МЕЖДУ ПСАЛТИРА И РЕВОЛВЕРА

Септември 1829. Знойното септемврийско слънце вече се беше издигнало над хоризонта. В дърветата пееха птички, а житните класове се полюшваха от лекия ветрец, сякаш готови да разтворят ръце за прегръдка. Във въздуха се носеше приятният аромат на току-що окосена трева. Всички тези неща в своята съвкупност придаваха на това време от годината един естествен за местните хора мистицизъм.

Поредната руско-турска война беше към своя край. Русите бяха удържали славна победа и една част от Гърция беше завинаги откъсната от студената прегръдка на тирана. Войниците отстъпваха с чувство за изпълнен дълг. Зад тях, обаче оставаше един друг народ, който щеше да продължи да носи тежкия кръст на робството. Народ, който ги беше посрещнал с хляб и сол, народ, който беше воювал наравно с тях, народ, пеещ през сълзи песента на бунтовника - българския народ. На пръв поглед нищо не издаваше драмата в душите на тези хора. Жените все така целуваха нежно децата си сутрин, мъжете все така неуморно работеха на полето, жетварките все така бодро пееха песните, които очертаваха границите на българското землище. Но внимателния наблюдател виждаше, че в майчините целувки имаше нещо гневно и драматично, сякаш някаква сила се канеше да им отнеме това, което повече от всичко смятаха за свое, сякаш влажните устни докосваха потните чела за последно. Внимателният наблюдател виждаше, че шегите на мъжете ставаха все по-груби, поводите за скандал - все по-дребни, удовлетворението в края на работния ден - все по-слабо. В песните на жетварките я нямаше онази искряща радост, която напук на времето правеше света желан и обичан. Меланхолията бавно взимаше връх, като капка, която дълбае камъка на веселието. Сянката на предстоящото отмъщение беше надвиснала над този изстрадал народ. Повече чувство, отколкото мисъл, повече усещане, отколкото осъзната реалност. Постепенно нещата започнаха да изкристализират. Мисълта добиваше образ. Турците се завръщаха...

Всеки трябваше да направи своя избор - едни предпочитаха постепенното огъване пред силата на своите господари - дълъг и скучен живот, изпълнен с фалшиви поклони, фалшиви усмивки и фалшиви любезности, съществуване, в което човек запазваше живота и вярата си, но губеше своето достойнство. Други избираха пътя към хайдутството, там, сред вековните гори и майчината закрила на Балкана те запазваха вярата и достойнството си, но твърде често губеха живота си. Тези, които избираха да запазят и живота, и достойнството си, трябваше да се откажат от вярата. Но нима животът, достойнството и вярата не бяха една триединна ипостас? Нима можеше да жертваш едното, за да запазиш другите? Та нали всяка една от тези части представляваше цялост сама по себе си. Не! Трябваше да има и друг път. Този път беше най-трудният и малко хора тръгнаха по него. Той изискваше отказ от роден край, приятели, близки и най-вече от идентичност - пътят на емиграцията. Когато знаеш, че цял сонм от деди и прадеди са правили от земята ти райска градина, е много трудно да я оставиш да се превърне в пустиня, заминавайки далеч на север, където нови и нови господари ще искат да превръщаш пустинята в градина. И проблемът не беше в тежкия труд - повечето от тези хора не се страхуваха от работа. Проблем беше моментът, в който стопанинът се превръщаше в пътешественик. Ако човек е грък, испанец или португалец, това за него е нещо естествено. Но когато от дете си държал плуг, вместо компас или глобус, тази трансформация беше нещо тъжно, мътно и неясно - като горчива поличба утаила се в дъното на чаша кафе.

Сред бежанците имаше всякакви хора - почтени старци с изхабени от труд ръце, чиито лица носеха белега на дълго пазена гордост от облагородяването на сурова, но обичана земя. Авантюристи, потърсили спокойствие в бурята на войната, които сега бяха готови за нови подвизи в далечната северна степ. Имаше и хора, които вървяха без да разбират. Всичко в живота им беше станало случайно - раждането, работата, преклонението пред тирана, борбата с тирана, сълзите, смехът и най-вече собствените им деца. Такива хора бяха Александър, Рада и тяхното дете Василчо. Александър беше 30- годишен, загорял от слънцето мъж, с дълга черна брада и мустаци, които придаваха известна достолепност на все още младото му лице. Рада беше негова съпруга. Висока и жилава, тя лесно устояваше на трудностите в живота с присъщото й равнодушие. Равнодушието й към трудностите беше, разбира се, хубаво качество, но когато станеше дума за семейството това равнодушие се превръщаше в незаинтересованост. Тя имаше малко общи черти със съпруга си и незаинтересоваността беше една от тях. Дали генетично или по някакви други неведоми пътища тази незаинтересованост се беше проектирала и върху деветгодишния им син. Василчо излизаше с другите деца, играеше с тях, крадеше плодове от съседските градини и внимаваше да не го хванат. Но всичко това правеше като в унес, събирайки в себе си границите между доброто и злото, красивото и грозното, радостта и тревогата.

Колоната вървеше бързо - времето за колебания и съмнения, за спорове и молби, за търсене на друг начин беше безвъзвратно отминало. Бяха отминали и времената на търпеливото събиране, заместени от периода на безвъзвратното разпиляване. Василчо не можеше да върви със същата бързина, като останалите, а беше твърде голям, за да бъде носен на ръце. Решението в случая беше само едно - той да бъде оставен на произвола на собствените си сили, знания и най-вече интуиция, и да изостане от колоната. В крайна сметка турците не търсеха него. И нима някой беше длъжен да жертва живота си за дете, чието цялостно битие беше преминало под сянката на случайността.

Василчо не беше единственото изоставено дете в тези бурни години. Разлъката със семейството се посрещаше по различен начин от децата - едни плачеха, други страдаха тихо, едни изпитваха яд, други - неразбиране. Василчо не изпитваше нито едно от тези чувства. За него нямаше загадки, свързани с войната, нито с мира, нямаше загадки, свързани с турците или с българите, със своите или с чуждите, просто защото светът беше една голяма загадка. Светът за него беше едно безкрайно изречение, написано на непознат език. И така, той обикаляше из безкрайните полета на Златна Добруджа без да разбира къде, как, кога и най-вече защо. Тази безпаметност продължи дълго, докато жаркото септемврийско слънце не се смени с тайнствената нощ. Тогава той усети едно от малкото неща, които го свързваха с този чужд и неразбираем свят - гладът. Започна да мисли как да го задоволи, но сред добруджанските пътища, на пръв поглед нямаше жива душа. До този момент никога не беше оставал сам. Вярно е, че често се чувстваше самотен, когато беше сред другите деца и не можеше да ги разбере, както и те него. Но онази самота беше някак метафорична, докато сегашната - напълно реална. В този момент видя в далечината житни класове. Инстинктът му бързо проработи и той се насочи към тях. Вървеше бързо и някак напрегнато. След като стигна до класовете той веднага задоволи глада си, но малко след това почувства силна умора. Не си зададе директно въпроса къде ще пренощува. Мислите му не бяха така плътни. По-скоро имаше интуитивното усещане, че не си е на мястото. Тогава сред житата чу глас. Глас тих, но плътен, мелодичен, благ и в същото време издаващ някаква твърда решимост, от която Василчо за пръв път в живота си изпита страхопочитание. Гласът беше напевен и сякаш благославяше.

- Кой е там? - каза Василчо с нетипична за него смесица от притеснение, надежда и страхопочитание.

Не последва отговор. Василчо навлезе по-дълбоко сред житата. Класовете бяха големи, а придвижването - трудно. Но комбинацията от любопитство и надежда караха детето да продължи. Изведнъж пред него се показа висок мъж с кестенява коса и брада. В дясната си ръка държеше книга, което беше малко странно сред огромното поле от житни класове. По лицето му беше изписана онази блага кротост, която в това страшно и подло време беше такава рядкост. Василчо беше смутен, но и обнадежден.

- Извинете господине, аз се загубих и търся подслон, можете ли да ми помогнете?

Мъжът се усмихна и посочи на югоизток, след което изчезна, сред житните класове, толкова ненадейно, колкото се беше появил. Василчо тръгна в указаната посока. Измина един километър и ненадейно спря. Беше достигнал стара, но величествена сграда, която издаваше лесно доловимя аромат на святост и достолепност. Беше манастир...

Манастирът беше една непозната за Василчо реалност. Сред вековните стени и грижливо пазените пергаменти се разстилаше един нов свят. Свят без характерната емоционална наситеност на делника - свят чужд на войни, победи и поражения, падания и ставания, въпроси и отговори. Свят без изящната пищност на добруджанските ливади, но и извън железните ръце на бейовете, които периодично ги разоряваха. Малка част от Вселенската църква, която обаче свидетелстваше в пълна степен за целостта на Невестата Христова. Тук сякаш не беше отекнало мощното "ура" на руските победи, нито сподавеният писък на люто ранения тиран, нито трогателният плач на останалите под робство българи. Свят, който не очакваше друго освобождение, освен духовното и свят, в който единственото робство беше робството на греха. Хората тук рядко се поглеждаха в очите. И не защото гледаха в различни посоки, а защото вкупом бяха устремили взора си нагоре. Тук, встрани от обичайните човешки страхове и надежди, някои избрани люде тайно изминаваха голготския път от праведност към святост. Други четяха притчата за митаря и фарисея и шумно благодаряха Господу, че не са като фарисея.

Игумен на манастира беше архимандрит Илия. Негово Високопреподобие беше около 80-годишен благ и мъдър старец с побелели коси, брада и вежди, имаше и искрящи зелени очи - нямо свидетелство за една буйна младост. Високите му духовни критерии често оставаха непокрити. Тогава той започваше да повтаря известните на всички братя думи, пълни с болка и тъга:

- О, братя, защо се наричате християни, а живеете като езичници, нима не знаете, че в царството Божие няма да влязат нито блудниците, нито, идолопоклонниците, нито прелюбодейците, нито малакийците, нито мъжеложниците, нито крадците, нито сребролюбците, нито пияниците, нито хулителите, нито грабителите - както свидетелства апостол Павел в своето Послание към коринтяните. В устата ви е Христос, а в сърцето - Велзевул и Мохамед. Вярата ви е по-малка от синапово зърно. Любовта ви е действителна, без да е действена. С тази вяра вие ставате и лягате, плачете и се смеете, падате и ставате, някои от вас се извисяват над другите, но никой не възкръсва. Нима не знаете, че единствения камък, който Бог не може да вдигне, е вашето сърце. При тези думи гласът му се задавяше. Смъртта му беше близко, но той молеше Бог да го остави още малко жив, за да бъде полезен на братята в манастира.

Василчо не беше единственото дете в Божията обител. Заедно с други деца той изучаваше, математика, естествознание, география, закон Божи и други дисциплини. Постепенно силата на знанието разбиваше оковите на апатията му. Очите му ставаха все по-любопитни, въпросите първо по-чести, а после и по-смислени, делата - по-добре осмислени, а надеждите - все по-често насочени към Бог и все по-рядко към хората.

Годините минаваха, а стените на манастира оставаха глухи за тътена на революциите, за модерните философски концепции и тяхното опровергаване, сляп за новото, манастирът оставаше верен на извечните идеи на божественото мироздание, които винаги бяха крепили света. Същински Ноев ковчег, плуващ сред водите от викове и въздишки, слава и суета. Архимандрит Илия се представи в Господа в едно благоуханно утро през лятото на 1839 година. Смъртта му беше по своему трогателна. Всички монаси си вземаха сбогом с него като плачеха, а той ги утешаваше. Последен при него дойде вече 19 годишният Васил.

- Ваше Високопреподобие знайте, че никога няма да Ви забравя! - каза през сълзи младият момък.

- Мен можеш да забравиш, но Божия завет никога! Защото в Псалтира е казано - "Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава, заради Твоята милост, заради Твоята истина".

После с последни сили окачи на врата му медальон, изобразяващ копие на Владимирската икона на Божията Майка и Иисус.

- Знай, че през 1395 година, когато нашият съотечественик Киприан е бил руски митрополит, тази икона е спасила Москва от татарите. Дано и теб да те пази от вражеските орди - и външните, и тези вътре в теб. - Казвайки тези думи старецът издъхна.

Погребението отмина и манастирът трябваше да се върне в своето обичайно русло. На мястото на Илия за архимандрит беше избран Григорий. Той беше чувствително по-млад от споминалия се старец. Имаше черна коса и къса брада, а в очите му гореше един непознат за тази обител плам. Лявата му ръка беше отрязана до китката - спомен от минали хайдушки години на славни победи и горки поражения. Казваха, че когато баща му починал преди смъртта си, го заклел да се откаже от хайдутството и да се посвети на Бога. Григорий се беше отказал от хайдутството, но беше запазил онази искряща войнственост, характерна за смелите мъже, открили своята идентичност сред непрестанните опасности на неравната борба. Той със затаен дъх слушаше разказите за Паисий Хилендарски, които неговият съвременник архимандрит Илия кротко разказваше. Негово Високопреподобие обаче не успя да направи от Григорий смирен монах, както му се искаше. Младият черноризец мечтаеше да изпълни заветите на Паисий за българско образование, българска църква и българска държава без онази, характерна за монасите, смиреност.

Един ден в манастира пристигна Негово Високопреосвещенство варненският митрополит, който разбира се, беше грък. Той остана много недоволен от широкото разпространение на българския език в богослуженията и привика Григорий в една стаичка.

- Ваше Високопреподобие, виждам, че тук се служи на български, а не на гръцки. Искам да Ви попитам запознат ли сте с окръжното послание на Негово Всесветейшество патриарх Григорий Пети?

- А Вие, Ваше Високопреосвещенство, запознат ли сте, че независимата българска патриаршия беше призната от Византия през 927 година и впоследствие на църковния събор в Лампскак през 1235 година? Знаете ли също така, че дори Василий Българоубиец призна правото на българите на своя автокефална църква през 1018 година, създавайки Охридската архиепископия?

- Да, но Патриаршията ви беше ликвидирана от Негово Величество султан Баязид през 1393, а Охридската архиепископия - от Негово Величество Мустафа Трети през 1767 година.

- Говорите с такова уважение за султани, които разориха както нашата, така и вашата земя.

- Нима не знаете, че апостол Павел казва в своето послание към римляните, че всяка власт е от Бога?

- А апостол Петър казва, че никой не може да се изпълни със Светия Дух, плащайки пари. В този ред на мисли Вие колко платихте за да станете митрополит?

Разговорът беше преминал всички граници на добрия тон и беше ясно, че нещата повече не могат да останат така. Григорий и сподвижниците му трябваше да си потърсят друг манастир.

Посещението на Негово Високопреосвещенство раздели братята от манастира. Едни останаха и се примириха със службите на гръцки, други се отказаха от тесните пътища на монашеството, избирайки широките пътища на светската деятелност. Хората на Григорий бяха изправени пред дилема. Сред тях беше и Васил.

- Сега, къде ще отидем? - попита Васил малко след като напуснаха светата обител.

- Вероятно някъде наблизо - предположи Фотий, един млад и не особено умен монах.

- Където и да отидем, няма да можем да служим Господу на български! Негово Високопреосвещенство? - каза трети монах.

- Може би някой от другите владици ще ни разреши да служим на български - обади се пак Васил. - Само трябва да сменим епархията.

Григорий се разсмя горчиво. - Всички фанариоти са едни и същи, аз отдавна си имам работа с тях.

Гласът на архимандрита привлече общото внимание към него. До тогава той не беше взимал думата. Изведнъж всички погледи се извърнаха към него с няма молба. Никой не казваше нищо, но всички очакваха той да измисли нещо. Григорий обаче мълчеше. Постепенно мълчанието ставаше тягостно и обвиваше всички присъстващи в една мрачна пелена от въпроси и недоизказани страхове. Най-накрая архимандритът наруши тишината.

- Навремето познавах един таксидиот, който ми каза, че ако имаме нужда можем да се преселим в неговия манастир. Само че, само че ... - тук той внезапно млъкна, - ако се отнасяше само за мен отдавна да съм отишъл, но с вас е по-сложно.

- Какъв е проблемът?- попита прямо Васил. Ние сме монаси и сме готови да Ви последваме навсякъде.

- Да, но там няма да сте само монаси - каза тайнствено Григорий.

- Но ние сме готови да Ви последваме навсякъде, казаха вкупом черноризците. Интересна промяна беше настъпила при тях. По времето на архимандрит Илия от почти всички струеше една кротка благост. Сега гласовете им бяха по-силни, движенията по-бързи, главите - по-високо вдигнати, очите - по-искрящи. Сякаш всички бяха течност, променяща формата си според съда, в който се намира. Григорий едва сега забеляза тази своеобразна трансформация.

- Добре - каза той, - но знайте, че там нещата не са като тук.

- Къде е този манастир? - попита Васил.

Григорий замълча, после го погледна и каза тихо - В Родопите...

Монасите вървяха няколко дни. Дни изпълнени с умора и трудности под несекващия дъжд. Най-накрая дъждът спря и малко по-късно пред тях се показаха високите, обвити от тайнствено сива мъгла, върхове на Родопа планина. Когато влязоха дълбоко в родопските гори те усетиха странно и непознато дотогава чувство. Някои биха го нарекли мистично единение с природата, но за монасите това беше просто едно от проявленията на Божията благодат. Възможността да виждаш вековни гори, пазени от най-различни животни, да усещаш мощната закрила на дърветата, да съзерцаваш огромните водопади и дълбоките пещери, където прадедите ни се бяха крили, за да не сменят вярата си... Всичко това беше естествено следствие от Божия план за спасение на човечеството. Най-накрая, след дълго вървене, пред тях се откри скромна на вид сграда, излъчваща мощна духовна сила. Манастирът. Като по команда всички коленичиха и извикаха с висок глас: "Христос возкресе"!

Манастирът наистина беше по-различен - по лицата на местните монаси се четеше, някаква странна комбинация между революционна пламенност и тиха тревога. Все едно се готвеха за нещо, но нямаха сили да го изрекат. Все едно стояха твърдо на правилното място, но неведоми сили ги караха да се преместят. Молитвите тук се произнасяха по-високо и по-тържествено, сякаш със страх, че иначе няма да бъдат чути от Бог. Но като изключим тези и други подобни неща, животът в манастира течеше спокойно и дори еднообразно. Васил не можеше да разбере защо Григорий се колебаеше да ги доведе на това място. Тук, далеч от турци и фанариоти, те можеха спокойно да изповядват вярата си на своя език, както им беше завещал Черноризец Храбър.

Един ден обаче Васил получи отговор на въпросите си. Беше красив зимен ден, в който нямаше сняг. Някои монаси славеха Бог гласно, други мълчаливо, трети се бяха отдали на тихо преписване на богослужебни книги. Тогава на вратата се почука. Васил отиде да отвори и в първия момент отстъпи крачка назад. Пред его стоеше млад рус мъж с бяло като тебешир лице, с треперещи ръце и пламък в очите, който беше едновременно достоен и налудничав. Това, което порази Васил, беше огромната кървяща рана на гърдите му.

- Трябва ми помощ - каза мъжът с шепот, от който Васил го побиха тръпки.

- Кой сте Вие и какво търсите в Божията обител?

- Трябва ми помощ - каза човекът вече доста по-високо. Гласът му привлече архимандрит Кирил и той дойде при тях. Като видя окървавения мъж, очите му се разшириха от гняв и ужас. Той нададе див рев:

- Стояне, колко пъти да ти казвам да спреш с тези хайдушки истории! Даваме ви храна, крием оръжията ви и не на последно място - молим се за грешните ви души, а ти сега идваш тук, все едно си нямаме други дертове!

- Ваше Високопреподобие съжалявам, но..

- Съжаляваш, но продължаваш да си играеш с огъня, колко заптиета те гонят или и това е една от вашите секретни тайни?

- Мисля, че са около 50, но успяхме да убием 5-6 преди да се разпръснем.

- О, така ли, колко героично! И какво очакваш сега от мен?

- Ваше Високопреподобие, ще съм ви благодарен, ако ме скриете!

- За да те намерят турците и да убият всички ни! Не! Когато една лодка е препълнена тези, за които не е останало място, се оставят сами да търсят спасение с плуване. Тук няма къде да бъдеш скрит.

Ваше Високопреподобие, знам, че тук доскоро живееше един монах, дал обет да не излиза от килията си. Турците също знаят за него, но не знаят, че той се спомина преди няколко месеца. Моля Ви, скрийте ме в неговата килия, турците няма да я проверяват.

Колебание, гняв, неразбиране, съжаление и страх се смесиха в душата на Негово Високопреподобие. Нещо подобно се изписа на лицето му. Стоян разбра, че това е неговият шанс и отново помоли за помощ.

- Добре! - каза ядосано архимандритът. Скрий се в килията на Симеон.

Изминаха дълги минути на страх и нерешителност. Най-накрая се зададе потерята. Главатарят - гологлав мъж с мустаци, влезе без да чука.

- Трябва да обискираме манастира, възможно е тук да се крие гяурски разбойник.

- Тук не се крие никой, но щом искате, претърсвайте - отговори с ледено спокойствие Кирил.

Турците влязоха и закратко обърнаха всичко с главата надолу - икони, пергаменти и други ценности, но не намериха нищо.

- Има ли стая, която още не сме претърсили? - попита главатарят.

- Само онази в ъгъла - отговори едно от заптиетата.

- Там живее Симеон, онзи старец, дал обет да не напуска килията си. - отговори смразяващо спокойно Кирил.

- А, вярно, че имаше такъв. Онзи айдутин сигурно е някъде другаде - каза главатарят.

И тъкмо когато потерята напускаше манастира, един от турците се спря.

- Ей, това не е ли кръв? - попита той.

- Не! - отговори Кирил, успешно имитирайки раздразнение и досада. - Това е вино, не знаете ли, че ние, християните, използваме хляб и вино в богослуженията си. За нас това са Тялото и Кръвта Христови, които ядем и пием.

Ако зависеше от мен, отдавна да съм прекратил тези канибалски прояви - каза главатарят и заедно с потерята напусна манастира.

Тогава архимандрит Кирил отиде при Стоян и му каза:

- Отидоха си, а ти тръгвай и не се връщай, защото едва ли втори път ще ги убедя, че кръвта ти е вино.

В този момент на земята паднаха две капки от червената течност - толкова силно Кирил беше забивал нокти в плътта си...

Така минаваха дните в манастира, който трябваше да бъде оазис на духовността сред дивата джунгла на природата и тази на невежеството. Манастирът постепенно се превръщаше и в оазис на революционното движение. Все по-често тук се отбиваха бунтовници - някои бодри, други навъсени, някои оскотели от непрекъснати битки, други просветлени от славната идея, на която служеха. Едни намираха идентичността си под покрова на Божията любов, други намираха себе си единствено в битките с тирана. По-старите монаси бяха свикнали с непрекъснатите хайдушки нахлувания и изпитваха към бойците от една страна раздразнение, от друга - загриженост. Те бяха посветили живота си Господу и смятаха мирските дела за изневяра към Създателя. Но когато виждаха бледните лица на разбитите хайдути, когато сменяха прогизналите им от кръв дрехи, когато слагаха ръце в гноясалите им рани, те неизменно се сещаха за добрия Пастир, който оставя стадото си заради една изгубена овца. При младите настроението беше по-различно. Те се възхищаваха от пищните униформи на хайдутите, от страшните им оръжия, както и от разказите за дълги планински преходи, последвани от неравни боеве, за красивите жетварки, за скритите в горските дебри съкровища. Сред тези млади монаси беше и Васил. Забелязваше се, че той и другарите му вече пееха не само църковни тропари, но и революционни песни. В манастира кипеше възраждане, сякаш старата обител беше огромно чудовище, будещо се от вековен сън. Настъпваше времето чудовището да изреве.

Един пролетен ден Васил стоеше на терасата и тихо въздаваше слава на Господа. Тогава изведнъж дочу тропот от стотина коня. Уплаши се. Дали това не бяха турците, и какво щеше да стане, ако намереха хайдушкото оръжие, скрито в склада за храни. После страхът му се разсея - той позна лицата на идващите и дори отдалеч улови драматичния блясък в очите им. Водеше ги войводата Манол. Няколко минути по-късно всички монаси бяха пред манастира, а най-отпред - архимандрит Кирил.

- Това минава всякакви граници! Преди идвахте по един-двама, сега виждам пред себе си цял билюк. Не знам каква коварна змия се е настанила в сърцата и умовете ви, но този път номера няма да мине - каза архимандрит Кирил.

- Ваше Високопреподобие, боя се, че днес се намираме в различна ситуация - каза почтително, но твърдо Манол.

- Не виждам нищо различно - развика се Кирил - пак сте се били с агаряните, пак са ви разбили и пак търсите закрила. Единственото различно е, че този прът няма да я получите!

- Ваше Високопреподобие, съжалявам но...

- Няма за какво да съжаляваш! Махайте се от тук. Досега търсехте закрила от Бога, вече ще трябва да я търсите от дявола.

- Съжалявам, но вече не Вие командвате тук - каза Манол и извади пушката си. - Турците пратиха по-голяма потеря, отколкото очаквахме, и на всичко отгоре хвърлиха още един отряд, който да загради пътя ни на юг. Сега се намираме в железните клещи на агарянската отмъстителност. Затова решихме да използваме манастира Ви за опорен пункт. Ще се барикадираме тук, където има дебели стени, храна и оръжие и ще чакаме четата на Чолак Димо да ни се притече на помощ.

За момент монасите онемяха от ужас. Пръв дар-слово си възвърна Кирил. Този път в гласа му нямаше яд, а по-скоро бащино съчувствие.

- Чолак Димо няма да дойде навреме. А и да дойде, силите ви са по-малко от тези на турците и всички ще умрете. Затова по-добре го направете като добри християни - изповядайте се и приемете Светата Евхаристия.

- Ваше Високопреподобие винаги съм искал да умра като добър християнин, но освен християнин съм и войвода. Аз отговарям за живота на сто млади момчета, отговарям пред майките им и най-вече пред Бог. Не мога да ги оставя в ръцете на турците, дори шансът да оцелеят да е нищожен.

- Защо не помисли за това през всичките тези години, когато айдутстваше, после идваше да ми се изповядваш и аз ти налагах епитемии.

- Времето за проповеди и наставления изтече. Нима през всичките тези години не разбра, че с епитемии няма да направиш от хайдутите самаряни. Имате два пътя да останете и да се биете заедно с нас или да отидете при турците и да им кажете, че насилствено сме ви прогонили от манастира. Заклевам се в паметта на родителите си, че дори да ме хванат и изтезават, няма да кажа, че сте ми помагали през всичките тези години. Същото важи и за останалите бойци.

Всички те, като по команда, кимнаха с глава.

- И така, кой е с нас и кой - не?

Настъпи мълчание. Васил в началото не разбираше всичко, но при думите на Манол нещата в главата му се подредиха. Той пристъпи плахо, после по-уверено, и застана до Манол. Последваха го още няколко монаси, после още няколко. Накрая срещу Манол останаха само архимандрит Кирил и няколко възрастни черноризци. Всичко това стана мълчаливо, но цялата сцена беше заредена с мистичен драматизъм и наподобяваше езическа церемония. След дълго мълчание Кирил каза примирено:

- Така да бъде. Явно всеки игумен си заслужава монасите. Вие сте млади, а аз така или иначе скоро ще умра. Нека бъде според волята ви.

Тогава монасите станаха воини.

Нямаше много време. Оръжието бързо беше извадено от складовете, бяха направени барикади от масите и столовете. А турската потеря приближаваше.

Настъпи неравен и опустошителен бой - желязото срещаше желязо, пушките - голи гърди, сабите - млади вратове. Турците бяха повече, но в един такъв бой влияние оказваха редица фактори и най-вече бойният дух. От едната страна стояха хора, които нямаше накъде повече да отстъпват, хора, презрели бащин дом, майчина клетва и сестрински плач в името на свободата, а от другата страна имаше обикновени държавни служители, които работеха единствено и само за пари. Не че имаха нещо против да режат ръце, крака и глави, да набучват хора на колове, но не бяха склонни да го правят за толкова малка надница. Може би по тази причина след няколко часа турците отстъпиха.

Нямаше време за радост – трябваше да се превържат болните, да се оплачат починалите, да се подготви новата атака, да бъдат отправени молитвени въздишки към Всевишния. Надяваха се да дойде и Чолак Димо с четата си. Вместо това дойдоха още турци. Ставаше въпрос за южния отряд, споменат от Манол, който сега пристигаше, за да се съедини с останалите поробители.

Последваха още няколко битки, но барикадите и смелостта и този път надвиха бройката. Тогава турците избраха друга тактика - обградиха отвсякъде манастира, така че и пиле да не може да прехвръкне, и започнаха обсада с надеждата, че гладът ще свърши това, което сабите не успяха. Така минаваха дни, а четата на Чолак Димо не идваше, вероятно разбита от турците. Гладът ставаше непоносим.

- Ако до няколко дни Чолак Димо не дойде, няма да имаме друг избор - ще трябва да пробием блокадата и да потеглим на юг към Бяло море - каза мрачно Манол в стаята на архимандрита, превърнала се неочаквано във военна ставка.

Няколко дни минаха, а Чолак Димо не се появяваше. Беше настъпил моментът за решителни действия. В 5 часа сутринта хайдушко-монашеската армия направи опит да пробие кордона. Манол в дългата си хайдушка дейност беше придобил някакъв свръхестествен животинско-демоничен инстинкт. Благодарение на него той усети най-слабото място в турския кордон и нападна него.

В началото беше тихо, после отекна серия от гърмежи - светът пропадаше в бездна от кръв, викове и желязо.

Следващият спомен на Васил беше как стои вързан в кола. Караха го нанякъде. Труповете на Манол и други хайдути лежаха на пътя и му придаваха някаква зловеща откровеност. Вероятно го водеха в Диарбекир или направо към бесилото. До него имаше още вързани монаси и те се движеха бавно, далеч след другите пленници и техните пазачи. Всичко изглеждаше спокойно. Васил погледна манастира, който турците бяха запалили. Виждаше го вероятно за последен път в живота си. Всичко беше спокойно. Просто турците щяха да отнемат стотина човешки живота, нито първите, нито последните. Бъдещето щеше да дочака други рицари, които, покрити с лавровия венец на родолюбието, щяха да отмъстят на тирана. Васил се замисли дали тези бъдещи смели рицари не бяха сред децата, които си играеха отсреща.

В този момент си спомни за медальона на архимандрит Илия. Щеше да помоли да го погребат заедно с него.

Тогава за пореден път се чу гърмеж. Турците подскочиха уплашени. Съдбата за пореден път се обърна на 180 градуса, затворниците след минути бяха свободни, пазачите им - мъртви. Беше дошъл Чолак Димо...

МЕДАЛЬОНЪТ

Заровете бяха хвърлени, Гордиевият възел - разсечен, Рубикон - преминат. Архимандрит Кирил не беше успял със своите епитемии да направи от хайдутите самаряни, но Манолу се отдаде да превърне самаряните в хайдути. И тук не ставаше дума за героичните му дела, не ставаше дума за бащината му закрила, не ставаше дума за храбрата му саможертва. Не! Просто в говора, в осанката, в походката и преди всичко в очите му имаше нещо различно. Нещо, което по-късните мислители щяха да нарекат харизма. Тази фатална дума, която в бъдещето столетие щеше да прати милиони млади хора под черния покров на смъртта, тогава беше непозната за Васил и другите монаси. Те не бяха увлечени от идеи, нито дори от прости истини - напротив, те обръщаха гръб на простите Христови истини, за да прегърнат харизмата на един споминал се войвода.

И така, нашите герои станаха хайдути. Единственото изключение беше Негово Високопреподобие. Той стана пустинен отшелник. И с благото си себеотрицание напомняше онази романтична кротост на раннохристиянското подвижничество.

Предводител на хайдутите беше Чолак Димо. Той имаше бурна история, в която единственото спокойно нещо беше собственото му сърце. Дали ще играе хоро на мегдана или ще обикаля родопските гори, дали ще пие ракия на селския сбор или ще бъде обграден от многократно по-голяма потеря, той не чувстваше притеснение, а само веселие или досада. Васил беше шокиран, когато разбра, че четата му е закъсняла толкова в онзи фатален ден, понеже юнаците седнали да пият с поп Антон по случай годишнината от ръкополагането му.

Чолакът беше роден, след като един кърджалия изнасилил майка му през 1800 година. Казваха, че майка му щяла да го удуши при раждането, но сестра й я спряла. Тази семейна драма стана повод за шеги сред него и сподвижниците му, но някъде в най-дълбоките кътчета на съзнанието си той пазеше сподавения вик: Защо? Този екзистенциален въпрос, който си задаваше веднъж в годината, около рождения си ден, беше единствената му емоция. И именно това го правеше човек.

Васил бързо се убеди, че като хайдутин трябва да спазва определени правила - онази тънка граница, която отделяше революционера от обикновения разбойник. Трябваше да се краде само от богатите турци, една десета от плячката се даваше на бедните, а друга - на църквата. Зимата, с малки изключения, не се воюваше. Тогава хайдутите се пръсваха по селските къщи и надяваха маската на простодушното благочестие.

- Знаеш ли кога са излизали хайдутите в планината навремето?- попита Чолак Димо.

- Не - отговори Васил.

- Когато закука кукувицата - отговори Димо. - Това било сигурен знак, че снегът е изчезнал и турците няма да ги хванат. Само че веднъж кукувицата закукала по-рано, момчетата излезли, а снегът все още не се бил стопил и агаряните ги хванали по оставените от тях следи. Тогава майките им проклели подлата птица и от този ден тя можела да снася яйцата си само в чужди гнезда.

- Мен майка ми ме прокле, когато оставих умиращия си баща, за да стана хайдутин - каза мрачно Георги, един от новите четници.

- Тогава се махай и да не съм те видял повече! - рече Димо. - Кълна се, че нямам страх нито от Бога, нито от дявола, но майчината клетва е нещо друго. Срещу нея не бих застанал дори зад гърба си да имам цяла армия.

Чолак Димо имаше специфично отношение към ценността на човешкия живот. Васил скоро се увери в това. Беше април 1843 година. Хайдутите тъкмо бяха излезли в планината, когато се разчу, че в съседното село турците са изнасилили едно момиче. Трябва да отмъстим! - в един глас казаха много от тях.

- Ще отмъстим, разбира се, но няма да бъде толкова просто - рече Чолак Димо. - Турците са добре организирани и ще ни трябва сериозна подготовка.

Тренираха, и преди всичко, изчакваха дълго време. На Петровден се отдаде сгоден случай. Тогава получиха вест, че повечето от турците са отишли на изток да пресрещнат една друга чета.

- Дойде му времето - каза решително Чолак Димо.

Мъжете бавно заслизаха по планинския склон. Слънцето грееше и закачливи светлинки проблясваха тук-там, в контраст със суровата решителност, която излъчваха лицата на хайдутите. Най-накрая пред тях се показаха къщурките на търсеното село. Момците постепенно ускориха ход и стигнаха, почти тичешком, до населеното място. Беше по-лесно, отколкото очакваха. Почти нямаше турци, но за щастие изнасилвачът беше там, заедно със семейството си и още пет-шест човека. Чолак Димо даде команда и само няколко минути по-късно престъпникът беше с прерязано гърло. Бяха убити и членовете на семейството му, както и останалите турци, които с нищо не бяха виновни. Селото посрещна тази акция с мощно "ура", забиха камбаните, гърмеше се с пушки във въздуха, отваряха се дълго пазени вина, четниците бяха окичени с цветя. Тогава едно малко чираче дойде със страшна вест. Турците, отишли на изток, се връщаха и броят им беше много по-голям от този на Димовите хора. Ледена тръпка като вълна премина през цялото население. Единственият спокоен беше Чолак Димо.

- Нашата работа тук свърши, време е да се връщаме в планината.

Как така? - учуди се Васил. - Дойдохме да отмъщаваме за едно-единствено момиче, а сега искаш да изоставим цялото село на произвола на турската злоба.

- Нашата работа тук свърши, време е да се връщаме в планината - повтори безстрастно Чолак Димо.

Никой не посмя да му противоречи. "Освободителите" поеха обратния път.

След един ден при тях дойдоха Пенчо, Страхил и Иван - последни догарящи отломъци от кипящото някога селце.

- Беше ужасно! - надпреварваха се да кажат те. - На селските врати обесиха попа, изгориха всичко, разпаряха коремите на бременните жени... Тук някъде гласовете им преминаха безвъзвратно в плач. Заплака и Васил, а с него и повечето хайдути.

- Съжалявам, че е станало така. Ако искате можете да се присъедините към нашата чета - каза хладно Чолак Димо.

Защо беше цялата тази нереципрочност? - питаше се Васил. -Дали заради събития, случили се преди 43 години или други някакви неведоми нишки бяха движили Димовата душа. Малко по-късно Чолак Димо отпразнува поредния си рожден ден.

Времето минаваше, дните се редяха един след друг. Отбелязаните победи се редуваха с горки поражения. В неравната борба се зараждаха приятелства, после те разцъфваха и накрая увяхваха, посечени от ледения вятър на смъртта. Разговори, спорове и приятелски жестове оставаха в историята, когато се появеше жената с косата, готова за жътва. Постепенно турците ставаха по-силни, плановете им - по-добре осмислени, ятаганите - по-остри, жестокостта - по-свирепа. Камбаните в селата биеха по-силно и по-отчетливо. В началото хайдутите гадаеха дали става въпрос за сватба или за погребение. После отговорът стана очевиден. Дори очите на Чолак Димо, този така безстрашен войвода, започваха да помръкват. Под тях се образуваха тъмни кръгове. Тази промяна се дължеше, преди всичко, на една мистериозна фигура сред турците. Човек на ясните заповеди и точните планове. Името на този човек беше мистерия за хайдутите, както и произходът му. Наричаха го просто Главатаря. Той не влизаше в бой, но духът му винаги витаеше на бойното поле като всяваше смут в редиците на българите и насочваше турците към нови победи и жестокости.

През 1845 година хайдутите бяха слезли в селото, за да полеят Илинден. На земята имаше големи, богато отрупани с храна маси. В домовете, където живееха именици, вратите бяха широко отворени и всеки можеше да яде до насита. Едно 13-годишно момче увери Чолак Димо, че турците са далеч и всичко е безопасно. Чолакът, макар и воин, в душата си беше заклет епикуреец. Мисълта за храна, вино и хубави жени надделя над лукавата искрица в погледа на момчето, която той подсъзнателно усети. Четниците слязоха в селото. Започна лудешки пир, някак изящен със своята пищност. Тогава една млада девойка, дойде трепереща като лист.

- Турците идват и с тях, този път, е Главатаря. Настъпилият ужас не се нуждаеше от описание. Когато чуеха за Главатаря, хайдутите знаеха едно-единствено нещо - отстъпление. Васил този път не зададе "глупавия" въпрос: "ами, какво ще стане с местното население". Всички четници заотстъпваха. Не бяха много притеснени. Очакваха, че Главатаря, подобно на своите предшественици, ще изколи мъжете, ще обезчести жените и ще срине селото до основи. Само, че всичко това изискваше технологично време. Време, в което хайдутите щяха да са далече от превърнатото в пепелище село. Но Главатаря беше по-умен. Той избра друг подход. Привика първенците на селото и започна да ги изтезава, за да му кажат, къде са хайдутите. Първите двама старци бяха куражлии и държаха на мъчения без да кажат нищо, докато умряха. Третият обаче се оказа по-мекушав и след известно "убеждаване" посочи пътеката, по която се бяха запътили Чолак Димо и хората му. Потерята тръгна по петите им и бързо загради всички пътища за бягство. Положението изглеждаше безнадеждно. Тогава пред тях се изправи един съсухрен старец с дълга бяла коса и мустаци, с топли кафяви очи и изтерзано от аскетични подвизи лице. Беше архимандрит Кирил.

Религиозните възгледи на Чолак Димо клоняха към агностицизъм, въпреки че той не знаеше значението на думата. Но този излъчващ святост подвижник, появил се точно в момента на идващата смърт, извика в него едно неочаквано благочестие.

- Ваше Високопреподобие, с нас е свършено - каза той.

- Няма смисъл да ме наричаш "Ваше Високопреподобие", защото вече не съм архимандрит, а обикновен инок, търсещ пътя на юродивството - отговори старецът. - И не, с вас още не е свършено, макар че си го просите от много време.

- Но как така, отвсякъде сме обкръжени от агаряни. Казват, че този път с тях бил и Главатаря - рече Васил.

- Има една козя пътека, която турците не знаят, но аз ще ви я покажа, ако обещаете да спазите поне Богородичния пост.

- Обещаваме - извикаха всички в един глас.

- Ще изминете три километра на юг. Там между две скали има път, който е толкова тесен, че по него може да върви само един човек. Така, един по един, ще излезете от примката, в която сте хванати.

Нямаше време за благодарности, хайдутите тръгнаха по указаната пътека. Вървяха бързо и за двайсет минути изминаха два километра. Тогава Чолак Димо падна и навехна крака си. Болката, изписана по лицето му, беше огромна.

- Ами сега? - възкликна един от четниците. - Чолак Димо очевидно не можеше да върви.

- Ще го носим?-каза друг четник.

-Да не би чавка да ти е изпила акъла - сряза го Чолак Димо. - Как ще ме носите между скалите, където едвам може да мине един човек.

- А, какво предлагаш да правим? - попита леко обидено четникът.

- О, Йордане, нима не е очевидно? - засмя се Чолак Димо. -Моята вече свърши.

- Но как така? - попита вцепенен Васил.

- Васко, я ми кажи, какво направихме с онова село преди две години, когато отидохме да отмъщаваме на агарянския изнасилвач.

- Оставихме го на произвола на съдбата - спомни си веднага Васил.

- Нещо такова ще направите и с мен - рече Чолакът.

- Не е същото - каза бавно Васил.

- Да, не е същото, защото сега ще умре един, а тогава умряха много - каза Чолак Димо. - Слушайте ме внимателно, защото няма много време. Сега аз ще си отида, защото така ми е било писано. Пожертвах достатъчно хора, не се боя да пожертвам и себе си. Четата ще се поеме от Васил. Той единствен имаше смелостта да ми задава въпроси и дори да ме критикува. Аз се дразнех, но оценявам това негово качество. Четата се нуждае от някой, който може да мисли, да разсъждава, да пита и да бъде питан. Искам да дадете обет, че ще крадете само от богатите турци и ще раздавате част от плячката на бедните и на църквата. И знайте, Главатаря си има име и то е Мидхат. Страхът да назовеш нещата с истинските им имена ражда чудовища - рече той и преди някой от четниците да може да реагира, насочи пушката към слепоочието си. Чу се изстрел, след който настъпи тишина.

А сега нека прогледнем към живота на човека, който толкова дълго наричаха просто Главатаря. Мидхат беше роден през втората половина на 18 век в Родопите. Сто години по рано прапрадядо му, сред кръв и сълзи, отхвърлил кръста и приел полумесеца. Времето беше минало и Мидхат ревностно прегърна наложената на дедите му вяра. Израснал във времена на кърджалии, феодални размирици и непрестанни борби с неверниците, Мидхат получи добро за времето си образование - в юношеството си научи Корана наизуст ставайки хафъз. Увличаше се и от историята, знаеше как предците му /в духовен, а не в генеалогичен смисъл/, са владели земите от Аден до Виена. Баща му го прати в Цариград, за да се доусъвършенства. Там стана еничар. За да се убеди, че някога славната еничарска армия търпи поражение след поражение от гяурите. Познаваше отблизо султан Махмуд Втори, с когото бяха почти връстници, но го ненавиждаше заради реформите му по западен образец. Той помнеше онзи 15 юни 1826 година, когато той и неговите съратници издигнаха знамето на бунта. Очите им бяха пълни с хладна решимост, сърцата - с непоклатима вяра. Махмуд трябваше да си иде. Повечето еничари се притесняваха за загубените си привилегии, но за Мидхат въпросът беше принципен. Гяурската мода и обичаи не можеха да изпълват сърцето на онзи, който се нарича "Повелител на правоверните". Още през 13-14 век великият ислямски мислител Ибн Таймия беше казал, че съпротивата срещу халифи, нарушаващи ислямските традиции, е наложителна. Когато обаче стамбулският мюфтия прокле еничарите, нещо в душата на Мидхат трепна. Кой беше той, та да се изправи срещу "Повелителя на правоверните" и неговия мюфтия? Реши да дезертира.

Мидхат със сълзи в очите наблюдаваше, как екзекутират бойните му другари. Едни бяха обесени, а други удушени, трети - превърнати в обикновени земеделци. Мидхат избегна тежката участ отчасти заради дезертьорството си, отчасти заради връзките на стария си баща.

Годините минаваха. Османската империя беше колос с глинени крака. Огромната й територия и армия не можеха да се справят със силите на гяурите. Кариерата на Мидхат обаче вървеше все по-добре и по-добре. Той взе участие в двете войни с египетския хедив Мохамед Али и получи награда за бойните си подвизи. Но нещата имаха и друг план. Трудната победа срещу бунтовния египетски управител беше постигната с цената на подкрепа от гяурските сили. И най-вече от Русия - вековният враг на Високата порта. Махмуд Втори почина и негов наследник стана още по-одиозният, доколкото това беше възможно, Абдул Меджид.

При управлението на това 16-годишно момче започна все по-често да се чува омразната дума Танзимат. Слабохарактерен и податлив на чуждо влияние, той бързо стана пионка в ръцете на Мустафа Решид паша. Поредният мръсник, решил да прави от Халифата държава по западен образец. В един студен ноемврийски ден на 1839-та в двореца Топкапъ сарай бе издаден Хатишериф, който провъзгласяваше свобода на религиите и равенство на всички османски поданици. В този момент Мидхат се почувства чужденец в собствената си страна. Това ли беше заветът на Мохамед? Затова ли бе всичко? За да се събуди един ден и да разбере, че той, правоверният, стои на едно стъпало с тези, които най-безсрамно съдружаваха с Аллах, вършейки ширк - един от най-страшните грехове.

Ненавистта към бащата се превърна в открита омраза към сина му. И докато Махмуд великодушно приемаше гнева в очите на Мидхат, то Абдул Меджид не беше толкова широкоскроен. Той мразеше бившия еничар откровено и много. И когато се почувства достатъчно силен, му заповяда да се върне в Родопите, за да се бие с гяурските разбойници. Мидхат беше потресен. Той, командирът, човекът, който беше отпращал от живот към смърт хиляди млади момчета в Левантийските пустини, сега трябваше да се върне в дивите Родопи, за да се бие с някакви гяурски банди. И срещу какво толкова се бунтуваха проклетите гяури, нали султанът се беше превърнал в християнски васал и им беше дал права, каквито те нямаха и не заслужаваха да имат. Място за възражения, обаче нямаше. Мидхат се върна в Родопите и започна, с присъщата му безмилостност, да гони гяурите. За разлика от второразрядните османски командри, той беше достатъчно умен и хитър, което, в комбинация с бойния му опит и жестокост, караше неверните да се боят от името му.

Но Мидхат, освен служебен, имаше и бурен личен живот. Като приключи с еничарството, той си взе жена, после още една, след нея още две, както беше разрешено в исляма. Но и четирите жени бяха бездетни. За Мидхат една след друга следваха години на разпад, тъга и неизказани въпроси. Той не искаше да признае, че бездетието му се дължи на него самия и винеше за всичко съпругите си. Една вечер - омерзен, както винаги, от султана и неговите проевропейски реформи, той заповяда на прислужниците си да удушат бездетните му жени. Дочуваше от съседните стаи сподавени викове и молби за помощ, но нищо не трогна закоравялото му сърце. Нагледал се бе на умиращи хора и не беше проявил колебание, дори когато трябваше да убива смели воини. Нима сега щеше да плаче за четири жени, при това бездетни. На другия ден все пак съжали. Първо намрази себе си, после намрази жените. Зарече се никога повече да не се жени и да се посвети изцяло на служебните си задължения.

Но един ден всичко се промени. Беше излязъл на лов с дружината си из одринските села и изведнъж нещо го заслепи. Една гяурка. Беше излязла с менци за вода и вървеше към близкия кладенец. Очите ѝ - зелени като високите родопски планини, косата - златно руса, осанката - горда и изправена. Ако не беше облечена в гяурски дрехи никога нямаше да помисли, че не е туркиня. Гяурката му хвърли презрителен поглед, сякаш тя, а не той беше господар в тази изстрадала земя. После продължи към кладенеца.

Момата вървеше бавно и си тананикаше - тя бе толкова безсрамно млада, че никога не бе виждала обезчестени жени, разкъсани на парчета воини, пазари за роби и семейства, обречени на вечна разлъка от действията на тирана. Всичко, което образуваше бръчки и заличаваше хубостта на по-възрастните жени от нея, бе покрито от сивата мъгла на характерното за младостта и неведение. Цялото й поведение дръзко заявяваше: Светът е мой. Родителите й бяха изплашени от нейната красота. Опитваха се да й обяснят, че в този край има лоши хора, които могат да злоупотребят с това, което у почтените хора будеше възхита. На всички предупреждения девойката реагираше със звънък смях и 32 перли светваха в устата й.

- Аз вече съм на 17, а не съм видяла нищо лошо от живота. Защо да се страхувам? - питаше тя и всички се усмихваха, забравяйки предупрежденията си.

Мидхат вече наближаваше четиридесетте. Бе виждал молби за милост, делови предложения, обикновени подмазвания. Опитът го научи да чете в очите на хората. Когато видя девойката първата му реакция беше, че ще я купи с несметните си богатства. Но погледът и го порази. Това бе погледът, с който османските султани гледаха своите придворни и на всичко отгоре в него имаше финес, недостъпен за нито един султан. Тогава мисълта на Мидхат го отведе в друга посока. Това, което не се купуваше с пари, се купуваше със сила. Там, където златото не достигаше, ятаганът запълваше празнотата. Името на девойката беше Ирина, което ще рече мир, но скоро тя щеше да стане повод за война.

И така, Мидхат се оттегли временно, събра подчинените нему аскери и в ранното утро на следващия ден зачака на същото място. Мина час, после още един, накрая Ирина се приближи с менците към кладенеца. Беше по-лесно от очакваното. Мидхат даде команда и само няколко минути по-късно Ирина беше вързана на един от конете. Момичето не плачеше, а се чудеше - дали това не беше някаква игра. Тогава към нея се приближи охраненият черен кон на Мидхат и ездачът му заговори:

- Виждал съм много жени, но такава като теб - никога. Аллах не е създал тази хубост, за да носиш вода, да жънеш сено и да чистиш обори. Затова ще дойдеш с мен в Стамбул, там ще имаш всичко, което поискаш, аз ще те обградя с внимание и нищо няма да ти липсва. Дори няма да искам от теб да смениш вярата си, защото Всемилостивия Аллах - Господът на световете, в безкрайната си милост е разрешил на правоверните да се женят за гяурки. Не знам дали всичко това ти харесва и не ме интересува, защото занапред ще бъде така.

Докато той говореше очите на Ирина постепенно се разширяваха от ужас. Сега тя разбираше всичко, което преди беше останало недоизказано в семейството й. Беше загубила завинаги свободата си...

Тази кратка, но драматична сцена, се наблюдаваше отдалеч от Мария, старата клюкарка на селото. Развълнувана, ужасена и донякъде горда, че най-после някой ще ѝ обърне внимание, тя веднага пое към къщата на чорбаджи Ставри - един от първенците на селото, баща на Ирина. Там тя разказа на него и на голямото му семейство тъжната история за отвлеченото момиче.

- Ще сформираме чета и ще я освободим! - рече Самуил, един от синовете на чорбаджи Ставри.

- Няма да е толкова лесно - намеси се чорбаджията. - Сигурно става въпрос за сериозен турски големец с превъзхождащи ни ресурси.

- Нима искаш да оставим сестра си в лапите на един агарянин?- шокирано изрече другият му син Момчил.

- Ама и ти си един ... - ядоса се Ставри. - През всичките тези години плащах да ходиш на училище, а очевидно не знаеш, че Иван Шишмана сам е дал сестра си Кера Тамара за съпруга на султан Мурад. И е бил цар, а не обикновена рая, като нас.

Тогава в разговора се намеси Ганка, жената на чорбаджи Ставри:

- А твоят баща явно си е давал напразно парите да те учи, щом от цялата ни славна история първо се сещаш за този пример. Ако теб те е страх, аз заедно с момчетата и комшиите ще сформирам чета и ще освободя Ирина от онзи агарянин!

- Добре щом всички сте на един акъл, очевидно нямам избор - примири се чорбаджи Ставри и тръгна към комшиите да търси подкрепление. В крайна сметка събраха малка чета и тръгнаха по Мидхатовите следи.

Малко преди Люлебургас ги настигнаха. Ирина през цялото врем се беше мъчила да избяга - като жертвено животно, и това забавяше агаряните.

Настъпи кратък миг на колебание, след което Самуил извика:

- Сега или никога! –

Поробителите бяха нападнати в гръб. Това даде предимство на четата, но броят на турците бе доста по-голям и само след няколко минути чорбаджи Ставри лежеше мъртъв, синовете му бяха вързани, а комшиите се разбягаха.

Мидхат отведе Ирина в Цариград. Колкото до братята й, тъй като показанията на християните в съда, въпреки всички опити за реформи, нямаха особена тежест, кадията ги осъди като бунтовници и ги прати в Диарбекир.

Времето минаваше и превръщаше живота на Ирина в кошмар. Очите ѝ, някога така горди, първо бяха изпити от сълзи, после станаха празни като две пещери. Осанката й беше прегърбена, зъбите изпопадаха от продължителното скърцане, тя веднъж дори тайно отряза косата си. Бързо разбра, че просторната й къща, красивата природа, благото семейство, почтеният труд, влюбените в нея момци, са били само фасада. Турците не бяха толкова глупави, че да оставят това райско място обезлюдено. Те даваха на българите правото да живеят своя живот и да облагородяват природата, но станеше ли нужда, винаги можеха да си поискат заема, ведно с жестоката лихва на тяхната безчовечност.

Похищението не направи Мидхат щастлив. Той знаеше, че повечето отвлечени жени рано или късно приемат участта си, особено когато са отрупани с богатства. Ирина не беше такава – нито богатствата, нито красивите думи, нито дори ударите можеха да пречупят волята й. Мидхат започваше да се отчайва. Дали да не повтори с нея това, което беше направил с предишните си четири жени. Той обмисляше тази мрачна идея, но тогава се случи нещо напълно неочаквано. Ирина забременя. Мидхат не можеше да повярва. За него това бе истински шок. Той не можеше да се зарадва на нищо, затова изпитваше не щастие, а напрегнато очакване.

След дълги мъки Ирина роди момиченце. В усмивката, устните и вечно питащия му поглед имаше нещо, което събуждаше доброто у хората. Това превратно събитие направи и Мидхат по-добър. Но имаше нещо, което пречеше на пълното му щастие - болестта на Ирина. Тя роди трудно и тежкото раждане се отрази зле на и без това разклатеното й здраве. Беше само на 20 години, а приличаше на стара восъчна фигура. Заредиха се дълги дни на очакване, край леглото й се изредиха най-добрите лекари в Цариград. Напразно. Дори не можеха да установят причината за болестта й. Имаше и нещо друго, което само един много стар турски доктор забеляза. Според него причината за болестта й беше душевна. Тя самата не искаше да оздравее и това възпрепятстваше всяко лечение. Мидхат не знаеше какво да каже и да направи. Един ден поредният лекар дойде при него и с премрежени от страх и тъга очи, каза:

- Въпрос на време е.

Мидхат влезе при Ирина и очакваше да я види по-съсипана, отколкото когато и да било. Но се изненада. Бръчките по лицето й бяха по-малки, кожата - не толкова бледа, устните - по- червени. Той почувства прилив на оптимизъм. Тогава един слънчев лъч огря нейното лице. Мидхат видя очите й и разбра на какво се дължи промяната. Погледът ѝ беше пълен с кураж и в него се четеше: ... още малко и всичко ще свърши.

Мидхат коленичи пред леглото й и заплака. Не беше плакал, откакто бе принуден да гледа убийството на своите приятели еничари. Но онази тъга бе някак по-различна, по-повърхностна и не толкова лична.

- Ирина, знам че бях лош с теб и че едва ли някога ще ми простиш. Но този начин на отношение към жените беше единственият, който съм видял. Всичките ми приятели купиха своите съпруги. Малко от тях се възпротивиха и трябваше да бъдат отвличани, но впоследствие приеха съдбата си и станаха добри майки и съпруги. Виждам, че ти си различна. Видях го още първия път, когато те срещнах. Може би именно заради това те пожелах, но повярвай ми, ако знаех какво ще причини и на двама ни всичко това, нямаше да те отвличам. Един лекар ми каза, че болестта ти е лечима, но просто ти не желаеш да живееш. Преди минути го прочетох в очите ти. Кажи ми, моля те, какво да направя, за да върна жизнените ти сили. Да пусна братята ти от Диарбекир, да им дам пари, да помогна на старата ти майка, така че нищо да не и липсва?

Слънчевият лъч се измести встрани и лицето на Ирина отново потъмня. С последни сили тя заговори.

- Не можеш да пуснеш братята ми от Диарбекир, защото вече са мъртви, не можеш да съживиш баща ми, а старата ми майка благодарение на теб загуби всичко, което в дългия си живот е създала с труд и доблест, каквито ти не познаваш. За мен също вече е късно, но все пак имам едно желание - тук гласът й се задави от гняв и болка.

- Кажи, всичко ще изпълня!

- Дъщеря ни...

- Да, разбира се, на нея няма да й липсва нищо.

- Дъщеря ни ... - повтори Ирина. - Не искам... Не искам тя да стане като теб - каза тя и млъкна.

На лицето й се изписа блаженство, сякаш вървеше по дълъг тунел, в чийто край я чакат семейството й и Иисус Христос.

За момент настъпи тишина, в която имаше нещо сатанинско. После Мидхат изрева и счупи една прекрасна ваза трофей от войните с Мохамед Али.

Заключи се в стаята на Ирина и не излезе оттам две седмици. Когато слугите му най-накрая се престрашиха да влязат, видяха труп, а до него - сянка, приличаща толкова малко на славния турски командир.

Времето лекува - постоянните служебни задължения, караниците с проевропейски настроените турци и не на последно място грижите за малката красавица, която той нарече Гюлфие, накараха Мидхат да изтика в периферията на съзнанието си Ирина и нейната нещастна смърт. Тогава, както вече казахме, той трябваше да замине за Родопите. Настани се в стария конак, където беше живял неговият предшественик, и започна усилена борба с гяурите, която да го отвлече от мрачното му битие.

Зад дебели стени и огради преминаваше детството на Гюлфие. Мидхат се страхуваше как тя ще приеме преместването от шумната столица на огромната империя в дивите Родопи, но за нея нямаше особена разлика, защото така или иначе дъщеря му не виждаше външния свят.

Минаха години. Гюлфие беше добро дете, което наблюдаваше кротко света през прозореца на конака. Рядко излизаше навън, винаги с баща си. Тогава пред нея се откриваше нов свят. Свят на сълзи и смях, на целомъдреност и разврат, на търсене и намиране. Всичко онова, което гяурите наричаха живот, и което служеше за фон на нейния изолиран свят. Още при първата си разходка навън Гюлфие разбра че тук хората са по-различни. В Стамбул минувачите гледаха нея и баща й със симпатия и почитание. Тук в очите на хората се четеше страх и нещо мътно и неясно, което по-опитният човек би нарекъл презрение.

Един ден Мидхат беше решил да покаже на Гюлфие какво се случва с тези, които не се подчиняват на волята му. Заведе я на селския мегдан, който беше препълнен от плачещи хора в черни дрехи. Гюлфие видя и децата на Мидхатовите хора, явно решили да им предадат същия урок. Сред навалицата стърчаха три бесила, а под тях трима млади мъже. Единият с бунтовно искрящи очи, другият - плачещ, а третият - с черни дрехи и вглъбен поглед. Първият беше 18-годишният Анастас. Той беше роден бунтар и, въпреки крехката си възраст, не се страхуваше от нищо. Дойде време за последни думи.

- Майко, не плачи за мен, аз умирам, за да живеете ти и братята ми в по-добър свят. Днес ще хвърлят трупа ми на бунището, но утре там ще грее златен кръст. Ще дойдат по-добри дни и двуглавият орел ще избоде очите на тирана.

Втори беше тридесет и пет годишният Румен. Той беше станал хайдутин от немай-къде, защото нямаше как да издържа семейството си. Последните му думи бяха молба към турците да не закачат близките му, защото те нямало как да знаят, че подаръците, които им носи, са с добити от хайдутлук пари.

Третият беше поп Антон. Той, както се изясни, бе служил литургии сутрин, а следобед вадел револвера, скрит под расото му, и заедно с другите хайдути отмъщавал на тирана.

- Чуйте какво ще ви кажа от амвона на хайдушката смърт. Никой мирянин да не плаче за мен и събратята ми. Ние воювахме с чисто сърце за благородна кауза. Сега пред нас е Ханаан. Плачете за тези, които тепърва ще бродят 40 години из пустинята, сиреч - за себе си. Плачете и се молете за малките деца на мегдана - тук той посочи към турците - плачете и за техните родители, защото, както казва Господа Нашего Иисуса Христа: А който съблазни едно от тия малките, които вярват в Мене, за него би било по-добре да се окачеше на врата му един воденичен камък, и да потънеше в морските дълбочини.

Тъмнината в конака подтискаше Гюлфие, мрачните стаи, забрадката, която трябваше да носи - всичко това сякаш я връщаше в майчината утроба. Все по-рядко ѝ се отдаваше да излезе навън. След случката с тримата обесени хайдути и думите на поп Антон, нещо у хората се промени. Те продължаваха да гледат баща й със страх, но към нея сякаш изпитваха други чувства. Сякаш презрението отстъпваше, за да направи път на смесица от съжаление и неразбиране. Гюлфие се правеше, че не забелязва веселите игри на гяурките, техните песни, танци, усмивки и най-важното - незабулените им лица.

Една нощ тя сънува, че е сред тях. Че играе, обикаля и говори с гяурките. Един момък й каза:л

- Ти си по-красива от всички момичета тук.

- Не е вярно, аз не съм красива.

- Ела с мен - каза той и я поведе напред към един водопад. Там, където с шум се събираше падащата водна маса, тя погледна и видя нещо, от което онемя. За първи път виждаше себе си без забрадка. Наистина беше по-красива от гяурките. Приличаше много на майка си, която не познаваше. Само дето очите й бяха по-смирени и не излъчваха тази императорска гордост, характерна за Ирина.

Тогава тя се събуди. Изпитваше странна смесица от срам и яд, че сънят не е продължил. Досега бе споделяла всичко с баща си, но това нямаше как да му каже. Проблемът беше не толкова в съня, колкото в тайнствената боязън, че се е почувствала щастлива. Тогава между тях за първи път възникна пропаст

Мина време. Чувствата на Гюлфие се меняха. След първоначалния унес тя реагира защитно и намрази гяурките. Намрази ги за това, че всеки ден те имаха сънуваното от нея. Намери утешение в религията. Нали в Свещения Коран, сура 4, аят 56, се казваше: "Онези, които не вярват в Нашите знамения, ще ги изгаряме в Огъня. Всякога, щом кожата им се опече, я сменяваме с друга кожа, за да вкусят мъчението. Аллах е всемогъщ, премъдър."

Това в пълна степен важеше за гяурките и техните млечнобели кожи. После започна да се колебае. Нали винаги я бяха уверявали, че Аллах е милостив и добър. Но добро ли беше да гориш в един безкраен по своята жестокост цикъл кожите на тези момичета и момчета, само защото не са от твоята вяра? Не беше ли един такъв бог зъл, завистлив отмъстителен? След това призова на подсъдимата скамейка себе си. Вярваше ли тя истински в Аллах и неговите знамения? И какви знамения беше виждала през краткия си, изпълнен с тъмнина, живот. Това, че беше казала шахадата, правеше ли я по-различна от всички, които търсят Бога и отговор на въпроса има ли живот след живота. После се замисли за нещо друго - защо попът, изправен пред бесилото, каза на събралото се множество да плачат и да се молят за турците и техните деца. Дали неговият Бог не беше по-различен, Бог Който не изтезава хората заради нараненото Си достойнство. Бог, готов да прости и да приеме. Какъвто и да беше отговорът на всички тези сотирологични въпроси, тя знаеше едно - не искаше гяурите да бъдат изтезавани по този извратен начин, искаше да свали забрадката си, да гледа слънцето в очите, да пее и да води безкрайни безсмислени разговори със своите връстници, дори и това да не я правеше добра мюсюлманка. Ами ако Бог не съществува? Ако няма нищо отвъд обозримия свят? - помисли си изведнъж тя. И сама си отговори: тогава всичко е безсмислено, защото никой не може да събира с онази тайнствена сила, с която времето разпилява ...

Годините промениха Васил. Лицето му, някога румено, стана изпито. Гласът му, вечно готов да задава въпроси и да търси истината, стана все по-тих и малословен. Тялото му беше покрито с рани, понесени от безкрайните борби с турците, които вече почваха да му стават досадни. Когато Чолак Димо умря и Васил пое четата му, заветите на стария хайдутин се спазваха неотклонно: крадеше се само от богатите турци, даряваше се на бедните и на църквата. Постепенно обръчът около четниците започна да се затяга. Гладът и страхът ставаха все по-осезаеми и като приливна вълна заличаваха границата между добро и зло.

- Ще крадем и от бедните турци - каза веднъж Васил.

- Ама нали Чолак Димо каза... - понечи да възрази един хайдутин.

- Чолак Димо е мъртъв, и ако не искаш да го последваш, ще правиш това, което ти казвам! - сряза го Васил.

Грехът, подобно на вита стълба, беше пред краката на Васил. Тогава той направи първата крачка. Последва втора.

- Ще спрем да даваме на църквата и на бедните! - каза след известно време воеводата. Никой не посмя да му възрази.

Мина още време и Васил каза:

- Ще грабим и от богатите българи!

По-късно дойде още по-страшна заповед:

- Ще крадем от всички! Заради нас вече не останаха богати, така че нека му мислят бедните.

- Но нали тъкмо бедните ни крият през зимата, ако и те ни намразят, какво ще правим? - обади се един от хайдутите.

- Тогава ще му мислим - отговори Васил.

- И все пак къде ще се крием?

- Ти май много обичаш да се криеш - каза насмешливо предводителят, ако не млъкнеш, ще трябва да те крият от мен така, че да ти се види тясна планината.

И така, някогашните народни закрилници станаха обикновени престъпници. И все пак в тяхната дейност имаше нещо романтично, което караше хората да продължават да им помагат. Всичко се промени през един летен ден. Васил и хората му бяха влезли, както обикновено, да крадат, когато едно десетгодишно момче ги видя.

- Татко, татко, онези айдуци са влезли пак вкъщи и крадат!

- Какво да направя, вече им свикнахме! Поне понякога ни пазят от турците, а и се задоволяват с по-малко от тях - отговори бащата.

- Но сега те свалят от стената иконата, която манастирът подарил на прадядо, задето го спасил от разоряване!

- Лъжеш - извика паникьосан бащата.

Но след малко се увери. Васил и хората му тъкмо сваляха от стената огромна икона със златна украса, на която Христос се усмихваше, вдигнал десницата Си.

- Да не сте посмели! - изкрещя в ужас мъжът.

Настана тишина. Всички бяха като в унес. Сякаш насън Васил извади пушката си и екна изстрел. Мъжът падна на земята, облян в кръв. Отново настъпи тишина - по-страшна и смразяваща откогато и да било. Пръв се опомни Васил.

- Хайде да тръгваме преди да са дошли още хора.

Новината за смъртта на хаджи Генчо бързо обиколи неговото и околните села. Тия са по-лоши и от турците, мълвеше се от уста на уста. Васил бързо разбра, че е преминал всички граници на хорското търпение. Вече се страхуваха да произнесат и неговото име, както това на Мидхат. Никому не беше ясно къде започват престъпленията на единия и къде свършват престъпленията на другия. Никой не искаше да ги подслони през зимата. Наложи се да се преместят в друг край на Родопите, където "подвизите" им бяха по-малко известни, а хората - по-добре настроени. Това беше и по-рисковано, защото бе близо до конака, но избор нямаше.

Дойде поредната пролет. Васил беше много умислен, но не морални терзания занимаваха пъргавия му ум. На Гергьовден всички се бяха събрали на поляната пред една пещера. Васил взе думата

- През последните години ние направихме различни неща, които могат да се определят като престъпления. Крадохме, използвахме насилие, дори убивахме. Но това не ни направи истински богати. Живеем в тежки времена, където вече и на крадците не е лесно, защото бирниците идват преди нас и вземат всичко за себе си. Време е да нанесем удар, който ще се помни задълго в Родопите и ще ни направи истински богати. Ще извършим отвличане с цел откуп.

- И кого ще отвличаме? - попита един четник

Тук Васил направи драматична пауза, и след като любопитството достигна своята кулминация, рече:

- Дъщерята на Мидхат...

- Ти си луд! - възкликнаха няколко хайдути едновременно. -Знаеш ли колко хора пазят конака и през колко бариери ще трябва да минем?

- Няма да минаваме през никакви бариери.

- Но как така?

Васил махна властно с ръка и всички замълчаха.

- Наблизо има таен проход, който свързва конака с една от пътеките. Един турчин ми го каза, като се надяваше, че ще получи пари за това. Само че аз му видях сметката за по-сигурно.

Четниците мълчаха изумени, уплашени и възхитени.

- Елате с мен.

Вървяха, вървяха и накрая стигнаха до един голям капак.

- Сезам, отвори се! - каза с усмивка Васил и вдигна капака. Проходът беше тесен и по него можеше да върви само един човек.

- Ще тръгнем само аз, Димитър, Йордан, Евлоги и Запрян - каза Васил и петимата мъже тръгнаха бавно и приведено. Изминаха няколкостотин метра и стигнаха до метална врата. Васил извади ключа, даден му от убития турчин, и хладнокръвно отвори вратата. Това, което видяха, беше непредвидено и ги постави в абсолютно неочаквана ситуация. Те знаеха, че конакът е непристъпна крепост, знаеха, че могат да се натъкнат на какви ли не опасности, но не знаеха, че дъщерята на Мидхат е толкова красива без фередже. Гюлфие спеше своя ангелски сън и беше в ярък контраст със суровите хайдушки лица, по които сега се виждаше само изненада и възхищение. Младата жена се събуди и ги погледна с изненада.

- Кои сте вие и какво искате? - попита тя, но отговор не последва. Всички се бяха загледали в нея.

- Кои сте вие и какво искате? - попита отново тя.

Първи дойде на себе си Запрян и заговори с необичаен за него благ тон:

- Ние сме хайдути и гладуваме, докато твоят баща има много пари и живее в разкош. Затова, въпреки нашето желание, сме принудени да те отвлечем за откуп. Ако баща ти го плати, ще те пуснем по живо по здраво, ако ли не - ще те убием. Знам, че не звучи много приятно, но такава е действителността. Та сега по лесния начин ли ще тръгнеш с нас или по трудния? - каза той и извади пушката си.

Гюлфие онемя. Това сигурно беше поредният странен сън. Когато я поведоха към неочаквано оживялата част от стената, тя разбра, че всичко е истина...

Изминаха няколко дни. Първоначалният страх у Гюлфие се замени с любопитство. Нейната хубост, смиреност и непринуденост накараха хайдутите да се държат добре с нея. Оставяха ѝ повече храна от предвиденото за тях и се стремяха да облекчат положението й. За Гюлфие всичко това беше ново. Наблюдавала света от прозореца на златна клетка, сега тя беше отвлечена, но всичко беше толкова ново и непознато, че тя не знаеше кое да нарече свобода и кое - робство. При хайдутите често идваха жени от съседните села, които им носеха храна. Гюлфие очакваше отново да види погледи, пълни с омраза и съжаление, но не беше така. Жените от селата не виждаха вече дъщерята на всесилния Главатар, а едно отвлечено момиче, което ги гледаше с любопитните си очи. Тя будеше у тях симпатия. Красотата й правеше всички по-добри.

- Добре, че те държаха забулена в конака, иначе съпругът ми щеше да ме остави и да почне да тича по теб - каза през смях една от девойките.

- Моят също, каза друга. - Може би затова Господ е пратил такава хубост при агаряните, иначе всички мъже щяха да си загубят ума - рече друга.

Гюлфие не знаеше какво да отвърне. Сякаш спомняйки си нещо много старо, тя каза:

- Не е вярно, аз не съм красива.

Тогава Васил безмълвно я поведе към огледалните води на близкия водопад. Някогашният сън беше станал истина.

Мидхат разбра за станалото от писмо, което беше предадено от хайдутите на един пресрещнат в гората турчин. Той така побесня, че заповяда да избият цялата охрана на конака. Съзнавайки по-късно, че е останал без много хора, той помоли за войски от други санджаци. Откупът, който искаше Васил, беше равен на половината от богатствата му в Цариград. Но той не би дал и един грош на тези хайдути. Вместо това се подготви за широкомащабно настъпление. Васил беше известен за похода от една жена, живееща в близост до конака. Турците бяха много повече, Гюлфие - прекалено изнежена за дълъг преход. Вариантите не бяха много. При други обстоятелства той би наредил да убият заложницата и да избягат на безопасно място, но как да посегне на тази хубост, пробуждаща малкото му останала съвест.

- Ще ги причакаме надвечер отстрани и ще ги нападнем - рече той.

- Но те са много повече от нас - възрази един четник.

- Подценяваш ефекта на изненадата - каза Васил. - Не си ли чувал за битката във Върбишкия проход?

. - Честно казано, не – призна младежът.

- Било е преди хиляда години. И тогава византйците били повече от българите, но нощта и елементът на изненадата си казали думата.

Четата на Мидхат тръгна рано призори. Трябваше да претърсят цялата планина, но да намерят Гюлфие. Прикритието на Васил, който бързо беше разучил местността, беше много добро. Привечер турците най-после стигнаха до мястото им. Васил се изплаши. Имаше нещо, за което не беше помислил - ако Гюлфие издадеше само звук, позицията им щеше да бъде разкрита. Тя обаче не направи нищо. Понякога пасивността изисква повече кураж от действието и нейният случай бе такъв. Когато турците се доближиха максимално до храсталака Васил даде знак и започна страшно клане, та почти никой от тях не остана жив. Можеха да убият и Мидхат, но Васил им нареди да не го правят, защото няма да има кой да им даде откуп.

Нямаше време за радост или сълзи, Мидхат събра нова армия и пак пое по кривите родопски пътеки. Този път изненаданият беше Васил. Турците бяха много повече, но храбрата борба на първите четници беше толкова героична, че Васил, Гюлфие и още от неговите хора се измъкнаха от капана. Други пък паднаха в позорен плен.

Един куршум замалко да уцели Мидхатовата дъщеря. Тогава Васил скочи и я събори на земята с риск за живота си. Телата им за първи път се допряха и Гюлфие усети някакво странно привличане. Не беше страст или любов, а просто щастие. Сред целия огнен ад на куршуми и трупове тя бе щастлива за първи път в живота си...

Мидхат загуби доста от своите войници, други пък дезертираха, защото изпитваха суеверен страх от коварните родопски маршрути. Той писа до Цариград, за да помоли за подкрепление, но получи пълен със сарказъм отговор от стария си противник Мохамед Решид-паша. В писмото се казваше, че Високата порта не може да изпраща постоянни подкрепления към Родопите, само защото той не може да се справи с местните айдуци. Тогава Мидхат се реши на крути мерки. Той прати хабер на Васил, че ако до 24 часа не освободи дъщеря му, ще набучи на кол пленените четници. Никой обаче не искаше да се отправи сам в планината при страшния хайдушки командир, за да му донесе посланието. Затова теглиха жребий. Падна се на Ибрахим - млад турчин, който отскоро служеше на Мидхат. Когато чу новината, Васил избухна в звънък смях:

- Ако можеха да ме изплашат с такива работи, отдавна да са ме заловили - рече той.

След това извади пушката си и гръмна. Ибрахим бе мъртъв.

Мидхат набучи на колове пленените хайдути, но разбирше, че е в безизходица. Принуди се да плати откупа. Донесоха златото от Цариград, а после няколко турци трябваше да качат планината, за да занесат сандъците на Васил. Васил беше разочарован. От последната битка насам се беше надявал Мидхат никога да не плати откупа, за да остане Гюлфие завинаги с тях в планината. В нея имаше нещо красиво и възвишено. Нещо, което той не беше усещал, откакто напусна манастира. Васил никога не мислеше за манастира и времето, прекарано в него, но Гюлфие подбуди дълбоко в подсъзнанието му някакъв спомен. Това не го направи по-добър, а по-замислен. Но времето за умуване беше отминало. Сега той трябваше да изпълни своята хайдушка дума и да пусне Гюлфие. И като не знаеше какво да направи, се приближи и я целуна. Турците бяха зашеметени, българите се подсмихваха, а Гюлфие чак сега разбра, че ще трябва да се върне в така лесно забравената самота.

Васил продължи хайдутлука си, а Гюлфие се върна в конака. Мидхат постави по-голяма охрана, но тайният проход си остана непознат за него. Гюлфие не пожела да му каже за него. Искаше нещо да я свързва с живота, който беше водила в планината.

Мидхат не я пускаше да излезе от конака, освен за петъчната молитва в джамията. Гюлфие започна да си води дневник, в който описваше всички драматични, трагични, но най-вече щастливи събития, споходили я в планината. Носеше го неотлъчно под дрехата си и не даваше никой да го види. Веднъж, когато отиваше в джамията, тя видя едно от момичетата, дето идваха да носят храна на хайдутите. Наричаха я Севда.. Не я поздрави, за да не й навреди. Стана така, че случайно изтърва дневника си и продължи към молитвения дом. Младата българка, която беше израснала след клюки и сплетни, веднага го взе. Занесе го вкъщи и го прочете. В него намери много въпроси и никакви отговори. Въпроси за самотата, любовта, религията, идентичността и жестокостите. Към края на дневника момата най-после срещна едно изречение, което не поставяше нови въпроси, а сякаш отговаряше на всички предишни. Гюлфие обичаше Васил...

Севда нямаше нужда от колебания. Тя занесе, заедно с храната, и дневника. Даде го на Васил. Той го прочете внимателно и поруменя. Същите въпроси, които някога бяха измъчвали и него, същата любов, която сега изпитваше. След прочитането Васил потъна в колебания, не можеше да продължи стария си живот, но как да каже на Гюлфие, че също я обича? И какво да ѝ предложи, освен постоянен стрес и битки със собствения и баща. В крайна сметка егоизмът в него надделя. Не помисли за рисковете и опасностите, които ще последват за всички. Още следващия петък, когато турците бяха на джамия, той мина през тайния проход и остави бележка : "Събота по пладне при водопада. Васил”.

Сърцето му биеше учестено. Какво щеше да стане, ако Гюлфие не дойде. Можеше ли страшният хайдушки войвода да остане опозорен от едно толкова слабо и невинно момиче. Момиче, което на всичко отгоре, беше дъщеря на неговия най-голям враг.

Времето минаваше, а Гюлфие не идваше. Накрая я видя. Беше облечена в бяло, без фередже и по-красива откогато и да било. Мина време. Време, което превръщаше часовете в минути, страха - в смях, въпросите - в отговори, целувката - в любов. След минути, часове или дни те се пуснаха и тръгнаха незнайно накъде. Тогава пред тях изникна някогашният архимандрит и днешен пустинен аскет Кирил. Той ги изгледа строго и рече на Васил:

- Колко пъти ще отвличаш това момиче, малко ли откуп взе от баща й, малко ли хора принесе в жертва на глупавите си планове?

- Ваше Високопреподобие, ние се обичаме и ще се оженим! -каза Васил.

- И таз добра - ококори се Кирил. - Ще се ожениш за агарянка? Това е по-глупаво от всичките ти безумни авантюри, а Бог ми е свидетел, че те не бяха никак малко!

- Тя ще приеме нашата вяра - рече усмихнат Васил.

Всъщност той никога не беше задавал подобен въпрос на Гюлфие, но отговорът изплува от само себе си. Кирил се прекръсти.

- Едно време бесехте агаряните, където ги срещнете, а сега се жените за тях. Нищо не разбирам от тези нови неща. Дано Бог ме прибере по-скоро, та да си почина от този свят и всичките му житейски каламбури.

- Аз не съм агарянка, Ваше Високопреподобие. Баща ми е потомък на българи, приели исляма, а майка ми, която не познавам, е българка от Одринско. Тези тайни бяха дълго крити от мен, но вчера, когато се колебаех какво да правя, влязох в кабинета на баща ми. Нещо, което ми бе забранено. Там открих документи за произхода си и разбрах, че мястото ми е сред българите.

- Така ли? - изненада се старецът. – Е, може - туркиня или българка, важно е желанието да се покръстиш. Защото в Христа няма елин и юдей. Само трябва да намериш поп, който да те кръсти и венчае, без впоследствие баща ти да му отсече главата. Нещо, което, уви, няма да бъде лесно.

- Мислех да ни венчае Ваше Високопреподобие - намеси се Васил.

- Аз вече съм никой - отговори Кирил.

- Да, но бяхте игумен на манастира, който турците разрушиха.

- Добре, добре - съгласи се старецът. - Дано само това да не е поредната ви младежка глупост.

Когато Мидхат се прибра в конака, го очакваше бележка. В нея пишеше: Татко, заминавам да търся любовта си. Знам, че няма да разбереш, знам, че няма да простиш, знам, че ще отмъстиш. Моля те само - не отмъщавай на другите, те нямат вина.

След това Мидхат видя бележката от Васил и събра две и две. Почувства се по-зле, отколкото когато загуби Ирина. Нея поне беше отвлякъл насила. Но Гюлфие беше негова плът и кръв, беше направил всичко, за да я отгледа, да й даде възпитание. Спомни си последните думи на Ирина - "... не искам дъщеря ни да бъде като теб". И отново изрева от гняв и безсилие. Гюлфие наистина не беше като него. Тя имаше силния му характер, но без неговата вяра в авторитети, носеше и жизнеността на майка си, без нейната увереност. Мидхат трябваше да отмъсти.

Гюлфие се покръсти и прие името Роза, предстоеше хайдушка сватба. Васил знаеше, че на Мидхат му трябва време, за да събере войска. И използва това време, за да се ожени. На сватбата бяха тайно извикани първенци от селото с техните съпруги, присъстваха и всички хайдути. Беше на поляната до водопада. Шумящите води, силният вятър в клоните на дърветата, подскачащите по върхарите катерици, а и гостите, които, като нямаха свещи, държаха клончета тръстика - всичко това се превърна в събитие с трудноназовима екзотика.

Сватбата и голямото имане не направиха Васил по-добър. Той продължи хайдутлука си, а когато Роза го молеше да пощади някой невинен човечец, той казваше грубо:

- Аз съм хайдутин, ти тези работи не ги разбираш!

Отношенията им започнаха да охладняват. Роза взе да се колебае дали е постъпила правилно. Нямаше угризения, че се е отказала от вярата и името си, нито че е оставила тираничния си баща, за да тръгне с първия срещнат. Притесняваше се от факта, че във Васил намираше алтер егото на баща си. Той вършеше почти същите неща и по същия начин като Мидхат. Дали проблемът не беше в нея? Тя не познаваше реално други мъже, освен баща си. Не беше виждала друг модел на поведение. Беше избягала от себе си, за да потърси алтернативата в единственото познато нещо. Така или иначе връщане нямаше, тя трябваше да се примири със съдбата си.

- Какъв е този медальон? - попита тя един ден Васил.

Той не отговори веднага, въпросът й го върна в други времена, времена, които той смяташе за отдавна погребани под дебел слой от престъпления .

- Това е копие на Владимирската икона на Пресвета Богородица и Иисус Христос. Даде ми я един Божи човек преди години и каза, че била спасила Русия от ордите на Тамерлан.

Същата вечер Васил сънува странен сън. Вървеше с кръст на гърба по огромна стълба. На всяко стъпало имаше човешки трупове и преходът беше труден. Той често падаше и ставаше, най-накрая стигна до върха на стълбата и пред него се появиха две врати. От едната излезе архимандрит Илия, неговият първи духовен наставник, а заедно с него - жена с везни в ръцете. Лицето на Илия беше почти същото, но от него извираше странна светлина.

- Ваше Високопреподобие - каза Васил и млъкна, превит под тежестта на кръста си.

- Значи ме помниш? - долетя до него гласът на стареца.

- Разбира, се че Ви помня.

- А помниш ли последната ни среща?

- Помня я.

- И какво ти казах тогава?

Васил трябваше да напрегне паметта си, толкова, ракия, кръв и сълзи бяха изтекли оттогава.

- Казахте, че Вас мога да забравя, но Христовите завети - никога.

- И ти какво направи?

- Аз направих обратното, запомних Вас, а забравих Христовите завети - каза Васил с нетипично за него смирение. - Ваше Високопреподобие, къде съм аз и какво е това място?

- Ти се изкачи по стълбата на живота си, носейки кръста на греховете си и мина през труповете на убитите от теб хора. Тази жена - той махна с ръка - е съвестта ти, а везните в ръцете й претеглят твоите добри и лоши дела. Както виждаш, лошите твърде много са натегнали.

- Но какво е това място, Ваше Високопреподобие - рече Васил, задъхвайки се от тежестта на кръста. - Сън ли е това или паралелна реалност, илюзия, или може би е състоянието, в което пребивават хората след смъртта?

- Това е една изумителна реалност. Част и от живота, и от въображението ти. Но всичко тук е истинско.

- И везните с греховете ли?

- Те - също.

- Значи няма какво да компенсира греховете ми?

Старецът допря ръка до мокрото му лице.

- Знаеш ли, тези капки биха обърнали везните в твоя полза. Но това е пот, а не сълзи...

В този момент Васил падна под тежестта на кръста си.

Събуди се късно. Роза вече беше станала и слушаше напрегнато думите на една жена от долното село.

- Какво става? - попита Васил.

- Става това, че татко е изхарчил и последните си пари, за да събере частна армия от наемници, които да се изправят срещу нас.

- О, ще бъде интересна битка - каза вечно жадният за приключения Йордан, който добре познаваше характера на Васил.

- Няма да има никаква битка - рече Васил меко, но категорично. Всички го погледнаха учудени.

- През последната нощ прозрях много неща - продължи той. - Ще вземем парите от откупа и ще се разпръснем. Ще си поделим плячката поравно. Ние с Роза ще слезем към Кавала и оттам ще вземем параход за Сицилия или за някъде другаде, където зверствата на турците са само повод за театрални постановки. А вие правете каквото искате.

- Васко, трябва да знаеш нещо.

- Какво?

- Бременна съм.

Васил бе изненадан, но бързо се окопити.

- Тогава решението за бягство е по-неотложно, откогато и да било.

Преди да получи отговор, в далечината се чу глух тътен. Идваше огромна и страшна войска. Все пак битка щеше да има...

Боят беше кървав и неравен, постепенно на турците се отдаде да пробият кордона на българите и да ги разделят на няколко части. Все пак Васил, заедно с Роза и малко негови съратници, се отскубна от хватката и заотстъпва на юг. Но по петите им веднага тръгнаха много турци, защото Мидхат беше обещал голяма награда тъкмо за неговата глава. Тогава той взе медальона с Владимирската Пресвета Богородица и нейният Син и го окачи на шията на Роза.

- Досега този медальон ме пазеше неотлъчно, давам ти го и те моля да не го сваляш, защото той ще закриля теб и бъдещото ни дете.

Едва произнесе тези думи и един куршум го прониза в гърба. Васил се строполи на земята, претърколи се и падна във водопада. Турците се приближиха към Роза. Сега тя беше в техните ръце.

- Да я убием или да я доведем жива на Мидхат? - попита единият от тях.

По-висшестоящият се колебаеше. Изведнъж погледът му се спря на медальона.

- Ако я предадем, Мидхат ще я убие. А е толкова красива, освен това не чу ли, че е бременна. Не можем да я заведем на сигурна смърт. А и Мидхат ще ни възнагради достатъчно за убийството на Васил - каза той и турците се отдалечиха.

Българите бяха победени. Едни умряха, други бяха предадени на Мидхат и набучени на кол. Само малка част от разбитите четници се спаси, лутайки се в гората. С тях беше и Роза. Никой не знаеше дали турците няма да се върнат. Затова хайдутите направиха всичко възможно да скрият Роза от тях. Приличаше на библейският сюжет – жена, облечена в слънце, мъчеща се да роди, докато звярът я преследва.

Минаха девет месеца и Роза роди момченце. Но какво можеше му предложи тя, която бе изгубила всичко. Мислеше за Васил, за първата им целувка, за сватбата в гората и за живота, който можеха да водят в Сицилия. В последния си ден той беше някак променен. Беше станал друг човек, по-топъл и загрижен отпреди. Тя така и не успя да опознае този нов човек...

Изправена между Сцила - самотата в родопските джунгли, и Харибда - отмъщението на Мидхат, Роза взе решението, изкристализирало по интуиция в съзнанието й. Тя свали полата си и направи от нея люлка за невръстния си син. След това му сложи медальона, който Васил й даде. Беше сигурна, че той ще го пази и ще му намери по-добри родители от нея и от баща му. Най-накрая направи две крачки напред и се хвърли в коварните води на водопада. Води, които девет месеца по-рано бяха приели Васил със същата сънлива безропотност.

Послеслов

От тези събития минаха четири години. Повечето хайдути се разпръснаха и постепенно забравиха славния си командир и красивата му съпруга. Не я забрави само Христо. Той беше млад четник, присъединил се към дружината, когато разбра за богатия откуп, получен от Мидхат. Беше тайно влюбен в Роза, въпреки че беше я виждал само няколко пъти. Намери си друга жена и заживя с нея. Но никога не забрави Васильовата съпруга. И какво странно има в това? Нима Данте не възпяваше в Божествена комедия Беатриче, която беше виждал само няколко пъти в детството си. Имайки при това друга жена и деца от нея.

Христо нямаше възможността да възпее Роза, но всяка година в деня на нейната смърт отиваше и хвърляше червени рози във водопада. На четвъртата година видя стадо вълци. Сред тях имаше един по-особен индивид. Той също вървеше с вълците и издаваше подобни на тях звуци, но не беше вълк, а дете. Христо се приближи - тези фини устни, тези зелени очи и най-вече този познат нему медальон не можеха да бъдат сбъркани - това бе детето на Роза и Васил. Христо го взе и го заведе в дома си. Отгледа детето като свое и му даде името Михаил, макар че жена му Митка не беше никак съгласна. Родителите на Васил го бяха оставили насред добруджанската пустош, бащата на Роза я беше държал в златна клетка, самата Роза остави детето си, за да се хвърли във водопада, Митка не искаше чуждото дете... Май само вълците бяха истински грижовни родители, мислеше си Христо.

Той беше забранил на жена си да разкрива на Михаил истината за произхода му и трагичната съдба на неговите родители. Така минаха 15 години. На Христо и Митка се родиха и други деца. Тя с все по-голямо нежелание отделяше пари за Михаил. Когато момчето стана на 19, Митка започна да се притеснява, че ще си намери жена, ще му се родят деца, та ще трябва и тях да изхранват. Тогава тя тайно разказа на Михаил за истинските му родители, каза му и кой е виновникът за тяхната смърт. Митка добре познаваше Михаил. Тя знаеше, че той ще отиде да си отмъсти, което щеше да доведе до изпращането му в тъмница.

Дългите години оставиха своя груб печат по лицето на Мидхат. Загубил почти всичките си богатства и най-вече единствената си дъщеря, той бързо деградираше. Край него преминаха бурни събития, революции, войни, реформи. Мидхат не взе участие в Кримската война, не се зарадва на турския успех, Хатихумаюна почти не го извади от равновесие. С него започнаха да се случват странни неща. Той дълго търсеше вазата, която строши при смъртта на Ирина. Други предмети пък се появяваха пред него, сякаш изникнали от небитието. Трети изчезваха без видима причина. Веднъж чу шум като от душене в съседната стая. Отиде, но не видя нищо. Шумовете зачестиха. Веднъж, когато те бяха особено силни, той видя Айше, първата си жена.

- Това не може да е истина, аз заповядах да те убият - рече той, но жената се приближи до него още повече, нададе вик и изчезна.

Това е джин, помисли си той. Но Айше продължи да се появява. Първо сама, после и с другите удушени жени.

Не ме е страх от джинове, крещеше Мидхат. Но можеше ли един джин да бъде толкова плътен, можеше ли един джин да се приближава до него и да го докосва с ръце, можеше ли един джин да задава с ледено спокойствие въпроса: Защо ме уби?. После се появи и Ирина, тя също беше пълна с омраза към него.

- Радвам се, че дъщеря ми не стана като теб. Но заради теб тя се самоуби и днес не вижда лицето Иисусово.

После се появи дъщеря му. Появи се и изчезна, без да каже дума. Мидхат погледна ръцете си, бяха червени от незнайно как появила се кръв. След това вратата се отвори. Влезе млад мъж. Мидхат онемя, това сигурно бе поредният джин. Беше млад мъж с очите на Гюлфие, но косата, лицето, осанката, гласът, медальонът - всичко това беше на онзи проклет гяурин Васил.

- Дойдох, за да отмъстя - каза той.

- Ти си джин! - отвърна му Мидхат.

- Не, аз съм човек от плът и кръв - рече новодошлият.

- Ти си джин - повтори Мидхат. И не си първият джин, който идва в това забравено от Аллах място. Преди теб дойдоха жените, които убих, дойде и дъщеря ми. О, милостиви Аллах, аз ще ти бъда верен до Съдния ден, а ти ми дай власт над джиновете, както в Корана пише, че си я дал на цар Сюлейман.

Михаил се разколеба. Беше дошъл да убие един свиреп демон, а виждаше пред себе си само немощен старец, обладан от психическо разстройство.

- Знаеш ли, дойдох да те убия, но виждам, че за теб животът е по-голямо наказание от смъртта - каза той и излезе, оставяйки Мидхат в компанията на собствените му бесове.

Димитър Делчев, 31 декември 2018 - 15 януари 2019