На С.В.Е.

Горя в дъжда под капките на обичта ти,

мълча под звуците - пронизваща ме песен,

гласа извива се над моята житейска есен.

Лозата пак е тръгнала нагоре, не суха, както бе преди,

а млада - жизнено зелена - силна -

плодът разтича се в ръцете,

а пръстите са синкаво червени,

не съм ли млад за есенни цъфтежи?

Сега ще мога да изпия виното със тебе,

любовта ни - лечение за мойте посивели рани.

Занемариш ли любовта - душата вехне,

а сетне и сърцето няма да потрепне.

Лозата във лъчите се издига - безбрежна и недостижима,

ще бъде вечно буйна и зелена,

младежка ще е веч кръвта във наще вени - любов разбила всяко време,

развила, възкресила моето погубено растение...