Дните му изглеждаха съвсем еднакви.

Единствено той имаше възможност да различи понеделник от четвъртък или пък неделя. Не се предаваше пред търкалящите се дни през годината на усамотение. Знаеше и усещаше кога започват и свършват сезоните, стига да погледне хоризонта.

Отказал се бе от часовници и компаси.

Ако някой го попита за годините му, той веднага отговаряше с изумителна точност. Впрочем нямаше начин да бъде подлаган на такива въпроси. Не беше водил каквито и до било разговори от дълго време.

Свикнал е в следобедните часове да подремва. Лягаше и гледаше надалеч пред себе си, където се шири безкрайният хоризонт. Цялото пространство ставаше подвластно на волята му, даваше му възможност за медитация и съзерцаване, изкушение на превъзходно зрение.

Животът е толкова щедър, предлага ежедневна възхита без големи усилия.

Един ден го обзе тревога и непреодолим страх. Разбра, че се случва нещо с него именно в онзи понеделник. Сърцето му биеше различно от обикновено. Не беше сърцебиене. По-скоро бе яростно удряне, сякаш щеше да се разбунтува.

Как се случи това, въпреки че с лекота можеше да смаже въздуха с дланите си?

Накрая се убеди. Видя в дъното на сънливите пластове на разюзданото пространство как се издига висока сграда като стълб. Знаеше, разбира се, за какво става дума. Строяха гигантска кула, а наоколо нямаше жива душа. Нямаше към кого да се обърне за помощ, за да разбере защо пресичат хоризонта?

Изглеждаше, че пита себе си, но не очакваше никакви отговори.

„Защо именно в тази отдалечена местност? Това е лудост!”

Неслучайно бе избягал към дивата пустиня, далече от оковите на хилядите тонове цимент и арматура. Тук бе отшелничеството му и не желае да го дели с никого, камо ли с хиляди шумни и невъзпитани жители на съвремеността!

Към действителността го върна заглушителният звук на мощните машини, вдигащи се високо в небето, след като напълно се бе освободил от изкушението на превъзходния слух.

Продължаваха да взривяват скалите, да копаят дълбоко във вътрешността на земята, превръщайки портите на пустинята в гъсто населени градчета. Работеха безспирно, денонощно. Спират за час-два на обяд, когато температурите непоносимо се качваха над читиридесет, дори петдесет градуса.

„Главният инженер нареди да изследват почвата!“

Успя да чуе тези думи и веднага почувства силно главоболие: „Защо са толкова бъбриви? Можеха да се разберат с по-малко думи... Разменяйте мислите си телепатично, нагли граждани!”

Да, той можеше веднага да разбере как мисли змията до него и дали е готова да нападне своята потенциална жертва например... Или пък желае да се изолира в своето скривалище и да заспи задълго и дълбоко за няколко дни, без много слова и обяснения.

Незабавно отиде в своята пещера, някъде нагоре по хълма, където се бе настанил, откакто се откъсна от външния свят, но не намери мечтания покой. Това бе напълно разбираемо, след като усети приближаващото задръстване от човешка напаст. Подремна за няколко часа призори, но слухът му остана дежурен. Искаше да долови всякакви възможни звуци, а доскоро се наслаждаше на меланхоличното туптене на тишината, преминаващия полъх привечер и шепота на скалните маси.

Главата му се удари в ниското таванче на пещерата, когато чу непознати гласове, които не принадлежаха на неговия свят. Внимателно напусна дома, отправи погледа си внимателно надалеч към кървящата рана и видя жълтия багер свирепо да изкормя с железните си пипала почвата, след което да товари жадните самосвали с пясък и камъни, които тръгваха обратно към строителната площадка, където се издигаше кулата.

Потече сълза. Нямаше да може да опази пустинното си царство. Вдигна ръце към небето и прошепна: „Господи!“ – и нищо повече.

Скоро пристигна свещеният отговор. Прелетя страннен самолет, оставяйки зад себе си дълга бяла опашка, сякаш Господ му пращаше кодирано съобщение, а той трябва много скоро да го прочете и разгадае.

Върна се към пещерата, макар рядко да го правеше през светлата част от денонощието. Натъжи се, отново бе в плен на изкушението на словото. Почувства остра нужда от женска гръд, за да може да поплаче и да я намокри, да сподели страховете си от предстоящото предателство, че е победен и скоро се налага да посрещне кончината си.

Междувременно се бе приближил съседът му с ярките жълти очи – змията. Макар да бяха скарани и през цялото време да се дебнеха един друг, ето, че накрая се приближи. Размениха си няколко думи, последва едно жилване, но не бе достатъчно да го убие, стигна само да наостри сетивата му, след което мирно се отдалечиха.

Той начаса събра острите си вещи в малък чувал, погледна гневен към новодошлите, обърна се да види за последно пустинята и стисна юмруци. През това време думите неистово напираха към устата му в желание да се освободят от дългата си кома.

Без повече колебание тръгна директно към кулата. Имаше да разчисти сериозни сметки с наглите чудовища, а между другото денят бе Понеделник.