СПЯЩОТО СТАРЧЕ

Когато пристигаха на снимачната площадка, белобрадото старче вече беше там, усмихваше се, пиеше кафе и ядеше баница. Но започнеха ли снимките, той вече хъркаше блажено. Заспиваше навсякъде, но май най-много си беше харесал един камион. Заварваха го задрямал във всякакви пози: зад волана, в ремаркето, подпрян на гумата, дори облегнат на двигателя с риск отвореният капак да се стовари на главата му. Събуждаше се само по време на обедната почивка. В ресторанта не продумваше, само се смееше и често омазваше брадата си с таратор или сирене от шопската салата. Щом се върнеше на снимачната площадка, незабавно потъваше в дълбок сън, без движения, без дори да се чува дишането му, ако изключим спорадичните похърквания. Откарваше така чак до вечерта, когато се събуждаше, колкото да махне с ръка за чао на екипа. Всички го взимаха на подбив, особено звукарят и операторът. Звукарят веднъж го записа, твърдеше, че това е най-изразителното хъркане, което е чувал във впечатляващата си кариера. Операторът всеки ден му правеше по една снимка и непрестанно подхвърляше как преди премиерата на филма ще направи изложба със снимките на спящото старче. Втората асистентка веднъж се опита да го събуди, но не успя. А режисьорът, колкото и да беше ядосан, винаги си оправяше настроението, като го видеше и дори се подхилкваше, което за човек с неговия характер беше по-скоро учудващо и нетипично. Откъде се беше взело старчето и каква му беше работата беше пълна загадка. Из екипа се носеха най-различни слухове, еднакво неверни и шантави. Истината беше още по-шантава. Снимачната площадка се намираше в съня на старчето и ако той се събудеше по време на снимки, и тя, и екипът щяха да престанат да съществуват.