Откъси от спомените на Васил поп Иванов записани от
Михаил Лазаров през 1927 год.
При даскал Георги учих до 1866 лято – цели четири години. Баща ми, поп Иван, проумя, че това учение е малко за мен. Поп сакаше да ме прави.
Две години по-рано синът на поп Михо Радион беше отишъл да се учи в Свищов. Есента на 1867 лято баща ми ме заведе и мене в Свищов. Всичко ми се видя толкова чудновато: хора, улици, големи къщи, още по-големи магазини и долу тече Бели Дунав и по него пампори. Докато се окопитих, главата ми беше се шашнала. Отидохме с тати в Гръцката махала и тамока той ми нае соба. Първата година учих при даскал Александрос, а останалите три и нещо – при даскал Никола в махалата Саръ-бою-олу. Като показах при него добър напредък в учението, той рече:
- Можеш да си ходиш, Василе. Годен си вече за даскал, а и поп можеш да станеш. Добре владееш псалтира, пеенето и краснописа. На добър път...
Благодарих на тоя добър и предобър даскал Никола, събрах си багажа и потеглих към Балкана. Цели пет години учих в Свищов, ама очите ми гледаха все към Ново село.
Като се прибрах в 1873 година у дома свободната енория я беше заел Ради поп Михов, току-що положен в свещенически сан. Оставаше учител да стана, но учителското място бе заето предната година от даскал Никола Дабев. Не ми оставаше нищо друго освен да почна занаят да уча. Отидох при калугера дядо Филотей, който беше взел няколко момчета да ги учи на абаджилък. Той беше един от първите килийни учители в Ново село. Ходил беше до Божи гроб, викаха му хаджи Филотей. По мое време ходи и до светата Рилска обител. Цели два месеца се губи. Все пешком вървял. Като се върна донесе много кръстчета, верижки, миро и пръст от гроба на Св. Иван Рилски.
През свободното си време дядо Филотей ходеше да наглежда даскал Дабев, когото треската споходи. Така двамата се сближиха. Вечерно време Дабев се отбиваше при нас и двамата разговаряха по различни въпроси. Тук, в одаята на дядо Филотей, свободно се говореше откъде ще получи България освобождението си. Азика, който бях далече по-учен от другите чираци и калфи, от време на време влизах в разговор с даскал Дабев. Отначало изпитвах голямо озлобление към него, като смятах, че той бе заел моето място в Ново село за учител и все гледах да го настъпя, но се съгласявах с неговото светосхващане. Но не се мина много и азика почнах все повече и повече да се вслушвам в приказките му. Той беше завършил в Севлиево мохамеданско училище, познаваше много добре турските закони, техните тълкувания и приложения. Въпреки, че беше учил и работил при турската управа, страшно силно я мразеше. Скоро и тук, в тясната одая на дядо Филотей, почна план да се крои как да се освободим от поробителя, откъде оружие да си набавим, как всичко в най-голяма тайна да пазим. Правичко да си кажа, Дабев спечели не само моето сърце, а и на мнозина още новоселци. Баща ми ме готвеше поп да стана, а азика веднъж за винаги навлязох в попрището на бунтовниците-революционери.
По-късно, когато видях кои хора са в тайния революционен комитет, разбрах, че Никола Дабев имаше своята закалка от Севлиево. Оказа се, че зет му, свещеник Георги Христов е заклинателя на Севлиевския таен революционен комитет и приятелите му са Стефан Пешев и Йонко Карагьозов. На едно тайно събрание в училището се огледах и видях, че освен вуйчо ми Аврам Драганов, зад него бяха и вуйчо Иван, братовчедът Илия Иванов, братята Колю и Нанко Пачници, Велчо Ночев, Павли Венков, Ради поп Михов, Вълко Йонков, Стефан Вълков, Марин Сяров, Драгню Стойчев, Петко Щърбанов, марангозчиите Йонко и синовете му Никола и Мънко – и още толкова в дъното на салона.
Брей, викам си, че тя била дебела работата! Пред нас се изправи един едър калугер, с охлузена и мазна килимявка, с още по-износено расо, с оръфани ръкави, побеляло от носене. За какво ли пък Дабев води тоя калугер, си рекох. Обърна той очи към нас и като отвори оная ми ти уста – вместо молитви да ни чете, от устата му огнени думи изфърчаха. Взе да говори с още по-голямо увлечение за бъдещата ни революционна дейност. Разпалеността му се пренесе и в нас. Станахме на крака и в един глас му отговаряхме, като ни пита:
- Искате ли да бъдете свободни люде на родна България?
- Как да не искаме!
- Тогава вдигнете ръка и повторете след мен: ,,Кълнем се, че няма да изменим на клетвата. Ще пазим всичко в най-голяма тайна до Великия ден, когато камбанен звън ще възвести посевместно, че е дошъл денят за нашето освобождуване. Който измени на клетвата, чака го куршум!” От днес нататък вий сте войници на бъдеща България!
От Марин Сяров научих, че калугерът се казва Отец Матей от Преображенския манастир иже нарицаете се Миткалото.
На излизане от училището, вуйчо Аврам ме хвана за ръката и каза:
- Василие, ти добре ли размисли? Тая работа не е шега. Въстание ще правим. Между тия съзаклятници сме първите шестима, които през 1872 лято дадохме клетва и пред апостола Левски ей там, на пазаря, в къщата на Коля Пачника... Та викам добре да помислиш. Ти си по учен и по-добре разбираш къде е мястото ти. Баща ти, поп Иван, иска да те запопи, а какво ще му отговориш?
- Вуйчо, за връщане назад и дума не може да става. Сега вече не мисля ни даскал да ставам, ни да се зачерня в попско расо. Един е моят път – да видя с очите си България свободна. Моят живот е обречен на България, както и ти вуйчо си го обрекъл.
Вуйчо Аврам ме притисна силно с яките си ръце и видях как на тоя корав българин очите му се просълзиха Сложи ръка на рамото ми:
- Догодина най-късно ще се дигнем и ние тук Пушка и сабя аз ще ти набавя, само всичко пази в тайна. Доколкото съм говорил с баща ти, не е склонен син му бунтовник да бъде. Той иска все по старому да я караме, но мина това време. Сега настъпват нови времена с нови светогледи.
- Вуйчо, не се коси! Аз взех вече моето решение. Като я видя България свободна, тогава ще мисля какво да подхвана: даскал ли, поп ли или абаджия. Ти чу какво ни каза оня едрия калугер с охлузената килимявка: ,,Вий сте войници на бъдещето!” От днес нататък аз съм войник, както и ти вуйчо...
Двамата си стиснахме ръцете и се разделихме, но вуйчо не забрави да ми каже: ,,Идвай нощно време на Радина ливада да се учиш на талим!”
Неусетно дойде пролетта на 1876 лято. Избуя и разцъфна всяка божа твар. Народът, предусетил, че идва уреченият ден, сън не го хватуваше и място не си намираше. Понесе се и песента: ,,Млечевени папури сеят, а новоселци куршуми леят”. За добро ли, за зло ли, така беше.
Единствен съмнителен чиляк, дето не се ползваше с доверие, беше гъркът Саранди. Когато издаде на турската власт Павли Венков и го откараха заптисан в Севлиево, Дабев ни събра петима души: Вълко Йонков, Велчо Ночев, Илия Иванов, Матю Радил и моя милост да теглим жребие кой да види сметката на това турско мекере. Жребието се падна на мен и на Вълко Йонков. Няколко нощи го причаквахме. Изглежда бе подушил, говедото му с говедо, че ще го пушкаме, та се не видя.
На 1 май, събота, в кафенето на Драгню Стойчев се взе решение за обявяване на въстанието.От Кръвеник беше пристигнал синът на Филю Радев, Христо се викаше. Донесе писмо на Дабев. С него дойдоха двама души, въоръжени до зъби. В неделя 2 май, дошлият от Севлиево юзбашия Дели Ибрям да лови нас, комитите, избяга рано. Ние пак се събрахме в кафенето на Иванчо Габровчето, което беше откъм реката и пак същото решение взехме. До вечерта се събрахме много въстаници. За войвода на тази чета, която надхвърляше 250 души, Дабев постави Йонко Карагьозов, а мене ме извика да изляза от редиците и ми даде да нося знамето. Десетници бяха вуйчо Аврам, Нанко Пачника, Вълко Йонков, Велчо Ночев и Матю Радила. Във всяка торба имаше сухоежбина, но само за ден-два. За обща прехрана Дабев бе назначил отговорник Павли Венков.
Събрахме се под липата на пазаря и потеглихме за Божаковото, зад конашкия мост. Там изчакахме да дойдат закъснелите. Оттам по малка икиндия потеглихме за Зла река, където трябваше да заемем теснината и да пресечем пътя. Преди да стигнем на боаза, спряхме за малко на Тотина поляна. Карагьозов даде почивка. След това прегледа въоръжението на четата. Оказа се, че общият брой на въстаническата войска е 600 чиляка, от които 250 души имахме добро и по-добро въоръжение. Останалите бяха със слабо въоръжение, кой с пушка без фишеци, или само със сабя, без пушка. Други пък бяха нарамили косите, брадвите, вилите, търнокопите и други, и дълги гьостерици с топуз накрая. Йонко Карагьозов събра около себе си десетници и стотници. Аз, като знаменосец, бях до тях.
- Какво да ги правим тия? – и той посочи хората със слабото въоръжение. – Само ще ни пречат и жертви на турските куршуми ще станат. Да ги върнем.
- Не! – каза вуйчо Аврам, и Вълко Йонков го подкрепи. – Те ще бъдат резерв, а освен това нам ни е нужна връзка с Градишкия боаз. До там са близо 20 километра. Ще ги наредим от северната страна на Черни връх по на 100 разкрача един от друг да съобщават насам и нататък какво е положението на двата боаза, където днес – утре очакваме турците да ни нападнат.
Така разпределихме около 210 души. Останаха още 100 души. Тях ги взехме с нас да укрепват боаза с табии и дълги ровове – вади откъм Криви дял, да трупат камъни пред окопите, да носят вода и други подобни работи.
През време на боевете, тия, които бяха наредени по билото като безжичен телеграф свършиха хубава работа. Понякога се получаваха и смешни съобщения. Питахме: ,,Има ли на Граднишкия боаз турци?”. Връщаха отгоре: ,,Нямат ямурлуци”. Хората на щаба хем се ядосваха, хем се смееха...
През всичкото време се надявахме да ни дойде помощ.
Ние, дето се укрихме в ,,Падеш”, намерихме една притулена полянка с изворче в средата. Много вековни буки наоколо, сърни и мечки не липсваха. Първите дни не пукахме. Като се поуталожиха духовете, почнахме да слизаме нощно време до близките махали. Намерихме изоставена храна, брашно, жито и папури. Срещнахме няколко добичета да бродят самотни из горите – прибрахме ги и тях. Свързахме се със село и наши хора ни снабдиха с джепане, а много пушки намерихме укрити от тия, дето се върнаха. Така цял месец се въртяхме в тоя въртоп, без да бъдем открити и издадени. Към края на месец юни почнахме един по един да се завръщаме в село. Тупурдията беше преминала. Главатарите на въстанието бяха избесени, а останалите бяха погълнати от мисълта пак да свържат двата края – къщи ли да правят или за прехрана да мислят. Така изкарах до средата на 1877 лято – за щастие опазих се от душмани и смъртта не ме сполетя. Бях женен и имах две деца. Живеех при баща си. Той не беше доволен от мен, нито от вуйчовците ми, че съм бил тръгнал по акъла им. Мама Стояна мълчеше: беше и за, и против – братя и бяха вуйчовците, лоша дума не искаше да слуша за тях.
Като научихме, че Русия е обявила война на Турция, събрахме се неколцина като мене все 22 и 23 годишни и решихме да вървим да ги срещаме. Къде ще ги срещаме и ние не знаехме. Един ден братовчед ми Илия каза, че кираджии от Острец се върнали от Свищов без стока. Руските войски били прегазили Дунава те чули с ушите си как топовете им биели отсам и оттатък голямата река.
Мина се още един месец. Мене и братовчед ми Илия сън не ни хващаше, докато един ден сложихме в торбите си по един комат хляб, една глава лук и едни похлупци със сол и потеглихме. Отидохме в Севлиево и оттам в Търново. На Марно поле беше бивакът на братушките. Настанени бяха и в града. Народът не знаеше къде да стъпа от радост, па и ние само гледахме, зяпахме и се чудехме на това, което виждаме.
След няколко дена се вредихме и ни взеха доброволци в 32 конен полк. Отделението, в което ни зачислиха беше смесено – българи и руси. Като се поупражнихме с язда, атака с извадени саби, сеч на чучули и стрелба от кон, получихме заповед нашето отделение от тоя 32 конен полк внезапно да замине по селата в Севлиевска и Ловчанска околия, където турците се бунтуваха, а някъде и убиваха българите, взели властта в свои ръце. Където по разбунтуваните села минеше нашето наказателно и помирително отделение, турците сякаш в дън земя потъваха, но като отминехме, гологлав конник ни настигаше и разказваше на капитан Петров, командира, че пак са се върнали и отново зулуми правят. Тия български момчета със сълзи на очи го молеха да ги вземе с нас и да ги въоръжи. С всеки изминат ден отрядът ни набъбваше като тесто...
По това време за настъплението на руските войски знаехме, че конницата на генерал Гурко минала Балкана и препуснала в равна Тракия. За Осман паша говореха, че още държи Плевен, където се залостил вече повече от два месеца. За Мехмед Али паша майтапчиите казваха, че си пие кафето край Шумен и чак когато видел, че гори под краката му, можел да се размърда. Усилено се говореше, че откъм Едрине идвал Сюлейман паша с много войска. Разправяха го бежанци, пристигнали на коне от оня край. Говореше се също, че като минел Шипка балкан, той щял да отиде на помощ на Осман паша. Като се съединели двете войски щели да ударят руснаците.
Носеха се и лоши слухове, че на московеца работата му била спукана. Ние не им вярвахме, но мълвата се разнасяше от уста на уста. Още повече се стреснахме, когато дочухме, че генерал Гурко се оттеглил към Балкана. . Нашите опълченци и руските богатири били разбити при Ески Загра. Ударни групи заминаха да укрепват проходите, където се очаквало да спрат армията на Сюлейман паша.
Нашето разузнаване откри преоблечени турци, които бяха преминали Балкана и се бяха свързали с големците от турските села. Вождовете на бюлюците бяха дали обещание да вдигнат на крак турското опълчение и да разстроят тила на отбранителите на Шипка и другите проходи. Наистина друг по-пряк път за Сюлейман паша нямаше - Шипка, Габрово, Севлиево, Ловеч и хайде в Плевен. Турските села на север от Балкана се бяха размърдали.
Неколцина българи, които знаехме да говорим по турски, преоблякохме се в башибозушки и черкезки дрехи и отидохме по тия села да разумеем какво става там.
Заловените пленници молеха за милост. Очакваха, че ще ги изколим, както те правяха със своите пленници. Но за тяхна най-голяма изненада и за наше учудване Верешчагин нареди да ги пуснат да си ходят по селата и да казват, че мирните турци никой няма да ги закачи, нито да убива. Ако седят мирно ще се ползват с правата на българите.
Тръгнаха си с наведени глави. Един по-възрастен турчин се доближи до мен и ме попита на български:
- Вярно ли казва руския командир?
- Вярно говори. От мирните турци ние няма да търсим нищо повече. Запомни и го кажи на побратимите си.
Той постоя и продължи някак си потресен от това:
- Миналата неделя в Аканкалари бяха заловили едно предрешено казаче. Горкото момче! Нашите живо го опекоха между два огъня да каже с какви части разполагаме, но то все едно думаше: ,,Много сме, чет нямаме. Недейте въстава, лошо ви чака”. И беше право. Сега да си вървя ли? Няма ли да ни пушкате в гръб?
- Ей, чиляк! Ти не разбра ли, че командирът ви дава свобода. Хайде ходи си...
Вестоносците твърдяха, че няма и десет дена да минат и градът с руските части ще бъде нападнат. Действително башибозуците не закъсняха с нападението си. Те се нахвърлиха от няколко страни с такава стръв, крясък, пукотевица, че едвам сварихме да се метнем на конете. Първите вражи редици срещнаха твърда отбрана и бяха отбити. Втората вълна също бе отблъсната. Всеки бюлюк нападаше със своето знаме По него се разпознаваше от кои села са. Пак бяха от Чадърлии, Сърбаглии, Дерелии, Агатово и Хирево. Зад тях бяха бюлюците на Градница, Душево и Бариево. Ние от височината ясно ги виждахме как развяваха жълтите, червените, зелените и сините знамена и приведени прибягваха, крещяха и пукаха безразборно.
Сведенията гласяха, че тая сбирщина надхвърля пет хиляди души.. Десет пъти бяха повече от нас.
Турската орда отстъпи, но не беше напълно разбита. Имаше между нашите момчета убити и ранени. Да ги догоним ли или какво? За наша най-голяма радост следобед от Търново пристигнаха два ескадрона казаци. Те подгониха ордата, която след Чадърлии се разкъса на две.
Единият ескадрон, който преследваше башибозуците на Хаджи Тюриди към Градница, преди да мръкне влезе в Душево. Негов командир беше принц Баварски. Той помоли нашия капитан Петров да му даде някой българин, който познава пътя към Балкана. Командирът се спря на мен и сутринта потеглихме от Душево по пътя към Столът. На мегдана цялото село бе излязло да посрещне братушките. Радостни сълзи течеха по бузите на стари и млади. Жени и моми кичеха казаците с есенни цветя, не опарени от сланата. Омърлушените до вчера лица на българите сякаш бяха разцъфнали като пролетни божури.
Войната свърши и мир бе подписан в Сан Стефано. Много от моите руски другари, с които воювахме, се завърнаха в Матушка Русия. Писмо получих от тях. Като си починах и позаякнах, събрахме се с Илия, на вуйчо ми Иван син и решихме да постъпим войници в новата българска войска.