През декември се озовах пред многоетажен блок в центъра на Чикаго, където моя приятелка беше организирала парти по повод петдесетгодишния си юбилей. Беше изключително студена нощ, вятърът се просмукваше в костите. Колебаейки се заради студа и вярвайки в трайността на своя „genius grant”*, аз пристигнах със закъснение и в един момент осъзнах, че не знам как да вляза в сградата. Двама мъже и две жени стояха в преддверието, така че направих знак на единия мъж да ми отвори вратата. С ръце в джобовете, той поклати отрицателно глава. Надявах се да не съм го разбрал правилно, така че игнорирах презрението му и се опитах да звънна на моята приятелка, но тя не вдигна. Пръстите ми се бяха вкочанили от студа. Направих отново знак на мъжа да ми отвори, за да попитам нещо. Той отново отказа, поклащайки глава. Една от жените понечи да отвори вратата, но мъжът й каза нещо, така че тя спря и той се изхили. Вече бях не просто премръзнал, а и бесен.

Когато най-накрая влязох във входа, избълвах порой от обиди срещу мъжа. Той беше висок и плешив точно като мен. Казах му, че е шибаняк, смотан задник и лайно. „Аз да не съм ти портиер“, отговори ми с подчертано презрение. Бързо стигнахме до точката, в която насилието започна да напира и у двама ни. Аз бях вън от кожата си, а той определено разпалваше конфликта; и най-слабият физически контакт щеше да доведе до побой. У мен все повече надделяваше желанието да му фрасна един по мутрата, но знаех прекрасно – в Америка човек може лесно да бъде застрелян за къде по-безобидни неща от един юмрук в мутрата. Така че ние продължихме да си разменяме ругатни на един нос разстояние. В някакъв момент му изкрещях: „Аз съм човек! Премръзнал съм! Аз съм просто един шибан човек!“ и тогава той ми отговори „Аз също!“ Какви хора бяхме в този момент е друг въпрос. Неговият приятел се подиграваше с акцента ми, наричайки ме „поляк“, а той самият любезно ме посъветва да науча английски, ако искам да живея в тази страна, а най-добре да взема да си обирам крушите и да се върна там, откъдето съм дошъл. Жените стояха отстрани, опитвайки се да влеят разум – на испански – на своите приятели.

Гневът така напираше в мен, че и сега не мога да повярвам как не му фраснах един. Освен ако не се лъжех, тогава имах чувството, че моят противник е латиноамериканец, имигрант и следователно мой природен и политически приятел и съюзник. Не ми се иска разбира се да надценявам чувството си за имигрантска солидарност в студената декемврийска нощ, особено като се има предвид, че бяхме излезли от кожите си в изблик на агресия, каквато не съм проявявал не само в зряла възраст, а и изобщо. При това съзнавах ясно, че за тях съм бял (не само защото другият продължаваше да крещи „Бял боклук!“ в лицето ми), както ми беше не по-малко ясно и че арсеналът от расистки думи, ентусиазирано натрупан в Америка, ми беше напълно достатъчен, за да го запратя срещу своите противници. Не го използвах разбира се – нито преди, нито по-късно – но все пак изведнъж почувствах цялата енергия от американски расизъм, който ни е оплел.

Дни и нощи след този скандал аз продължавах да изпитвам неустоим копнеж за мъст; част от мен продължава и досега. Представях си как му размазвам фасона, как блъскам коленете му отзад, докато не станат на каша – нещо, което бях упражнявал преди много години по време на тренировките по бойни изкуства, – а после как извивам ухото му, докато не видя по шибаното му лице да се изписва болка. Продължавах да жадувам за възмездие и тъй като гневът ми така и не стихваше, имах чувството, че имам пълно право на това.

В същото време едно друга част от мен – мислещата и доста по-голяма, продължавам да вярвам – разпознаваше ясно патологията на това желание за мъст и знаеше колко лошо е това. Същата тази част от мен разбираше напълно, че точно този тип желание за наказание чрез насилие е в основата на възхода на тръмпизма. По време на кампанията на Тръмп обещанията за възмездие бяха в центъра на неговото цунами от безумия; скоро след встъпването му в длъжност тези негови обещания бяха изпълнени. В дните след кавгата постоянното присъствие на желанието за мъст у мен ме накара да осъзная болезнено, че тръмпистката идеология се е просмукала – и още е – в мен: макар че тази агресия би могла да избие по всяко време, във времената на Тръмп тя придобива коренно различно значение. Докато моят противник се задоволяваше с расистки обиди, аз разпознавах в себе си същите способности за насилие, с които е изпълнен тръмпизмът.

Би трябвало да е ясно, че сам по себе си Доналд Тръмп е нищо, лишен е от същност, мисъл и способност да генерира каквото и да било, освен може би финансови загуби, сексуално насилие и туитове. Това, което той прави, е да стимулира най-лошото в Америка, предоставяйки своята кухост като основа за разпалването на гнева и агресивните фантазии на белите. Тръмп беше единственият сред не особено голямото разнообразие от републикански кандидати, който не се криеше зад префасонирани идеологически кулиси, нито пък демонстрираше връзка с идеологически авторитет или реакционни убеждения. На оскърбените бели (и онези, които се надяваха да се извисят до небето от белота) той не предлагаше нищо друго, освен обещание, че някой ще си плати скъпо за техните унижения. От своя страна те го избраха с недвусмислена цел: да накаже и премахне системата, позволяваща на тези другите – в това число моят противник-съюзник и аз самият – да изискват уважение към себе си, докато драпат за място под слънцето в Америка.

Това са все стари, познати неща. Онова, което научих след неосъществилия се за щастие побой, е как неусетно идва вездесъщият гняв, колко у дома си е в мен, в моята глава, колко лесно е било за Тръмп да го набута там и как трябва да се борим с него вътре в самите нас. Ясно ми е, че след словесния порой от голф и футболен тръмпистки жаргон от предградията, с който ме обсипаха моите противници-събратя, пръстите ми можеха да бъдат изпотрошени, главата ми – разбита, а аз в крайна сметка сега да съм мъртъв или изтипосан във вечерните новини, или и двете едновременно. Моята анти-тръмпистка агресия обаче щеше да е точно копие на тръмпистката и аз щях да изпитвам също толкова голяма погнуса към себе си – личност, необуздана, агресивна и напълно различна от онази, която си мисля, че съм.

Една от привилегиите, предоставяни от живота в привидно стабилните общества, е вярата в психологическата последователност на личността. Ако всичко край мен изглежда стабилно, аз сравнително по-лесно мога да се убедя, че винаги съм бил личността, която съм в момента и не са възможни никакви сериозни и внезапни промени в индивидуалността ми: аз съм който съм, понеже винаги съм бил себе си. Тази последователност означава своеобразна същностна независимост на личността или поне автономност от заобикалящите я социални и исторически обстоятелства. Този есенциалистки индивидуализъм е в самата сърцевина на американската култура, включително в литературата и self-help индустрията, където всяко човешко право и житейски проект са призовани да идентифицират и подхранват същата тази сърцевина. Вярата в психологическата последователност предпоставя вярата и в моралната: аз винаги съм бил себе си и съм почтен човек, а следователно и винаги ще си остана такъв.

Такава морална самоувереност е възможна само ако социалните/историческите обстоятелства изглеждат непроменими, така че безупречната индивидуална същност да съвпада напълно с безупречната национална същност – ако вярвам, че аз винаги съм бил и ще си остана добър човек, мога да разчитам на това, че и моите сънародници ще си останат такива. Оттук и дългата гъделичкаща фантазия, че американците са природно почтена нация, която с избора на Тръмп е постигнала своите цели. Все пак остава въпросът какво се случва с чувството за морална стабилност, когато е налице социален срив и инфраструктурата, позволяваща есенциалисткия индивидуализъм, е увредена или дори унищожена?

Всеки босненец, когото познавам, има приятел или дори роднина, който в началото на 90-те, при избухването на войната, е отхвърлил с лека ръка споделяния по-рано съвместен живот. Моят най-добър приятел от студентските години се присъедини към лагера на сръбските шовинисти и изостави дългогодишната си приятелка от Сараево, за да може да се включи в обсадата на града. Любимият ми професор по литература стана един от идеолозите на сръбския фашизъм. Само преди седмица говорих с мюсюлманин от Фоча, чиято майка е била многократно малтретирана от техен приятел-сърбин, а брат му е бил убит от съсед. Югославия и Босна произвеждаха чувство за социална стабилност няколко поколения наред и точно затова предателството бе толкова шокиращо за мнозина от нас.

Двадесет години по-късно голяма част от нашата продължаваща травма е в нестихващата болка от непоправимо накърненото доверие. Как нашите приятели и съседи са могли да преминат през такъв морален обрат, как така са успели да станат нещо различно от самите себе си? За заклетите есенциалисти единственото обяснение е в това, че онези, които са извършили предателство, очевидно винаги са си били такива и просто са ни лъгали, така че никога повече не трябва да им вярваме и да ги оставяме да ни бъдат отново съседи. Това обаче не е обяснението, което самият аз бих могъл да приема, ако не за друго, то поне заради факта, че е просто версия на колективисткия есенциализъм, характерен за всеки фанатизъм и подхранващ особено добре националистическия дискурс: ние никога не трябва да им имаме вяра, защото те винаги лъжат и плетат интриги, така че нямат място сред нас (трябва да наложим забрана върху свободното придвижване, а в случай, че това не успее да доведе до резултат, тогава идва ред на изтреблението).

Дори да отхвърляте есенциалистките аргументи, това не означава, че е по-лесно да бъде обяснено как така съседът може да е напълно почтен днес, а утре да малтретира майка ти и убие брат ти. Леля Йозефина – жената, която възприемах като своя баба, веднъж ми разказа история за баща си, който през една босненска зима по време на Втората световна война се спасил на косъм от ножа на съседа си. С ръце, завързани отзад, той стоял в редица заедно с други хора и наблюдавал как един по един ги колят и хвърлят в замръзналата река. Когато дошъл неговият ред, той се спасил, като скочил във водата преди да са му прерязали гърлото. Няколко години по-късно, след края на войната, баба ми един ден отишла да му занесе обяд в неговото магазинче, което се намирало точно до кварталния супермаркет. Пред магазина баща й пиел кафе с някакъв мъж. Да пиеш кафе с някого в Босна е акт на приятелство и близост, но за своя изненада тя видяла, че мъжът е не кой да е, а именно съседът, който щял да заколи баща й. „Знаеш ли кой е това?“ – попитал баба ми баща й. – „Той щеше да ми пререже гърлото.“

Бях така потресен от неочаквания обрат в разказа, че попитах баба си изумено: „И какво каза мъжът?“

Тя отговори: „Нищо. Просто вдигна рамене.“

Години наред си представях и се опитвах да намеря логично обяснение на това повдигане на раменете. То трябваше да означава нещо като: „Какво да направя? Такива бяха времената.“ Вероятно мъжът е бил засрамен, може да е бил благодарен на бащата на баба ми за неговото неопрощаващо опрощение, а може в крайна сметка да е научил нещо от непоисканото му възмездие. Есенциалистът ще си помисли, че мъжът просто се е дегизирал с камуфлажа на добрия съсед, изчаквайки първа възможност да покаже своята злодейска природа. Склонен съм да мисля обаче, че мъжът наистина е бил добър съсед до момента, в който войната е сринала социалната структура, позволявала му по-рано да бъде такъв, и с този внезапен срив се е активизирала онази латентна част от личността му, способна да убива. Когато след края на войната чувството за социална стабилност било поне частично възстановено, той отново можел да пие кафе със съседа си. Разбира се, станалото-станало, но така или иначе съседът е бил една личност преди войната, после – друга, а накрая въпреки криминалната си отговорност се е върнал отново към по-добрата част от себе си.

В сферата на човешкия морал тук имаме две противоположни постановки: от една страна убеждението, че безупречното морално качество е независимо от социалните и историческите обстоятелства; от друга страна, че злата природа не се поддава на каквото и да било възпитание. От едната страна – светци, от другата – психопати. По средата обаче сме повечето от нас – хората, чието всекидневие е изпълнено със сложни морални дилеми и техните дори още по-сложни изпълнения. В преобладаващата си част ние имаме свои непроявени същности и латентни тенденции, така че на нас ни се налага да ги управляваме и да им се противопоставяме, избирайки да постъпим правилно или в краен случай да се предадем. Това е всекидневната битка за живот, хлябът, насъщният, на повечето писатели, сред които е и авторът на този текст. В идеалния случай етичната инфраструктура на стабилното общество – системата на моркова и тоягата в правото и възможностите за гражданска себереализация – подпомага решението. Ние трябва да се научим да сме добри, да споделяме каквото имаме с онези, които имат по-малко от нас, да се опитваме да сме любезни към съседите си и да не ги удряме по шибаните мутри, да уважаваме неприкосновеността на другите хора и на техните тела. Ако правим това достатъчно дълго, ние започваме да си мислим, че това е в самата ни природа, което е още по-лесно, особено ако участваме с желание в споделения граждански проект, чиято основна цел е да ни направи по-дори хора, ако общественият договор следователно е едновременно и етичен договор. Ние се подчиняваме на общия етичен кодекс, понеже без него ще ни е далеч по-трудно да намерим каквото и да е решение, а с него определено можем да се борим за нашата психологическа, нравствена и етична последователност. Това не означава, че второто е лесно, но в почтените общества повечето хора се стремят именно към почтеност.

Когато войната, авторитарният режим или някоя катастрофа (като например психопат да бъде избран за президент) разруши общия граждански проект и ликвидира обществото, това премахва етичния кодекс, а заедно с него и нашата морална и психологическа последователност. Ако погледнем яростните лъжи и расизма на Тръмп, умишленото разпалване на фанатизъм и омраза, пълното му незачитане дори на най-малкия намек за етично поведение – това са не просто симптоми за президентска психопатология, това е удар срещу самата същност на проекта. Защото само ако всички етични ограничения изведнъж станат старомодни, гражданската инфраструктура може да бъде срината и разрушаването на всяка идея за обществото може да се задейства; само тогава проектът може да приключи; само тогава предишният добър съсед може да се превърне напълно свободно в убиец. Организаторите на този срив – подстрекатели, фашисти, републиканци – оставят именно на най-лошите изпълнението на всичко това. Това, което за вярващите в моралната и психологическата последователност, е травматичен провал, за подстрекателите на провала е начало на нов морален ред, в който непроявените възможности са активирани, а латентните тенденции не само не се наказват, а дори социално толерират. Основната програма на всяка форма на фашизъм е да освободи злото в човека – Америка ще стане велика отново, само когато престане да й пука за каквото и да било. „Аз съм ленинист“ – гордо заяви Стив Банън, главният стратег на Тръмп. „Ленин се стремеше да разруши държава, а това е и моята цел. Аз искам да доведа всичко до крах и да ликвидирам целия днешен порядък.“

Най-свирепите и типични убийци в която и да е война са тези, които не осъзнават какво крият в себе си, хората, ентусиазирано себереализиращи се в контекст, в който моралните задръжки са премахнати. Етичното преобръщане обаче не е предпоставка за война и терор; даже напротив – то самото е предизвикано от войната и терора. Шовинистките убийства консолидират нацията, възпроизвеждайки и подсилвайки новия етос. За геноцида не е нужен национален консенсус; трябва просто една малка, предана група, която да започне процеса и да въвлече останалата част от нацията в него. Щом линията веднъж е премината, повече няма причини за колебания и колкото по-надалеч се отива, толкова повече хора споделят вината и толкова по-трудно е да се спре – крайната фаза е окончателното решение.

Цялата кампания на Тръмп и първият месец от президентския му мандат не бяха нищо друго, освен процес на активизиране на най-лошото у достатъчен брой американци и то така, че мандатът да стигне още по-далеч. Най-напред расизмът и обидите по време на кампанията, после „мюсюлманската забрана“, след това вероятно война с Иран, „ислямистка“ терористична атака, концентрационни лагери, национална гвардия по улиците, подпомагана от доброволни отряди, докато не разбереш, че порядъчният съсед трябва да се отбягва на всяка цена.

Трябва да призная, че въпреки всичките ми усилия сега аз съм далеч по-лош човек от онзи, който бях преди изборите, по-неадекватен отпреди началото на предизборната кампания, а очаквам нещата да се развият дори още по-зле. Желанието за мъст – главно срещу тръмпизма и републиканците – сега се превръща в основна част на моето ежедневие и изпълващия го гняв. С мнозина други американци се случва същото, макар усилията на режима на Буш в тази посока да бяха също доста внушителни. Тази морална деградация обаче не обхваща цялата нация – някои хора в момента, по някакво чудо, са даже по-добри. Деградацията не се разпръсква в еднаква степен и върху половете. Тръмпизмът оказва много по-силно въздействие върху мъжете, отколкото върху която и да било друга част от нацията.

Докато в патриархалните общества мъжете са възпитавани да ценят насилието като основа на мъжествеността и да го възприемат като привилегия и гаранция за доминиращата социална и полова йерархия, в Щатите идеята за насилието като основно средство за социална и историческа значимост е фактически неизбежно. Тя е така почитана сред мнозина от президентите, настървено нападали различни държави, за да докажат американската изключителност, както е почитана и сред собствениците на оръжие, вярващи искрено, че е все едно да бъдат лишени от право на глас, ако им бъде отнет свободният и неограничен достъп до насилие.

Нещо повече, национализмът, а заедно с него и всичките му бели американски разновидности а ла Банън, изглежда предимно мъжка идеология: силната нация се състои от мъже, които придобиват мощ чрез подчинението на жените (както и на хомосексуалните, сексуално неопределените и неагресивните мъже) и елиминирането на по-слабите врагове. По време на войната в Босна, сръбската военно-националистическа кампания внушаваше не само това, че мъжете мюсюлмани трябва да бъдат обезвредени, като „техните“ жени бъдат подложени на издевателства. Тя същевременно се стремеше да събуди у сръбските мъже споделеното чувство за ненадмината мъжественост. В националистическия дискурс една държава става отново велика винаги чрез (ре)маскунализация – по пътя на насилието и агресията. В тотално обърканото виагра-съзнание на Тръмп, за да стане Америка отново велика, мъжете трябва да станат по-мъжествени, което ще рече по-агресивни и жестоки, по-готови да убиват в името на нацията, по-способни да мразят жените. И все пак, мизогинията е не просто страничен ефект на психопатологията на Тръмп, а сърцевина на неговия проект. Без тази нова мъжественост тръмписткият авторитарен етос е невъзможен, както впрочем е немислима и без виагра. Тръмп призовава с магарешки рев мъжествеността у американските мъже, рекламира опипванията и униженията на жените, обещава по-добро и още по-американско насилие и голяма част от тези мъже ентусиазирано му отговарят. Ако вашият предишен почтен – тоест смотан – съсед приеме да изтезава мюсюлмани и/или да изнасилва жени, или дори не чака някой да му го предложи, а започне да действа на своя глава, това значи само, че той вече може да се почувства като истински мъж.

Дълго време след предотвратения на косъм побой с плешивия мъж, аз продължавах стресирано да превъртам в мислите си това почти-събитие, чувствайки постоянен гняв заради желанието си за мъст и самобичувайки се заради неспособността си да се преборя със собствената си агресивна мъжественост. Бях така фокусиран върху самия конфликт, че едва няколко седмици по-късно си припомних за двете жени, които също бяха във входа, за това, че едната от тях се придвижи към вратата, за да ми отвори, че присъствието им беше добре дошло и каквото и да бяха казали на испански на плешивия, то предотврати по-голям изблик на гняв и проява на насилие.

Този спомен съвпадна с Марша на жените във Вашингтон, когато ми стана повече от ясно, че истинският удар срещу проекта на Тръмп, който е подчинен изцяло на неофашизма, националистическите идеи и мъжествеността, може да дойде само от страна на жените. Жените могат да видят по-ясно врага, тъй като те не са възпитавани в насилие и следователно са по-малко заразени с желание за мъст; тъй като солидарността възниква по-лесно при тях; тъй като те по-лесно биха могли да възстановят нарушената връзка с нашия по-добър Аз. Докато си припомнях почти-побоя, аз започнах да си представям как двете жени ни казват да спрем с тази глупост и да се държим като големи хора, да си стиснем ръцете и да се прегърнем. И може дори – или поне би трябвало – да се е случило. Това, което ще разбие тръмпизма, са не разгневените мъже, а жените с кураж.

* Александър Хемон получава през 2004 г. „Genius Grant” – наградата на фондация „Макартър“, която се присъжда за особени творчески постижения.

Превод: Людмила Миндова