Беше дъждовен ден, улиците на града бяха сиви и пусти, единствените минувачи бяха дъждовните капки. На една пейка обаче, бе седнал странен човек, с голяма червена перука и лилави дрехи на бели точки, а долу в краката му, на топка се беше свило малко бяло кученце с големи черни очи. Името на тази странна персона беше Маурицио или по-точно, сценичното му име, той беше клоун, някога бе играл в градския цирк. Циркът отдавна вече го нямаше, нямаше и живот в града, това, което беше останало бяха Маурицио и неговото опашато приятелче. Те двамата обичаха да седят на тази пейка с дни, а понякога дори и седмици. Маурцио бе влюбен в дъжда, обожаваше капките да танцуват нежно с кристалните си обувчици по лицето му, усещаше приятен гъдел, който будеше от дълбокия сън старото му сърце. В дъжда той сякаш се прераждаше, най-различни спомени започваха да летят из съзнанието му, смехът на публиката и неспирните аплодисменти не го напускаха, но всичко това бе само една илюзия, нещо отдавна изгоряло в безмилостното огнище на времето. Спомените крепяха Маурицио, но освен тях, той притежаваше и нещо друго – природата. Често пъти, загледан в небето, очаквайки поредния дъжд, той успяваше да се пренесе някъде, отвъд сивотата на измачканата реалност. Мислеше си, че това никой не може да му го вземе, последният му останал дъх живот. За съжаление всеки ден пред очите му изчезваха зелените полянки, а на тяхно място се появяваха уродливи и страшни, грамадни постройки, които лека – полека превземаха и небето, и всичко наоколо. Клоунът често се разхождаше из междублоковите пространства, някога били зелени поляни, той търсеше тях и накрая винаги се завръщаше на същата позната стара пейка, само тя му беше останала, а под нея, както винаги го чакаше приятелчето му. Един ден, при Маурицио дойдоха група хора, работници.

- Приятел, трябва да отидеш на друго място, тук започва строеж?

Маурицио не отговаряше, продължаше да стои на пейката.

- Хей, ти, чуваш ли? Започва строеж, намери си друго място!

Клоунът продължаваше да мълчи, въпреки че много добре разбираше какво става.

- Момчета, няма да стане така, давайте да го разкараме.

Двама от работниците хванаха стария клоун и макар той да се съпротивляваше, те го издърпаха и завлякоха пред една от новопостроените жилищни сгради. Оставиха го там заедно с кученцето, което не се отделяше от своя стопанин. В очите на Маурицио започнаха да напират сълзи, той знаеше какво ще се случи. Една игрива сълза изскочи от окото му и се спусна по лицето му... В този момент клоунът започна да крещи, свлече се на земята и остана така, а кученцето се бе свило до него, сякаш и то хлипаше...

На другата сутрин при клоуна дойдоха санитари, щяха да го откарат в психиатрията, някой беше се обадил и ги беше повикал, някой на когото клоунът пречеше, но как той можеше да пречи на някого? Санитарите го качиха в бяла кола, той не се съпротивляваше, само продължаваше да хлипа тихичко.

В клиниката Маурицио имаше собствена бяла стая, нямаше нищо в нея, всичко беше бяло - бели стени, бял под, бял таван. Огромно безкрайно бяло, в което и най-добрия плувец би се удавил. А къде беше кученцето? То бе останало някъде там, сред блоковете, чакащо своя стопанин, който никога нямаше да се върне. Маурицио вече не чувстваше нищо, бяха му взели и последния дъх живот, тотално смачкване и изцеждане. Въпреки всичко у клоуна беше останала някаква искра, някакъв последен едва тлеещ, но все още светещ – въглен. Той поиска да му дадат бои и да му разрешат да рисува. Направиха го. След като ги получи, той не спираше да рисува по безкрайните бели стени. Изрисува ги със спомени. Многоцветни спомени. Той не спираше и живееше.

2014 г.