Притежаваше много странно хоби, което отвращава всеки, чул или разбрал за него.
Вероятно симпатичната му физиономия предсказваше това или пък напротив. Лицето му бе продълговато, с нежни черти, а устните – червени и малки. Над горната му устна – черен мустак, сред който тук-там се забелязваха бели косми. Изглеждаше нежен, косата му – гладка, ала не можеше да скрие своите петдесет години, които бяха набраздили с тънки линии очите му, както и карираните му дрехи.
Още на обед всеки ден децата започваха да обикалят дома му. Едното стоеше под прозореца на дневната, над него се качваше друго, за да погледне през прозореца. След това се сменяха и продължаваха така. Понякога вдигаха врява, друг път викаха, но никой от жителите на този дом не се опитваше да ги разгони. Това ги окуражаваше да продължават играта чак до вечерта, когато се прибираха по домовете си.
Хобито му не бе чак толкова странно. Просто обичаше да събира и отглежда дъждовни червеи. Както беше свикнал, всеки ден пренасяше всички червеи, които намери в градината си и по дворовете на съседните къщи, та дори и по улиците и ги съхраняваше в стъклени съдове. Преди това бършеше масата, която се намираше по средата на дневната, постилаше блестяща синя покривка, след което нареждаше стъклените съдове, ронеше малко сух хляб, сипваше го в съдовете и сядаше на креслото с часове да наблюдава дъждовните червеи.
Мечаеше да умре някой ден, но това бе отложено желание.
Разбира се, що се отнасяше до него, той не обичаше особено дъждовните червеи, напротив, изпитваше ужас и ненавист, откакто бе разбрал, че изяждат мъртвите, като започват най-често от очите им и завършват това дело с унищожаването на техните полови органи.
Откакто беше на седем години реши да да намери начин да се отърве от тях. Започна да събира колкото може повече дъджовни червеи. Беше се подготвил за кончината си и бе написал своето предсмъртно писмо: „Моля да погребете червеите ми заедно с мен“.
Това беше единственото, което бе написал в това писмо, но планът му беше смешен. Желаеше да погребат сити червеи заедно с него, като по такъв начин вярваше, че няма да докоснат мъртъвото му тяло.
Вероятно новината бе гръмнала из селото. Макар да живееше самотен, в крайна сметка предсмъртното му писмо достигна до Имама на джамията, който го задържа като важно и странно поръчение. Сигурно всички жители на селото с нетърпение чакаха да се отърват и от него, и от дъждовните му червеи, с изключение на децата. Те пък намираха тази история и това занимание за доста интересни, най-вече през следобедните часове.
Червеите пълзяха по вътрешните стени на стъклените съдове, качваха се върху покривките, пълзяха и отново падаха на земята. Те не извършваха много действия, но при всички обстоятелства бяха достатъчни, за да удовлетворят желанието на мъжа с продълговато лице – да ги наблюдава часове наред.
Един ден обаче едно дете успя да проникне рано сутрин в дома на заспалия мъж с червените устни. Искаше да го дразни. Отвори всички стъклени съдове и избяга. Тогава десетки хиляди червеи напуснаха съдовете. Бяха гладни, възбудени и слепи, издирваха нечия миризма, годна за ядене.
Оттогава симпатичният мъж никога повече не напусна дома си.
Казват, че бил седнал на пода и започнал мълчаливо да яде своите червеи, един подир друг, докато същевременно плачел и се уригвал.
Из сборника „Кафенето на Пикасо“
Превод: Хайри Хамдан