните цветя на човешката воля и фантазия. Те огъват материята, както е в киберпространството, правят я пластична и мека като покълнала плът.
Стефан Лютаков не е дидактичен, не е екзистенциално погълнат, той е природно интелигентен и мъдър в своите човешки измерения. За твореца светът е взаимнообвързан, неподозирано зависим в съставните си форми. Като привързан с пъпна връв, той следва еволюцията в някаква обща кармична връзка. Това ражда метафората с образа на побития в земята кол, около който се извива спиралата на поколенията дворни кучета. Това е същата метафора, която отваря по издялания ствол малките прозорчета на спомените, от които изпадат навързани късчета хляб.
Стефан Лютаков поема със сетивата си топлината на материята. Той е покорен от нейното майчинство, от способността й да храни въображението му. Пластически в материята той търси универсалния образ на това майчинство, възприема го първично като космичен инстинкт на природата. Животно-майка е синтезиран образ-символ, пластичен еквивалент на творението. То е майката, която кърми неговите творения, странни, напомнящи за различни животни, но със свой образ. Те са малки, навързани по гърдите на фантазията. Те са класически, неповторими като някакви неолитни идоли. Космичното дърво на Лютаков е за "Двама", то повтаря идеята за родословието на човечеството. Пространството духовно му се подчинява така, както става и при останалите пластики, за които размерите нямат никакво значение. За това пространство, което обсебва за себе си, художникът прави своята "Лична армия на Стефан Лютаков". Тя е израснала от детството, от клечките-воини, забити в пясъка, несъборени от преходността и атаките на времето. Нейните малки глинени воини са от всички кръстопътни времена и народи. Те са също метафора, защото събират редиците на непобедимата армия, охраняваща духа на едно талантливо изкуство.
В пластиките размерите варират, материалите се сменят - мрамор, желязо, чугун, бронз, теракот и глазури, тел, етернит, дърво. Те се подчиняват на пластичния замисъл, на умението на автора да борави с материята и да я одушевява в нов образ на живот.
Стилизираната, изчистена в силует форма, често е поставена свободно висяща в пространството. Тя пластически се променя, преминава през примитива в пластика с експресивно напластена повърхност, със засъхналата светлина по нея, едно завръщане на спомена за "Блудния син" на Рембрант. Нюансите на керамичната маса превръщат материята в жива плът. В миниатюрните фигурки от скулптурните композиции емоционалното внушение преминава от детска игривост през меланхолията и иронията. Не рисунъкът, а обемът, фината моделировка, свободната форма, дискретната пластика и хармонията на естествените багри на материала внасят високия стил на творбите в тази изложба, наречени "Фрагменти от една година".
Пламена Димитрова-Рачева (по повод изложбата на Стефан Лютаков в галерия ТЕД - Варна, 1989 г.)
Станислав Памукчиев: Стефан Лютаков беляза своето време с уникален персонален код
Стефан Лютаков и новата българска скулптура е дълъг 40 годишен разказ, с много епизоди, които се натрупват върху една централна ос на неговото индивидуално присъствие, на неговата цялостна артистична и човешка проекция. Каза при откриването на забележителната изложба „Усмивки в жълто“ на скулптора в галерия „Арте“ проф. Станислав Памукчиев.
Творческият резултат на Лютаков е резултат на сплитане на личната съдба, с колективния патос на едно поколение скулптори, които имат своето определение в еволюцията на разбирането на вътрешния, иманентно присъщ, формално – пластичен актив на скулптурната форма - път в усвояването и работата с актива на експресията на чисто пластическите идиоми. Другата особено съществена характеристика на тяхното човешко и творческо съзряване е формирането на чувствителна, болезнена рефлексия към истината – понятие, което бе политически увредено от обещанието за светло историческо бъдеще.
Когато говорим за това поколение скулптори, някак естествено изброяваме – Емил (Попов), Ангел (Станев), Иван Славов и (Иван) Русев, Зиятин (Нуриев), Лютака и Коста (Костантин Данев), Светла му памет. Поколение с общ родов белег – достойни в дългата културна традиция, с професионален морал и отговорност, всеотдайност и много работа. Общият белег на бягство в свободни територии, неорани и незасети полета на новата, модерна българска пластика. В похода за нова скулптура, те наследиха (Любомир) Далчев, Галин (Малакчиев), Кольо Желязото (Никола Терзиев), Павката (Койчев), Крум (Дамянов) и Старчето (Валентин Старчев), с техните усилия за изразителна, силна, авторска, пластическа лексика. Наследиха порива за свобода и за истина – помътнели и поругани от идеологически доктрини и клишета.
Ако приемем формулата на Кандински за това, какво трябва да съдържа голямото изкуство – а именно, трите белега – на уникалната индивидуалност, на стила на епохата, и универсалният духовен белег на вечното изкуство, то някак лесно можем да съзрем как Стефан Лютаков беляза своето време, с уникален персонален код и откри със своята творяща интуиция универсалният белег на устойчивото изначално съдържание. Съдържание постигнато с вродената, но и култивирана интуиция за свещено Битие. Така омесен в глината на истината, днес Стефан е отново в творческо раздразнение и въставане срещу усетената подмяна и деформация на истината. Срещу заблудните обещания и масови халюцинации на съвременната ни социална детерминираност. В тази изложба Стефан, някак незлобливо, дори с усмивка, но не и с примирение, извежда обобщение за нашето опосредствано социално общуване – двулико, публично - безпардонно, манипулативно, невротично, суетно възпалено.
В центъра на тази изложба се появява нов сюжетен мотив, пластическа интерпретация на емотиконите – феномен на съвременното социално поведение, маски на нашето емоционално общуване. Но някак странно, с присъщия си нравствен максимализъм, Стефан се опитва да ги вчовечи, да им даде живот, да ги боли, да се радват и обичат. Така Стефан отново ни завръща в изначалното човешко, с излизане от подменената реалност и илюзорно щастие, от симулативната фасадност на нашето социално живеене.
В своето творческо безпокойство, да роди жива, експресивна пластична форма, Лютаков не си позволи самоцелно да достигне до абсолюта на естетически самодостатъчна, затворена в енигматичната си феноменалност, чиста абстрактна форма. Стефан винаги настоява да ни каже и разкаже нещо, да ни сподели нещо, което стои в него, съкровено и лично като последно упование. Така той пусна стадата животни на небесна паша, овцете да катерят облаците, а ангелите да ходят между хората; разказа Тайната вечеря; Икар и Дедал, създаде и лодкаря, за да преведе душите ни. Да си спомним как Стефан върза един изморен кон пред Националната галерия, Двореца, за да компенсира истината за живота пред фикцията и суетата на изкуството.
Така скулптурата на Лютака, свободно преминава, влиза и излиза от историческото линейно време в свещеното време – безвремие, Вечност. Защото с мъдростта на своята творческа интуиция знае, че естетика без етика е празна декорация, знае, че истината се провижда единствено в извънситуативната тоталност на битието! Така, още един път той ни приласкава да седнем на неговата маса и да се опитаме отново да сме заедно в споделеността.„
Моята първа реакция, когато влязох в изложбата бе, че това поредно екзалтирано творческо усилие възвръща достойнството на нашия труд, защитава морала и високата цел на изкуството.
Благодарим ти, Стефане!
Проф. Станислав Памукчиев ("Въпреки" - по повод изложбата на Стефан Лютаков "Усмивки в жълто в галерия "Арте", София, октомври 2024 г.)