Embedded Files
Легенда за Пирин:
Легенда за Пирин:
Някога, в далечното езическо време, хората вярвали в бог Перун, който живеел на най-красивата планина. Но когато християнската вяра била възприета навсякъде, бог Перун, се оттеглил полека-лека на най-високото място в планината, която била наречена на негово име – Перин.
Някога, в далечното езическо време, хората вярвали в бог Перун, който живеел на най-красивата планина. Но когато християнската вяра била възприета навсякъде, бог Перун, се оттеглил полека-лека на най-високото място в планината, която била наречена на негово име – Перин.
Живял езическият бог Перун заедно със сестра си Перуника, ненадмината хубавица, що надгрявала слънцето. Колкото била хубава, триж била по-работна – не се спирала, никога не оставала без работа. През цялата зима тъкала платна, а рано напролет слизала към голямото пиринско езеро да ги бели, а ги простирала да съхнат на близкия връх. Оттогава останало върхът да се нарича Момин двор.
Живял езическият бог Перун заедно със сестра си Перуника, ненадмината хубавица, що надгрявала слънцето. Колкото била хубава, триж била по-работна – не се спирала, никога не оставала без работа. През цялата зима тъкала платна, а рано напролет слизала към голямото пиринско езеро да ги бели, а ги простирала да съхнат на близкия връх. Оттогава останало върхът да се нарича Момин двор.
Перуника умряла млада - дали от болест или се пресилила в работата, не се знае. На гроба й израснало хубаво синьо цвете, което нарекли по името й – перуника. То цъфти само през месец май – времето, когато красивата Перуника белела платната си и всички можели да я виждат и да се радват на хубостта й.
Перуника умряла млада - дали от болест или се пресилила в работата, не се знае. На гроба й израснало хубаво синьо цвете, което нарекли по името й – перуника. То цъфти само през месец май – времето, когато красивата Перуника белела платната си и всички можели да я виждат и да се радват на хубостта й.
Един християнски поп се качил на планината да дари бог Перун и тогава за пръв път видял езерото, в което Перуника белела изтъканите през зимата платна. Седнал попът край езерото, да си отпочине от дългия път и да се порадва на красотата наоколо. По това време бог Перун стоял на височината и без да иска съборил един камък, който се търкулнал, та ударил седящия поп, който цамбурнал в езерото. Оттогава езерото било наречено Попово езеро, а когато турците завзели българските земи и дошли по тая планина, прекръстили езерото на турски - Папазгьол.
Един християнски поп се качил на планината да дари бог Перун и тогава за пръв път видял езерото, в което Перуника белела изтъканите през зимата платна. Седнал попът край езерото, да си отпочине от дългия път и да се порадва на красотата наоколо. По това време бог Перун стоял на височината и без да иска съборил един камък, който се търкулнал, та ударил седящия поп, който цамбурнал в езерото. Оттогава езерото било наречено Попово езеро, а когато турците завзели българските земи и дошли по тая планина, прекръстили езерото на турски - Папазгьол.
Сред тукашното население се е запазила вярата, че в това езеро живее воден овен, който не позволява на никакво друго водно животно да припари и да се засели там - нито риба, нито жаба, нито змия или пък друга някаква гадина. Мнозина са пренасяли и пускали в Попово езеро риби, за да се завъдят, ала скоро ги намирали мъртви край езерото.
Сред тукашното население се е запазила вярата, че в това езеро живее воден овен, който не позволява на никакво друго водно животно да припари и да се засели там - нито риба, нито жаба, нито змия или пък друга някаква гадина. Мнозина са пренасяли и пускали в Попово езеро риби, за да се завъдят, ала скоро ги намирали мъртви край езерото.
Легенда за Еделвайс:
Легенда за Еделвайс:
Някога живеели сестра и брат, Едел и Вайс. Един ден, докато си лежали на поляна, Вайс видял един непознат бял цвят високо на скалите. Показал го на сестра си Едел и тя предложила да се покатерят догоре и да го откъснат като подарък за техните родители. Започнали да се изкачват, но колкото по-нагоре отивали, толкова по-трудно ставало. Едва успял Вайс да откъсне непознатото цвете, когато усетил, че камъкът се изплъзва под пръстите му. Извикал на сестра си, че пада, тя му подала ръка, но в желанието си да го спаси и двамата полетели в пропастта. На следващата година на мястото, където двамата паднали, поникнало цвете, което в памет на децата кръстили еделвайс.
Някога живеели сестра и брат, Едел и Вайс. Един ден, докато си лежали на поляна, Вайс видял един непознат бял цвят високо на скалите. Показал го на сестра си Едел и тя предложила да се покатерят догоре и да го откъснат като подарък за техните родители. Започнали да се изкачват, но колкото по-нагоре отивали, толкова по-трудно ставало. Едва успял Вайс да откъсне непознатото цвете, когато усетил, че камъкът се изплъзва под пръстите му. Извикал на сестра си, че пада, тя му подала ръка, но в желанието си да го спаси и двамата полетели в пропастта. На следващата година на мястото, където двамата паднали, поникнало цвете, което в памет на децата кръстили еделвайс.
В една друга легенда се разказва за цяло село, което бягало от изпепелените си домове, от агарянския ятаган. За да спасят святостта на своята земя, людете предпочели изгнанието пред поганската вяра. Водил ги беловлас стогодишен старец, прегърбен и обронил глава. Като се измъкнали от сипището, дълго около хиляда крачки, старецът сложил съсухрената си десница на примижалите очи, огледал се и повел хората през горския гъстак. Зверовете се уплашили, птиците се разбягали. Смазани от мъка и глад, хората дълго влачили костеливите си ходила, без да питат накъде отиват. Като се разредила гората, старецът се спрял под каменистото свлачище, което било едничкият пролаз към върха на планината. Спрели людете да си отдъхнат, а отстрани скалите се зъбели голи, насечени, страшни. Непристъпното място, отделено с урвите от поробителя, отпуснало душите на изнемогналите бежанци. Понабрали те малко сила, позабравили страха, наклали огньове. Но тираните виждали и чували и на разсвет се нахвърлили връз непокорната рая. Тясната полянка се удавила в кръв. Горското биле почервеняло и се попарило от скръб. Османлиите размахвали като мълнии ятаганите и сечели без милост. Пощадили само гладните деца и ги заградили с хвойна като ярета-тази стока им била нужна за еничари. Засрамено слънцето побягнало и се скрило по-рано. Небето почерняло. Слетели кръвожадни орли от висините и се нахвърлили на окошарените дечица. Зафучали с мощни криле, забивали нокти в крехките телца и вдигнали във въздуха с писък… Чак когато се съвзели жестоките разбойници, видели по непристъпните голини белите меса на децата. Орлите ги спасили от чуждата вяра с цената на тяхната смърт. И настъпило чудо – на мястото на всяко разкъсано телце поникнало прекрасно бяло цвете с много лъчи като слънце. А разбойниците се вкаменили. Те още стърчат край нежните небесни стръкчета еделвайси.
В една друга легенда се разказва за цяло село, което бягало от изпепелените си домове, от агарянския ятаган. За да спасят святостта на своята земя, людете предпочели изгнанието пред поганската вяра. Водил ги беловлас стогодишен старец, прегърбен и обронил глава. Като се измъкнали от сипището, дълго около хиляда крачки, старецът сложил съсухрената си десница на примижалите очи, огледал се и повел хората през горския гъстак. Зверовете се уплашили, птиците се разбягали. Смазани от мъка и глад, хората дълго влачили костеливите си ходила, без да питат накъде отиват. Като се разредила гората, старецът се спрял под каменистото свлачище, което било едничкият пролаз към върха на планината. Спрели людете да си отдъхнат, а отстрани скалите се зъбели голи, насечени, страшни. Непристъпното място, отделено с урвите от поробителя, отпуснало душите на изнемогналите бежанци. Понабрали те малко сила, позабравили страха, наклали огньове. Но тираните виждали и чували и на разсвет се нахвърлили връз непокорната рая. Тясната полянка се удавила в кръв. Горското биле почервеняло и се попарило от скръб. Османлиите размахвали като мълнии ятаганите и сечели без милост. Пощадили само гладните деца и ги заградили с хвойна като ярета-тази стока им била нужна за еничари. Засрамено слънцето побягнало и се скрило по-рано. Небето почерняло. Слетели кръвожадни орли от висините и се нахвърлили на окошарените дечица. Зафучали с мощни криле, забивали нокти в крехките телца и вдигнали във въздуха с писък… Чак когато се съвзели жестоките разбойници, видели по непристъпните голини белите меса на децата. Орлите ги спасили от чуждата вяра с цената на тяхната смърт. И настъпило чудо – на мястото на всяко разкъсано телце поникнало прекрасно бяло цвете с много лъчи като слънце. А разбойниците се вкаменили. Те още стърчат край нежните небесни стръкчета еделвайси.
Page updated
Report abuse