ТРИДЕСЕТИЯТ КИЛОМЕТЪР

Разпознавах магистралата, която пресичаше свободното пространство пред мен. Чувствах я, както усещах свобно пулса на колелата на колата. Те бяха част от моето вътрешно усещане за света. Нищо не можеше да застане между завъртането на общия ни двигател и нахлуването на слънчевите лъчи във вътрешността на скромния ми автомобил.

Преживяването бе неповторимо. Забравях проблемите и ми се искаше пътят да продължи вечно. Всеки ден това усещане се потвърждаваше, докато пътувах в двете посоки в определени часове от денонощието.

Понякога успявах да задремя на фона на музиката. Обожавах да слушам предаванията на „ФМ“ радио. Нямам предвид действително унасяне извън пределите на действителността, иначе отдавна да съм изтърпял драматична катастрофа, по-скоро съзнанието ми се освобождаваше, изоставях грижите и ненужните тревоги.

Дотук всичко беше нормално, бих казал дори скучно, пътят бе достоверен приятел, неспособен на предателство, но изведнъж, без предварителни нагласи, инстинктивно натиснах спирачките, успях да овладея скоростта, макар да не беше висока, но някакъв вътрешен глас ми нареди да спра на секундата и да не преминавам предстоящия завой.

Всеки път на едно и също място действието се повтаряше. Случваше се автоматично, въпреки усилията ми да се противопоставя срещу този ужас.

По дяволите, какво му имаше на този завой? От край време не вярвах на загадъчни истории и неясноти. Нещо бе станало в тази зона?!

Всеки път докато приближавах завоя, ми се струваше, че съм закован към точката – източник на вълнение и паника. Самата дума бе страшна, често я обвързвах с психично разстройство на личността. Означаваше ли това, че ми бе необходима психиатрична помощ? Вероятно щяха да ми изпишат хапчета, но нямаше да се стигне до клинично лечение.

Признавах си, че имаше защо да се притеснявам. Все пак бях зрял мъж и можех да преценя дали съм здрав или пък поведението ми предсказваше съвсем други симптоми, които не успявах да забележа. Ами най-вероятно страдах от очакване на ужас. Колко бях наивен! Само специалист би могъл да определи това състояние и се налагаше да го посетя при първа възможност.

Взех си отпуск. Спрях да ходя в университета, където преподавах съвременна литература. Успокоих се и изчезна излишното вълнение.

Все пак, условията за кормуване в града са различни и разстоянията – кратки. Нищо не се случваше, освен провиквания и малки скандали тук и там, отнемане на предимство, преминаване на червен светофар, забранен ляв завой, в крайна сметка доста главоболия.

Искаше ми се да се върна към обичайния си начин на живот, да премина шейсетте километра до работното ми място. Всъщност чак тогава разбрах, че паниката ме обземаше точно по средата на пътя, на тридесетия километър.

Ден преди да се върна на работа тръгнах по същия път. Исках да проверя дали нещо не се бе променило, дали се бях освободил от паническото предчувствие, което наричах „Симптом на тридесетия километър“. Спрях на безопасно разстояние от завоя и тръгнах пеша в опит да разгадая мистерията, евентуално да избегна дебнещото ме проклятие и последващи визити на лекари и специалисти...

Стигнах отвъд завоя. Разгледах го внимателно, без да мога да отбележа каквито и да били особени белези. Нямаше нищо, освен ръмжащите двигатели и малки вихрушки, оставени от фучащите автомобили.

Отсреща се виждаха дълбока пропаст и непроходими планински пътеки, а в далечината се чуваше течаща вода, все излишни подробности, които не предизвикваха у мен никакъв интерес.

Дали да напусна работа? Неочакваната мисъл ме ужаси, това означаваше да се откажа от малките удоволствия в моя живот, макар че имах няколко предложения за работа в околностите на столицата, където не се налагаше да се спускам по магистралата.

Господи, няма да стане! Няма да се предам в никакъв случай!

Трябваше да преодолея това препятствие.

Върнах се обратно, в очакване на утрешния ден.

Колата се наклони и навлязох в страничното платно. Натиснах така силно спирачките, че другите шофьори се уплашиха да не би да съм прегазил някого или да съм получил инфаркт.

Всъщност на мен ми се стори, че някой ми маха с вдигнат палец да спра, най-обикновен автостопаджия. Когато излязох, за да проверя, какво се е случило и дали автомобилът ми е наред, не видях никого наоколо. Някои шофьори спряха за малко, напсуваха ме, но други, по-любезни, ме попитаха дали всичко е наред?

„Да, добре съм, благодаря!”.

Все пак продължих по своя път. На връщане помолих един от студентите ми да се качи в моята кола. Разговорът ни успя да ме разсее и преминах сполучливо злокобната местност, без ексцесии.

- Вие самият определихте вашата диагноза „Синдром на тридесетия километър”. Имам няколко въпроса, свързани със спомените ви. Например, провеждали ли сте пътешествия из страната с вашите родители? По кое време на годината отивате на почивка, на планина, на море или извън страната? Какво означава числото тридесет за вас?

С такива въпроси ме затрупа психоаналитикът. Нашият разговор премина любезно, накрая платих четиридесет лева и си тръгнах.

Второто ми посещение бе след седмица, но вече се налагаше да мисля по съвсем друг начин. Специалистката бе събудила у мен забравени спомени. Едно време по този път пътувахме с цялото ми семейство към морето, весели, доволни и усмихнати. Спомних си също, че веднъж бях забелязал странно изражение по лицето на баща ми, една изкривена усмивка, по-скоро маскирана тъга.

- Тати, всичко наред ли е?

- Да сине, обичам ви!

По-късно разбрах, че му е бил открит рак в последен стадий. Нямаше начин да се спаси и след кратко време почина.

С годините болката бе преминала, но в гънките на паметта ми бе останал онзи празен поглед, който олицетворяваше липсата на надежда.

Това успя да пробуди у мен д-р Василева, за което й бях много благодарен.

От години не бях посещавал гроба на баща ми. На следващия ден отидох до гроба, разчистих го, сложих голям букет карамфили, любимите му цветя. Седнах до главата му, казах му, че ми липсва и му обещах да го посетя отново скоро.

Обичах работата си и не можех без моите студенти.

Обожавах джаза да ме пренася в други измерения. Докато пътувах, пътят ме освобождаваше, а баща ми се усмихваше някъде от отвъдното и ми махаше с ръка: „Добре съм, сине, добре съм!”. Докато ми повтаряше това послание, бях на тридесет и първия километър. Преминах завоя, както болката на отца, сякаш и той се освободи от гвоздеите, забити в тялото му. Освободи се от химически разтвори, инжектирани във вените му.

Джазът беше изместил копнежа, чувството за вина и аз отново бях в столицата.

Ще трябва да посетя още веднъж д-р Василева или по-скоро Емилия. Не я възприемах просто като специалист, тя бе и добър приятел. Можех да не ходя повече при нея, след като се излекувах от „Синдрома на тридесетия километър”, но поне веднъж исках да я видя и да й подаря кутия бонбони и голям букет карамфили. Знаех, че цената на един час в нейния кабинет беше четиридесет лева, но какво пък толкова – заплатите този път ни ги бяха превели навреме.