Книгата на Дияна Тончева „Ти си всичко” свидетелства, че тя навлиза в творческата си зрялост. Подобно писане, взряно в най-фините алвеоли на душата, съм срещал единствено в първата книга на Елена Алексиева „Синята стълба”, безценен експеримент, който, за съжаление, по-нататък утвърдената ни писателка не повтори. Обикновено писателят знае, че от един момент нататък, когато се докосне до светлосенките и до различните отсенъци на чувството, може да разчита вече не на думите, а единствено на пространствата между тях. На тишината. Но Дияна Тончева, подобно на Елена Алексиева в „Синята стълба”, не се бои от тази тишина и продължава да я описва. Разбира се, ключът към този кратък психологически роман „Ти си всичко” е любовта. Но любовта, изследвана с прийома на кубчето на Рубик – чрез различни гласове, чрез различни гледни точки, от ниско и от високо. Едно младо поколение писатели, на което ние, по-възрастните им колеги, успяхме да дадем много малко, се появяват и укрепват пред очите ни. Тяхното време е много трудно, тяхното писане е различно, но то за пореден път доказва неизтребимата сила на таланта.

Деян Енев

***

Често през годините се обръщаше към мен за съвет по някой сърдечен проблем. Всъщност не точно сърдечен, защото какво разбирам аз от тия работи, дето не съумях да бъда с единствената жена, която съм обичал, а по-скоро проблем с мъж. Така е по-добре. По-твърдо звучи някак. Борба за вниманието му, съвет за нейното поведение, такива неща. Идваше при мен или ме молеше да отида при нея, и ми разказваше ситуацията до най-малката подробност. Дяволът е в детайлите, нали такава е приказката.

Изслушвах я внимателно, макар че повече ме интересуваше изразът на лицето й, издайническите жестове на тялото, тонът на гласа й – дали звучи твърдо или разстроено, гневно или уплашено, дали в този момент е капризното дете, което тропа нетърпеливо с краче за желаната играчка или е обичащата жена, способна на безусловна любов – да, обичам го и няма значение дали е с мен или с някой друг, стига да е добре. Тези неща ми бяха важни, основен критерий за състоянието на коридора, в който се беше натикала, дали е задънен или има изход, изобщо какво е положението. Самата история я слушах с половин ухо, но не видимо, иначе тя щеше да се разбеснее, че не я слушам, а как да й обясня онова, което така или иначе знам. Че историята винаги е една и съща, повтаря се, макар и с различни нюанси, с леки несъществени разлики в сюжета. Защото тя е в епицентъра. Главното действащо лице, от което зависи всичко останало. Развоят на историята, другите участници, всичко.

Изслушвах я, попивайки нея и гласа й, присъствието, емоцията и дъха й, такива безценни съкровища в безценни моменти като този, в които съм някому нужен, безкрайно благодарен на щедростта на съдбата, че съм близо до нея, все още близо, макар да знаех в себе си, че рано или късно тя ще спре да има нужда от мен, рано или късно ще си тръгне и няма да я видя повече, ще ми остане само споменът, този така ненадежден спътник в живота ми, но единствен в самотата ми, споменът, дето мени цвета си в зависимост от светлината. Споменът, дето избледнява с изминалите години и се налага да го оцветяваме, измисляме, съшиваме и закърпваме с едничката мисъл да не го изгубим напълно.

Изслушвах я търпеливо и рязко издавах присъдата напълно в разрез с душевните си терзания. Без милост, без мекота и съчувствие, защото знаех, че точно заради това е дошла при мен. Няма нужда от съжалително потупване по рамото, пригласяне на самосъжалението й, подкрепа в глупостите, които е сътворила.