Докато той търсеше свободно място в задръстеното бистро край морската алея в Бургас, една дама го покани с поглед да седне на свободното място до нейната маса.

Той се приближи с видимо колебание към сивия пластмасов стол, кимна с глава и й се усмихна в знак на благодарност. Седна и постави книга на масата. Разгледа лицата на клиентите, седнали да приказват и се наслаждават на чистия въздух под големите зелени тенти. Хората му се видяха по-мили като седна между тях. Те пък продължиха да говорят тихо.

Много скоро се появи келнерката и той си поръча кафе и минерална вода. През това време забеляза, че дамата до него пие бира във висока елегантна чаша.

Обикновено той носеше със себе си книга, за всеки случай, за да може да побеждава самотата, иначе можеше и без книги и четене. Дамата до него, пък носеше лилав мобилен телефон (вероятно много умен...), изглеждаше приветлива и не усещаща самота. Възможно бе да очаква някого... а кафето веднага пристигна. Той се канеше да изпуши една цигара с черната напитка. Пушенето не бе забранено на открито, но все пак, поиска съгласието на дамата, а тя моментално попита:

- Все още ли пушите?

Той остана изненадан от неочакваната й реакция, която показваше личен интерес. Без да обръща никакво внимание на объркания мъж, тя продължи:

- Не сте млад. По-възрастен сте от мен... лично аз спрях пушенето преди четири години. Наситих се на тютюна.

Той се поколеба за миг дали да запали цигарата. Действително бе по-възрастен от нея поне с пет-шест години.

- Чакам подходящ момент, за да ги откажа. - Усмихна се той и окуражително добави:

- Разбирам, че моментът не е точно сега. - той запали цигарата си - Тук пушенето е разрешено!

Поуспокои се малко, след като започна да пуши, при това не бе подготвен да води разговор на каквато и да е тема. Беше пристигнал в Бургас едва преди два дни.

Допадаше му това заведение, което се намираше недалеч от хотела му. За трети път посещаваше това място.

Реши да продължи разговора:

- Аз съм в Бургас за първи път.

- Арабин? – попита тя.

- Да.

Беше разбрала веднага като видя книгата пред него.

– Роман ли е?

- Сборник с разкази на Саид Ал Кафрауи.

- Чел ли сте Ана Каренина?

- Да, много отдавна... прочетох я, разбира се.

- Хареса ли ви?

- Да, естествено!

- Кое, романа или героинята Ана Каренина? - Засмя се тя развеселена и добави – няма значение.

- Харесах и романа, и героинята, но съм забравил детайлите в романа.

- Можете отново да я прочетете!

- Защо да чета една и съща книга два пъти? Животът не е толкова дълъг за подобно удоволствие.

- Става дума за Ана Каренина! Четох романа шест и повече пъти, а и гледах филма също няколко пъти.

Тя говореше сериозно, а той се впечатли от силното й отношение към известния роман, кимна към келнерката и поръча на дамата питие. Тя веднага му благодари и никак не бе изненадана.

---------------

Стана пладне, вече се усещаше студения полъх сред последните слънчеви лъчи на септември. Единствено чужденецът бе облечен, за всеки случай, с тъмно зелено яке. При това, мнозина от присъстващите бяха облечени с летни дрехи, с къс ръкав.

Заваля лек дъжд на два пъти, подухна студен вятър, тогава той си помисли: „Такава е разликата между Ориента и Европа!“.

Мислеше, че е възможно жената да е чела само тази книга през целия си живот и затова настояваше да я коментира, но той скоро се отказа от недоверието и лошите си помисли. Знаеше, че не трябва толкова бързо да съди за другите. Наскоро бе дошъл в страната като турист, макар да не харесваше това определение, което поражда съмнение и изолация.

Опитваше се да преодолее рутината, а именно навика да преглежда нета. Бореше се също със скуката и чувството, че вече е на преклонна възраст. Нямаше никакво желание да води сериозни културни дебати и беседи. Предпочиташе да обсъжда дребните детайли от живота, дори и най-незначителните!

Тя пиеше напитката си бавно и монотонно, а той мълчеше, опитвайки се да разбере истинското й отношение към романа. Накрая той пое инициатива и попита:

- Интересно ли е човек да прочете една и съща книга два пъти? Лично аз съм чел малко книги повече от веднъж, примерно „Портрет на художника като млад“* - и побърза да добави като любезен събеседник - Ще прочета книгата повторно. Ще си я сваля от интернет.

- Сигурно ще я намериш, но романът е дълъг – в три части. Ще го прочетеш ли скоро?

- Нищо не обещавам!

Скоро на масата кацнаха две големи халби с бира. Вероятно тя ги бе поръчала.

„Не е зле! Явно, никого не очаква...” – помисли си той.

Минаваше повече от час, откакто Ема седеше сама в заведението. Беше изпила три големи халби бира. Беше си разменила любезности с някои преминаващи.

Той бе разбрал, че Ема е клиент на кафенето от цели десет години, че обича да седи сама, а понякога идвала с някой приятел.

Този ден тя се чувстваше много жива, въпреки дългите мълчаливи паузи, които правеше в разговора. Предпочиташе да води разговор с чужденци, макар това да звучеше странно за другите.

Разказа му, че е прекарала десет години от живота си като редови член на бившата Комунистическа партия. Тогава били забранени всякакви контакти с чужденци. Без предварително разрешение било почти невъзможно създаване на такива връзки. Тя, разбира се, доброволно изпълнявала всички партийнни указания. Запознала се с някои членове на чужди делегации, които посетили страната. Успяла да създаде приятелски отношения с тях в името на политическата солидарност, но след промените преди повече от четвърт век, се престрашила да потърси по-близки връзки с чужденци. Промените съвпаднали с влошаване на отношенията с мъжа й и стигнали съответно до развод. Не съжалявала за това, тъй като той бил много консервативен мъж, но така и не потърсила друг съпруг.

Да се запознае с чужденец, означавало да пътува до страната му, но годините напреднали, тя вече не била първа младост и малцина й обръщали внимание, дори и да облича модерни дрешки, включително раздърпани светли джинси, оръфани на коленете и нагоре към бедрата...

- Моля те, да си спомниш за мен прочитайки отново романа!

- Ако въобще реша да го прочета повторно?

- Прочети го, за да ме опознаеш по-добре!

- Моля? Не разбирам.

Тогава тя го стрелна с внимателен поглед и прошепна:

- Ана Каренина е моята баба, петата ми прабаба по майчина линия. Каренина не е била бездетна. Тя е имала много симпатичен син, който е четвърти прадядо на майка ми. Не намираш ли прилика между нас?

По-скоро сочните й устни го интересуваха, отколкото абсурдната родствена история с Каренина.

Тя забеляза как жадно зяпа устните й той, а на него му се струваше, че друга жена говори настойчиво с пълните си устни.

Той положи доста усилия да прикрие удивлението си и рече:

- Вероятно повече приличаш на петата прабаба по бащина линия, отколкото на тази по майчина.

- Така значи? Остава да твърдиш, че Ана Каренина не е моя баба и не съм от нейното потомство!

- Доколкото знам, Ана е литературна героиня.

- Не, не само!

- Искаш да кажеш, че наистина е съществувала такава жена и с това име?

- Да, иначе можеше да съм и аз измислица в съзнанието на един писател, а не истински човек... Подай ми ръката си! Не се притеснявай, направи го!

Той изпълни желанието й, почувства топлина и скоро дръпна ръката си.

- Вярваш ли вече, че съм истинска? - Усмихна се тайно, без да показва задоволство.

Телефонът й позвъня и тя отговори... Без видимо вълнение побърза да се сбогува, ръкува се с него сърдечно, отиде при келнерката и плати своята сметка.

--------------

Той остана малко време сам, след като си бе тръгнала жената, която наистина успя да запали любопитството му.

Точно за това мечтаеше при новите запознанства.

Дълго време мислеше върху разсъжденията на Ема, усещаше човешкото излъчване на един обикновен човек в нейните думи.

След известно време представи жената, с която се бе запознал, като литературна героиня или героиня в ненаписана все още творба.

Желаеше наистина прости, обикновени връзки и запознанства.

Възможно бе Ема да страда от психично заболяване или емоционален дисбаланс.

Поогледа се наоколо, почувства внезапна самота сред многото летовници и минувачи. Трябваше още в началото да остане сам със себе си, но тя бе виновна.

Припомни си как бе облечена простичко, но и елегантно. Тюркоазената й риза, бледо-сините джинси, леко закръглената късо постригана руса коса и двете големи честни очи. Беше съвсем обикновена жена, но какво го интересуваше всичко това?

Той нямаше никакво намерение да се обвързва с нея или с някой друг, дори и за кратко време. Беше дошъл на този курорт с предварително решение да се усамоти напълно, без никакви ангажименти.

Стана и тръгна, без много да бърза, за да посрещне първите сенки на вечерта, усещайки голямата й прилика с изгрева.

Пожела да се разхожда за кратко и после да хапне нещо.

Улиците бяха чисти, а туристите – доста повече отколкото в столицата. Той установи, че макар да пристигат от различни дестинации и да говорят различни езици туристите доста си приличат по своето поведение. Възможно бе тайничко да се наблюдават помежду си... Дали се въздържаха или я караха, както им скимне? Забелязваше, че някои от тях се стремят да се впуснат в града преди другите?

Мразеше да го наричат турист. Предпочиташе названието „транзитно-преминаващ“.

Междувременно мина покрай пицария. Това беше предпочитаната храна, когато човек не знае какво да яде. Отдалечи се от пицарията, почувствал нужда да повърви още по алеята преди основната вечеря.

Тогава забеляза една дама на около четирийсет години. Тя вървеше с високо самочувствие, европейка с балкански черти. Носеше на главата си широкопола лятна шапка.

Той крадешком хвърли поглед към кръглото й свежо лице. Тя успя да забележи интереса му и го дари с ведра усмивка. Той й кимна с глава, внимавайки да не премине границите на добрите обноски... истинските и въображаеми граници.

Забеляза, че жената прилича на Ана Каренина по време на последния етап на влюбването й, когато силните емоции я тласкаха в различни посоки. За малко да спре и да я проследи, но се отказа в последния момент от това мимолетно привличане. Все пак се обърна и я изпрати с поглед и въздишка, докато тя се отдалечаваше и щеше да изчезне завинаги така, както се бе появила.

Той бе сигурен, че тя не търси железопътни линии, за да сложи край на живота си.

С напредването на нощта се задоволи с разходка, усещайки, че губи плътността на тялото си, сякаш преминава през завесите на сън или е прелистван като книга, носен по спиралата на носталгията, описана от писателя Алкафрауи**. Беше изнервен от възможността пред него да изскочи някой призрак от многото сфери, описани от писателя, да застане на пътя му, да се материализира и да започне да твърди, че и той е герой от разказите на Алкафрауи.

Портрет на художника като млад, Джеймс Джойс, 1916 *

** Алкафрауи: Египетски майстор на късия разказ, роден през 1939 г., издал много творби, между които „Красивият град на смъртта“, „Музикална будка“ и други. Преведен на множество западни езици, удостоен с наградата на Султан „Кабус“, получил националната награда за къс разказ в Египет – 2016 г..

Превод: Хайри Хамдан