Ася винаги казваше, че ще издържи още малко. Заради децата. Заради дома. Заради онзи миг, в който може би всичко ще се промени. Вечерите ѝ ухаеха на празни бутилки от алкохол и ... на страх.  Чуваше се само онази особена тишина, в която дори часовникът не смееше да тиктака.  Понякога Ася шепнеше на огледалото, че е силна. Но дори и огледалото не ѝ вярваше. С времето гласът ѝ стана толкова тих, че дори самата тя не го чуваше. Една сутрин столът до масата беше празен. Не защото той си беше тръгнал, а защото Ася просто беше изчезнала от живота, който я беше стискал твърде дълго. Никой не знаеше къде е отишла, но всички усещаха липсата ѝ - като ехо, което не спира да напомня "Не чакай твърде дълго, за да потърсиш помощ." 

Тео седеше на стария стол до масата и рисуваше. Ръката му леко трепереше. Чуваше звуците, които идваха от другата стая - тежки стъпки, шумове от падащи предмети, крясъци, които сякаш се разбиват в стените. Тео се правеше, че не чува, че е невидим, че това не го засяга, но сърцето му биеше толкова силно, че рисунката му се размазваше по белия лист. Сълзите му тихо падаха по моливите, но никой не ги забелязваше. Когато не можеше вече да издържи, се криеше под одеялото и столът ... оставеше празен.  Тео просто се надяваше, че ако стане невидим, всичко ще приключи... Една сутрин и под одеялото беше празно... Тео беше изчезнал. Стаята беше пуста. На стола остана само една недорисувана картина и ехото на едно детство, което никога не беше чуто... 

Петър стоеше на стола в кухнята и гледаше празната чаша пред себе си. Тежкият работен ден беше свършил, но шумът у дома не спираше - тихи подмятания, забележки, очаквания, които тежаха като бетон върху гърба му. Той се опитваше да бъде достатъчно добър, да угоди на всяко нейно желание, да предвиди всяка нейна нужда, но нищо никога не беше достатъчно. Вечерите минаваха в едно безкрайно повторение. Петър се опитваше да не диша силно, да не прави грешки, да се свие, да стане почти невидим. Петър виждаше стола като неговата крепост, където можеше да събере парчетата от себе си. Една вечер столът остана ... празен. Петър не се върна от работа. Празният стол само напомняше за онзи, който мълча твърде дълго.