Завинаги
Пооправи яката си, развърза вратовръзката си за десети път. След това я завързва отново. Погледна отражението на лицето си в пукнатото огледало.
Много образи преминаха през мислите му, които го накараха да се усмихне. Спомни си гласа й, идващ от разстоянията:
- Да, аз съм. Кой е на телефона, моля? – каза с ангелския си глас.
- Аз съм най-щастливият човек на земята – отговори той, възбуден и видимо развълнуван.
- Джамал! Ти си жив?! – разплака се тя...
А той се заинтригува – тя, значи, все още го обичаше?
- Мислех, че си мъртъв... войната, пък и толкова много години минаха! – думите й заглъхнаха пред сълзите й.
- Тогава нека се видим!
Той затвори телефона и отвори вратата на спомените. Дали все още бе свежа като стъблото на босилека? Дали все още беше стройна? Така копнееше да зърне очите й!
Един ден й бе споделил по коридорите на колежа:
- Ти си необикновена жена, русалка, която обитава океаните ми и завладява моите брегове. Очите ти са две палмови гори пред изгрев слънце или два прозореца, от които луната се отдръпва в очакване на утрото.
- Влюбена съм в очите ти. Желая да се скрия в ръцете ти завинаги – отвърна му тя.
Среса косите си назад с пръсти. Изглеждаше по-млад.
Спомни си любимия й парфюм.
Дълги години ги деляха, а след това настъпи проклетата война и го принуди да изгуби тази любов.
Как да реагира, като я види пред себе си? Сигурно ще я прегърне и никога повече няма да я изостави!
Чувстваше се блажен и отлетя набързо. Най-накрая щеше да се осъществи мечтата му от миналото, разтваряйки листата си, за да се сдобри с него и да му поиска прошка.
Колко време му трябваше, за да стигне до нея? Колко безсънни нощи прекара в отчаяние, обсебен от копнеж по нея?
Един ден й каза:
- Ти си първата и последната измежду жените.
- Ти си мой завинаги! – отговори тя.
Стигна до кафенето, тихо и спокойно, само гласът на певицата Файруз се чуваше.
Седна сам. Сърцето се надбягваше със стрелките на часовника, който бе забавил хода си. Стана му топло, отпусна вратовръзката си. Едното му око бе насочено към празния стол до него, другото гледаше към вратата.
Тя закъсняваше.
Той зарови главата между ръцете си като отчаяно дете.
„Защо още я няма?”
Човешки силует се приближи до него. Той повдигна леко главата си.
Сервитьорът продължи да се приближава:
- Вие ли сте господин Джамал?
- Да – отговори тихо и спокойно.
Мъжът му предаде малък плик.
- Това е от госпожата.
„Не е възможно! Има някаква грешка” – помисли си той.
На плика със ситен почерк бе написано: „За теб”.
Това беше нейният почерк. Все пишеше последната буква леко наклонена.
Той побърза да отвори плика.
Думите започнаха да се търкалят пред очите му:
„Войната изтощи всички нас. Накара ме да вярвам, че те няма, а аз съм просто една обикновена жена. В никакъв случай не съм русалка. Тази проста истина ме накара да се омъжа и да живея най-обикновен семеен, дори скучен живот. Не желая да повярвам, че съществува нещо друго сега. Ще избягам от очите ти завинаги”.
Превод от арабски: Хайри Хамдан