Ние вдигаме кротко ръка. Единодушно гласуваме.
Избираме своите епископи на доживотен мандат.
И тайно мърморим под нос. И явно гладуваме.
И пълним стомах и душа със нитрат.
Създаваме своите деца и отглеждаме внучета
Безмилостно верни на древен някакъв страх.
И плачем когато техните малки юмручета,
Учудващо тежки, като въпроси, превръщат ни в прах.
И пак вдигаме кротко ръка и самотно се кръстим.
Проклинаме лошия шанс и несретния дял.
Едва тогава разбираме. По студените пръсти.
Тук човек не живее. Той просто се ражда… умрял.
Ноември 1988 г.
Стара Загора