Новоселското въстание: Осемдневната борба под Мара Гидия
Иван Марангозов
София, 1937
Ново село е разположено при северните поли на Стара планина срещу най-високите върхове Юмрукчал, Мара-гидия и Кадемлия. То заема един от най-очарователните кътове на България. Тук Балканът в своята среда, както в средата на един разкошен букет, е събрал едновременно своето величие и своята красота: чудесни планински форми и очертания; разкошна зеленина от гора и трева, божествена прохлада от пресен въздух и кристални ручеи. Той пленява сърцето на всеки гражданин, който има щастието да го види; омайва душата и цялото същество на този, който е поживял, макар само няколко години или няколко месеца, в средата на този чудесен старопланнски кът.
Ново село тогава – в 1876 г. – било подчинено на Севлиево и се е състояло от сегашните общини: Ново село, Острешка, Видимска и Зла решка. В тия си граници, то имало 7000 жители – всички българи. Жителите на четирите села, според последното преброяване, имат 7173 жители, но тия села бяха извор, който заля със своите изселници много турски села из севлиевско, троянско, шуменски и разни мизийски и тракийски села. Турци нямало не само в Ново село, но и в близките села Кръвеник, Скандало и Мечево. Както всички планинци, новоселчани не са имали възможност чрез земеделие да изкарват прехраната си, затова са били заставени да търсят прехраната си по другите села и градове на северна и южна България, а по-предприемчиви да минават и вън от тия граници. Това обстоятелство имало тия добри последици: запознавало новоселчани със стремежите на по-будните българи към просвещението ни, към черковното и политическо освобождение. Тия стремежи по тоя начин били пренесени в Ново село. Ето защо, новоселчани къде 1800 г. са имали своя черква, а старата черква (“Св. Параскева”) носи дата с славянски цифри 1814г. Благодарение на същите обстоятелства, новоселчани имали ред просветни свещеници и то петима и шестима едновременно. Двама от тях, а именно свещ. Ради Пейков и свещ. Никола Барбулов, добили своето образование в Русия – единият в Киев, а другият в Кишинев. Първият започва своята дейност в Ново село към 1820 г., а вторият към 1830 г. Тия просветени свещеници, както и техните предшественици и заместници, са били в същото време и учители на младото поколение. Благодарение тям, в новоселската черква се е чело само на славянски, а в училището се е чело и писало само на български език. Идеята за нашето родство по вяра, кръв и език с великата Русия; идеята за нашата самостоятелност като народ, принадлежащ към голямото славянско племе, - расла и се развивала все повече между новоселчани. А интригите на гръцките владици и стремежите им да задушат всичко що е българско, да убият съзнанито на българина за неговата самостоятелност като отделен народ, все повече губили почва. Към 1850 г. се появили вече лица, на които се е заплащало не чрез месечни такси, а направо от общината. Доколко е било уредено новоселското училище, доколко то е успявало да пръска светлина и съзнание в селяните, може да се види от факта, че през годините от 1870 назад в новоселското училище се е изучавало: катахизис, въздушно явление, басни, пение, турски език, евангелие, хатихумаюн и хати-шериф. Изучаването на хатихумаюна и хати-шерифа, крепели в новоселчани мисълта, че те не са беззащитна рая, а част от отделен народ със свое минало, със своя история и равни права с владеещето племе. Доколко новоселчани са били заинтересувани от своето училище може да се съди от факта, че те заплащали на учителя Никола Дабев годишно по 1200 лева – почетна сума за тогавашното време. И така, рано още, в ония времена на робството, когато народният дух навред почти бил заглъхнал под натиска на двойното робство, когато из черквите се чело не на славянски, а на гръцки; когато всякой, който искал да знае да чете и пише. Трябвало да изучава гръцки език; когато гръцкият език бил политичния, а българския – език на презряната рая – тогава в тоя балкански край, при свободния Балкан, в новоселската черква се е чело на славянски език, а в училището чело и писало на говоримия български език. Тия два просветителски фактора – черква и училище, като вървели през всичкото време ръка за ръка, подготвили духовете на новоселчани така, щото апостолите за политическа свобода намерили в лицето на новоселчани най-добра среда, която не само с готовност възприела техните идеи, но се погрижила и за реализирането им, като усилията си в това направление запечатала с кръвта си. Всяка година предавала по нещо ново към свестяването на новоселчани. От година на година идеята, че те са част от отделен народ с равни на другите народи права за самостоятелно съществуване – расла. Борбите за черковната и политическа независимост повдигали още повече духа на нашите балканци. Техните ламтежи станали по-определени и по-мили на сърцето. От една страна повдигнатия умствен и нравствен уровен на новоселчани, а от друга лошото развратено, пълно с неправди турско управление, така настроли духовете, че думите на една разпалена глава, на едни уста, що сладко говорят на сърцето, били в състояние да увлекат новоселчани в неравна и отчаяна борба – в борба за свобода или смърт.
Заселване
Както казахме, Ново село е разположено при северните поли на Стара планина срещу най-високите върхове Юмрукчал, Мара гидия и Кадемлия. То е обемало всички махли и колиби, разположени в котловината, заградена от Стара планина, издънките й и предпланината Черни връх. През тази местност протича р. Видима, най-пълноводна, р. Острец, Кална и Зларека, по-малки притоци. Кална се влива в Острец там, където е центъра на селото, което и сега носи името Ново село. В горното течение на р. Острец при самите поли на Балкана, срещу седловидното възвишение “Острец” (бел.р. сега “Седлото”) се намира втори център на махали и колиби, наречен Острец, а по-рано Чакъров-камък. На р. Видима, пак близо до Балкана, се намира трети център, наречен сега Видима, а по-рано Сръбската махала.
От кога съществува тоа поселище с винаги младото си име – мъчно е да се отговори, но пак се може да се каже нещо.
На изток и запад от Мара-гидик днес се намират зидове от тухли, чието предназначение и древност са неизвестни. Правят впечатление тухлите със своята големина и коравина. При махалата “Лъгът” има две изкуствени могили, навярно от римско време: в едната, като копаели, намерили случайно една бронзова статуетка. На север от селото, на “Чуклата”, има още три такива могили. В една от тях намирали кости. На пирамидообразното възвишение “Острец” имало някаква дупка, наричана “Калето”, дето в кърджалийско време много семейства намирали прибежище.
По същата височина имало и кюнкове от чешма. На самия върх има извор и сега. Входът на “калето” имал отвор изграден с камъни и стъпала, които водели надълбоко. Едно предание разправя, че когато турците превзимали България, много хора се били скрили в “Калето” заедно с имотите си и с много храна; вътре имало и воденица. Турците не могли нищо да сторят на скритото население, но веднаж заловили две моми, които били излезли из “Калето”, които след като мъчили, казали къде са изворите на чешмата. Турците пресякли водата, и жаждата заставила скритите да излязат. Навярно тия тухлени градежи, могили и “кале” са останки от римско владичество; но имало ли е тук някакво поселище, или това са били някакви военни лагери, за мене е тайна.
Едно предание свързва заселването на Ново село с времето на турското пришествие. Мястото където се намира селото, било непроходима гора и тук-таме полянка. Сестрата на Крали Марка пазела прохода при върха, наречен на нейно име – Мара-гидия, а брат и пазел Троянския проход. Тя сънувала лош сън и повикала брат си да му го съобщи. Когато разправяла съня си, турците нахълтали от Южна България. Крали Марко рипнал и започнал да се бие. Рътът, наричан сега “Турски рът”, се облял в кръв и покрил с трупове, но турците не свършвали, а сили вече отмаляли. Тогава Крали Марко хвърлил боздугана и там, дето паднал, сега се нарича “Падиш”. Тази гориста местност, това естествено скривалище, дало прибежище на българите от с. Градница, тогавашен град.
Значи, заселването на Ново село е започнало при превземането на България от турците. Това предание, ако и да не казва точно времето на заселването, то вярно ни посочва причината на заселването, а именно: натискът, гонението от турците от една страна и скритата, гориста местност от друга.
Има и друго предание, че Ново село някога се наричало и “Тахтажи-кьой” (Дъскарско село), защото това било главното производство на местното населени. Коя е била причината да промени селото старото си название и да вземе новото име – Ново село? В пламъци и под нож ли е изчезнало “Дъскарското село”, та се е образувало ново село, наричано от турците Ени-кьой? – това никой сега не знае. Към 1860 г. новоселчани ходили в Цариград да дирят тапия за пасището “Тъжа”; мисията им не успяла, та старите тогава казвали, че пратениците трябвало да дирят друго, още по-старо название на селото – “Кадик-кьой”.
Приготовлението за възстание въ Ново село
„Отъ гдето помина, а той помина навсякъде, по дирята си остави нови ламтения, повдигнати въпроси, разбудени, жажди". Тъй говори поетътъ Вазовъ за народния терой, който беше се обърналъ на фантомъ или сянка и който на робите слепи в робската страна носи съзнание, крепость, светлина". Той помина и въ Ново-село и тукъ говори: „ ... за бунтъ, за свобода, за раята, за робътъ и че време е вечъ да възстане робътъ, че щастливъ е оня, който дигне пръвъ народното знаме й пролее кръвь ... И че требва твърдость, куражъ, постоянство, че страхътъ е подлость, горделивостта — пиянство, че равни сме всички въ големия часъ — той внасяше бодрость въ народната свесть". Този е първия апостолъ, който е посетилъ Ново-село — Левски. Ново-село, като едно отъ будните и големи села край Балкана, само по себе си е привличало вниманието на народния терой; близостта му пъкъ до Троянския манастиръ, дето той често гостувалъ, усилвала още повече желанието му да посети Ново-село, за да хвърли и тамъ -«семето чудно". Неколко пъкъ срещи въ манастира първоначално, може би, случайни, а по-после предначертани, съ новоселяните Нанко Пачника, Стефанъ Вълковъ, Кольо Пачника и Вълко Ионковъ окончателно го пленили и той решилъ да посети и Ново-село. Въ Ново той ходилъ само веднъжъ презъ 1872 г.
Той дошъл като търговецъ заедно съ колибареца Иван Комитата, в чийто дом той често намиралъ гостопримство и останал да нощува въ дома на Нанка Пачника, който също се занимавалъ съ търговия, но не и по-малко се интересувалъ и отъ освободителното дело.
На друг ден рано сутринта, в дома на Кольо Пачника се събрали, освен споменатите двама братя и дошлите още гости Стефан Вълковъ, Аврамъ Драганов, Вълко Йонков и Драгню Стойчев. Отъ тия лица Левски съставил първия възстанически кръжокъ. Предъ тяхъ той говорилъ, че възстанието неминуемо ще стане въ цяла България, че навредъ изъ България има хора, които тайно работятъ за възстанието, че много хора ще бъдатъ избити, но че тези, които пък останатъ, ще бъдатъ свободни, че и тези, които не искатъ да се биятъ, ще бъдатъ заставени да сторятъ това, защото когато започне възстанието, турците ще почнатъ да колятъ и убиватъ навредъ всеки българинъ, затова всеки да се готви, всеки тайно да се въоръжава, та, ако ще умре, да не мре поне мълчишката, като говедо, но скъпо да продаде своя животъ. Говорилъ имъ още, какъ да печелятъ последователи за опасното, но свето дело; какъ всичко да държатъ въ тайна; какъ да се въоръжаватъ и пр. Най-после оставилъ имъ единъ уставъ отъ Централния Революционенъ комитетъ и заминалъ обратно за манастиря. Преди да се дигне събранието, тия първи носители на идеята за възстание дали единъ видъ клетва, като всеки се ръкувалъ съ апостола и произнасялъ думите: „ако ме уловятъ, то очите ми да вадятъ, месата ми да режатъ, както щатъ да ме мъчатъ — няма да изкажа нищо". Следъ това се прекръствали и произнасяли: ”Во имя Отца и Сина и светаго духа, аминъ!" И тъй, той завършилъ въ Ново-село своята мисия, като оставилъ подире си „нови ламтения, повдигнати въпроси и разбудени жажди". Не подиръ дълго време апостолътъ билъ заловенъ отъ турците и обесенъ. Тялото му умъртвили, но духътъ му останалъ да живее въ неговите последователи. Кръжокътъ постепенно увеличавалъ числото на своите редове, а на това още повече подпомагалъ отецъ Матея Преображенски, който отъ все сърдце се грижелъ, щото посятото семе да даде добъръ плодъ. Подъ булото на пътуващъ книжарь, той се явявалъ въ Ново-село да продава своитъ книжки и щамби и въ същото време да проповядва новата весть за бунтъ, за свобода. Единъ день, късно вечерьта, въ стаята на Колю Пачника той се видялъ заобиколенъ отъ 12 души, които жадно зяпали въ устата му. Той имъ четялъ и тълкувалъ възстаническия уставъ: какъ требва да действуватъ, какъ да събиратъ припаси и оръжия, какъ да увеличаватъ числото на съзаклятниците и какъ всичко да стои въ тайна. Следъ като имъ обяснилъ опасното дело, на което те се посвещаватъ, те дали клетва, че ще служатъ на това дело, ще жертвуватъ живота си за този идеалъ и ще бъдатъ верни едни на други. Свещ. Петко п. Николовъ взелъ кръста въ ръка и всеки далъ потребната клетва, като предварително двамата свещеници чели своите молитви, за да осветятъ началото на опасното дело и да подкрепятъ по-слабите. Тия първи съзаклятници, първи носители на идеята за бунтъ и за свобода, били: свещ. Петко п. Николовъ, Колю Пачника, Вълко у Йонковъ, Нанко Пачника, Стефанъ Вълковъ, Драгню Стойчевъ, Петко Щърбана, Маринъ Сяровъ, Цонко Ивановъ, Павли Венковъ и Аврамъ Драгановъ.
Тия хора постепенно увеличавали числото на съзаклятниците. Страшната, но мила на сърдцето мисъль, обхващала все повече умове и всеки се стремялъ да си достави това, което му е необходимо за гонимата цель. Много новоселчани, които по-късно били посветени въ тази тайна, вземали живо участие отпосле въ всичките приготовления и въ самите сражения, за което и заплатили съ главите си. Такива са били тогавашниятъ просветенъ новоселски учитель Никола Дабевъ, енергичният и младъ свещеникъ Ради п. Миховъ, свещенника Теорги Христовъ, Радионъ Йосифовъ и други.
Вследствие на отдалечността на Ново-Село отъ турскить власти и липсата въ него на турско население; вследствие обстоятелството, че възстаническото дело е вървело непрекъснато по пътя на своето правилно развитие, разни дейци по възстанието често са го посещавали, като са давали своите съвети и насърдчения, а също са насърдчавали и сами себе си, а понекога търсели прибежище отъ преследванията на турската власть. Такива са били: Иванъ Марковъ, Василъ Спасовъ, троянчани, Хаджи Макарий, игуменъ на Троянския манастиръ, попъ Маринъ, икономътъ севлиевски, х. Пахомий, игуменъ на Дреновския манастиръ, който често посещавалъ братята си въ Троянския манастиръ и новоселските свещеници, Христо Ловчалията и пр. отъ по-маловажно, значение.
Веднажъ, наскоро преди възстанието, Христо Ив. Ловчалията (книговезеца), когото турската власть преследвала усилено, намерилъ прибежище въ Ново-село. Отъ Троянския манастиръ той билъ изпратенъ въ Скандалото, а отъ тамъ, чрезъ Стеф. Вълковъ и Маринъ Сяровъ, билъ доведенъ въ Ново-село въ дома на свещ. Петко п. Николовъ. На тавана на къщата му той престоялъ три денонощия. За неговото пребиваване въ село са знаели само тия, които го довели, притежателятъ на квартирата и Колю Пачника, който идвалъ тайно ноще, за да разговаря съ преследвания отъ властта скъпъ гостъ. На третия день вечерьта той билъ заведенъ въ училището, гдето имало едно голъмо събрание отъ бъдещи възстанници. На това събрание присъствували по-видни новоселчани - дейци по възстанието. Отъ училището той билъ заведенъ въ дома на Вълко Йонковъ, като по-безопасенъ, защото се намиралъ въ края на селото. Тукъ той престоялъ още три денонощия и тогава заминалъ.
Но, най-главния апостолъ, който е билъ душа на това движение въ последната му година, т. е. 1875 и часть отъ 1876 г., който се е грижилъ най-живо за тая скъпа и мила идея, е билъ Стефанъ Ив. Пешевъ). Роденъ въ гр. Севлиево на 2 ноемврий 1854 г. Свършилъ приблизително трети класъ, но благодарение на своите дарби и силна воля, чрезъ самообразование достигналъ да бъде единъ отъ най-интелитентните граждани въ Севлиево. Владеялъ и френския езикъ до толкова, щото можалъ да се ползува отъ френски книги. Независимо отъ качествата му на интелитентенъ човъкъ, той билъ още младъ, пъргавъ, красивъ, всякога засмянъ, съ прости и сърдечни обноски къмъ всъкиго. Той, печелелъ симпатиитъ на всекиго, който ималъ щастието да се срещне съ него; той вдъхвалъ доверие още при първа среща. Тия му качества го поставили председатель на Севлиевския революционенъ комитетъ и му дали възможность да изпълни най-доблестно дълга си къмъ делото, което поелъ, дълга си къмъ поробеното отечество. Въ качеството си председатель, той презъ неделя, през две или повече, споредъ нуждите на делото посещавалъ Ново-село. За да прикрие истинската цел на своето посещение, той се явявалъ винаги като търговецъ, съпровожданъ отъ съгражданина си Гочо Атанасовъ, а еженеделниятъ пазарь въ Ново-село ги улеснявалъ още повече въ това отношение. Въ време на тия посещения той събиралъ водителите и ги насърдчавал и ръководелъ въ правилното и добро организиране на възстанието. Доброто въоръжаване поглъщало най-силно вниманието му, затова всъкой пъть, кога му се паднелъ случай да говори, той никога не забравялъ да напомни: „Продай си нивата, купи си пушка!" Да може да се достави барутъ, куршумъ и други потреби и оръжия на обща сметка, та да има и за тия, които сами не са въ сила да си купятъ, назначенъ билъ касиеръ, който да се грижи за събиране потребнйте средства. За такъвъ билъ избранъ Стефанъ Вълковъ. Събираните въ Ново-село и махалитъ суми касиерътъ предавалъ Пешеву. Веднажъ, при некакви належащи нужди, самъ Пешевъ дошълъ да събира пари. Той привикалъ тайно по-видните И заможни водители на възстанието въ кафенето на Иванча Габровчето и събралъ от тях 10 наполеона. Въ стремежа си да се въоръжатъ добре възстаниците, той прибягвалъ и до по-енергични средства. Така напримеръ, веднажъ представителите на Севлиевския комитетъ повикали въ града двама отъ Новоселските богаташи — Цонко Табака и Йонко Семерджиятъ и въ присътствието на едно внушително по числото събрание отъ бъдащи възстаници, около 50 човека, определили: първиятъ да даде за въоръжаване 4,000 гроша, а вториятъ 2,000 гроша. Привиканите, поставени въ такава среда, която имъ вдъхвала страхъ и съ числото си и съ качеството си, не смеели да откажатъ исканата имъ помощь, но не били и съ намерение да я дадатъ; но нямали пъкъ и смълостьта да съобщатъ за това на властта. Когато Пешевъ подиръ няколко време се явилъ, за да получи обещаната сума, той билъ изруганъ и изпъденъ отъ първия. Подиръ седмица Пешевъ дошълъ съ петима другари, между които били Йонко Карагьозовъ и Иванъ Пресначето, за да взематъ насила обещаната сума. За да постигнатъ цельта си, те се обърнали за съдействие къмъ някои отъ местните възстанници, които требвало да пазятъ около къщата, а самите те да влязатъ и се саморазправятъ; но това предложение било отблъснато отъ местните възстанници и останало неосъществено. Барутътъ, който Пешевъ доставялъ съ общи средства, е донасянъ до въ Троянския манастиръ и до въ Троянъ, а отъ тамъ са го прибирали въ Ново-село. Веднажъ Маринъ Сяровъ и Иванъ Драгановъ докарали единъ конски товаръ барутъ, около 80 оки; взели го отъ Иванъ Бочовъ. Маринъ Сяровъ самичъкъ е ходилъ да прибира барутъ още два пъти. Единиятъ пъть го взелъ отъ Доча Батолътъ, а другия пъть — отъ скита „Св. Никола". Иван Драганов също самичъкъ донесълъ още два пъти барутъ, като единия пъть го взелъ отъ скита „Св. Никола", а другия Ивана Бочовъ, Троянецъ. Значи с общи средства е било доставено за Новоселското възстание пет конски товара барутъ по 80 оки, всичко 400 оки. Барутътъ билъ стоваренъ и скритъ въ домовете на Матя И. Щърбановъ и Аврамъ Драгановъ, чиито къщи, като въ края на селото, представлявали по-малка опастность за откриването на барута въ случай на търсене. Куршумъ (олово) отъ где е билъ доставенъ и колко е билъ, не се знае; но явно е, че билъ малко, защото въ време на възстанието се явило нужда да се вземе куршума не само отъ саковете и сретметата, които имало изъ селото, но извадили и куршума, който се намиралъ въ основата на тучените черковни свещници. Сабите са правени въ Ново-село отъ от личния железарь Колю Тодоровъ. Всякой, който искалъ да има сабя, самъ си я заръчвалъ и изплащалъ. Те са правени тайно ноще, въ собствената му работилница, а изтакани у Аврамъ Драгановъ, чиято къща, както се спомена, е отдалечена отъ селото. Майсторъ на саби били и Симеонъ Барарътъ. Колю Пачникътъ си поръчалъ при него сабя, като я нарисувалъ на вратата на ковачницата съ въгленъ.
Всеки се е грижелъ също да си достави пушка. Револверите, които били доставени на обща сметка отъ Румъния, но пристигнали въ Севлиево, когато възстанието е било вече потушено. Двата черешови топове, направени въ надвечерието на възстанието отъ Никола И. Марангозчия и баща му Йонко Колевъ Марангозчия допълняли въоръжението на новоселските възстаници
Въ едно събрание въ училището, подъ председателството на Ст. Пешевъ, били разпределени и ролите между възстаниците: избрали водители и четници и въ общи черти билъ съставенъ планътъ на възстаническите действия. За всека махала назначили четникъ, който въ деня на възстанието трябвало да свика своите хора и да ги поведе, накъдето му бъде показано отъ главните ръководители, главните началници. За четници били определени: Аврамъ Драгановъ, Драгню Стойчевъ, Стефанъ Вълковъ, Нанко Пачника, Никола Дабевъ, Стоянъ Петковъ Горненъ, Пенко Йонковъ, Павли Венковъ, Йонко Тотевъ, Симеонъ Барарьтъ, Велчо Ночевъ, Банко Мирчовъ, Стефанъ Вълковъ, Мирчо Атанасовъ и др. За войвода на всички възстаници, разбира се, щял да бъде самъ организаторътъ на възстанието — Пешевъ.
За да окуражи духовете и на слабите, и на силните и решителните, и колебающитъ се, той имъ говорилъ, че на помощь на възстаниците въ България ще дойдата отъ Влашко 5—6 хиляди комити, че възстаниците отъ Търновско, Ловчанско, Севлиевско и Габровско ще дойдатъ и те въ Ново-село и всички ще се укрепятъ въ Балкана; че когато започне възстанието въ Севлиево ще накладатъ огънь и ще гръмнатъ 5 пушки. Това ще бъде сигнала, за да започне възстанието въ Севлиево. Той имъ определялъ даже и приблизително нощьта, когато ще стане това. Затуй и новоселските ръководители изпратили Марина Сяровъ на общи сръдства да чака край града ноще и щомъ види речените знакове да се впусне обратно на пъть. Тъй престоялъ около града три денонощия, но речениятъ сигналъ не билъ даденъ, и той се върналъ обратно съ съкрушенъ духъ. Тия огньове и гърмежи са били не само сигналъ, че започва възстанието, но въ същото време и начало отъ реализирането на единъ планъ за въоръжаването на Севлиевските възстаници. Планътъ се е състоялъ въ следното: като се запали града на неколко места, особено турската часть, войската и жандармерията ще бъде занята и залисана съ гасенето на пожара, а въ това време възстаницитъ ще се възползуватъ и взематъ оръжието имъ.
За уяснение голямата революционна дейность, вършена отъ Ст. Пешевъ, ще приведа и следните данни: „Къмъ края на м. февруарий 1876 г. се яви въ Троянъ като търговецъ, житель на гр. Севлиево — Стефанъ Пешевъ, младъ, пъргавъ момъкъ, облеченъ въ европейски костюмъ и въоръженъ съ револверъ и пушка. Той ходеше явно изъ града така въоръженъ и се представяще за тежъкъ търговецъ, а въ същность той бе единъ отъ тайните апостоли. Той бе единствениятъ агитаторъ-рево-люционеръ, който явно ходеше въоръженъ. Това правеше голямо впечатление на гражданите, защото въ онова време, особено въ ония размирни времена, беше голямо чудо българинъ явно да ходи въоръженъ. Пешевъ ходеше така, защото бъше снабденъ съ билетъ за носене оръжие. А такива въ онова време се даваха на най-честните и преданни на власта търговци.
Стефан Пешевъ тайно се срещна с по-видните комитетски съзаклятници, за да изучи положението на приготовляющото се възстание и дали ще може Троянският комитет да даде за Севлиево оръжие, като: сабли, ножове и ками, които се изработваха въ Троянъ. Такива му се дадоха и той ги отнесе въ Севлиево. Пешев идва няколко пъти въ Троянъ съ същата мисия и пренесе доста оръжие и барутъ за Севлиево.
Презъ м. мартъ се явиха въ Троянъ Илия Свещаровъ и Стефанъ Преснаковъ отъ гр. Севлиево — й двамата, горещи патриоти-революционери. Те маскираха патриотическата си мисия съ „търговия" и носеха свещи, ужъ да ги продаватъ на троянчани, а въ същность бяха дошли за среща съ троянските съзаклятници. Те по същия начинъ, като Стефанъ Пешевъ пренесоха доста оръжие и барутъ за Севлиево. Оръжията и барутътъ имъ се предаваше отъ троянския съзаклятникъ Иванъ М. Марковски. Презъ това време тоя последния се занимаше съ посрещане и изпращане разни агитатори-революционери, комитетски тайни пощи и пр. Чрезъ него се приемаха и изпращаха до Ловечъ, Карлово, Ново-село, с. Скандало, с. Млъчево и пр. барутътъ и разни оръжия.
„На 22 априлъ, сутриньта, около единъ часъ преди зори, влезе въ с. Шипково единъ 40—50 годишенъ човекъ, облеченъ съ гайтанлии гащи и аба, копривщенска носия. Този човъкъ беше комитетски куриеръ. Въ гънкитъ на широкия му поясъ се потаяха две писма — прокламации отъ — Копривщица и Панагюрище. Едното бе писано на бяла книга и адресовано до Троянския местенъ таенъ революционенъ комитетъ; а другото на синя книга, адресувано до Стоянъ Заимовъ въ гр. Вратца. Тези писма носеха дата 26 априлъ, а вместо подписъ бе писано: „Отъ възстаниците". С тях се съобщаваше, че възстанието е подигнато и се моли да се последва примера имъ.
Въ това време (23.IV) троянските комитетски членове изпратиха особенъ куриеръ до Троянския манастиръ, съ оригиналното писмо, адресувано до Троянския революционенъ комитетъ да го съобщи на игумена Хаджи Макарий, подпредседатель на Тр. р. комитетъ и отъ тамъ да отиде въ по-близките села и ги насърчи за възстание. Тогава случайно бяха въ мънастиря Стефанъ Пешевъ (председатель на Троянския рев. комитетъ) и Стефанъ Преснаковъ отъ гр. Севлиево. Те щомъ видеха изпратеното отъ Панагюрище писмо, като левове хрипнаха. И веднага си снеха по единъ преписъ отъ него, па заминаха — единия право за Севлиево, а другия презъ Ново-село и Батошово — за гр. Габрово да съобщятъ, че възстанието отвъдъ Стара-планина е избухнало.
Възстание. Неравната борба.
Макаръ всичко, що се крояло, и всичко що се вършело за подготовлението на възстанието, да ставало по-възможность въ най-голяма тайна, пакъ до знанието на властьта дохождало доста много нещо. Още презъ 1875 г. презъ месецъ мартъ, благодарение на своята непредпазливость и разпаленость, Павли Венковъ билъ предаденъ на властьта отъ гъркътъ Саранди, който живеелъ въ Ново-село, като иманджия, а въ действителность е билъ турски шпионинъ. Шпионските думи на подлия гръкъ били подкрепени отъ чорбаджийското величие на Цонка Табакътъ, думата на когото се слушала тогава, защото билъ внесълъ въ царската хазна 52 бели меджедии и който за тия услуги къмъ отоманското царство получилъ отъ султана бератъ. Но благодарение твърдостта на затворника, властта не можала да узнае нищо повече, и следъ 40 дена въ затвора, благодарение застъпничеството на севлиевския табашки еснафъ, той билъ освободенъ. Отъ сортътъ на гъркътъ Саранди са били следнитъ развратни жени: Петровица Мънкова, Пенковица Иванчева, Тоновица и баба Тана, затова и въстанициъте са искали да си разчистятъ сметкитъ най-напредъ съ тъхъ.
Независимо отъ сведенията, които идвали отъ подобни източници, властта имала предъ очи тракийските възстания; а още повече деянията на комитетските водители въ Търновския революционенъ окръгъ, по чиито дири властьта била вече пустнала свои шпиони. Залавянето на Стефанъ Пешевъ, когато се връщалъ отъ Горна-Ореховица, дето ходилъ, за да вземе купените револвери и да се определи окончателно денятъ на възстанието, отворило още повече очите на турската власть, а страхътъ отъ комитите възбуждалъ още повече тяхната ярость къмъ гяурите. Те вече се готвели за кърваво отмъщение. Ето защо, властта била увеличила своите уши — шпиони и своите очи — заптиите, които била разпратила изъ Севлиевските балкански села да ловятъ комити, да всяватъ страхъ и по този начинъ да осуетятъ възстанието. Ето защо няколко седмици преди първи май въ Ново-село били се събрали тапуджий, йошурджии и заптии съ юзбашията Дели Ибриямъ, около 20 души, та по тоя начинъ да попречатъ и не допуснатъ да се вдигне възстанието. Те дирили въ същото време и Христо Ивановъ Ловчалията. Споредъ Радионъ Йосифовъ на 1 май дошелъ юзбашията съ 25 заптиета, за да залови подозрителните лица и да прави обиски за оръжие.
Презъ същото време и въ Кръвеникъ отишли около 30 души башибузуци съ 3 заптии да търсятъ оръжие и да ловятъ комити, които били избягали отъ Севлиево, следъ залавянето на Пешевъ, също и местните възстаници. Те дирили изъ къщите, у Филюви, въ черквата; съ една дума наредъ, където очаквали, че те могатъ да се скриятъ, а въ къщатата на Мича Димовъ, дето билъ барутътъ и другото оръжие, не отишли, защото къщата била настрана отъ селото. Въ същия день Никифоръ Симеоновъ, Гочо Куевъ, Йонко Карагазьовъ и Хайдутъ Ботю, членове на севлиевския революционенъ комитетъ и апостолът Дончо Фесчиятъ били въ дома му. Те стояли тук 4-5 дена, като леели куршуми и правели фишеци. За по-голяма безопасност те напустнали къщата, като зели съ себе си оръжие и отишли из Тбашката махала.
И така властта гледала да залови по-будните и съ това да осуети възстанието. От една страна турското население, като усещало всичко това що се готви, се озверявало още повече, а от друга – раята, пред грозящата я опасност се сплотявала още повече. Никола Йонков Марангозчията бил донесълъ въ това време писмо отъ Филя отъ игумена на Дряновския манастиръ — Пахомия, въ което се разправяло, че възстанието навредъ изъ България ще започне на 1 май и че тамкашните възстаници ще потеглятъ на 1 май къмъ Балкана. Тази весть наелектризирала духовете и малка искра требвало за да пламне пожара. Съ улавянето на Ст. Пешевъ и други севлиевски комити, съ преследването на избягалите и диренето на водителите на местните комитети, явно било, че кълбото на местните комитетски възстанически деяния почвало вече да се развива. Тия които били членове на комитетите, като се виждали вече въ ноктите на властьта, побързали да вдигнатъ възстанието. Деловодителятъ на Севлиевския Революционенъ комитетъ Йонко Карагазьовъ заедно сь съгражданите си: Гочо Куевъ, Никифоръ Симеоновъ, хайдутъ Ботю и апостолътъ Дончо фесчията, съ помошьта на дяда Филя и сина му Христо, провъзгласили възстанието въ Кръвеникъ на 1. май, събота 1876 г.
„За да разберемъ по-леко ходътъ на работите, добре е да се мисли оригиналността на положението на селата, за които е дума. Представете си едно дълго предгорие на Стара-планина, една гигантска буца, една продълговата рунтава могила, която като завеса крие отъ Севлиевската равнина селата Батошево, Кръвеникъ и Ново-село — по на единъ два часа едно отъ друго. Отпредъ е могилата, а отзадъ гигантската стена на Мара-Гидикъ. Помежду разлата могила и балканската стена, образува се тясна планинска пазва, която не е друго, освенъ дълго планинско гърло, което въ форма на полумесецъ-тръгва отъ Севлиевското поле, за да излезе пакъ на него, но отъ другата страна. Полумесецътъ е разсеченъ на две чрезъ Граднишки проходъ до Кръвеникъ. На двата рога на полумесеца са Батошево, отъ десно, и Ново-село отъ лево, а въ средъ е Кръвеникъ. Но трябва да мислимъ още, че въ тая дълга теснина, между планината и предгорието, освенъ трите села, като терданъ се нижатъ безброй колиби и „махали", както наричатъ тукъ малките селца.
Освенъ това, двата края на тесната планинска пазва слизатъ въ полето отдясно съ Батошевската река, а отляво съ Новоселския или Дебневски буазъ, по който се изтича Зла-река. Тия два главни входа за вътрешността. И после въ средата на завесата — Граднишкия: буазъ, между Ново-село и Кръвеникъ, е най-правия пъть Севлиево и води едновременно въ двете села, а входътъ откъмъ Батошево е по-широкъ и по-достъпенъ. Турците виждали, прочее, че трудно е да се пробие презъ буазите Дебневски и Граднишки, и за туй почватъ отъ долу — откъмъ Батошево.
На 1. Май кръвенишките възстаници почнали да се събиратъ на местностьта „Бабанъ". Къмъ тяхъ въ същия день се присъединили и новоселски възстаници отъ Черни връхъ и Острецъ. Преди обедъ числото на възстаниците не надминавало 50 човека, но като се присъединили дошлите новоселци и други още кръвенишки възстаници, числото имъ после обядъ стигнало 80—90 човека. Те били разпределени по баирите така: едни отишли на Черни-връхъ, други на Леви-връхъ,трети на дясно въ граднишкия буазъ и четвърти на — Бабанъ. Частите, които били въ буаза засекли пътя съ дървета и по тоя начинъ го направили непроходимъ. Надвечерь се задали и башибозуци, около 50 души, които идели отъ близките турски села Градница и Столътъ. Начело на тия башибозуци, вървялъ Хаджи Тюриди. Възстаникътъ Димитъръ Петковъ, отъ Табашкото, казалъ на другарите си да го оставятъ самъ да стреля върху Тюридията и ако не го удари ще си отсече ръцете. Дадено му било туй право и той гръмналъ, но куршумътъ се отплесналъ отъ ножътъ що билъ върху корема му. Той билъ само раненъ. Турците като видели, че предводителътъ имъ е раненъ, не дочакали втори вистрелъ, а избягали.
Частите разположени по баирите не са имали никакакво сблъскване. В същия денъ Филю изпратилъ по новоселчанина Иванъ Матеевъ Консулътъ писмо до селските водители, в което съобщавалъ, че той съ своите хора вече е възстанал, моли и тяхъ да възстанатъ и заплашвалъ, че ако те не възстанат, то той съ своите хора ще нападне Ново-село и ще го изгори. Новоселчани, като искали да проверятъ истинността на тия съобщения, изпратели при Филя Марина Сяровъ, за да провери това самъ с очите си. Той отишъл в къщата на Филя, но него го нямало; заварилъ само трима заптии, които излъгалъ, че е дошълъ да търси да си купи конь. Отъ тукъ той билъ насоченъ отъ баба Филювица къмъ възстаниците, дето лично се уверилъ, че дълго чаканото възстание вече започва.
Когато Маринъ Сяровъ се завърналъ и потвърдилъ истиността на Филювото писмо, тогава некои възстаници, а именно: Цано Хр. Карамановъ, Стефанъ Вълковъ, свещ. Ради попъ Миховъ и учителять Никола Дабевъ се събрали и решили да убиятъ същата вечерь юзбашиятъ и заптиите, но Иванчо Петровъ, въ чийто ханъ били, съ молба и съ сила, попречилъ да не става убийството въ неговата къща. Това било късно вечерьта три часа следъ стъмяването.
2-й май, неделя. Юзбашиятъ, Дели Ибриямъ, рано сутриньта, узналъ чрезъ некои шпиони за случилото се вечерта, затова побързалъ да арестува Цана Хр. Карамановъ при заптиите въ хана на Иванча Петровъ, но живата радость на заптиите скоро се превърнала въ страхъ: те забележили, че малко хора отиватъ въ черква; че обикновените продавци на еженеделния пазарь, както отъ къмъ Габрово, тъй също и отъ къмъ Севлиево, не били дошли. Всичко това почнало силно да дразни любопитството на заптиите и те почнали да искатъ обяснение за всичко забелезано отъ арестувания Карамановъ. Той отговорилъ, че пътя имъ за Севлиево е вече затворенъ, че въ Севлиево и околните села има възстание. Това обяснение още повече изплашило защитниците на исляма. Когато това било потвърдено и отъ Еминчето, турски шпионинъ, те побързали да си отидатъ, като се задоволили само съ това — да искатъ отъ кмета Цоньо Ивановъ, едно задължение, че новоселци нема да възстанатъ. Това задължение имъ било дадено и те побързали по-скоро да избегатъ, но не презъ Граднишкия боазъ, където имъ е пътя за Севлиево, а презъ Дебневския. Некои отъ възстаниците искали да стигнатъ юзбашиятъ и заптиите, за да ги убиятъ на пътя, но това било отблъснато отъ повидни водители на възстанието. Изпратени били възстаници да засекатъ съ дървета Дебневския боазъ и да пазятъ караулъ. По пладне се събрали по-главните и по-буйните водители на възстанието, некои отъ техъ се били вече въоръжили въ дюкяна на Иванча Габровчето и решили да вдигнатъ възстанието. Въ това събрание участвували Аврамъ Драгановъ, Нанко Пачника, Колю Пачника, Драгню Стойчовъ, Стефанъ Вълковъ, Цано Карамановъ, Стоянъ П. Горненски, Вълко Йонковъ, Никола Дабевъ, Свещ. Ради, Колю Й. Марангозчиятъ, Иванъ Габровчето, Василъ попъ Ивановъ, Симеонъ Барарьтъ, Маринъ Шопътъ, Павли Венковъ, Петко Щърбана, Колю Тодоровъ, Кънчо Ниношовъ, Теорги Кънчовъ, Иванъ Драгановъ и пр., всичко 30 души. Почти всички били на едно мнение - да се вдигне възстанието, само по-състоятелните: Цонко Табака, Цонко Димитровъ, Цонко Ивановъ, държели опозиция; но техният гласъ билъ задавенъ отъ решителността на множеството и те били увлечени отъ общото въодушевление.
Надвечерь дошли отъ Кръвеникъ въ Ново-село Дончо Фесчията, Христо Филевъ и Йонко Карагьозовъ. Въ кафенето на Драгня Стойчовъ било свикано още едно събрание, въ което присъстствували и споменатите трима. И когато Цонко Ивановъ почналъ пакъ да говори за опасността на предприятието, тогава Дончо въ ядътъ си извадилъ револверътъ, насочилъ го къмъ гърдите му и казалъ: „Или да се съгласишъ съ насъ, или ей сега си убитъ". Следъ като било взето и отъ това събрание пакъ същото решение, четниците се разпръснали да повикатъ хората си къмъ възстание.
Презъ нощта се събрали на „Божешкото" около 250 въоръжени човека. Понеже тая дружина не е имала свое готово знаме, то разпоредили да се вземе за такова едно отъ черковните знамена (хоругви). За знаменосецъ се явилъ Василъ п. Ивановъ. Той носилъ знамето до “Тотина-поляна", следъ което пъкъ го взелъ Илия Ивановъ Драгановъ, а главенъ началникъ на дружината, воевода, станалъ Йонко Карагьозовъ, деловодитель на Севлиевския революционенъ комитетъ.
През същия денъ, неделя, отъ къмъ Градница се показали изъ Граднишкия боаз около 300 башибозука. Едни отъ тяхъ потеглили къмъ Леви-връхъ, други къмъ Черни-връхъ и трети направо изъ боазътъ. Градничанинътъ Хаджи Амза, койти вървялъ напред викалъ: “Вие сте говедари и свинари, вървете си, не ви е работа”. Но въпреки това, “говедарите” дали няколко залпа. Башибозуците отговорили тоже съ огунъ и се започнала една престрелка, която траяла до екиндия. Убити нямало нито от едната, нито от другата страна.
Преди да проследимъ ходътъ на бойните действия при Дебневския и Граднишкия боази, които са единственитъ входове за въ Новоселската котловина и най-късите и леснодостъпни пътища за Ново-село, а презъ Граднишкия буазъ — за Кръвеникъ, ще разгледаме бойните действия въ третия възстаннически пунктъ — с. Батошево. То е разположено на 15 клм. южно отъ Севлиево. На 3. май въ Батошево пристигнали: Хр. Василевъ Глушковъ и Цвятко Димовъ, пратеници отъ Кръвеникъ, които известявали, че Кръвеникъ е възстаналъ и канели и батошевчени да сторятъ същото. На 3. срещу 4 посредъ нощь, пристигнала Габровската чета, водена отъ Дюстабановъ а сутриньта пристигнало и другото отделение, водено отъ Г. Бочаровъ. Батошевчени били увлечени въ бунта. Някои по-буйни поискали да заколятъ кехаята — Хюсеинъ-ага, помакъ, но кмета и воеводата не разрешили. Въодушевлението у селяните голямо.
На 4. май дошълъ самъ Хр. Филевъ отъ Кръвеникъ и поискалъ помощь. Същото време стигналъ и Г. Бочаровъ съ своето отделение и цялата дружина тръгнала за Кръвеникъ. Само 10—15 души били поставени, подъ началството на Г. Бочаровъ съ Никифоръ Симеоновъ и Гавр. Кръстниковъ, да пазятъ Батошево. Те образували заедно съ батошевци, една значителна часть отъ 480 души, но само 40—50 души били надлежно въоръжени. Извадили десетници, разпоредили стража, а Бочаровъ останалъ началникъ.
На 4. минало въ спокойствие. На 5. май нападнали севлиевски турци откъмъ Душево. Те били 200—300 души, ала не се осмелили да нападнатъ сериозно. На 6. обаче башибозуци и черкези се връщатъ по-многочислени и стремително нападнали. Селото било земено въ полукръгъ. Най-напредъ нападнали отъ ляво по Росица. „Чуката", която затваря дола до моста — входътъ въ селото — дала залпъ й нападателите се оттеглятъ. Но те заобиколили на дясно и като се съединили тамъ съ главните сили, нахлули подъ „Чуката" и презъ лозята.
Възстаниците бърже се пръснали почти безъ съпротивление. Некои се запрели на Еновъ рътъ и стреляли, но не удържали напора. Бочаровъ даже не успелъ да напише записка до Дюстабановъ, за да го вика на помощъ. Черкезката конница нахлула въ селото и произвела сечь надъ бягащите.
Двама отъ габровските момци се залостили въ къщата на деда Миня, Горна махла. Те били Иванъ Тасевъ и Иванъ Дянковъ. Те върнали два пъти съ умела стрелба нахлулата турска колона и помогнали на мнозина да избягатъ. Къщата била запалена и двамата юнаци изгорели.
Бочаровъ съ Никола Симеоновъ успели да прибегнатъ до Кръвеникъ. Гаврилъ Кръстниковъ, Кънчо Буреновъ и Недялко Хелевски могли да стигнатъ до въ Ново-село. Батошево запалили отъ всички страни. Пристигнала редовна войска, около 200 души низами, поискана още на другия день отъ депутация батошевчени. Тя възстановила реда и приканила разпръснатото население въ три дни да се върне по домовете си.
„Заловените батошевски възстаници били изпратени въ Севлиево, обаче никой отъ тяхъ не пострадалъ: нито единъ не билъ наказанъ съ смърть или пъкъ изпращанъ на заточение. Всички арестувани били по-сетне амнистирани".
3 май, понеделник. Дружината която се намирала подъ главното водителство на Йонко Карагьозовъ, заминала за Дебневския буазъ още на 2. май презъ нощьта. Тукъ тя се установила на позиция, като се разделила на части. Едни отделения заели позиции по камено-бърдо, други — низко въ буазътъ, въ реката, и трети - по Кривя. Четници на тъй разпределените възстаници са били: Аврамъ Драгановъ, Нанко Пачника, Драгню Стойчевъ, Стоянъ П. Горненски, Петко Щърбановъ, Петко В. Ночевъ, Матю Хр. Радилъ и Велчо Ночевъ. Възстаниците през него ден са се занимавали с укрепяване позициите си и засичане пътя, който слабо бил задръстенъ с дървета още на 2. май. Сражение в този денъ на Дебневския боазъ не е имало.
Рано сутринта на 3. май на пазаря се събрали още възстаници до 75-80 човека. Тая втора дружина заминала за Граднишкия боазъ и се съединила съ възстаналите на 1-й кръвничени, черновръхци и остречени. За войвода на тая дружина се явилъ Дончо Фесчиятъ. И тая дружина си послужила съ останалата черковна хоругва за знаме. Знаменосецъ първоначало билъ Иванъ М. Консулътъ, после знамето било предадено на Нешо Якимовъ. Съ тая дружина заминали и свещенницитъ Петко попъ Николовъ, Стефанъ п. Радевъ, Ради п. Миховъ и Петъръ Горненски. Най-първо дружината отишла при къщата на Филя, дето и останали свещениците, съ изключение на младия свещеникъ Ради п. Миховъ. Дружината се разбила изъ заварените тамъ възстаници. Новоселци заели позиции повечето на Черни-връхъ, но имало и низко въ боазътъ, при беклемето, също и на Леви-връхъ. Те заели позициите си преди обедъ. Всичките възстаници на Граднишкия буазъ възлезли на 250—300 човека. Началници на по-големите части, на които се разделила дружината са били: Дончо Фесчиятъ св. Ради п. Миховъ, Никола Дабевъ, Стефанъ Вълковъ, Хр. Филевъ, и Гочо Куевъ Севлиевецъ. По пладне се задали около 1000 души башибозукъ. Те се разбили на 7 колони: три потеглили възъ Черни-връхъ, три — възъ Леви връхъ и една часть — направо изъ боазътъ.
Като минали презъ Дългодрейската махала, те я запалили и изгорили 20 къщи. Престрелката започнала едновременно по височините и низко въ боазътъ. Въ това сражение, което траело до смръкване, били убити: Йонко Тотевъ Тотевски на Черни-връхъ, Кънчо Малчовъ, остреченинъ, низко въ боазътъ, а на Леви-връхъ — Наню Стойновъ, а Боню Наневъ билъ само раненъ. Въ същото време билъ убитъ и Петъръ Крантата, когото заловили въ къщата му. Йонко Тотевъ Тотевски, новоселчанинъ, се качилъ на едно високо дърво и отъ тамъ стрелялъ по турците. Те съсредоточили върху него своя огънь. Наранили го тежко и той падналъ отъ дървото. Двама го повлекли за краката, а други седнали на трупътъ му и така го влачили докато мъченически издъхналъ. Колко са убитите и ранените башибозуци не може да се знае, защото турците са прибирали труповете имъ още тогава.
И тъй, на 3. май при Дебневския боазъ и Батошево — мирно, турците отправятъ силите си къмъ Граднишкия боазъ.
4 май, вторникъ. На Дебневския боазъ възстаницитъ имали силно сражение, което траяло почти цeлия день. Къмъ възстаницитъ, които дошли тукъ, въ неделя презъ нощта се присъединили и други нови, а така също и много отъ възстаниците, които били на Граднишкия боазъ, като виждали, че тукъ има много повече нападатели, преместили се въ Дебневския боазъ; тъй че числото на възстаниците достигнало 500 и повече човека. Въ този день е гърмялъ и дървения топъ, който на второто гръмване се спукалъ. Башибозуцитъ са възлизали на повече отъ 1000 човека. Сражението започнало така: предводителятъ на башибозуцитъ, Асанъ помакътъ, яхналъ на конь, облеченъ и въоръженъ разкошно, съ пушка, турена отпредъ на седлото на коня, се приближилъ до дървото, което заграждало пътя. Възстаницитъ му извикали: “Стой"! Той се спрялъ и помолилъ да отидатъ нъкои отъ възстаниците при него и да се разговарятъ. Отишли Пенко Й. Чорбаджийски, Пенко Нищелката и Теорги Хр. Печовъ, също въоръжени. Асанъ ги питалъ, коя е причината да възставатъ и увъщавалъ да се оставятъ отъ тази опасна работа; но те му отговорили, че цяла България е възстанала, че те са дали клетва, че ще се биятъ за свободата на тази възстанала България и че утре или други день ще нападнатъ на турските села Дебнево, Врабево, и пр. Следъ несполуката на парламентьора и гордия отговоръ на възстаниците сражението започнало.
Презъ време на сражението възстаникътъ Маринъ Сяровъ изкаралъ на м. Маринска старците, жените и децата отъ близките махали и ги наредилъ на редове, като имъ далъ да държатъ въ ръце колове. Съ тая мярка, той искалъ да внуши на башибозуцигв, че освенъ комитите, които се сражаватъ, има и други, които стоятъ на почивка. Съ това възстанницитъ искали да смутятъ и уплашатъ противника съ своята численость. Въ това сражение, са убити: Теорги Христовъ Печовъ, Илия ръстата, Илия Джаралийски, Пенко Йонковъ Чорбаджийски, Петко Плзоовъ, Колю Чолпана, Колю Йотовъ, Нешо Салапийски, Димитъръ П. Сомлевъ отъ Острецъ и Кольо Попчето. Жертвите оть страна възстаниците него денъ са щели да бъдатъ още по-големи, защото башибозуците, преведени по една скрита пътека отъ единъ помакъ, сполучили да заобиколятъ една часть отъ възстанниците, но благодарение теройството на Йонко Карагьозовъ и неговите другари, те били освободени. Облечени въ възстанническа форма, въоръжени добре и съ изтеглени саби и ножове, те се спуснали къмъ башибозуците, които, изплашени, ударили на бягъ. Башибозуцитъ помислили, че подиръ тия комити идатъ още много такива, формата имъ внушила още повече страхъ и те ударили на бягъ. Още същата вечерь възстанниците прибрали убититъ си другари въ плъвнята на Пенка М. Нищелката и набърже ги погребали. Петко Пльоовъ, както билъ кланъ недокланъ, погребали непредалъ още Богу духъ. Числото на убититъ башибозуци било още по-голъмо. Турцитъ натоварили своитъ мъртавци на 12 кола и ги откарали за близкитъ села Дебнево и Врабево, а тия, които били отъ далечните турски села Борима и пр., те изгорили въ плевнята на Маринъ Пънковъ. Въ същия день башибозуците запалили и няколко къщи по м. Камено-бърдо. Карагьозовъ презъ день е билъ повечето време при възстанницитъ на Кривя, които командувалъ, разнасялъ барутъ и окуражавалъ.
Презъ него день на Граднишкия боазъ не е имало никакво сражение. Филю изпратилъ Ивана Кънчовъ и Кривошията да занесатъ до Столчаните писмо, въ което ги приканвалъ къмъ възстание; въ същия день Христо Филевъ ходилъ въ Батошево да иска помощь. И тъй, на 4. май въ Граднишкия боазъ и Батошево — затишие. Турцитъ са коцентрирали силитъ си на Дебневския буазъ.
5 май, сряда. Възстанниците при Дебневския боазъ рано сутринта погребали своите убити другари и пакъ продължавали да пазятъ позициите си. Башибозуците се виждали надалечъ, като се събирали на групи и пакъ се разпръскали безъ да смеятъ да нападнатъ. Денятъ миналъ безъ сражение. Аврамъ Драгановъ и Никола Дабевъ отишли да срещатъ четата на Цанка Дюстабановъ. По пътя те стигнали Филя, който заедно съ възстанници отъ Граднишкия боазъ, отивалъ да посрещне Дюстабанова и четата му. Те се срещнали въ Душевските колиби на „Висока-могила". Четата на Дюстабановъ била около 100 човека. При срещата Дюстабановъ окачилъ на Хр. Филевъ една шашка, а възстанниците, следъ като разменили по няколко думи били наредени по двама. Отделени били отъ този строй само тия, които били слабо въоръжени, които носели барутъ, куршумъ и други потреби, — те били около 50—60 човека, а добре въоръжени възстанници, наредени по двама, Хр. Филевъ преброилъ 250 човека. Тогава Авр. Драгановъ. Дабевъ, Дюстабановъ, Тотю х. Досевъ и Филю излъзли на „Двете могилки", побили знамето и гръмнали три пъти къмъ с. Душево, а на възстанниците било заповядано да обиколятъ около, могилките, та да изглеждатъ много. Следъ като била свършена тая маневра, Цанко погледналъ презъ далекогледа къмъ Душево и Столътъ и казалъ, че душевскитъ турци бягатъ къмъ Чадърли, а столченските (тамъ били събрани на бивакъ) къмъ с. Градница, съ една дума турците се уплашили и бягали къмъ Севлиево. На тая могилка възстанниците престояли три часа. Отъ тука билъ изпратенъ отъ „щаба на възстанниците" столчанина Цанко Симеоновъ съ писмо и заповедь до Михаил Гълъбътъ въ с. Млъчево да вдигне млечевени на възстание. Отъ тука възстанниците тръгнали къмъ боазътъ, за къмъ прежнитъ позиции, като минали презъ „Дълъкъ". При “Цвътковица" ги стигналъ Янко Стояновъ и имъ казалъ, че подиръ тяхъ идатъ много турци. Тогава възстанниците се разделили, като заели позиции по Черни-връхъ и низко въ боазътъ. Заповядано било на аванпостовете да гръмнатъ, щомъ забележатъ, че идатъ турци, та да знаятъ възстанниците отъ коя страна ще се яватъ турците. Башибозуците се явили отъ къмъ м. Дялъкъ, но щомъ имъ гръмнали и те се върнали.
По екиндия Цанко съ по-голяма часть отъ четата и потеглилъ за Ново-село. Къмъ захождане на слънцето те пристигнали; когато влезли в село, Радионъ Йосифовъ ги преброил, те били всичко 82 човека. Габровските възстаници нощували нея нощъ изъ къщите, въ село, а Цанко нощувалъ у свещ. Ради попъ Миховъ (по-вярно у баша му попъ Михо попъ Радевъ). Духътъ на възстаниците бил бодъръ, същата вечеръ играли хоро в средъ село, на “пазаря”. Другата частъ от габровските възстаници, около 40 човека, заедно с Никола Каваловъ и Тотя Ивановъ се прибрали да нощуватъ в Кръвеникъ, а в Граднишкия боазъ, при Дългодрейската махала, билъ поставенъ за презъ нощта само постъ отъ четира четника. И тъй, на пети и в трите възставнически пункта владеело затишие. Дюстабановъ спокойно, необезпокояванъ пристигналъ въ Ново-село.
6 май, четвъртъкъ. На Граднишкия боазъ башибозуцитъ се явили по пладне и сражението траяло до вечерта. Още при първото изгърмяване на башибозуцитъ, останалите тукъ габровски възстанници се изгубили изъ гората единъ по единъ и не се вече върнали — избягали; а една часть отъ 15—20 човека, подъ водителството на зеленодръвския учитель Никола, потеглила вкупомъ къмъ Габрово. Същия день башибозуцитъ изгорили пакъ няколко къщи отъ Дългодрейската махала и убили Якимъ Тодоровъ и Пея Илиевъ, Столчани, а Марина Дочевъ, кръвеничанинъ, уловили живъ и съсекли.
На Дебневския боазъ нямало сражение. Възстанницитъ стоели на позициите си, а башибозуците се показвали на групи, събирали се на по-големи и пакъ се пръскали, безъ да смеятъ да нападнатъ. А габровските правили на Радевски рътъ таби, окопи, и дървени палатки за пазене отъ дъждъ на разни припаси, а така също и на възстанниците. Него день било дадено разпореждане, селяните отъ махалите и колибите да си докаратъ добитъка и имота въ центъра на селото, та да могатъ по-лесно да се защищаватъ. Въ същото време тая мярка е предизвикала и едно увеличение числото на възстанниците. И тъй, на 6 май, на Дебневския боазъ спокойно, на Граднишкия се водятъ сражения съ слабъ напънъ. Ударътъ е насоченъ срещу Батошево. Турцитъ са победители. Една врата е отворена вече за планинската пазва, която крие възстаналите колиби, махали (малки селца) и важните бунтовни огнища Ново-село и Кръвеникъ.
7 май, петъкъ. Бойните действия се развиватъ обратно: въ Граднишкия боазъ не е имало никакво сблъскване, а въ Дебневския напротивъ — сражението е траяло цялъ день. Въ това сражение са взели участие и габровските възстанници, които се размесили изъ новоселските. Съ съжаление трябва да се потвърди факта, че числото на габровските възстанници въ него день било значително намаляло, защото много отъ тяхъ избягвали отъ полесражението, щомъ се падналъ удобенъ случай. Затова Цанко Дюстановъ оставйлъ въ село Ивана Йовинъ да връща обратно ония от възстанниците, които би искали да избягатъ, а така също да се разпорежда и за храната. Сражението започнало най-напредъ на Каменно бърдо. Пръвъ гръмналъ дядо Петко Бесата отъ Новата махала. Следъ като траяло сражението тукъ доста, башибозуците се спуснали на помощь на своите, низко въ боазътъ, на пътя, дето се водело още по-жестоко сражение. Същото направили и възстанниците. Тукъ, при така сгъстени редове, сражението траяло до залязване на слънцето. Въ това сражение са взели участие отъ габровските възстанници не повече отъ 50 човека, така че общото число на възстанниците при този боазъ не е надминавало 350 човека. Щабътъ на възстанниците е билъ съставенъ отъ Цанко Дюстабановъ, Аврамъ Драгановъ и Йонко Карагьозовъ. Въ това сражение се отличили, като добри стрелци: Христо Постомпирчето и Хр. Партинъковъ, габровци, Велчо Ночовъ, Аврамъ Драгановъ, Пенко Велчовъ, Матю Хр. Радилъ, Нанко Велчовъ и Стоянъ Горненътъ, новоселци. Пушката на Велчо Ночевъ внушавала страхъ на башибозуците, та затова опознали гласа й и знаели, кога той гръмнува. Понеже възстанниците имали много добри прикрития, то не дали нито една жертва. Ранени били само Пенко Велчовъ и Ст. Ив. Радевски; а башибозуците колко убити имали въ това сражение — не се знае. На 7 май Маринъ Сяровъ два пъти билъ пращанъ при игумена на Тр. манастиръ. Единиятъ пъть съ поръчка да възстанатъ и те, а вторият път с поръчка а втория пътъ съ поръчка да изтровят турците, които били заобиколили манастиря и ходили да взематъ храна отъ тамъ. В този денъ на Дебневския боазъ пристигнали от Кръвеникъ неразбягалите се възстанници отъ четата на Тотя Ивановъ и разбитата в с. Батошево чета на Теорги Бочаровъ, с тяхъ били Гавраилъ Кръстниковъ и Никофоръ Симеоновъ. И тъй, на 7 май, защитата на Граднишкия боазъ, макаръ, че не е имало тамъ сражение, била предоставена само на Кръвенчани. Всички габровци, оставени в Батошево и Кръвеник се присъединили къмъ четата на Дюстабановъ в Ново-село, или поели пътя за Габрово. Новоселци, тоже, напуснали.
9 май, неделя. Сутриньта била отслужена, освенъ обикновената литургия въ селската черква, но и въ девическия мънастиръ. Свещеникъ Петъръ Горненски призовалъ Божията защита надъ възстанниците, що пазели боазите. Но при Граднишкия боазъ те били значително намалени, понеже голема часть отъ новоселските възстанници се преместили на Дебневския боазъ, отъ габровците едни си отишли още на 6-й, а други се прибрали въ Ново-село, а също и много отъ кръвеничаните били поизгубили куража, като виждали, че не са дошли отъ къмъ Дунава никакви комити, затова и много отъ тяхъ отишли вече по къщите си. Ето защо него день излезли на „Леви връхъ" около 50 човека. Дедо Филю отъ „Малката лучина" гледалъ съ далекогледъ и забелезалъ, че отъ къмъ Градница се задали много турци: те били башибозуци и черкези. Те вървели изъ боазътъ съ въодушевление, а предъ тях свирели зурли и биели тъпани и всички силно крещели. Най-напредъ вървелъ некой турчинъ богато облеченъ съ разкошенъ кожухъ, украсенъ отпредъ съ лисичи кожи. Когато черкезите наближили позициите, възстанниците гръмнали въ залпъ въ гъстовървящата маса отъ башибозуци и черкези и въ същия мигъ паднали убити много правоверни, а заедно съ техъ и техния предводителъ съ разкошния кожухъ. Въ отговоръ на това башибозуците и черкезите дали толкова изстрела по направление къмъ възстанниците, щото гората била почти скърнена, окършена, а пътя билъ задименъ отъ барутенъ пушекъ. Турската паплачь, конни черкези и башибозукъ, били предвождани отъ прочутия плевенски каймакаминъ Дели Неджибъ. Малочислените възстанници вместо да бегатъ по направление къмъ селото, заловили другъ пъть и така избегнали отъ застигане и явна смърть. А турците съ силни врясъци и гърмежи, които заглушавали въздуха, се спуснали напредъ въ посока къмъ селото и почнали да биятъ и секатъ, палятъ и грабятъ, когото видятъ и щото видятъ. На помощь имъ дошли и идящите откъмъ Батошево башибозуци, жадни за плячка. Това било после пладне. Кръвенишкия пунктъ билъ сломенъ, ограбенъ и опожаренъ. На Дебневския боазъ до екиндия и възстанниците и башибозуците стоели по местата си на почетна дистанция, безъ да има некакви нападения и престрелки отъ която и да било страна. Къмъ екиндия се появили около селото башибозуците и черкезите; едни дошли изъ Граднишкия боазъ, следъ като разбили тамошните възстанници, други превалили направо презъ Черни връхъ, значи те не са минавали никакъ къмъ Кръвеникъ и не са имали никакво сблъскване съ възстанниците при Граднишкия боазъ. Други едни отъ дошлите изъ боаза минали високо презъ махалите на Черни-връхъ и се спрели на „Чуклата", висока поляна на северната страна на селото. Селото било заобиколено съ многочисленъ башибозукъ и черкези: отъ изтокъ и северъ съ идещата сгань отъ къмъ Кръвеникъ и Батошево, а отъ западъ — съ отдавна ожидащата раскошенъ пиръ турска сбирщина, идеща отъ троянските и ловчански турски села. На югъ само, къмъ блажената Стара-планина се откривалъ свободенъ пъть за спасение, но още на другия день и този пъть се оказалъ затворенъ отъ посрещналия ги тракийски башибозукъ. Когато височините и поляните на северната и източната страна на селото били вече обсеяни съ чалми, фесове и байряци, тогава отъ „Чуклата" дето имало повече отъ 30 байряка, почнали да повалятъ байряците къмъ селото. Съ това искали да кажатъ на възбунтувалата се рая, че тя требва да се подчини и помири. Но никой не смеял да се влезе вътре въ селото. На източната страна на селото, идещата откъмъ Кръвеникъ орда била спряна отъ неможалия да избяга ковачъ — Колю Т. Матеевъ, който умело си послужилъ съ хубавото турско оръжие.
Въ северната страна на селото турската сгань била задържана отъ хубавото укрепление — манастиря, силния револверъ и юнашкото сърдце на попъ Теорги Христовъ Дабевъ (отъ махала „Дългодрехите", Столенско, жененъ за сестрата на Н. Дабевъ въ Севлиево), заклинательтъ на севлиевските членове отъ Револ. комитетъ, агитаторъ и възстанникъ, който се намиралъ по това време съ жена си и децата си в Новоселския девически манастиръ и гърмялъ с револвера презъ прозореца на манастиря къмъ черкезите и башибозуците, що били по “Чуклата”. Следъ като дълго време турците не могли да се приближатъ до манастиря, те се спуснали къмъ него, заобиколили го и почнали да го обстрелват. Престрелката траяла, докато свещеникътъ поддържалъ защитата, докато билъ застрелянъ; черкезите разбили вратите, влезли в манастира и убили монахините: Сусана, София, Елисавета, Фросениа, Калестина, Христина, Катерина и пакъ Сусана, които били влезли въ манастиря, за да намерятъ тамъ защита — тукъ те били изгорени. Били ранени: Варвара, Евтимия и Фифрония. Някои, които не могли да избегатъ, били отвлечени, а по-сетне освободени. Другите монахини се изпокрили и избегали отъ манастирската ограда. Тукъ били убити още: Йосю п. Радевъ, Акимъ п. Радевъ и Вълито отъ Млечево, който билъ пратенъ отъ М. Гълъбътъ, да научи новините отъ Ново-село. Манастирътъ билъ ограбенъ и запаленъ, следъ което усмирителите на възбунтувалата се рая се спуснали изъ селото съ по-голема кръвожадность да продължаватъ същото — да грабятъ, палятъ и убиватъ.
Въ това време възстанниците на Дебневския боазъ нищо неподозирали. Те имали предъ очи само онази паплачь отъ башибозуци, които били предвождани отъ Тенджаа и Хасанъ ага. Смъртна опасность заплашвала възстанниците да бъдатъ притиснати въ теснините на Зларека и изклани до кракъ отъ стоещите предъ техъ башибозуци отъ троянски и ловчански турски села, отъ една страна, и идещите и навлезли вече въ селото башибозуци и черкези, предвождани отъ Дели Неджибъ и севлиевския кръволокъ Сабдулахъ ефенди. Отъ тази опасность ги спасилъ Цанко Дюстабановъ, който въ това време билъ въ квартирата си (у свещ. Ради п. Миховъ, близо до манастира). Като виделъ всичко това, той се спусналъ навънъ изъ селото и тичешкомъ отишелъ при възстанниците на Дебневския боазъ, засвирилъ съ тръбата (която му била направена въ Ново-село, когато пристигналъ съ четата си, отъ Вълко Хр. Карамановъ, коюмджия) и събралъ възстанниците. Въ това време всички габровски възстанници възлизали на скромното число 25 души. Това са били истинските възстанници, които не милеели за домъ и огнище, а само за поробеното отечество. Когато Цанко билъ заобиколенъ отъ възстанниците, той имъ Казалъ: „Черкези и башибозуци отъ къмъ Севлиево напълниха вече селото, клиците пламнаха. Сега ще видимъ дали и ние сме хайдути, като Хаджи Димитра й Ст. Караджата!" Въ това време възстанници и невъзстанници, мъже и жени, деца и баби и всичко живо, що милее за живота си потърсило спасение отъ озверената и фанатизирана паплачъ — башибозуци и черкези въ гостоприемната Стара-планина. Много отъ новоселските бунтовници се отправили за селото да видятъ къщите си, да прибератъ домашните си: жена деца, майка, баща, братъ и сестра. Много отъ тяхъ били избити отъ вилнеющите изъ селото черкези безъ да видятъ близките си. Димитъръ Ив. Кантарджийски пристигналъ до къщата си, дето билъ съсечен, а запалената къща обгорила трупа на своя притежатель Стою Нейчевъ, бягайки отъ Дебневския боазъ, билъ пресрещнатъ отъ башибозуци и убитъ на Свинова поляна безъ да види домъ, жена и деца.
Избягването на населението къмъ балкана възъ Маринска е станало подъ защитата на възстанниците, които заели задните редове и давали съ пушките си отговоръ на ония башибозуци, които проливането кръвь повече привличало и опиянявало, отколкото грабежа изъ напустнатите къщи. Черкезите и башибозуците, идещи отъ къмъ Севлиево се впуснали да ограбватъ селото. Това дало възможность на голямата часть отъ раята да се добере до спасителната крепост— Балкана. Когато някой отъ бягащите казалъ на Нанко Пачника: „Сега на къде? Азъ нали ви казахъ, че така ще направите", той просто му отговорилъ: „Въ черковния дворъ" (гробищата) и продължавалъ да стреля назадъ къмъ башибозуците. Заслужава да се отбележи юнашката постъпка на Стояна Ив. Драгановска, възрастна мома, братова щерка на Аврамъ Драгановъ, която съ пушка въ ръце постоянно гърмяла назадъ къмъ преследващите ги турци и по този начинъ дала възможность на голема група бегълци да се добератъ до спасителната Стара-планина. При това бегане възъ Маринска билъ убитъ Теорги Събтевъ Попски отъ застигналите го конни черкези. Тои билъ много силенъ човекъ и буенъ комита. Загиналъ славно съ униформата си и съ оръжието си, борейки се самъ срещу големата черкезска сгань. Съ него бягали и Димитъръ Вълковски и Никола Павловъ. Те се спуснали изъ високия сипеенъ бряг на реката и се укрили. Първия се скрил в единъ виръ, докато отминали черкезите, а втория преминал на отсрещния брягъ. Той бил гоненъ и гърменъ много пъти. Вечерта намерилъ семейството си високо въ балкана при стружните, но той билъ толкова изплашенъ, че три дена не можелъ да говори. Страхът го онемелъ. Когато башибозуците отъ Дебневския боазъ навлезли въ махала Лъгътъ, заловили майката на Маринъ Сяровъ. Питали я и съ добро и съ зло да каже къде е комитата. Но майчиното сърдце не можало да каже друго, освенъ — незнамъ. И вместо върху комитата, те излели злобата си върху грохналата бабичка, като я заклали откъмъ врата, — гръклата продължавала да диша. Следъ потушаване на бунта близките й я намерили следъ неколко дена червясала, разкапана. Мъченически умрела майката на възстанническия куриеръ. Възстанниците при Дебневския боазъ презъ този денъ имали само едно твърде слабо сражение и то само тия възстанници, които били наредени по Черни-връхъ, за да изпълняватъ ролята на телеграфна жица. Тяхната длъжность била да съобщаватъ чрезъ предаване отъ единъ на други това, което става на единия боазъ за знание на възстанниците при другия.
На 9-й били убити тия, които не могли да избегатъ отъ старость, болесть или други некакви причини. При „Божеците" били убити възстанниците Петъръ Димитровъ, Колю Ц. Чоповъ и други. При канцеларията билъ убитъ Илчо Свинарьтъ,. а при „лъките" стария свещеникъ Никола П. Барбуловъ. Той умрелъ мъченически, като му скубали брадата косъмъ по косъмъ. Не по-малко мъченически умрела и Стефаница Пицова, която била изнасилвана вечерьта при канцеларията до такава степень на оскотяване отъ страна на „правоверните", докато предала Богу духъ. Сабдула ефенди пъкъ си изпитвалъ пушката отъ 10 крачки върху единъ беззащитенъ старецъ на име Петъръ Табакътъ.
Черквата била осквернена: иконите изпосечени, въ олтаря подъ престола вързали една кучка, дето се и окучила, а вътре въ черквата на пода били разхвърлени шкембета отъ добитъкъ, който клали вътре; вързвали вътре и коне.
10. май, понеделникъ. Възстанническата чета отъ новоселци, командувана отъ Карагьозовъ се пръснала още на 9-ий вечерта. На групи и по единично заскитали изъ балкана да дирятъ скитащите се въ неизвестность жени и деца, напуснали въ смъртенъ страхъ родните огнища. Карагьозовъ на конь успелъ да избяга до габровските колиби „Кая-башъ", където се прибралъ у свои познати. Но презъ нощьта, на 10 май, билъ заловен от няколко селяни, както билъ съ оръжието и съ комитетската си униформа и откаранъ въ Севлиево дето после бъ обесенъ заедно съ Ст. Пешевъ.
Още презъ нощта, срещу 10-ий, както кръвеничани, тъй също новоселчани се разпръснали изъ балкана, кой на къде види: изъ доловете, изъ пещерите - навредъ плъзнали мъже, жени, старци, баби и деца, които скитали на групи, като орлякъ дребни птици, изпоплашени отъ кръвожадния си неприятель. Башибозуците и черкезите волно се впуснали изъ напуснатите възстаннически села и колиби и почнали да грабятъ, палятъ и убиватъ, де що видятъ. До каква степень са били озверени башибозуците и черкезите и до колко милостта и състраданието е било чуждо за техните сърдца се вижда много ясно отъ тая случка: Тена Русева Станева и Мария Пенкова Стоянова, които били трудни и вследствие на това не могли да избегатъ, били разпрани живи, за да извадятъ отъ техъ рожбите имъ и видятъ кой е спечелилъ баса, т. е. кой е позналъ съ какво е трудна жената — дали съ момче, или момиче. И това зверско басиране са правили въ присъствие на нещастните жертви, предметъ на черкезки и башибозушки геникологически любопитства.
Същата участь последвала и Велика Неделкова отъ Черни-връхъ. Тя се скрила въ една нива съ ръжь на местностьта „Байчовото". Тя не могла да бега къмъ балкана, понеже била трудна, съ нея било и тригодишното и момиченце — Недка. Тя била намерена съсечена и разпрана съ извадена отъ утробата рожба. Малкото момиченце намерили живо, но отъ преживения ужасъ, отъ големата уплаха, подиръ седмица и то умрело.
Когато ценностите изъ селата били ограбени, останалите болни и недъгави избити, къщите запалени, тогава башибозуците и черкезите се втурнали да преследватъ нещастните жертви, които търсели спасение в балкана. На местността “Кривините”, при Мара-гидия, се били събрали около 40 възстаника, между които имало 10-15 кръвенчанина, а останалите новоселци. Габровци тукъ не е имало. Тая четица имала едно ожесточено сблъскване съ башибозуци, дошли от тракийските близки села. Въ това сражение билъ убит Дончо Фесчиятъ и насеченъ на късове.
Споменатите кръвеничани били водени от Хр. Филевъ. За да могатъ да залавятъ изпокрилите се, башибозуците и черкезите прибегвали до разни хитрости: те улавяли някой българинъ и го заставяли насила да вика, че има миръ и всички да излязятъ. Излъганите по тоя начинъ на часа бивали ограбвани и застрелвани. Така на „Кръща" били измамени съ помощьта на Иля М. Шайтанътъ 15—16 фамилии. Те били заобиколени веднага отъ черкези. Жените и децата били отделени насила отъ мжжете и запрени въ една мандраджийска колиба. Отъ тамъ те гледали печалния край на своите мъже и бащи. Черкезите отстъпили въ страни и съ залпова стрелба избили беззащитните мъже. Убитъ билъ Йонко П. Табакътъ, чийто синъ Петъръ, 5—6 годишно момче, виделъ какъ били избити всички мъже и следъ туй свободно, безъ страхъ ограбени.
11. май, вторникъ. На местностьта „Бунарьтъ" подъ Мара-гидия се събрали повече отъ 100 възстаника, новоселци и неколцина кръвеничани. Възстанниците заемали много добри позиции, така щото многократните налитания на черкезите да ги изместятъ отъ позициите имъ били безуспешни. По пладне къмъ сражаващите се възстаници се присъединили и габровските, които били останали само 19 човека. (Тъй твърдеше Цано Хр. Карамановъ, споредъ други те били 30 души). Куражътъ на възстаниците порасълъ още повече, а жертвите що давалъ неприятеля, увеличили още повече своето число. До екиндия щастието било постоянно на страната на възстанниците, но когато дошли отъ задната имъ страна тракийски башибозуци, и възстаниците се намерили между два огъня — тогава щастието имъ изменило. Следъ една кратка, но ожесточена схватка, възстанниците били окончателно разбити. Дюстабановъ билъ раненъ въ десната ръка, надъ китката, а Постомпирчето билъ съсеченъ на парчета, следъ геройска защита.
Следъ това последно и решително кърваво сражение, куражътъ и сцеплението между възстаниците изчезнали. Случайно събралата се чета се пръснала завинаги. Заскитали по планината малки групи съ различни надежди и съ една единствена цель, какъ всеки да запази главата си. Габровци се отправили на изтокъ, къмъ Габровския балканъ, кръвеничени и новоселчани се спотайвали по балкана изъ затулни дерета, шумарлаци и пещери, а големи новоселски маси отъ мъже, жени и деца се отправили по Росалииската пътека къмъ Калофер, а други по р. Тъжа къмъ Пожаръ-дере за Големото село. Те били посрещнати отъ тракийски башибозуци и обрани и избити. На разни места по течението на Тъжа били убити новоселските възстаници: Стою М. Пелтекъ Цаню Петровъ, Кънчо Петровъ, Петъръ Дренковски и Иванъ Габровчето.
Една група остречени мъже, жени и деца съ коне, натоварени съ черги и дрехи пътували покрай р. Тъжа, като мислели да дирятъ спасение въ Големото-село. Съ тази група бягали и 3—4 монахини. Групата била посрещната и заобиколена отъ турци, големоселци. Конете съ дрехите били отнети. По-здравите дрехи и обувки (царвули и навуща) предъ страха отъ ножа и пушката били дадени на голтаците турци. Всички били претършувани за пари и обрани. Отъ тази група били избити Петъръ Д. Сомлевъ, Петъръ Боевски, Анастасъ Събч. Сомлевъ, Георги Събевъ Течевски и синъ му Съби. Които били по-млади и бягали и се укрили. Матю Матювичинъ, който още носелъ своята ръждилка пушка се покатерилъ на единъ букъ и останалъ живъ.
На единъ бабаитинъ му се поискало да заведе хубавата монахиня Варвара въ своя бурдей, но тя тъй силно пищяла и се държала у другите жени и храстите, че обезкуражила бабаитина и той я оставилъ. Измежду жените се криелъ и Димитъръ Петровъ, момчарлакъ, облеченъ въ сукманъ и забраденъ съ кърпа. Но единъ турчинъ забелязалъ стриганите коси на момчето и го издърпалъ да го коли. Писъкътъ на майката, молбите на жените и трупътъ на убития му баща — спасили момчето.
Посечени били Колю Тертевъ Течевски и братята му Стоянъ и Василъ. Те лежали между труповете на избититъ мъже и се престрували на мъртви до като преминала връхлетялата ги буря. Баба Анастасица, макар и мъжътъ и убитъ и съсеченъ, предъ писъка на гладните деца добила куражъ и почнала да моли: “Агащо, дай малко хляб за малките!”. И случило се, се че у този турчинъ имало човешко сърдце, и той казал: “Ела, бабо, ела!”. И подал половината от хляба си. Тукъ били убити Колчо Влайковъ, Досю Димовъ и Никола Фтичето, всичките от Габрово. В това сражение взели участие всички добре въоръжени новоселчани Тукъ били водачите: учителя Дабевъ, свещеникъ Радионъ, Колю Пачника, Аврамъ Драгановъ, Петко Гръстата и много други, а задъ тяхъ многото народъ, невъоръжени мъже, жени и деца, които изпъплали отъ двете страни на Мара-гидия и търсели спасение по височините, по билото, като бягали съ своите съкровища. Остреченинътъ Димитъръ Ив. Кантарски, добъръ стрелецъ, се прицелилъ върху единъ дебнящъ черкезинъ и въ същия мигъ той се търколилъ на земята и спрялъ до едно дърво. Не го чакалъ да мре, тичешкомъ отишълъ при него, взелъ му пушката и сабята, обралъ го и пакъ се върналъ на позицията си. Черновръхците — Драгню Теневски и Петъръ Минковъ Теневски, свалили закаченъ на дърво застрелянъ черкезинъ и го обрали. А дедо Тенчо, който също се сражавалъ съ черкезите, като видялъ какъ възстаниците били разбити при схватката на ножъ, се изплашилъ толкова, че ръцете му треперили и не можалъ да си свие цигара, макаръ че избегалъ и се потулилъ при една група невъоръжени хора. Ръцете му треперили, а той все стискалъ своята пушка. Тогава свещеникъ Михо му казалъ: «Хвърли тази пущина, тя се свърши вече!". Въ това сражение черкезите застреляли остреченина Мирчо Вълковъ Кукенски, а следъ туй съ ножъ му разполовили главата. Жена му също била посечена презъ ръката. Въ помощь на сражаващите се юнаци се притекли и млади, безстрашливи жени, които търкаляли камъни по нанадолнището, възъ което пъплели черкезите.
Труповете на своите избити черкезите изгорили въ Сомлевската плевня, като я запалили. По русалската пътека, водяща за Калоферъ, застигнати отъ конни черкези, били избити възстаниците: Цонко Ивановъ, кметъ на Ново-село, Колю Попски Кундурата и Костадинъ Тумбалътъ. Наверно, некои отъ башибозука са познавали Цонко Ивановъ, като кметъ на селото, или пъкъ съ се подозрели отъ намерените у него книжа, тефтери, та това е възпламенило техния фанатизъмъ, който не могълъ да бъде задоволенъ само съ неговото убиване. Те подострили единъ колъ отъ двете страни, едното острие забили въ трупа му, а на противното — забучили тефтерите му.
Черкезитъ припкали съ конетъ все напредъ, те застигали изпоплашените жени и деца и ги заминавали, като питали, де са чорбаджиите. Отдалечъ те ранили въ ръката Василя Църовъ.
При Дълбоката ръка черкези застигнали една група мъже жени и деца, които се потайвали тамъ. Страхътъ отъ преживяните ужаси билъ сковалъ волята за съпротива и инстинкта за самосъхранение. Черкезите отдалечъ заповядали на жените и децата да се отделятъ отъ мъжетъ на страна. Следъ това почнали да стрелятъ върху мъжете, които стояли на местата си като обезумели, безъ жестъ за съпротива или бягане. Стреляни — недостреляни черкезите налетели върху тяхъ съ ножовете си, изпосекли тия, които проявявали признаци на животъ и ги обрали. Това било главната цель на тъхното препускане. Тукъ били убити: Цонко Димитровъ Сомлевъ, виденъ и богатъ човекъ, Христо Й. Семерджиевъ, буенъ комита и синъ на богаташъ, Станчо Пенинъ, Хр. Кол. Табакъ, Колю Кол. Табакъ, Венко Кол. Табакъ, Илия Минк. Иочовски и Ив. Тертевъ Витановъ.
За да откриятъ скрититъ изъ планината бъгълци, черкезитъ наподобявали кучешки лай, за да ги помислятъ за овчари, или пъкъ извиквали разни имена: „Кольо, Иване, Стояне, излъзте бе миръ има!". Много семейства се криели по Стойчовъ ломъ. Когато били открити и нападнати отъ черкези, мъжете се разбягали. Само Пенко Хр. Попски не мръдналъ отъ мъстото си. Той сложилъ предъ себе си малка иконичка на Св. Богородица, коленичилъ и зачелъ молитви отъ своето ”Светче”. Доброволно пренесълъ себе си въ жертва. Заради тази гяурска смелостъ, той билъ пушкосанъ и после насеченъ на мястото си.
Йонко Найденовъ Шейретъ и група жени и деца били, че има миръ, но когато излезли на открито, черкезите започнали по тяхъ стрелба. Това било къмъ Студения улей. Йонко се впусналъ на бягъ въ ръце съ малкото си дете. Куршумите го достигнали. Раненъ на деветъ места, той паднал. След като го претършували, хвърлили го въ единъ виръ, а подиръ него и живото неранено детенце, което той тъй отчаено мъчилъ да спаси.
Бягащите били застигани и обирани първомъ отъ черкезите, а следъ това и отъ башибозуците. Черкезите дирели злато, а башибозука се задоволявалъ и съ по-здрави потури, царвули и навуща. Калоферци, за да пуснатъ въ града тия мъже по ризи, предварително имъ събрали и раздали разни износени парцали и гащи. За Тотя Мичовъ Шейретски не стигнали гащи. Той обулъ риза за гащи, като си мушналъ краката въ ръкавитъ, а политъ на ризата опасълъ съ връвъ.
При бягането къмъ Калоферъ много деца се откъснали отъ родителите си и пътували съ тълпите науслуки, съ течението на живия потокъ отъ хора. Така синътъ на убития въ Дълбоката ръка виденъ и богатъ новоселецъ, Цонко Димитровъ Сомлевъ, 12—13 годишенъ момчарлакъ воделъ по-малкото си братче Йосифа и пътувалъ съ множеството, което го застигало и отминавало. Най-после той билъ срещнатъ отъ башибозуци и плененъ. Малкиятъ Йосифъ на другия день билъ заведенъ въ Калоферъ отъ Маринъ Коевъ, който го намерилъ самъ, изоставенъ на балкана. Малкиятъ пленикъ Димитъръ Ц. Сомлевъ, заскиталъ по планината съ пленилата го башибозушка група. Той видялъ труповете на избитите въ Дълбоката река, видялъ и позналъ трупа на баща си; видялъ какъ турците ранили Никифора П. Йончовъ, какъ обрали огърлиците, обиците и други скъпоценности отъ жена му и дъщеря му. Видялъ, какъ насила взели коня на Танка Пеновъ. Нему възложили да води коня. На коня трупали всички ограбени вещи, които бандитската група донасяла отъ разни посоки. Той видялъ убитите по р. Тъжа, защото башибозушката група била отъ Голямото село.
На 12 май групата сигнала на поляната Равна. Тукъ делили плячката. Всяко нещо било показвано и за него се наддавало. Пленникътъ, който знаелъ да пише и говори турски, (ученикъ билъ при Никола Дабевъ) записвалъ кому какво се дава. За награда на писаря и на другаря му, тоже пленникъ, дали разни дрехи. Двамата пленника — Димитра и Гергя Хр. Теневски отвели въ къщата на кмета, Али-ага. Той билъ богатъ и благороденъ човъкъ; а жена му — благородна, любезна и добросърдечна жена.
Митко, като малолътенъ билъ приетъ въ къщи, а Георги — 17 годишенъ, живеелъ при слугите, въ други сгради. У помощникъ-кмета — Шабанътъ, имало задържани 6—7 деца, които отпосле повърнали пакъ въ село. Какви са били подтиците на тия на гледъ благородни турци - да ли да повърнатъ пленените деца на родитете имъ доброволно, или срещу голямъ откупъ; или са искали да ги потурчатъ и задържатъ като безплатни слуги и ратаи е неизвестно, но по-скоро ми се вярва последното.
Когато населението избягало въ балкана и дядо Колю Лъгътъ съ момчетата Стойчо Стойчовъ и Стойчо Хоистовъ избягали съ добитъка си на Долни поляници. Ръмелъ ситенъ дъждъ, който скоро се превърналъ на снягъ. Наклали си огънь. Момчетата се отдалечили въ гората следъ малко чули гърмежъ. Следъ време отишли при огъня. Намерили стареца мъртъвъ, застрелянъ въ гърба и падналъ въ огъня, а добитъка откаранъ — плячка за победителите. Момчетата изплашени, плачешкомъ се отправятъ за дома си. Те били обути съ здрави царвули и нови навуща. При влизане въ махлата, при „Черковището" ги срещнали двама голи и боси цигани. Те станали герои, нападнали момчетата, земали имъ царвулитъ и навущата, обули се и си заминали, а гяурчетата останали боси на снега.
Заслужава да се отбележи, че башибозука много ревностно е обиколилъ всички балкански пасища, за да плячкосва добитъкъ. На „Чичова могила" билъ съсеченъ Колю Кисьовъ, за да му отнематъ биволите. На Брусътъ били съсечени пастирите Инко Йотовъ Мусевъ и Стою Шкембовъ. Труповете имъ били намерени подиръ месецъ.
При издирване на важните комити, турците усилено дирили Филя Чорбаджи. Колю Чоповъ билъ съ плешлива глава и по този си белегъ приличалъ на Филя войвода. Когато прости башибозуци заловили дяда Коля, подкарали го натоваренъ съ крадена плячка и го измъчвали до Тотина поляна, дето той падналъ отъ умора и бой. Отсекли му главата и му я зели за трофей, като глава на Филя, а тялото му разпнали върху земята, като го приковали съ подострени коли.
В Черни връхъ на местността “байновото” били съсечени Йонко Начов, Христо Коевъ и Христо Мулинъ. На “Лещов ръжъ” били съсечени Стоянъ Свиревъ, Пенко Коевъ Коевски и Начо Йонков. На “Червеното” намерили съсеченъ Вълю Вълевски, старец на 80 години. А на “урвата’ билъ съсеченъ столетника Вълчо Георгиевъ, който отъ старость не виждалъ. Турците го секли веднажъ и оставили живъ и като се върнали втори пътъ го секли и доумъртвили. Свидетелка на мъките му била неговата бабичка, която се криела наблизу въ гората. Убити на „Свирченовия трапъ": Христо Тайнекъ, Йонко Пенчевъ и Пейно Варчевъ, а на „Радина ливада" билъ убитъ Иванъ Талиматътъ — обущарь.
Заслужава да се знае, какъ са заловени попъ Радионъ и учителътъ Дабевъ. Знае се, че следъ разбиване на четата, те потеглили къмъ Калоферъ, но не съ бягащата тълпа. Това изплашено множество, което до преди разбиването на четата гледало на тяхъ като на защитници и спасители, сега гледа на тяхъ като на причина на техните мъки, причина за изгаряне и опустошаване на техните къщи и имоти. Те се отделятъ отъ множеството и вървятъ по свой пъть.
На 11 май, презъ нощта въ Осенака на попъ Радиона се намерила първата рожба, момиченце Пеша, което той никога не виделъ. При какви обстоятелства са били заловени, никой не знае. Знае се положително, че те били заловени съ оръжието си — пушка и сабя и съ униформата си. Вързани и подъ силна охрана те били закарани въ Калоферъ, а отъ тамъ въ Пловдивъ. Съ техъ били закарани попъ Петъръ Горненски, попъ Варчо Цачовъ и Василъ Тертевъ. Къмъ 25 юний тази мъченишка петорка била отправена презъ Шипченския проходъ за Габрово и Търново, за да бъде съдена отъ чрезвичайната комисия.
Заслужава да се отбележи пътуването на младия пленникъ Димитъръ Ц. Сомлевъ, пръвъ ученикъ Дабевъ, но съ мжченическата петорка отъ Казанлъкъ до Габрово. По молба на майката и по разпоредба на чуждите консули плененитъ деца тръбвало да се повърнатъ на родителите имъ. Младите пленници Димитъръ и Георги били откарани въ Казанлъкъ. Георгя държали като затворникъ, а младото и красиво момче, което знаело да говори и пише на турски, държали свободно. Каймакаминътъ често викалъ при себе си момчето да разговаря съ него Той му говорилъ, че няма защо да си ходи на село защото е изгорено и че той ще го направи писарь при себе си. Пратилъ го да учи въ някакъвъ курсъ отъ 10—15 деца, дето често билъ хваленъ отъ учителя си. Същото ставало и въ присъстствието на каймакамина. Въ Казанлъкъ престояли 6—7 дена. Малкиятъ пленникъ билъ свободенъ да ходи изъ града. Една вечерь, зяпайки предъ аптеката, той билъ повиканъ отъ аптекаря. Въ разговоръ аптекаря му казалъ, че каймакаминътъ иска да го потурчи, но той да не се съгласявала да настоява да бъде изпратенъ у дома си. Казалъ му още, че догодина ще дойде Русия, ще освободи България, а каймакамина ще бяга въ Анадола. Отъ този разговоръ пленникътъ разбралъ своето положение и почналъ да настоява; че иска да види майка си и следъ това пакъ ще се върне.
Една вечерь, скитайки изъ улицитъ, той видялъ, че турцитъ се тълпятъ къмъ една улица и викатъ: „комити, комити!". Смъсенъ въ тълпата той се приближилъ да види страшнитъ комити. Видялъ петь души навързани съ халки презъ шиите, скачени съ общъ синджиръ. Ръцетъ имъ били също вързани, ръката на единия скачена съ ръката на другия съ халка (белезници). Въ тази мъченишка редица той позналъ попъ Петра, попъ Варча и Василя Георгиевъ в средата, а в краищата й – своя любимъ учителъ – Дабевъ и младия попъ Радионъ. Той издебналъ моментъ да се доближи до тяхъ. Те били измъчени, изтощени, отчаяни. Дабевъ като че щял да заплаче, но изворътъ на сълзите бил отдавна пресъхнал. Той можалъ да каже само: “Митко, хлебецъ!”. Колко време не са видели кора хлябъ! – Богъ знае.
Вечерта ги вкарали въ затвора. Ръцете имъ освободили отъ халките, а синджиря, който свързвалъ халките презъ вратовете имъ, превързали съ още единъ синджиръ високо за гредите. Тъ били тъй вързани, щото могли само да се облегнатъ у стената, но не й да седнатъ. Така тъ прекарали нощта!... Тъй спали!... Привилегированиятъ пленникъ намерилъ хлъбъ и скритомъ презъ една дупка го подалъ на Дабевъ въ ръката. Вечерта каймаканинътъ казалъ на своя любимецъ— пленникъ: „Утре те пращамъ да си идешъ и пакъ ще пратя писмо да дойдешъ тукъ". Сутринта комитската петорка, оплетена въ халки и синджири, охранявана отъ конни и двама пеши стражари и двамата млади пленника тръгнали за Габрово. При излизане отъ града много родолюбци дали на пленника пари да купи хлябъ накомитите. Той поискалъ разрешение отъ старшиятъ, но той не позволилъ, а събраниятъ вързопъ пари мушналъ въ своя джобъ. Пътуването на тези изтощени, прегладнъли мъченици презъ юнскитъ жеги, презъ Шипченския проходъ, въ такова схванато, оковано, невъзможно за движене положение, когато всъка крачка по неравнйя и стръменъ пъть имъ причинявала хиляди болки и изтощавания, било мъчително. Не стига това, не стига дето са мъчени и бити отъ Калоферъ до Пловдивъ, отъ Пловдивъ до Казанлъкъ, по затвори и пътища, отъ заптии и голи цигани, но и тукъ близу до Габрово изкочили двама ловци, правоверни мохамедани, които постоянно блъскали съ пушкитъ си вързаните комити. И те по инерция тичали по нанадолнището, падали и пакъ подъ ударитъ на прикладитъ ставали. Когато били изтощени крайно, изкървавени, измачкани, чакъ тогава на старшиятъ дошло на умъ, че нему са предадени живи хора и че той трябва да закара и предаде въ Габрово комити, а не само единъ пликъ. Тогава той спрялъ мъченията и на една вадичка имъ позволилъ да си пийнатъ вода.
Можете ли си представи, какъ тъй петь грохнали отъ умора, отъ изтощение хора ще се наведатъ да пиятъ вода, когато и шииите и ръцете имъ са свързани съ халки и синджири. Колко болки трябви да се преглътнатъ преди да се глътне капка вода!
Вечерта тъ пристигнали въ Габрово. Случайниятъ имъ спътникъ, отличниятъ ученикъ на Дабевъ, който следъ месецъ време се връщалъ отъ пленничество, билъ свидетель на всичките имъ мъчения. По искане на Дабев той се помъчилъ да съобщи на брата му Георгя за тяхното пристигане, та да дойде за последно виждане и последно сбогомъ, но полицията недопуснала.
Същиятъ младежъ вечерьта билъ свидетель на ужасна сцена. Докаранъ билъ някой четиридесетгодишенъ човекъ, споредъ както той узналъ - Тотю Хаджи Досевъ, четникъ отъ четата на Дюстабановъ. Той се криелъ преоблеченъ около Габрово. Заптиите повалили комитата на пода и почнали да го биятъ съ цепеници отъ огнището. Те биели, където се случи, но най-много презъ кръста и му претрошили гръбначния стълбъ. Изгубилъ всякакво съзнание и усетъ, билъ извлеченъ навънъ по стълбите и захвърленъ въ конюшната.
На сутриньта мъченишката петорка била отправена за Търново, а младите пленници — за Севлиево, а отъ тамъ за останалото безъ стопанинъ бащино огнище. Сега същиятъ пленникъ е достоенъ гражданинъ на столица София, щастливъ баща на инжинеръ Стефанъ Сомлевъ. А двамата крайни членове на мъченишката петорка — младия попъ Радионъ и отличния новоселски учитель Дабевъ на 2 юлий били провесени на бесилката въ гр. Севлиево. Свещеникътъ и учительтъ били омъртвени, но "духътъ" имъ, жадуващъ за правда и свобода, продължава да живее и сега въ младитъ български поколения.
12 май, сряда. Обирите и убийствата по балкана продължавали, също и единичните съпротивления на героите. Въ този день пристигнала редовната войска, аскеръ, подъ началството на Азми-бей, за да въдвори реда и тишината надъ пустите пепелища. Началството на войската изпратило по едно заптие и съ него по един българинъ, съ бяла кърпа въ ръка, да викатъ, че е дошъл вече царски аскеръ, затова всеки да се върне на къщата си, защото няма никой нищо да му направи; а който не се върне на къщата си, а остане въ балкана, ще бъде убитъ от аскерътъ. Тази заповедъ била разгласявана по “Печенак” отъ Стойчо Драгневъ и заптието Даудоулу, по “Седлото” отъ Петъръ Марковъ, а по Долни поляници отъ Петъръ Бурдакъ. Въ същия ден габровци се отправяли къмъ габровския балканъ.
Дюстабановъ се срещнал съ дяда Филя въ Дола на р. Тъжа. Той бил самъ и казалъ, че бега за Сърбия, а Дюстабанов и другарите му, 9-10 души, поели къмъ изтокъ. Все него день на „Дългия средокъ" (Плочата) се събрали до 20 кръвеничани и 9—10 габровци и разговаряли помежду си. Тогава Цанко казалъ, че за другите пакъ има надежда за животъ, но за него, Филя и Тотя х. Досевъ няма никаква надежда, защото ако не ги убиятъ по балкана, то ще ги обесятъ, щомъ ги уловятъ. Следъ това случайно събиране на тая група възстанници, наново всеки уловилъ своя пътъ, за да се скрие отъ грозящата го на всека крачка смърть. Тази групичка на 16 май стигнала до габровските колиби „Тодорчетата", където се пръснала. Дюстабановъ подирилъ прибежище въ к. Бойновци, тукъ билъ заловенъ отъ селския чорбаджия и двама махлебашии и предаденъ на турската власть безъ всякаква съпротива. До същите колиби случайно стигналъ и Христо Филевъ, дето съ Тотю Ивановъ, се върналъ въ Кръвеникъ, но билъ предаденъ. Той билъ осъденъ въ Търново и обесенъ на 2 юлий въ Севлиево. Тотю се крилъ въ горичката надъ „Тодорчетата", дето билъ издебнатъ отъ властта и заобиколенъ. Той стрелялъ срещу тридесетте си обсадители, докато падналъ пронизанъ отъ куршуми. Главата на този юнакъ, била набита на колъ и разнасяна изъ Габрово за показъ и страхъ. Той билъ синъ на заможни родители, на 28 години свършилъ класното училище и се предалъ на търговия.
Не мога да отмина безъ внимание въпроса за участието на Хр. Ив. Ловчалиятъ въ Новоселското възстание, също и въпроса за броя на габровските четници въ последните дни на възстанието. Налага ми се едно обяснение. „Въ брушурата на Ив. Н. Марангозовъ „Новоселското възстание", неизвестно по какви причини, за Хр. Ив. Ловчалията не се дори и споменува", — тъй пише Н. Ганевъ въ „Страници отъ историята на гр. Севлиево", стр. 110. Ганевъ привежда и писаното отъ Ст. Чакъровъ въ сп. „Светлина", год. XIII, кн. ХШ, споредъ когото Ловчалията е войвода на чета отъ 130 момчета отъ троянските и новоселски колиби, която чета на 10 или 11 май имала решително сражение съ група черкези и башибозуци, които победила. Черкезите оставили четата, но гладътъ и студътъ погнали четата и тя се пръснала. Останали само четиредесеть и двама човека. Съ тази четица Ловчалията слязълъ въ Ново-село, за да призове къмъ борба някои отъ пръснатите новоселски съзаклятници, но не успялъ и съ 3—4 по-верни юнака се запътилъ за Троян. За да подкрепи мисълта за участие на Хр. Ивановъ въ борбите по балкана, Ганевъ привежда отъ „История на града Габрово и Габровскигв възстания", стр. 178 следното: „Той, Никола Хелевски — единъ отъ габровските четници — отишелъ за вода, но не се върналъ вече при тяхъ, т. е. при другарите си, защото когато слязълъ при местностьта „Латерите", намерилъ тамъ Хр. Ив. Ловчалиятъ съ една чета новоселци и останалъ при тях". Върно е, че въ моята Брошура нищо не пиша за участие на Ловчалиятъ въ Новоселското възстание, защото отъ многото участници въ възстанието, разпитвани отъ мене, ни единъ не ми е казалъ нещо за неговото участие. Но че съмъ билъ готовъ да отбележа, всичко чуто за него, става явно отъ следния пасажъ (стр. 42, II изд.). „Еднажъ, наскоро преди възстанието, Хр. Ив. Ловчалиятъ (книговезеца), когото турското правителство преследвало усилено, намерилъ прибежище въ Ново-село, където престоялъ шесть денонощия и взелъ участие въ едно комитетско събрание въ училището. Той билъ пратенъ до въ Ново-село отъ Троянския манастиръ. На къде е заминалъ? — не се знае". Това съмъ слушалъ — това твърдя. А и трудно е да твърдя за неговото участие въ възстанието. Въ Ново-село и Кръвеникъ възстанието започва на 1. май, “габровци” пристигатъ на 5. май, 82 човека, и всеки знае за тяхното пристигане, а Ловчалиятъ отъ 1. до 9. май нямалъ време да се яви на помощъ, макар че четата му е от новоселци, може би, и отъ близки троянски колиби. И къде ще се крие тази многочислена чета? Къде ще намери подслонъ, храна?!
На 10. и 11. май възстаническите сили отъ Кръвенкъ, Ново-село и Габрово макаръ пръснати на 9. май, пакъ се събиратъ на два пъти и даватъ отпоръ на черкези и башибозуци. А за многобройната чета отъ 130 души никой нищо не знае. Нито въ селата, нито по балкана, нигде тя не могла да влезе във връзка съ бойците.
На 12. май възстаническите сили са пръснати, по единично и на групи те скитатъ по балкана и дирятъ цяръ за главите си. Въ това време Недялко Хелевски, новоселецъ, байрактаръ на габровската чета, отишълъ за вода — и не се върналъ! При местността „Лагерите" намерилъ тамъ Христо Ив. Ловчалията съ една чета новоселци и останалъ при тях"? Група бегълци, може би, но за въоръжена чета отъ десятки хора и дума да не става. Нека се знае, че на 12. май въ Ново-село е пристигнала редовна войска отъ Севлиево, водена отъ Азми-бей, за въдворяване реда. А що се разправя, че Ловчалиятъ съ малката четица отъ 42 човъка слязълъ въ Ново-село, за да призове, къмъ нова борба... Кого? — Опожареното село, избитите бойци! И какъ? — При наличността на редовна войска! Това човешкия умъ не може да допуща.
Нека се има предвидъ писаното за габровската чета отъ Страшимировъ („История на Априлското възстание", стр. 317.): „На 1. май, стигнали на сборния пунктъ, Габровския мънастиръ, четата брояла вече сто тридесеть и седемь души. Презъ нощта стигнали още осемдесеть и двама отъ Габрово, та станали всичко двесте и дванадесеть души". На другия день, 2. май заранта, на Червени-брягъ се завързала престрелка между някои четници и двама заптии, които придружавали пощата. Жертви отъ престрелката нямало отъ никоя страна. Но, по-голямата часть отъ момцитъ заблагоразсъдили да си се прибератъ у дома. Най-потресяюще подействували силните правителствени пушки: шнайдерите на двамата стражари биели на хиляда стъпки и проглушили ушите ни борците, додето техните кремъклийки пушки прашили пътя далечъ, преди да помиришатъ неприятеля. Останали всичко деветдесеть и четири души подъ знаме"). Отъ 212 души останали само 94 души и то още въ началото, не видели никакви лишения, освенъ пу кота на две пушки. Същата чета се движи къмъ Ново-село, като ту се увеличава, ту намалява. Отъ взелите участие въ Батошево 10—15 души габровци, само 4—5 догонватъ четата въ Ново-село; отъ останалите при Кръвеникъ около 40 души габровци, единъ по единъ се изгубили, а една часть отъ 15—20 души вкупомъ потеглили за Габрово. На 7. май, когато „габровците" взели за пръвъ пъть участие въ боя при Зла-река, числото имъ съвсемъ намаляло въпреки че Иванъ Йовинъ билъ поставенъ да връща бъгълците. Отъ приведеното до тукъ всеки може да си състави понятие какво става съ тази чета подиръ всеки изминатъ день, съпроводенъ съ лишения и опасности, особено презъ 8, 9, 10 и 11 май и дали е възможно да се явятъ на 11 май при Бунарьтъ около седемдесетина души отъ габровската чета и да водятъ сами сражение, а още повече следъ този бой, четата да тръгне по билото на балкана за къмъ Габрово и пакъ да брои седемдесеть и двама души (за които Бр. Гъбенски даватъ списъкъ, стр. 176). Други са изгледите за новоселските борци, те нема къде да бягатъ; те требва да пазятъ позициите си, защото отъ тамъ пазятъ имотъ, къща, жена и деца. Те трябва да се въртятъ около селото си. За „габровци" съвсемъ е друго: габровските колиби са далече отъ полесражението, нагледъ мирни села и колиби, дето всеки може да се завърне и се пристори на „ни лукъ ялъ, ни лукъ мирисалъ". Между многото пречки и бедствия, които "обезкуражаватъ и отчайватъ борците, ето ти и една надежда, която подпомага за разкапване на габровската чета, та въ последните дни нейния брой е тъй намалялъ. 13 май, четвъртъкъ. Мъже, жени и деца почнали да излизатъ изъ долчините, пещерите и храсталаците и да се събиратъ на групи. Въ същия день около 500 души мъже, жени и деца слезли от балкана изъ “Попова ливада”, съпровождани отъ войници (низами). Те ги завеждали при първата съдебна инстанция, състояща се отъ Азми-бей, началникъ на низамите, Дели Неджибъ, началникъ на черкезите, Сабдулах ефенди, представителъ на турската въ Севлиево властъ и други богаташи и влиятелни турци изъ околните турски села. Това първо съдилище било остановено у свещ. Петко п. Николовъ. Първата работа на съдиите била да прибератъ оръжието на възстаниците, та по тоя начинъ да иматъ въ пълна подчиненостъ комитите и свободно да се разпореждатъ с тяхъ. Но всички, които връщали самоволно или пък били докарвани насила отъ низамите, предварително били скрили оръжието си изъ хралупите и клоните на дърветата, а други пъкъ ги заравяли въ земята или в горската шума. Когато низамите почнали да тършуватъ възстанниците за оръжие, то само у едного било намерено едно ръждиво ножче. Но като отделили жените и децата и ги затворили въоградата на девическия манастиръ, подложили мъжете на такива зверства и мъчения, които принудили по-малодушните да изкажатъ оръжието си. Такивато, конвоирани отъ низами, отивали да изкопаятъ и донесатъ скритото оръжие. По такъвъ начинъ били събрани три кола оръжие: пушки, пищове, саби и, като триумфъ на всичко, били намерени и донесени и двата черешови топове. Когато било събрано доста оръжие и агите се считали въ безопасность, когато жертвите били съвсемъ беззащитни, — тогава Сабдулахъ ефенди, севлиевски богаташъ, влиятеленъ фанатикъ и мъчитель на раята, почналъ да настоява предъ другарите си щото всичко да мине подъ ножь и пънете били вече приготвени. Но благодарение на Дели Неджибъ и Азми бей, които виждали интересите на османската държава по-ясно, които били по-вече просветени и по-малко фанатици, Ново-село избегна печалната участь на Батакъ. Те казали на озверения Сабдулахъ, че нема заповедь (емиръ) отъ падишахътъ да се коли раята и че той на своя отговорность ако иска, да отдели своите хора и да ги изколи. Твърди се отъ некои, че при обиска, направенъ въ ковачницата и къщата на Коля Тодоровъ Матеевъ билъ намеренъ списъка на възстанниците. А, може би, списъка е билъ тефтеръ за вересии, а тамъ са били имената и на тия, които са поръчали саби. Сабдулахъ ефенди пакъ се сетилъ какъ да се добере до нещо — той често задавалъ изкусителни въпроси: Колко сте души въ тая група? Имате ли убити? Благодарение енергичното застъпване на Азми бей Ново-село даде изкупителна жертва за нашата свобода само ония, които бяха убити въ сраженията въ селото и по балкана въ време на бягането, също и осъдените на обесване — всичко къмъ 150 човека. Къмъ тия жертви би требвало да се отнесатъ и ония, които макаръ и освободени отъ затворите, но вследствие боя и извънъ човешките истезания, простиха се много рано съ живота. Въ замена на клането, грабежите и разоренията се извършили съ най-голема точность и съвършенство. Нищо не останало на мястото си, освенъ зидоветъ на изгорелите къщи и тукъ-тамъ оцелелите. Всичко друго, като започнешъ отъ ценноститъ, добитъка, покъщината и свършишъ съ парцалите — станало пленъ и се занесло на кадъните и циганите. Какво множество отъ башибозуци и черкези се е нахвърлило върху Ново-село, може да се добие едно бледо впечатление отъ следния пасажъ: Отъ сутринта (23. IV.) почнаха да нахлуватъ, отъ време-навреме, още въоръжени, съ кръвнишки погледъ, башибозуци отъ околните села, както и отъ Ловчанско. И до вечерта се събраха около 2000 души, които изпълниха Троянъ и запазиха всички пътища и мостове, за да не може да се мръдне никой на никаде. Тази побесняла сгань се предвождаше отъ башибозушките бинбашии Асанаа отъ с. Борима, Троянско и Хаджи Исадъ отъ с. Острецъ, Ловчанско. Къмъ тази бясна башибозушка вълна, идеща отъ троянски и ловчански турски села се присъединява башибозушка и черкезка вълна, идеща отъ севлиевските турски села и всичко съ ярость, съ бясъ налита по-късно върху възстаналото Ново-село, да излее своята злоба и мъсть и да се награби съ плячка.
На 13 май Кекеве бинъ-баши съ 1000 души редовна войска се отправилъ отъ Ловечъ за гр. Троянъ.
„На 5 километъръ отъ Ловечъ, при хана на Андро-ноолу Кекеве бинъ-баши срещна 10 — 15 души башибозуци и черкези. Те караха няколко сюрии дребенъ и едъръ добитъкъ и носеха плячка отъ с. Ново-село.
— Отъ где карате този добитъкъ ? — попита ги Кекеве бинъ-баши
— — Отъ мухарабето (войната).
— Где има мухарабе?! – стреснато изкрещя бинбашията
— Въ с. Ново-село.
— Лъжете! ... това, което искате да кажете, то не е мухарабе. Ами къде са притежателите на тоя добитък?
— Изклахме тези неверници – гордо отговориха черкезите, като се надяваха да получатъ “аферим” бинбашията.
— Изклахте ги?!... Ахъ, безобразници! Вместо да помогнете на Султана, вие сте турили огънъ на главата, злобно имъ изкрещя Кекеве бинбаши, па ги изруга и се спусна та ги разпръсна съ камшика си. Тогава заповяда на единъ онбашия (десятникъ) съ десеть души войници да прибератъ добитъка и го закаратъ въ Ловечъ. По-нататъкъ, на 10—11 километра отъ Ловечъ пакъ срещна една тълпа башибозуци и черкези съ плячка около 50 глави едъръ добитъкъ. По същия начинъ постъпи и съ тяхъ, и по негова заповедь, двадесеть души войници прибраха добитъка за да го върнатъ въ Троянъ. Тъзи действия на Кекеве бинъ-баши свидетелствуваха, че у него има такава хуманнность, каквото е редка у турците. „Войници и заптиета, по заповедъ на Кекеве бинъ-баши още отъ сутринта запазиха всички пътища, презъ които башибузуците се връщаха отъ с. Ново-село съ плячка. Въ местността „Ливадите" стражата срещна 20—30 башибозуци и черкези съ 300 овце и 30—40 говеда плячка и поиска да ги отнеме, но срещна силно съпротивление. Веднага довтаса една рота войска, която по насилственъ начинъ разпръсна башибозуците и отне отъ тяхъ плячката.
Околността на Троянъ се попълни съ новоселски добитъкъ — плячка — който се пазеше отъ войници. Имаше, ужъ, разпореждане да се възвръща въ с. Ново-село, но, струва ми се, не е изпълнено. „Движението на башибозуците продължаваше. Мнозина отъ тяхъ бъха облякли разни български дрехи, ограбени изъ с. Ново-село. Голямо впечатление ми направи, когато една 60 годишна новоселчанка въ средъ чаршията се спусна като лъвица върху единъ башибозукъ, който бе облякялъ една дълга женска дреха (кон-тошъ), па го хвана за скута. Башибозукътъ сбърка конците.
— Какво искашъ ?!.. . озъби й се той като звяръ.
— Тази дреха е моя ... Скоро я събличай, бе куче краставо! — закрещя по-силно жената.
Почна се борба. Тя тегли, той се дърпа, догдето тя сполучи да смъкне отъ гърба му дрехата си. За показъ, докъде е стигнало разграбването на възстаналите села, ще приведа и следния пасажъ отъ „История на Априлското възстание”, отъ Д. Срашимировъ, стр. 382: Въ разграбването на селата презъ 1876 г. има живописни подробности. Казахме, че хищниците обирали докрай и безсрамно всичко що намерятъ. Въ Батошево запазени са случайно едни стари тефтери. Ето произхождението имъ. Следъ разорението, европейските сили, най-вече Англия, настояваха да се повърне на бедните селяни всичко, що имъ е откраднато, или правителството да имъ заплати. Подъ тоя натискъ, правителството назначава комисия отъ специаленъ чиновникъ, селския кметъ и няколко стареи: тези ходили отъ огнище на огнище и описвали, що било разграбено. Тефтерите са полуизгорели, но ето някои изписки изъ тяхъ, които живописно говорятъ, до какви подробности е отивало плячкосването. Начело стои името на ограбения, писано съ турски характеръ, а следватъ плячкосаните вещи. И тъй:
Петъръ Иванъ:
Следва другъ общъ списъкъ, отъ коя къща колко глави добитъкъ е задигнатъ: сто и осемдесетъ и петъ вола, четиристотинъ и тридесетъ и петъ крави, седемдесетъ и петъ коня, четиридесетъ и осемъ кобили, петдесетъи петъ телета, овци хилядо и осемстотинъ и осемдесетъ и петъ, чгнета хилядо двесте и петдесетъ и шестъ, кози триста и осемдесетъ и шестъ и колко ярета – скъсано. Туй само за Батошево. А Ново-село, което въ своята котловина крие четири села и многобройни колиби, е разполагало съ хиляди глави едъръ добитъкъ — разкошенъ пиръ за черкези и башибозуци. „Въ Търновско са били опустошени, както следва: Ново-село съ колибите отъ хилядо и четиристотинъ къщи, всичко седемстотинъ и седемдесеть и две изгорели".
Кръвеникъ съ триста и седемдесеть къщи, отъ които сто и двадесеть изгорели
Батошево съ Стоките отъ осемстотинъ и петь къщи, триста и двадесеть и деветь изгорели. Новата-махала отъ седемдесеть къщи, изгорели два-надесеть. До каква степень е било опожарено Ново-село, освенъ съ тия цифрови данни, ще ми се да дамъ изразъ на същата мисъль и съ впечатленията на Д-ръ В. Радославовъ, изразени въ следната телеграма: „Отъ София, № 6702, 16. I. 1918 г. Иванъ Марангозовъ, Вамъ и на другарите Ви отъ историческото Ново-село изказвамъ сърдечна благодарность за поздравленията Ви за именния ми день. Очевидецъ на бойното поле на революционерите отъ Кръвеникъ, Батошево, Гъбене и Ново-село въ менъ е отпечатана дързката и неравна борба на революционерите противъ тогавашния мъчитель на народа ни. Винаги съмъ се възхищавалъ отъ решителностьта на българина, когато се е хвърлялъ въ сражение за отечеството. Видехъ опожареното Ново-село, останало съ една стара църквица и една къща. Подписъ: Министъръ Радославовъ.
Отъ всички хора, които се върнали отъ балкана сами, или пъкъ ги залавяли и докарвали на сила, тоя първи съдъ отделилъ 52 човека. На другия четвъртъкъ, следъ като ги навързали съ поясите имъ по двама единъ до другъ, подкарали ги за Севлиево, конвоирани всеки възстаникъ отъ по двама войника. Заедно съ техъ подкарали и трите кола съ оръжие, а аскерътъ заедно съ своите големци вървелъ гордо подиръ техъ, за да бъде посрещнатъ триумфално въ Севлиево отъ всичкия турчоръ и лиганьоръ, който билъ излязълъ, за да посрещне и изкаже своята ненависть и презрение къмъ беззащитните комити. Освенъ тая пратка отъ 52 човека, имало е още редъ по-малки отъ по 10—15 човека. Втора по-голяма пратка отъ възстаници били изпратени, когато били "върнати избягалите въ Калоферъ 509 човека. Те престояли въ девическия манастиръ „Св. Троица" до 30 май, когато дошли заптието Даудоулу Петъръ Пашата и Христо Карамановъ съ Писмо до калоферския кметъ да отпусне бежанците. Въ Калоферъ бежанците били хранени отъ общински и частни благодеяния. Тая група отъ 509 човека се върнала въ Ново-село на 1. юний. ТЕ били посрещнати на Попова ливада отъ 50-60 низами и заведени при големците въ двора на попъ Петка. Проверили ги по списъка предаденъ отъ Калоферъ и следъ като отделили жените и децата, мъжете били извикани по списъка на възстаниците, който билъ въ ръцете на големците. И които се указали въ списъка или били наклеветявани отъ споменатите развратници, шпиони, били откарани въ Севлиево. Изпратени били и отъ тая група 50 човека за севлиевския затворъ.
Възстанието било потушено, но втория майсторъ на саби — Симеонъ Барарътъ, не билъ забравенъ. Редовни турски войници го залавятъ въ къщата му, свързватъ го и го откарватъ въ Ново-Село, а отъ тукъ въ Севлиево, въ общия синджиръ на възстанниците.
Турската войска престояла в Ново село до 17. юний, тогава се вдигнала всичката.
Какви са били теглилата на тия нещастници изъ пътя до Севлиево, постоянно блъскани съ дипчиците (прикладите) отъ фанатизираната тълпа, която в изтезанията що е вършила, смятала, че изпълнява волята на пророка и предписанията на корана; какви са били мъките и изтезанията въ затвора, вършени отъ по-горния до последното заптие, което е считало за своя длъжност да бие, да мъчи и изтезава тези умразни комити; какъ нещастниците са се движели насплетоничени по няколко души на единъ снджиръ, що е вързвал лалетата, халките, що са стягали вратовете имъ, какъ са ги вдигали надъ земята обвесени задъ халките що са или наденати на вратовете имъ и ги биели въ такова обвесено положение; бой с прикладите при всяко влизане и излизане отъ затвора; изтезанията при всеки разпитъ — всичко това е такава мрачна и потресна картина, която не мога описа, нито ще се мъча. За малка характерестика ще приведа само тйя два случая:
свещеникъ Петко п. Николовъ, после много инстанции и следъ още по-много изтезания, билъ освободенъ отъ затвора следъ 40 дена, понеже не могла да се докаже неговата виновность. Но той толкова много билъ изтезаванъ, щото три месеца изъ главата му течело гной и кога ходялъ по нужда отъ него излизало кръвь.
Нанко Пачникътъ пъкъ билъ толкова битъ, — щото окапали седалищните му меса и се показали костите, които били почернели.
Това са само физическите страдания, а нравствените — те съставятъ другъ още по-тънъкъ и страшенъ миръ отъ болки и терзания, що късатъ сърдцето. На същата участь са били изложени иразкарвани до Пловдивъ и отъ тамъ въ Търново. Въ Търново били изпратени отъ севлиевските затвори и ония възстаници, които били взели по-живо участие въ сраженията и приготовленията на възстанието. Тамъ били изпратени за да бъдатъ съдени отъ чрезвичайната комисия: свещ. Ради п. Миховъ, Никола Дабевъ (учитель), Йонко Колевъ Марангозчиятъ, Аврамъ Драгановъ, Драгню Стойчевъ, Вълко Йонковъ, Нанко Пачника, Петко Щърбановъ, Маринъ Сяровъ, Маринъ Шопътъ, Петъръ Мариновъ, Матю Радилътъ, Пенко Нищелката, свещ. Варчо Цочовъ, свещ. Петъръ Горненски, Василъ Тертевъ отъ Ново-Село и Хр. Филевъ отъ Кръвеникъ
На 9. май, когато башибозуците и черкезите навлезли въ Кръвеникъ както и въ Ново-село, те се предали на грабежъ, разорения и кланета. И понеже тукъ не е имало аскеръ, то башибозуците, както отъ севлиевско, тъй отъ близките балкански села, свободно вилнеели и давали пълна свобода на своя фанатизъмъ, животински страсти и озверела кървожадность. Те грабили, палили, рушили и убивали мъже жени и деца. Убити били всичко 123 човека и изгорени почти всички къщи. Табашкото (махала) горело 14—16 дни. Когато отъ страна на началниците на аскера, черкезите и башибозуците били изпратени хора да викатъ на разбягалата се изъ балкана рая да се връща на пепелищата си, тогава тракийски башибозуци срещнали на „Коритото" мъже, жени и деца, които се връщали въ селото. Те ги заобиколили и навързали, мъжете съ пояситъ имъ и съ прашкитъ отъ цедилкитъ на жените. Така навързани те ги подкарали пакъ къмъ балкана, като имъ казали, че ще пуснатъ живи само ония, които имъ дадатъ пари. Когато чрезъ тая измама и чрезъ насилие взели последната пара - тогава някои голтаци башибозуци почнали да имъ изуватъ обущата и да събличатъ дрехитъ, за да се обуятъ и облечатъ самите те. Като ги карали възъ балкана, нъкои по-милостиви турци отпущали жертвите, когато те ги зарадвали съ някоя и друга жълтица; а други по-кървожадни, следъ като имъ взимали парите, съ коршумъ или съ ножъ взимали имъ Отъ вързанитъ 42 човека били съсечени по пътя или пъкъ при стената и бутнати изъ пропастьта 30 човъка; а отъ останалите живи едни били отпуснати отъ самите турци, а други, когато почнали да ги секатъ и хвърлятъ изъ стената, сами се хвърлили преди да бъдат съсъчени. Нъкои отъ тяхъ останали живи, но малцина били тъй щастливи: мнозина намърили смъртта и на зъбчастите камъни по скалата. Единъ отъ тия решителни мъже е Цонко Събевъ, който, кой знае какъ станалъ живъ, а Нанко Филевъ на часа издъхналъ. Останалъ живъ и Георги К. Братоевъ, който, макаръ посеченъ и тогава хвърленъ изъ пропастта, останалъ живъ, само че, едното му ухо вмъсто да стои срещу другото, стой низко на врата му. Петъръ Дачевъ пъкъ се скрилъ въ едни непристъпни стени дето, като бил ранен 6 пъти, направил се на умрял и тогава чак го оставили. и живота. Когато достигнали въ балкана, местността наречена „Колата", наречена още „Ушитъ", те започнали да ги секатъ и, тласкатъ изъ стената.
Дядо Филю се скрилъ в балкана, на местността “Плочата”, дето си приготвилъ и храна. Види се че той е мислил отъ тукъ да избяга. Но каракачани го издали на тракийските турци и те се помъчили да го уловятъ живъ и да го закаратъ въ Севлиево, но той се защитавал тъй мъжки, щото преди да бъде обезглавен, мнозина паднали от неговия куршумъ и ножъ. Трупътъ му билъ намеренъ отпосле разкъсанъ отъ орлите; познали го само по палеца на крака, който бил разцепенъ. Главата му занесли въ Севлиево и показали на възстанниците, но те, в желанието си да се покажатъ непричастни къмъ това дело, отричали да познаватъ тая глава. А и действително, тя тъй се била променила, щото било мъчно за неопитно око да различи чия е. Драгню Стойчевъ я позналъ по особената наредба на зъбитъ. Главата била хвърлена в нужниците на конака. Следъ освобождението ни същия Драгню Стойчевъ я извадилъ и омилъ, както нея тъй и други възстанически глави, които били погребани по християнски.
Организатори на въстанието
СТЕФАН ИВ. ПЕШЕВ
родом от Севлиево, председател на Севлиевския революционен комитет, главен войвода на въстанието в Севлиевския край през 1876 г., обесен в родния му град през м. юни 1876 г.
ЙОНКО КАРАГЬОЗОВ
родом от гр. Севлиево, деловодител на Севлиевския революционен комитет, непосредствен ръководител на бойните действия в севлиевсия край, деен член на бойния щаб на въстаниците, обесен в Севлиево през 1876 г.
ЦАНКО ДЮСТАБАНОВ
родом от Габрово, войвода на Габровската чета, заловен след разбиването й в новоселския край, впоследствие обесен
АВРАМ ДРАГАНОВ
Роден е в се мейството на бакърджии през 1850 година в с. Ново село. Самият той е бил б а к ъ р д ж и я. Израства като сърцат и безстрашен младеж. Майсторски си' служел с всякакъв род оръ жие. Както у много други новоселци в гърдите и на този юначен българин бушувала не преодолима омраза към тур ските порядки. Член на местния революционен комитет. Укривател на оръжие и барут. По време ни Новоселското въстание е ръководител на чета и е член на бойния щаб на въстаниците съвместно с Йонко Карагьозов и Цанко Дюстабанов. Бил винаги в първите редици на борбата. Рядко съобразителен. След разгрома на въстанието той бил заловен от турците, заедно с другите заловени въстаници е съден в Търново. Пред съда се държал достойно. Бил изпратен на заточение на о-в Кипър, откъдето се завърнал наскоро след Освобождението на България. Умира на преклонна възраст.
ДРАГНЮ СТОЙЧЕВ
Роден е през 1851 г. в Ново село. Член на местния революционен комитет, организиран от Васил Левски през 1872 г. Участвува активно в Новоселското въстание през 1876г. Бил четник и един от храбрите защитници на родното си село. След разгрома на въстанието е заловен от турците и изпратен на заточение на о-в Кипър. След Освободителната руско-турска война през 1877—78 г. този герой-мъченнк се завръща в родината си. Избран е за народен представител в новоосвободеното отечество.
КОЛЮ ПАЧНИКОВ
Роден е в с. Ново село, Троянско през 1840 г. в семейство на беден селянин. Той и брат му Нанко Пачника са едни от основателите на местния революционен комитет. В дома на Колю Пачника Левски организира първата революционна ядка в Ново село. Освен двамата братя в нея влизат и новоселците Аврам Драганов, Драгню Стойчев, Стефан Вълков и Вълко Йонков. Колю Пачников бил един от про светените хора за времето си. Умеел да чете и пише и да пее в черква. Поправял часовници разбирал и от медицина. Бил лекар на въстаниците по време на Новоселското въстание. Взема непосредствено живо участие в неравната борба под връх Марагидик. След разгрома на въстанието се лутал известно време из Балкана и в последствие преоблечен като кюмюрджия се добира до Свищов, а от там преминава Дунава. Бил в Букурещ, в Одеса. В България се завръща по време на Руско-турската освободителна война. Занимавал се с очни болести, зъболекарство и поправял часовници. Починал на 1 юли 1897 г.