ТИ СИ АНГЕЛЪТ

Когато се родих, в коридора на родилното залая куче, доктор Сречко смъкна ядно маската от лицето си, изскочи от родилната зала и изруга ебал съм я и държавата, дето децата й се раждат в кучкарници! На мен в този момент все още нищо не ми беше ясно, поемах въздух с пълни гърди и за първи път се сблъсквах със следния житейски парадокс: светът, в който бях попаднал, беше отвратителен, макар да не можех да го сравня с други, но някакъв дявол ме караше да дишам и да се обвързвам с Него така, както нямаше да се обвържа никога с нито една жена. Когато след време разказвах случилото се първо на майка ми, после на баща ми, а щом поотраснах – и на приятелите ми, всички поклащаха глава и твърдяха, че си измислям, че не е възможно да си спомням такова нещо и най-вече, че е немислимо с първия си плач да съм започнал да правя онтологични заключения. Отначало се ядосвах, че ме смятат за лъжец, разплаквах се горчиво, удрях се с ръце по главата и крещях ще видите вие като умра! С годините се поуспокоих, осъзнал, че този свят, който вече бях поопознал и можех да сравнявам със собствените си преживелици, както и със сънищата си, е изграден върху недоверие и странната склонност на хората да те мислят за пълен глупак, ако казваш истината, както и да те вземат насериозно, ако лъжеш. Освен това сравнително рано, някъде към петата-шестата си година, стигнах до извода, че ситуацията със смъртта е крайно неприятна и реших да престана да заплашвам с умиране поне докато не разбера дали Бог съществува или не. Бог беше важен за мен като евентуален свидетел, който щеше да потвърди последното ми предсмъртно преживяване, както и да докаже, че не лъжа в разказа за първата случка в живота си, онази от родилното.

Има ли Бог? – попитах баба ми Олга Рейц, защото от всички хора, които познавах за шестте си години, тя ми се струваше най-надеждна. За някои има, а за други не, отговори тя невъзмутимо, сякаш това не беше важно или пък за него можеше да се говори само с абсолютно равнодушие. А за нас има ли? – опитах се да формулирам въпроса си много дипломатично; вече бях забелязал, че близките ми ценят високо всеки мой стремеж за социализация и обичат да говоря за всичко в първо лице множествено число: кога ще обядваме, да речем, кога ще ходим на излет, кога и ние ще се разболеем от грип... Помислих си, че и проблемът за вярата трябва, поне в началото, да се помести в този контекст. За мен Бог няма, отговори баба, пък за теб не знам. Тогава осъзнах, че има истини, които изричаш само за себе си и от свое име. Зарадвах се, макар да не ми харесваше, че не мога веднага да намеря отговор на въпроса за Бога.

Десетина години по-късно все още не си бях изяснил проблема, но открих кога баба ми Олга Рейц бе стигнала до заключението, че няма Бог. Беше ранна пролет, всички отидоха на излет, а аз останах сам вкъщи. По навик взех да тършувам из шкафовете. Не знаех какво търся, но всеки път откривах по нещо – нещо, което засягаше живота на близките ми, на мама и тате, на баба и дядо, и което те по различни причини се мъчеха да скрият от мен. Личните им истории бяха толкова тъмни или поне те ги смятаха за такива, а моят изследователски дух беше толкова неуморен, че само след няколко месеца работа над техните биографии бях научил от тайните източници много повече, отколкото те самите бяха готови да ми разкажат или признаят за целия ми досегашен живот. Първоначалният ми интерес бързо се превърна във фикс идея, а после – в мания. Всеки път оставах разочарован, ако не намерех за някого от тях нещо ужасно или гадно, тъй че вече си мечтаех как ще открия доказателство, че баща ми е хомосексуален, майка ми – бивша ватманка, дядо ми – агент на Коминформа или поне комарджия, пропилял на преферанс половин Сараево. Вярвайте ми, обичах тези хора, но повече обичах дребните тайни доказателства за нещата, които им се искаше да премълчат, за да са достойни (поне в очите на своя син и внук) да влязат в рая.

Та въпросния ден открих двойно дъно на големия скрин за дрехи в спалнята. Повдигнах дъската и под нея намерих резбовано дървено сандъче, кръгла стъклена кутийка и зелена папка с документи. Наредих ги на килима, въздъхнах дълбоко и отворих сандъчето. Беше пълно с пръст. Обикновена кафява пръст с камъчета и отдавна изсъхнали стръкчета трева, които се ронеха под пръстите ми. Едва ли ще садят цветя в тази пръст, си казах и след това, не без страх, напъхах пръсти до дъното на сандъчето и започнах бавно да ровя в него. Но вътре нямаше нищо освен камъчета, трева и много, много пръст. Не е за вярване колко пръст може да се побере в едно дървено сандъче. Много повече, отколкото можете да си представите. За да разберете какво имам предвид, вземете още утре една картонена кутия, защото предполагам, че нямате под ръка дървено сандъче, отидете в парка и я напълнете с пръст. Няма да повярвате на очите си!

Минах на стъклената кутийка. В нея имаше джобен часовник, пръстен – пробвах го на безименния си пръст, но ми беше прекалено голям, после миниатюрна метална фигурка на някакъв светец, игла за вратовръзка и съвсем малко книжле на Антон Ашкерц , печатано на словенски върху най-фината хартия, която някога бях виждал. Нямаше друго освен две зелени войнишки копчета с орли с разперени криле. Орлите ме изплашиха, защото ми се сториха познати.

Преди да отворя папката, се замислих за нещата, които човек не бива да узнава през живота си. Запитах се кои ли са тайните, които трябва да останат скрити, за да има всичко някакъв смисъл, но след като не успях да се сетя за нито една, реших да продължа. В папката имаше три листа хартия. Акт за раждане на името на М.Р., кръщелно свидетелство на името на М.Р. и телеграма, в която пишеше: “Уведомяваме ви, че на 10 септември войникът М.Р. беше убит в битка с шайка партизани.”

М.Р. беше моят вуйчо. Знаех, че е загинал във войната, както и че не е бил партизанин, но дори насън не ми беше хрумвало, че е бил Враг.

Върнах всички неща на мястото им и затворих скрина. Още докато го правех, знаех, че в живота ми вече нищо няма да е същото, каквото беше преди да открия двойното дъно, но и че няма смисъл да продължавам да ровя в семейните тайни, защото е дошло време да се задават въпроси – разбира се, само на хората, които нямаше да ги заболи от тях и щяха да могат да им отговорят, без да оставят кървава диря след себе си.

Дни наред чаках сгоден момент, но не го дочаках. Можех да питам единствено мама, но баба не излизаше от къщи, а ако излезеше, и мама я нямаше. Тя не познаваше брат си. Родила се четири месеца преди смъртта му, но той така и не я видял. Поне й дал името. Дядо искал да се казва Регина, но М. пожелал да кръстят сестра му на едно дърво, което расте в Босна. Расте и по други земи, но за нас те не бяха важни, защото и дядо, и вуйчо, и татко, и всички ходеха в тях само да воюват.

Отидох при мама в службата й. Може ли да поговорим насаме половин час? Тя се намръщи и вече знаех какво се върти в главата й ще си признае, че се дрогира, че е направил дете на някоя хлапачка, че е получил четиринайсета двойка по математика, че е хомосексуален... Поклатих пръст наляво-надясно в знак на отрицание, макар че още нищо не си бяхме казали. Седнах. Всичко е наред, само ме остави да говоря. Вместо да се успокои, мама се ужаси още повече. Трябваше да започна, за да не скочи през прозореца и да си счупи крака. Аз: Отворих скрина. Мама: Все някога трябваше да се случи. Аз: Намерих. Мама: Какво? Аз: Всичко. Мама: И пръстта ли? Аз: От гроба ли е? Мама: Моля те само едно. Никога нищо не й казвай. Аз: Знам. Затова дойдох при теб.

Историята, която ще ви разкажа, научих тогава от майка ми и гласи горе-долу следното. След като завършил гимназия, онази същата, в която петдесетина години по-късно щях да уча и аз, вуйчо ми бил мобилизиран. И тъй като говорел безупречен немски, а и по линия на дядо си бил немец, разпределили го в част, която формално се числяла към Вермахта, но била съставена от наши хора. Пратили ги в Славония, а дядо започнал да обикаля панически града от познат на познат и от канцелария на канцелария в опити да освободи сина си от армията. Впрочем от всички връзки се задействала единствено комунистическата. Негов приятел, служител на висок пост в железниците, нелегален партиец, го уверил, че може да се уреди М. да избяга от частта си и на два километра от базата да го пресрещнат босненските партизани. Дядо одобрил идеята, но когато разказал плана на баба, тя се ужасила. Първо, не вярвала, че партизаните няма да разстрелят сина й, щом го видят в немска униформа, и второ, ако не го убиели те, то другите щели да го затрият в партизанска униформа. С други думи, струвало й се, че все пак при Врага е по-сигурно. Дядо ми я увещавал, но нищо не помагало. Крещял тъй, че жилището се тресяло, отчаян, защото и сам не знаел как да постъпи, но не се съмнявал какъв ще е краят на всичко, на чия страна е правдата и кой ще спечели войната. Мама, разбира се, нямаше идея какви са били думите му, но аз съм сигурен, че е крещял същото каквото крещеше пред мен като съвсем малко момче, като ми разправяше за Втората световна война: Хитлер е идиот. Това го казах още през 1939 година. Идиотите губят войните, ама затриват повече народ, отколкото можеш да си представиш. После дойде Павелич . Павелич беше боклук. Пращаше децата ни под стените на Сталинград и ги превръщаше в убийци. Направи малка, пиклива държавица, която се подаваше изпод големия швабски задник. Това беше Павелич, знам го аз и винаги съм го знаел, но каква полза от толкова знаене, щом не може да ти спаси главата. Мисля, че същото е крещял и на баба, защото и през есента на 1971-а къщата се тресеше, лицето му почервеня като знамето на партията, устните му се покриха с пяна и мама отиде при него, хвана го за раменете, разтърси го и взе да му говори тате, успокой се, успокой се... Ала той не се успокояваше и продължи да крещи за Макс Лубурич , който щавел хората с вряла вода и през март 1945-а одрал жив неговия приятел, железничаря, в къщата на ужасите в Скендерия. Тогава мама се разплака и започна да повтаря татко миличък, недей повече, като на Господ ти се моля... Изведнъж той се успокои, заради сълзите й, а не заради Бог, надяна шеговит израз на лицето си и каза я ни остави, женска главо, не виждаш ли, че си говорим мъжки приказки. После се обърна към мен и прошепна: Политиката не е за жени. Веднага почват да реват. Само Голда Меир е изключение. Тогава не разбрах, че дядо ме измами; пробута ми друга история вместо онази, която смятах, че разказва. Мама не плачеше както плачат жените в политиката. Осъзнах го, когато открих сандъчето.

Та след като се развикал на баба и я убеждавал да приеме плана на партизаните, което тя твърдоглаво отказвала, месеци наред дядо живял в своя собствен ад. Будел се нощем, плувнал в пот, винаги с една-едничка мисъл: че М. няма да се върне, а ако се върне, всички престъпления на Павелич и Хитлер ще му тежат на душата. А баба имала само една грижа: синът й, все едно как, да остане жив. През тези месеци започнала да се моли на Бога.

Как са приели вестта за смъртта на вуйчо, дали са плакали, викали, или просто са мълчали, няма да науча никога. Няколко месеца след освобождението на Сараево на вратата на жилището им се появили четирима младежи в партизанска униформа. Баба плачела, а дядо бил обхванал лицето си с длани, за да не се разпадне като гипсова маска. Единият младеж сложил ръка на рамото на баба и й казал: Не плачи, майко. Имаш си друго дете. Грижи се за дъщеричката си. М. всеки ден споменаваше малката си сестричка. Майка ми, русокос бароков ангел, седяла на гърнето в ъгъла.

Седем дни след смъртта на вуйчо, неговата войскова част с целия си личен състав дезертирала и преминала на страната на партизаните. Дотогава М. бил единственият убит. До края на войната загинали още трима. Но те вече не били Врагове.

След смъртта на сина си дядо и баба живяха заедно още цели тридесет години, но никога не говореха за М. Мълчаха пред хората, а вероятно са мълчали и насаме. Не очаквайте от мен нещо толкова банално като това да тръгна да ви разправям, че баба се самообвиняваше за смъртта на сина си. Повече никога не стъпи в черква, забрави какво е Коледа и Великден, ала дядо веднъж годишно се обличаше празнично и отиваше в сараевската катедрала – на полунощната литургия на Бъдни вечер. Нямаше музикален слух, но обичаше да пее песните за раждането на безсмъртния Младенец.

Баба не беше решила, че Бог не съществува, просто Той повече не я интересуваше. Бе спряла да вярва в него при все съществуването му. Дядо умря през 1972 година, а баба започна да умира в ранната пролет на 1986-а. Имаше рак на гърлото и с всеки изминал ден дишаше все по-трудно. Понякога ме наричаше М., но не поправях грешката й. Ако изобщо беше грешка. В онези дни аз бях оживелият й син.

В началото на юни дойде бърза помощ и я откара в болницата да умре. Там й разрязаха гръкляна, но тя все така не можеше да диша. Гледаше право пред себе си, сключила ръце. Аз се усмихвах, сякаш беше нищо работа и тя още утре щеше да се оправи. Ала много добре знаех как ще свърши всичко. Смъртта идваше коварно и несправедливо. Беше сграбчила баба за гушата и сега изтръскваше от нея последното, което й бе останало. Спомена за нейния син. Умря през нощта на пети срещу шести юни.

Както всички стари хора и тя, докато беше здрава, говореше за погребението си. Заклеваше ни за нищо на света да не слагаме снимка в съобщението във вестника и на некролога, но за свещеници така и не спомена. Разбира се, никой не я попита. Щеше да е глупаво.

Все пак при нея, вече мъртва, доведохме свещеник и му платихме да отслужи заупокойна литургия. Не мога да ви обясня защо. Вероятно за да стане Бог, ако го има, по-добър. Поне така каза един бабин приятел.

Не ходех на гроба й дори в деня на мъртвите – Вси светии. Не мога да обясня защо. Просто не ми се ходеше. Беше ми криво, че умря, и то по такъв грозен начин, и имах чувството, че ако отида на гроба й, ще отдам почит на самата смърт. Впрочем няколко дни преди последната война умря бащата на моя приятел Ахмед. На връщане от дженазата , вместо да тръгна към изхода на гробището, реших да се отбия в католическата част. Върху надгробната плоча, под която бяха заровени дядо и баба, се припичаше на слънце огромно черно куче. Приседнах до него, а то надигна лениво глава и ме погледна през притворени клепачи. Вече отдавна ми беше все едно, че никой не вярва в първото ми познание и в това, че си спомням как в коридора на родилното, миг преди да проплача, залая куче. Положих длан на главата му. Ти си ангелът, нали? То плесна два пъти с опашка по мраморната плоча и отново потъна в сън. И аз на свой ред отпуснах ръка върху него.

Превод от хърватски: Русанка Ляпова