МАЙНАТА ИМ НА ХИЛЯДАТА ДИНАРА

(откъси от романа, издаден от „ЕРГО“, 2016 г.)

***

...Всъщност историята за това, как Чепа заедно с Папац се спаси във Вуковар и как най-накрая се озова с него във Взвода със специално предназначение, прочутите Черни пуми, не беше никак лоша. Цялата история никога нямаше да се развие така и кой знае къде щеше да е Чепа сега, ако не беше пияният му вуйчо Славко. И свети Анте Падуански[1].

Анте Фуруджия, по прякор Чепа, през целия си живот беше белязан от недостига на ум и ръст, но всеки път – или поне в годините, когато това имаше някакво значение – биваше пощаден от жестоките подигравки на децата и от обидните им подмятания. И това беше заради дядо му Фичо Фуруджия, ходещата брезовачка културно-историческа забележителност, простоват и полуграмотен човечец, който не можеше да събере две и две, но притежаваше много по-ценни таланти: долавяше безпогрешно движението на подпочвените води и като животните предусещаше земетресенията, ядеше стъкло и въглен, а също така умееше да ходи на ръце, да говори отзад напред или да разпознава различните марки цигари по дима им.

Фичо Фуруджия, за когото така и не се разбра дали е получил прозвището си от името Филип, или заради дребния си ръст, или пък заради небезизвестния си оранжев фичо[2], след войната се пресели в Брезовача от Нецвиече. Хвана се на работа в мината и се прочу, когато, два дни преди да излезе в пенсия, предусети земетресението, в което като единствена жертва загина народният герой Велизар Папачич Вельо, пристигнал за тържественото откриване на новия рудник. Старият Вельо, преживял и кралския, и усташкия затвор, и битките при Сутиеска и Неретва, както и две ранявания, накрая изгуби главата си зад трибуната в двора на „Брезовачки рудници”, когато вследствие на земетресението се откачи железният удивителен знак от големия миньорски поздрав „На добър час!”.

Земетресението мина само с една жертва благодарение на Фичо Фуруджия, който изведе от осма галерия цялата смяна на рудника за кафяви въглища половин минута преди земетресението и срутването, след което, противно на всяка логика, отведе колегите си в другия ръкав на галерията. Когато на следващия ден групичката беше спасена, стана ясно, че ръкавът, в който се бяха скрили преди срутването, е бил наводнен от подземни води.

Тогава Филип Фуруджия се появи по вестниците, после участва като „тайнствената личност” в „Квискотека[3]” и се превърна в истинска телевизионна звезда, като се прослави с умението си да пее и говори отзад напред, както и с катастрофалното земетресение в Индонезия, което предсказа по изричното настояване на водещия Оливер Млакар, за да демонстрира пред публиката поне частица от невероятните умения, с които бе известен в брезовачкия край. И кой знае, ако дядо Фичо беше дошъл в студиото на Телевизия Загреб по-трезвен, може би щеше да предвиди и онова „земетресение на мозъка” във Вуковар, което много години по-късно едва не коства главата на малкия му внук.

Та заедно с Фичо Фуруджия се прослави и неговият седемгодишен внук Антун, който демонстрираше пред милионната публика своите умения да запомня дълги редове от числа и да рецитира Библията, която още тогава знаеше наизуст, макар че – като дядо си – беше с доста скромен интелект. Разбира се, рецитирането на „Книгата на Йов“ беше изрязано от „Квискотека”, но дори самото появяване на малкия Антиша по телевизията му донесе нечувана слава в родното градче. Заради нея беше пощаден от безмилостните унижения, на които децата в училище подлагаха връстниците си с неговия ум или ръст: тъй че от всичко в този период на Антун му остана само прякорът Чепа.

Чепа живееше с дядо си Фичо и баба си Марта, защото майка му лежеше в психиатрична болница, а баща му пътуваше и живееше с някакъв италиански цирк, или поне така казаха на момчето: тъй или иначе, когато баба му умря, а дядо му Фичо от мъка по нея също се спомина, родителите му не се появиха и вуйчо му Славко взе малкия Антун при себе си в Благайевац. Там най-добрият му приятел стана Папац, внукът на народния герой, на когото беше кръстено училището. На пръв поглед излизаше, че са се сприятелили по линия на своите известни и славни деди, макар че се бяха сближиха по-скоро по линия на неизвестните си бащи: сиреч нито единият, нито другият познаваше баща си. А вероятно пръст в това имаше и простият факт, че в „Буковина”, в сивия работнически блок, живееха врата до врата.

Когато през 1991 година сръбските танкове в Хърватия излязоха от казармите, отначало Папац и Чепа два месеца висяха пред телевизора, а след това един ден най-неочаквано си пробиха ушите и си сложиха обеци, подстригаха се пънкарски, вързаха си ленти на главите и си купиха черни тениски с надпис U2. Като ги питаха какво значи U2, отговаряха: „Туй сме ние, двамата усташи, чат ли си, У2.” Същата вечер Папац отиде при майка си Славойка да й иска пари за война. „Пари за какво?”, слиса се майката, след което Папац поясни: „За война... за автобус, сандвичи, бира, за такива неща.” Разбира се, майка му плака цялa нощ, а на другия ден Папац открадна парите и купи два билета за Сплит.

Впрочем за Чепа този автобусен билет не означаваше само билет за войната, за него той беше и аусвайс за бягство от вечно пияния му вуйчо Славко, който предишната вечер, като видя обецата и пънкарската прическа на своя племенник, побесня и взе да го налага с дървения си крак, като кълнеше и дядо му Фичо, дето му го оставил, и баща му Неделко, който го зарязал при Фичо и заминал с онaя италианска циркаджийка, защото, крещеше вуйчо му, „с тая халка на ухото и с тая клоунска подстрижка не ставаш за другаде, освен за лудницата при майка си, или за цирка при баща си.”

Впрочем вместо в психиатричната болница или в цирка Папац и Чепа се озоваха в Загреб, където пристигнаха с две чанти, пълни с топли дрехи и студено пилешко, сякаш бяха от ония шумни мургави провинциалисти, дошли в края на лятото в метрополията да следват, а не бойци, заминаващи да се бият за хърватската свобода и независимост. Два дена киснаха по кафенетата и черпеха някакви страшни типове в маскировъчни униформи, които им обещаваха да ги запишат с предимство в ХОС или в Хърватската национална гвардия[4], сякаш им предлагаха да ги вкарат с връзки в университета, а после изчезнаха без следа, щом Папац и Чепа останаха без пари.

На третия ден с последните си пари декорираха рамото на дясната си ръка с подходяща татуировка – Папац даде да му татуират пречупен кръст, а Чепа – неговия покровител, свети Анте Падуански, – после си купиха билети за Осиек, където заедно с десетина херцеговци ги натъпкаха в някакъв автобус и ги откараха във Вуковар. Там спаха пет дни в едно училище, преди двамата да получат старото английско комби и специалната задача на „Далматинска улица”. Останалото е история.

Двамата герои от Вуковар се върнаха в Босна след месец и половина. Бяха победили славните си деди и разнасяха гордо из благайевските кръчми стяговете на собствената си слава, но – както в омразния югославски химн – „все още беше жив духът на техните предци”.

Така на Папац му се наложи да изтърпи истеричния пристъп на майка си Славойка, след като му свалиха гипса и тя видя на ръката на сина си татуирания пречупен кръст: „Кръстът, дето бастиса дядо ти, братята му и неговата майка, моята баба, обесена публично в Грачаница, както и вуйчо ти Твърдко, който беше само на пет годинки!”,– след което дясната ръка на вуковарския Рамбо се върна в гипса за още две седмици. Никой в Благайевац не забеляза кога пречупеният кръст – някъде точно около падането на Вуковар, когато Папац се записа в ХОС – се трансформира в детелина с четири листа.

И Чепа не извади по-голям късмет със своята татуировка. Вярно е, че татумайсторът от загребското студио „Златният дракон” беше изрисувал свети Антун на ръката му по иконката, която Чепа носеше цял живот в джоба си, сиреч по всички канони на западнохристиянската иконография: може и да не беше докарал много-много чертите от лицето на светеца, обаче характерната му тонзура, Библията в едната ръка и кръста в другата – нищо, че беше леко закривен и повече напомняше къса сабя, отколкото разпятие, – както и голямата бяла лилия, запазен знак на свети Анте, недвусмислено сочеха, че това е известният свещеник от Падуа. Или поне достатъчно недвусмислено, тъй че хората да не се питат защо малкият Фуруджия е татуирал на ръката си полковник Фуад Хамилович, някогашния командир на благайевската казарма „27-ми юли”, на когото светецът на Чепа приличаше така, сякаш полковникът и свети Анте бяха братя близнаци от онези херцеговски семейства, в които по правило единия от синовете го давали да се изучи за офицерин, а другия - за поп.

Впрочем кой тогава можеше да предположи, че само след някой и друг месец пенсионираният полковник Хамилович, по-голям югославянин от другаря Тито и по-върл комунист от Велизар Папачич, щеше да отиде на хаджилък в Мека и да стане по-ревностен мюсюлманин от Мохамед, и да предостави целия си опит и знания на разположение на Армията на Босна и Херцеговина, след което от Сараево щеше да пристигне депеша да поеме в Ковиляча командването на тамошната мюсюлманска бригада.

И да беше само това, ами след още няколко месеца някогашните съюзници, хървати и бошняци, щяха да започнат да воюват помежду си като най-върли вековни душмани. И изведнъж на дясното рамо на вуковарския герой Антун Фуруджия Чепа щеше да се окаже не свети Анте Падуански, а зловещият полковник Хамил, командирът на 78-ма муджахидинска бригада, с характерното си чело, стиснал в дясната си ръка зеления коран, а в лявата страховит ятаган и голяма лилия – символа на Армията на Босна и Херцеговина.

За да станат нещата още по-зле, Чепа дойде заедно с Папац в 119-та бригада на Хърватския съвет за отбрана от ХОС, където двамата бяха включени след завръщането си от Вуковар. А сред тамошните хървати благайевският ХОС имаше най-лоша слава, като пета колона, мюсюлманска змия в пазвата, особено откакто в техния лагер край село Жубор, направо от затвора в Зеница, дойде известният благайевски престъпник Златко Шехович, някогашният недосегаем владетел на „Фабричко населе“.

Придумани от Кръсто Брекало, само ден преди същият този Джо със своите пладнешки разбойници да пристигне в Жубор, Папац и Чепа напуснаха ХОС и се присъединиха към 119-та бригада на ХСО. И ако се изключат подмятанията и провокациите, които от време на време изтърпяваха всички бивши ХОС-овци, като например поздрава „Аллах акбар!” или „Селям алейкум”, двамата нямаха там никакви проблеми, защото се радваха на голям авторитет заради геройството, проявено във Вуковар и в онази съдбоносна битка за Благайевац.

И това продължи чак докато войната с бошняците не пламна и в Грачаничка краина, някъде точно преди началото на лятото, когато армията свали дебелите маскировъчни ветровки и сложи къси ръкави и Лудия Кебо видя на голото рамо на Чепа татуирания полковник Хамил. А нямаше съмнение, че е той, с лъсналото си чело и със закривения нос, пък и с ятаган отгоре на всичко и – да няма никакво съмнение – с голяма бошняшка лилия в ръка. Но дори и това все някак щеше да се размине, с вуковарския си авторитет Папац щеше да потуши и тази искра, ако Чепа не беше тръгнал да убеждава Лудия Кебо, религиозен фанатик, който след побоя, нанесен му от Джо, за известно време даже смятал да се замонаши при фра Клемо, че злият турчин Хамил на ръката му е ни повече, ни по-малко свети Анте Падуански.

Това вбеси Лудия Кебо и цялата работа щеше да свърши адски зле, ако не се беше намесил самият полковник Ясмин Гуч Даскала и не беше прехвърли Папац и Чепа при Черните пуми, Взвода със специално предназначение, да помогнат там с богатия си боен опит.

- Бива си я историята... – прошепна Чепа, а после се обърна към Загор и продължи по-високо. – Пък като си тръгнал да разправяш за чудеса и светии, знаеш ли, че никога нямаше да мърся тук с вас сръбските гробища, ако не беше свети Анте Падуански.

След тези думи Чепа запретна десния ръкав на маскировъчната си риза и показа на рамото си своя светец покровител, левент мъжага с гъста черна коса и буйни мустаци.

- А кой, за Бога, ти позира за свети Анте? Да не е Мишо Ковач? – подкачи го Вили. – И защо държи в ръката си калашник? Я чакай, той да не би да стреля с калашников?

- Ебасимайката, тоя негов калашников на мен ми прилича на букет цветя.

***

...Ала Роби не чу думите на Папац. Опитваше се да си спомни как се казваше филмът, пред очите му беше шибаната сцена, Джон Траволта с оня другия тип, такъв един плешив, все едно кой беше точно, са опрели пистолети един на друг в челото, показалецът на всеки потрепва на спусъка, пот се стича по слепоочията им, но никой не се осмелява нито да стреля, нито да отмести дулото, и стоят така цяла вечност, в патова ситуация, точно като тях тук сега, на гробищата, с ония там горе, в Музафербеговия конак. И най-големият майтап е, макар че няма нищо смешно, че ония горе от Похумле хал хабер си нямат, че и те на гробищата са от ХСО, само че са преоблечени като мюсюлмански войници, а кой знае дали и ония „мюсюлмани” знаят, че са от ХСО.

В тази патова ситуация Роби се чувстваше като някоя голяма дървена фигура върху грамадната шахматна дъска на Стръмодол, да речем, пионка, – да, точно пионка, или още по-добре кон, кранта, тъпо впрегатно животно, и буквално усещаше връхчетата на палеца и показалеца на огромния, великански шахматист, който си играеше с тях, надвесен над главите им, и обмисляше кого и къде да мръдне: дали офицера Вили на D4, или царя Пако, пешките Чепа и Загор... или него, коня, на D7, D8 или назад към къщи, ако бе възможно огромният великански играч да го хване за главата с палеца и показалеца, да го залюлее леко над дъската и после да го върне там, на поле А1 или А2, в безопасното кътче, в топлото легло, в уютната малка стаичка на втория етаж в родния му дом в Ковиляча.

Вече нямаше да му пречи нито брат му Ичо, нито вонята от краката му, от която понякога здравата му смъдяха очите, нито допотопните му истории, дето ги знаеше наизуст, за легендарните им запивки и мелета в дискотека „Сириус”, за битките между аверите му от Ковиляча и тия от Брезовача, за концерта на Биело дугме в Грачаница, за гостуването на ФК „Хайдук” на игрището под „Биско“ на „Машиноимпекс”, когато баща им спасил дузпата на Надовеза, за циците на Тияна Савич, за благайевската нимфоманка Жужа и нейния луд мъж, дето подпалил конака, докато братото Ичо бил вътре, в същата оная шибана кула, в която сега вместо Жужа и Тияна се потяха войниците от 103-та Похумска бригада, прецакани и те като Роби и другарите му тук, на гробищата, в патова ситуация като оная от филма, как се казваше, по дяволите, с Траволта и оня другия.

- Как се казваше филмът? – попита гласно Роби. – Дето Траволта и оня плешивият са си опрели един на друг пистолети в челото, сещате ли се?

Ами ако гросмайсторът отгоре хванеше с решителните си пръсти не офицера, не царицата, ами тура, демек Музафербеговата кула – помисли си Роби, – и атакуваше с нея пешките на гробищата отсреща, защото в шаха топът се движи точно така, направо и вертикално. Защото турът, демек кулата, не знаеше, че пионките, в които се прицелва, не са бели, а са само преоблечени, маскирани и всъщност са фигури на неговия играч, черния. А пък черните са играни от други, черните фигури чакат хода на белия играч, точно такава е ситуацията тук, на шахматното поле на Стръмодол – продължаваше да разсъждава Роби, – всички са черни и всички чакат какво ще местят белите, и чакат ли, чакат цяла вечност, точно като в оня шибан филм... как му беше заглавието, да го вземат дяволите, на върха на езика му е, да му се не види и филмът, и Джон Траволта, и оня другият, как се казваше?...

- „Ловецът на мечки“! – викна внезапно Загор и всичко се обърнаха към него.

- Какъв ловец на мечки, бе?

- Филмът – отвърна Загор. – Тъй се казваше филмът, за който Роби не може да се сети, оня, дето Джон Траволта и китаецът насочват пистолети към главите си, като играят руска рулетка. „Ловецът на мечки”.

- Искаш да кажеш „Ловецът на елени”! Ама какъв ти „Ловец на елени”, бе, там Траволта изобщо не участва, кво ти става, туй е Робърт де Ниро.

- Робърт тренира ли?

- Де Ниро, да ти плюя в ушите глухи!

- Аааа, Де Ниро, ами че тъй кажи де!

А Роби наистина тренираше – почти като спорт, като шах, умението да намира в критични ситуации и моменти реплика или сцена от филм, която да я описва, или пък виц за нея, анекдот, и то такъв, че да не успява да си спомни героя му или съответния виц или филм, та в критичната ситуация да се изключи от външния свят, да затъркаля в съзнанието си някой незначителен детайл и като буца сняг в анимационен филм да го превърне в огромна снежна топка, да я избута до върха на езика си и точно там, на самото връхче, да се полюшва и балансира заедно с нея, докато отчаяно се мъчи да си спомни филма, или актьора, или вица, а всъщност отчаяно да се опитва да забрави, да избяга от безизходната ситуация, като дете, което се крие от света, закривайки собствените си очи.

Естествено, тези глупави детайли не идваха на върха на езика му само когато главата му беше в торбата, както сега, на старите сръбски гробища, на мушката на родните калашници от Музаферовите къщи и на минохвъргачките от Превала. Същото се случваше и в средното училище „Хамди Урбешич Сурба” в Ковиляча, и в разузнавателния отряд „Ястреб”, и през оная страшна, първа вечер в дискотека „Астор”, когато – вцепенен от страх, с чувството, че езикът в устата му е като чужд – се мъчеше да си спомни урока по биология и с гласа на страшния даскал Ясмин Гуч си изброяваше наум функциите на човешкия език.

Беше развил това умение почти като медитативна техника, прочу се с нея, когато в дома им нахлу Военна полиция от Армията на Босна и Херцеговина да търси брат му Ичо и жена му Тияна, „четничката и четническия зет”, че да ги „поразпитаме малко”, както му казаха, и това напомни на Роби за оня виц, в който Гестапо разпитвал партизанина Муйо къде се крият нелегалните. Как точно беше – опитваше се да се сети Роби, беше на върха на езика му, – помнеше, че Муйо не издал нищо, държал се геройски и изтърпял най-ужасни мъчения, без да изкаже къде са другарите му, чак докато нацистите не го сварили в килията да си блъска глава в стената и да стене... „Сети се, Муйо, сети се!”, извика тогава Роби, светнал, че най-сетне си беше спомнил вица, и отнесе такъв шамар, че се завъртя два пъти и падна на земята, а по-едрият от двамата полицаи само процеди над него: „Нà ти, че да се сетиш, да ти ебе Муйо майката, и на тебе и на брат ти, и му кажи, че на всички в тая усташка къща Муйо ще им разкатае майката четническа, тъй му кажи!”.

Едва по-късно Роби щеше да разбере, че без да ще, се беше подиграл със страшния Зекир Паша, инструктора на диверсантския взвод Зелените вдовици. Същата вечер двама пияни войници от Армията на Босна и Херцеговина метнаха бомба в къщата им, бомбата не уцели прозореца, върна се към тези, дето я бяха хвърлили и уби на място единия от тях, и още на следващия ден семейство Кнезовичи напуснаха Ковиляча, всеки по своя път: брат му Ичо заедно с Тияна се озова първо в Приедор, а оттам в Белград, майка му Усния, от старо и уважавано брезовачко мюсюлманско семейство, отиде при сестра си в Брезовача, поне докато отмине войната, а Роби с баща си Боголюб попадна накрая в Благайевац.

Заради баща си, запален фен на „Партизан” и някогашен вратар на „Машиноимпекс” – тогава все още „Вилая”, – Роби беше смятан за югославянин, заради брат си за - четник, а заради майка си - за балия; единственото решение и единственият начин да оцелее във военновременен Благайевац – както му заяви една вечер баща му, след като пусна своите аспирини в бирата – беше „да се пише усташ”.

Тогава на Роби не му беше толкова смешно, колкото по-късно, когато го разказваше на другарите си от 119-та бригада на ХСО – макар че в разказа си спести факта, че брат му Ичо е в Белград и за нуждите на семейната легенда го изпрати в топла Австралия, където като доверено лице на Хърватското правителство купувал оръжие за отбраната на Хърватия и Херцег-Босна, – както не му беше смешно и сега, когато му викаха балия само защото майка му бе мюсюлманка и истинското му име беше Тахир. А се казваше Тахир не защото бе мюсюлманин, а защото майка му Усния го беше родила в таксито, на стоянката в Брезовача, и го беше кръстила така по жълтата табелка с надпис taxi.

Единственото смешно нещо в цялата история беше когато чу един от бригадата да се хвали, че работел в дискотека „Сириус” с Ичо Кнезович, „оня, дето доставя оръжие за Туджман”. И когато чу от свой съгражданин от Ковиляча, че тяхната къща била единственият хърватски дом в квартала, който не бил запален, и то защото на нея имало възпоменателна плоча на оня кретен, дето се самоуби, като не уцели прозореца с бомбата и се превърна в „шехид, пожертвал на това място живота си за единна Босна”.

- Точно пладне.

- Не, не е „Точно по пладне” – махна с ръка Роби. – Не беше дуел, каубойски, ами такова... държаха един на друг пистолет, опрян в челото.

- Кви ги дрънкаш? – обърна се Вили. – Казах, че е пладне.... Пако попита колко е часът...

[1] Местното название за свети Антоний Падуански, на хърв. Антун или галено Анте.

[2] Широко разпространено галено название за фиат.

[3] Популярно забавно развлекателно предаване на ТВ Загреб, излъчвано от 1980 до 1995 г., включващо различни състезателни игри.

[4] Zbor narodne garde (ZNG) – паравоенно формирование, създадено през 1991 г. в навечерието на войната в бивша Югославия. В състава му влизат бивши полицейски спецчасти, като формалната му цел е да защитава държавните граници на Хърватия.

Превод от хърватски: Русанка Ляпова