И двамата имаха за какво да си разказват. Лицата на младежа и девойката подсказваха това. Бяха някак изпълнени с живот и енергия, но същевременно и разсеяни. Съзнателно се ангажираха с други въпроси и задачи, но въпреки това психическото им присъствие бе задоволително, дори бе под контрол. Това проличаваше от ведрите и спокойни черти на лицата им, а маниерите и езикът на телата им потвърждаваха самочувствие и стабилност.
Подбираха някое ъгълче в кафенето, поръчваха си по една напитка, а преди да пристигне поръчката, започваха да преглеждат смартфоните си и дори не забелязваха кога сервитьорката е успяла да постави напитките на масата. Разглеждаха телефоните си внимателно, сякаш бързаха да довършат важна неотложна работа или сякаш са на служба. Прекалено сериозни бяха, въпреки интимната атмосфера и дружелюбните намеци между тях.
Атмосферата в кафенето бе тиха и спокойна, чувстваха се окуражени да продължат заниманията си. Приятна музика се чуваше наоколо, посягаха към своите напитки и отпиваха самостоятелно без да вдигат очи от екрана на функционалните си телефони. Времето преминаваше без да обелят и дума. Изведнъж момичето доближи приятеля си и му показа нещо на телефона си, но това остана без никаква реакция от неговата страна. Скоро тя маха ръка от рамото му и се отдаде на апарата си.
След време той я обгърна с ръка и й показа нещо на апарата си. Достойно разглеждаше картината и отново, без никаква външна реакция, издърпа ръката си и продължи да зяпа телефона.
След петнайсетина минути картината отново се повтори: Показва му своя апарат, разглежда го без коментар, а тя също не отвръща, когато той й показва нещо на свой ред.
Какво взаимно безразличие!
Минаваше почти час. Напитките не бяха изпити докрай. Двамата изпиват едно и също количество, без да повдигнат глава от екрана. Ето, минаха още петнайсет минути и вече нямаше какво повече да привлича любопитството им.
Двамата, по взаимно съгласие, отказваха да говорят временно. За никъде не бързаха.
Да, думите могат да останат потиснати и да почакат, а е възможно и да няма нужда от допълнителен разговор.
На два метра от тях, около овална маса, се събра компания от трима весели младежи. Бяха пристигнали в кафенето малко преди мълчаливата двойка. Опитваха се да не вдигат шум и врява, говореха тихо помежду си. Осъзнаваха, че при такава спокойна атмосфера, лесно могат да попречат на момчето и момичето, и да им отнемат мечтаното удоволствието от пълното мълчание, затова бяха принудени да шепнат, в чест на тишината наоколо...
Стана време за напускане, подразбираше се от бързо разменените им погледи. Станаха, разделиха си сметката, а сервитьорката мълчаливо си взе парите.
Какво достойно българско мълчание в синхрон!
Двамата напуснаха заведението и всеки от тях държеше смартфона си, сякаш бе хванал оръжие. Хвърлиха по един ням поглед към съседната маса, оставяйки своя дъх на мястото, но без да оставят ехо от думи в пространството на заведението, наподобяващо стила, характерен за околностите на София. Нито думичка не бяха обелили през цялото време на своя престой.
На изхода младежът тръгна надясно, размахвайки лявата си ръка за сбогом, а тя тръгна наляво по улицата, размахвайки дясната си ръка.
Другата компания дълбоко въздъхна, след като се освободи от тежкото присъствие на мълчанието. Вече можеше да се долови енергичния разговор, подкрепен от освободените им дробове. Дори си размениха наздравица по този случай. Въпреки това изглеждаха по-малко съвременни спрямо току-що напусналата млада двойка, а изглеждаха по-възрастни от тях едва с няколко години. Също така притежаваха смартфони, но явно принадлежаха към отминалото традиционно време, когато хората са имали нужда да се гледат в очите и да общуват чрез оживени разговори по естествен начин... доколкото това е възможно.
Превод: Хайри Хамдан