На С.В.Е.
Горя в дъжда под капките на обичта ти,
мълча под звуците - пронизваща ме песен,
гласа извива се над моята житейска есен.
Лозата пак е тръгнала нагоре, не суха, както бе преди,
а млада - жизнено зелена - силна -
плодът разтича се в ръцете,
а пръстите са синкаво червени,
не съм ли млад за есенни цъфтежи?
Сега ще мога да изпия виното със тебе,
любовта ни - лечение за мойте посивели рани.
Занемариш ли любовта - душата вехне,
а сетне и сърцето няма да потрепне.
Лозата във лъчите се издига - безбрежна и недостижима,
ще бъде вечно буйна и зелена,
младежка ще е веч кръвта във наще вени - любов разбила всяко време,
развила, възкресила моето погубено растение...