Ние вдигаме кротко ръка. Единодушно гласуваме.

Избираме своите епископи на доживотен мандат.

И тайно мърморим под нос. И явно гладуваме.

И пълним стомах и душа със нитрат.

Създаваме своите деца и отглеждаме внучета

Безмилостно верни на древен някакъв страх.

И плачем когато техните малки юмручета,

Учудващо тежки, като въпроси, превръщат ни в прах.

И пак вдигаме кротко ръка и самотно се кръстим.

Проклинаме лошия шанс и несретния дял.

Едва тогава разбираме. По студените пръсти.

Тук човек не живее. Той просто се ражда… умрял.

Ноември 1988 г.

Стара Загора