МАМА ЛЕОНЕ

Трябва да запомниш това! – казах. Какво трябва да запомня? – попита мама. Не говоря на теб, а на себе си. Тя ме държеше за ръка, ужасно притеснена от факта, че не е като обикновените майки, нито синът й е като другите, ами често говори неразбираемо и твърде сериозно за възрастта си. Не бива да си говориш сам. Да си мислиш – да, но ако си говориш, накрая ще полудееш. Изглеждаше изнервена. Затова само кимнах с глава. Когато е нервна, кимам, за да не се развика, да не започне да се кара без причина, тъй че накрая да получа един по муцуната. Думата “муцуна” ми е по-гадна от всеки шамар. Щом мама кажеше “муцуна”, наказанието вече ми беше достатъчно. Ще получиш един по муцуната звучеше толкова противно, че бях готов всичко да премълча.

Вървяхме така, край морето, чак до Заострог. Държеше ме за ръка и не ме пускаше. Мислеше, че ще изчезна, ако ме остави да си ходя свободно. Мама беше такава, каквато не е хубаво да бъде една майка. Не се чувстваше достатъчно на място и затова преиграваше в страховете си. Всъщност най-много се боеше да не изляза по-възрастен от нея, да не се окажа някой неин миниатюрен прадядо, излязъл по погрешка от утробата й и решен сега да я проверява и да я подлага на зрелостни изпити, за които не е дорасла, затова имитираше зрелост и постоянно ме подценяваше с разни странни твърдения като това за лудостта, до която стигаме, ако си говорим сами.

Забелязах, че мълчи и очаква да кажа нещо, че да се хване за него и да започне да нищи случката. Притиснах език към небцето си и се постарах да дишам съвсем тихо, за да не й се причуе нещо. Мълчах, ням като космоса. Тя не издържа, какво трябва да запомниш?

Налагаше се светкавично да сменя тактиката: или да се преструвам, че не разбирам въпроса, или да й покажа, че през цялото време съм си мислил за това, което държа да запомня. Точно този миг, мига, в който усетих едновременно три мириса: на море, на борова гора и на зехтин.

Спря, пусна ръката ми, погледна ме стреснато, но не заплашително. Усмихна се и рече това е моят син! После ме прегърна силно и попита коя ти е майчица на тебе, кого си обичкаш най-много?

Това вече беше тъпо, та не си спомням какво стана по-нататък. Не помня дали отидохме в Заострог, дали ходихме там на сладкарница да ядем пасти или в гостилницата да пия оранжада, на която виках ораталисмарибор[1] като в рекламите. Дали седяхме вътре, защото мама не обичаше да пуши на открито, или седнахме отвън, понеже не беше толкова нервна и не й се пушеше, дали се върнахме по същия път, по плажа, или минахме по шосето... Нищо, нищо, вече не помня никакви подробности. Забравил съм всичко след въпроса коя ти е майчица на тебе, кого си обичкаш най-много и никога няма да си го спомня. Тази част от живота ми е мъртва. Мама я уби.

Петнайсет години по-късно, вече бях на двайсет и две, на къмпинга, където летувахме, се скарах жестоко с Наташа. Толкова си отвратителен, като говориш с мен! – каза и изкриви лице в погнуса. Нито преди нея, нито след това съм срещал човек, който да умее да превръща цялото си лице, включително и ушите, в погнусена гримаса. Краката ми се подкосяваха от ужас. Любимата ми се превръщаше в чудовище. Не ставаше гадна и противна, не заприличваше на гноен цирей, който би ме накарал да изоставя коя да е любима на света. Лицето й се преобразяваше в самата погнуса, както във филмите на ужасите детето се превръща в плъх. Обикновено в такива моменти обгръщах раменете й, привличах я към себе си, тя се отскубваше, но докато се дърпаше, възвръщаше нормалния си облик. Трябваше да се усмихне и да си стане пак тя, защото Наташа винаги се връщаше.

Но тогава на Корчула бях бесен. Обърнах й гръб и закрачих. Още на петата стъпка не знаех къде отивам, исках да спра, но не можех, нямаше смисъл да продължавам, но пък какъв беше смисълът и да спра, затова вървях ли, вървях и вървях... И разбира се, бях обиден, че Наташа не тръгна след мен. Остана пред палатката или където беше. Не сложи ръка на рамото ми. Не го направи тогава, нито когато и да било. Исках да я мразя за това.

Когато си на остров, колкото и да си ядосан и да не знаеш къде отиваш, накрая все ще стигнеш до морето. Спрях се на някакви скали, остри и изсечени като окончателно решение, в които се разбиваха вълните, вдигнати от минаващия край брега огромен параход. На него се виждаха малки човечета, които махаха на някого. Почувствах се самотен, защото не беше на мен. Или пък самотата ме връхлетя по някаква друга причина, не съм сигурен, но си спомням добре самото чувство, както и че точно тогава долових три мириса: на море, на борова гора и на зехтин.

Мили боже, какво си причинявам! – изрекох на глас или само си го помислих, не знам, защото вече тичах назад, по скалите, после през боровата гора, през къмпинга, като се препъвах във въжета и стъпвах по чужди хавлии. Наташа вече не беше пред палатката. Нямаше я и вътре. Изтичах до чешмата. Зърнах ги двете – и чешмата, и Наташа, от десетина метра. Наташа миеше голям кръгъл домат. Зад нея имаше други хора. Нямах време да спра. Не можех да направя нищо. Бях тичал толкова дълго, струваше ми се, че бях тичал с часове, а най-дълго продължи през тези десетина метра. Запомних всеки миг, всяка капка, която се стичаше по гладката повърхност на домата и ръцете й, всяка капка, тупнала в нозете й. Пред чешмата както във всички къмпинги на Адриатика имаше локва. Не забавих бяг дори през нея. Опръсках себе си, хората на опашката и Наташа, която се извърна към мен. Това продължи дълго, пръскането, както и нейното движение, но тя не успя да се обърне, нито да види кой идва, не знаеше, че съм аз, че се хвърлям отгоре й, че падаме в калта, доматът се изтъркулява от ръката й, тя надава тих възглас, аз лежа отгоре й, лежа върху нея и силно я прегръщам.

Пусни ме най-сетне! – прошепна, като внимаваше нито една дума или звук да не прозвучи грубо, а всичко в този миг, и тялото, и косата, и калните й дрехи, и дъхът й да излъчва желание да остана. Не можех да я пусна, защото ми се струваше, че ще изчезне, както бе изчезнало всичко, някога отдавна в Заострог. Искаше ми се да мълчи, да е до мен, безсмъртна точно сега и никога вече, в калта край чешмата на къмпинга в Корчула, на половин метър от домата, който щеше да остане да си лежи и никой повече нямаше да се сети за него. Доматът умря, щом падна от ръцете й.

И само след миг, мили Боже, бяха изминали още пет години, Наташа беше в Белград, а аз – в Сараево. Водеше се война. Войната на моя живот, единствената, която помня и единствената, в която, съдейки по всичко, щях да загина, макар че съм съвсем жив, читав, невредим като Ахил, незасегнат дори в петата. Телефоните не работеха. Бях в сградата на Еврейската общност близо до Дървения мост, наоколо ми стояха хора, които чакаха да се свържат, пред мен бе застанал някакъв радиолюбител със странен апарат като от Втората световна. От него се чуваше рева на всички световни морета и на всички корабокрушения. Наведнъж. И през вълните достигна глас, който каза тя пита как е той?

Отвръщам на радиолюбителя добре съм, а ти как си? Радиолюбителят почти е налапал микрофона той е добре, тя как е, повтарям, той е добре, тя как е, приемам. И отново трясък на стари кораби, грохот на вълни, ужас за моряците, тя е добре, какво да му прати? Неудобно ми е, че петдесетина души слушат разговора ми. Навеждам се и прошепвам на радиолюбителя прати ми вестници и сланина! Той потръпва едва доловимо от дъха в ухото си и продължава да му прати вестници и сланина, повтарям: вестници и сланина! Еврейската общност гръмко се засмя, сигурно заради вестниците, а гласът отвъд изпращя тя мисли за него и го моли да се пази! Време беше разговорът да приключи. Хората чакаха реда си, а аз трябваше да кажа още едно изречение, онова, което беше по-ценно от всяко мълчание и за което вярвах, че ще направи същото като прегръдката в калта на Корчула. Стоях ужасен пред думите, думите, думите, които можех и не можех да изрека, които се разпиляваха като пясъка от счупен пясъчен часовник, като живака по дървения под в кабинета по химия, като малката смърт, която растеше в мен, смъртта на домата край чешмата, тогава си спомних за него, за този домат, а го мислех за мъртъв, но не беше, появи се за последно, когато падна от ръцете й, и сега се върна при мен, точно насред скока ми в празнотата, защото отсреща вече нямаше никого, нямаше ме нито мен, нито къмпинга, нито Корчула, нито караницата ни, нито нейното лице, превърнато в погнуса, хубавата ми скъпа погнуса, която вече я нямаше... Не доближих устни до ухото на мъжа, не го прошепнах. Изрекох го високо, сякаш бяхме тук, в нейната дневна, сами, защото генералът е отишъл с жена си на море: обичам те повече от всичко на света! Радиолюбителят се обърна към мен. За първи път видя лицето ми. Откакто се срещнахме, стоях все зад гърба му. И вероятно никога повече нямаше да ме види. Това ще го кажеш сам, прошепна, свали слушалките, а аз седнах на мястото му. В слушалките бученето беше още по-силно. Не знаех къде отиват думите ми, нито кой ги слуша, в какви вълни потъват и има ли някъде тих пристан, където могат да се чуят чисто, толкова чисто колкото само сега можеха да бъдат изречени: Наташа, обичам те повече от всичко на света!

Еврейската общност плачеше като след хубаво представление. Плачеха всички, и мъже, и жени. Едно изречение разплака толкова хора. Вярно, изречението беше важно, но само за онзи, който го изрече, и за нея, която го чу, през това време другите можеха преспокойно да си дремят или да си чоплят носа, да стрелят или да се молят на Бога, да повтарят всеизвестни истини или думи, способни да спасят света, но въпреки това плачеха, сигурно защото се прощаваха с живота си, защото ги разяждаше още една малка смърт. Днес не си спомням нито едно от тези разплакани лица.

Не помня важните моменти, забравям ги още щом си кажа трябва да запомниш това. Животът щеше да е по-дълъг, ако можех повече да си спомням. Забравил съм почти всичко. Освен това, как тичам от брега до къмпинга или как внимавам мама да не каже муцуна. Другото е изчезнало. Изчезналото се дели на неща, които съм можел да съхраня, и други, които са се превърнали в низ от малки смърти. Тези смърти са като белите петна в древна географска карта. Никой не знае какво има там, дори да е още една Индия. Можех да опазя изречението Обичам те повече от всичко на света, но не знаех как се прави или не исках да разбера, че в живота страхът не е най-добрият съюзник. Наташа остана още известно време в Белград, а после замина за Канада, защото повече не й се обадих. Опитвах при други случаи да казвам Обичам те повече от всичко на света и обикновено се чувствах като радиолюбител, който предава думите през океани и морета, та всяко аз се превръща в той, а всяко ти става тя. Или нещо подобно. Така или иначе, вече никой не плачеше.

Преди малко включих радиото, един Господ знае на коя станция, със сигурност не нашенска, и то засвири песента Мама Леоне. Отново ме лъхна мирис на море, на борова гора и на зехтин. И всичко останало, което възкръсва с него. Не знам каква е връзката с песента, но сигурно има някаква, защото идва от нещо, което съм забравил, от някоя от малките ми смърти. Тази Мама Леоне трябва да я вмъкна някъде, но не знам къде и как, защото в разказа ми няма място. Нито е имало някога. През това време мама стана истинска, зряла майка и сега вече аз съм нейният син. Не някакъв прадядо. И вече не казва муцуна, нищо че понякога звучи така.

Превод от хърватски: Русанка Ляпова

[1] Ора (оранжада) от фабриката „Талис“ в Марибор – Б. пр.