БУБА[1]

Войната избухна в годината на нейното пълнолетие. Тъкмо беше свикнала с гладката нежност на градските улици, с миризмата на бензин, нафта и олово и с танца от крайното дясно в крайното ляво платно, а после по моста, преди свето­фарът да светне жълто. По-голямата част от живота й бе преминала в Равна Романия при някой си Милош, който я беше използвал за най-грубата и мръсна работа. Когато я видях за първи път, вонеше на оборски тор, цимент и ракия и тъкмо се беше върнала от строежа на разкошното заведение, в което днес вместо шофьори на тирове се отбиват четници. С Милош се споразумяхме много лесно за цената, защото той искаше да се отърве от нея колкото се може по-бързо. В селото, където най-калпавата кола беше голф, прастарата буба служеше за всеобщо посмешище.

Вече падаше здрач, когато се спуснахме надолу по планината, напряко през Пале, а после по тунелите. Над един от тях със светещи букви беше изписано „Иде Тито през Рома­ния[2]...“ Това многоточие винаги ме е смущавало — имах чув­ството, че крие нещо неприлично. Моята стара нацистка дама напълно пренебрегваше всякакви революционни завоевания – пърпореше силно, ритмично и успокояващо като будистка монахиня.

Паркирах я пред къщи на най-големия баир, на място­то с най-красив изглед към хълмовете на Сараево, осеяни с бели турски надгробни камъни. За пръв път в живота си бе спретната и чиста и сред всичките мазди, хонди и тойоти приличаше на манекенка от времето на романтичния футуризъм. Съседът Салко заяви, че сме идеална двойка. Аз – набит, с голяма глава, и тя – с нежни заоблени метални форми. Другите отбелязаха, че съм можел да си купя и нещо по-добро, защото тази щяла да се развали още на третия ден.

Намерих й най-евтиния радиокасетофон, от онези, дето никой не ги краде, и го пълнех с музика, която можеше да над­вие тътена на мотора й или да създава заедно с него общ звуков фон. Ледената меланхолия на Ник Кейв пулсираше в такт със съвършената нацистка машина някъде по пътя за Какан като доказателство, че от всички дълбокомислени идеи, зъбоболни идеологии и теории за прогрес по-важна е хармоничната картина на света, гледката, която остава след всяка революция и апокалипсис. След като е била отсечена главата на Мария Антоанета, хората научават що е барок; след като Ленин избива Романови, по каменните стълби във филма полита детската количка; а след като Хитлер става Хитлер, аз открих своя ритъм в четири такта и хиляда и триста кубика.

От време на време й се запушваше карбураторът и внезапно гаснеше, веднъж й се скъса жилото на съединителя, но никога не се развали сериозно. Гълташе огромно количество гориво и лесно се цапаше, но това са бели кахъри. Особено като караш за удоволствие и мечтата е все още твой спътник. Не използвах колата си да избягам нанякъде, нито да стигна където и да било.

На втори май гърмеше и от небето, и от земята. Започна по обяд. Озовах се в някакво мазе, след като бях изпил последната си предвоенна кока-кола, а преди това бях прекосил града и оставил колата на паркинга. Експлозиите не стихнаха дори през нощта. Стояхме в онази дупка и разговаряхме – хора, които се виждаха за пръв път в жи­вота си. Група случайни минувачи, жена на връщане от пазара, деца с ролкови кънки. В тъмнината пукотевицата изглеждаше още по-страшна, струваше ми се, че след нея няма да остане нищо. И постоянно в главата ми се въртеше въпросът кое ще загубя първо – къщата или колата. Разбира се, искаше ми се да се спасят и двете, но гърме­жите неумолимо ме подканваха към избор. След размисъл, който продължи през цялата нощ, избрах дома. Вече си представях моята буба като обгорял метален скелет с на­деждата, че по този начин спасявам дома си.

Пукотевицата утихна едва на разсъмване. Слънцето бодеше очите, под краката ми хрущяха стъкла, градът беше разрушен и пуст. Светофарите вече не работеха. Отидох на паркинга и сред купчината изгорели и изтърбушени коли от­крих моята буба, потънала в прах и със съвсем малка раничка от пар­че граната. Откарах я до къщи, отворих портата и паркирах колата вътре. Е, сега вече войната наистина беше започ­нала и за шофиране не можеше да става и дума.

Вярвах, че е истинско чудо, че домът и колата ми са оцелели след този безумен ден и още по-безумна нощ. Но с течение на времето разбрах, че всъщност нищо не е спасено, а просто още не е дошъл часът на раздялата. Той трябваше да дойде бавно, за да го усетя с всяка фибра на тялото, чак докато не осъзная, че в този град освен убити и разкъсани хора, разрушени сгради и забравено детство нищо не ми при­надлежи — може би само торба живо месо, което се храни с тъга по забравени подробности, докато пред големите и важни неща в живота трепери като мотор, миг преди да угасне.

БРАДА

Като празен съд, в който капеха първите дъждовни капки, главата на Юрай лежеше в калта. Войниците под­минаваха убития, без да го погледнат, а три крачки по-надолу съседът Шимун копаеше своя двуметров окоп, загледан в глината, която преливаше във всички цветове на дъгата, и с една особена празнина в тила, както и с напълно лишеното страх предчувствие, си мислеше, че и неговата глава ще зейне към небето подобно на затворническо цукало. От време на време с крайчеца на окото поглеждаше мястото, където до преди малко копаеше Юрай, мислено измерва­ше големината на дупката, от която бе изскочил мозъкът, чудеше се на правилните й ръбове, сякаш майстор грънчар бе изваял с пръсти онова, което е дадено от Бога като пръст и вода.

Динка пристигна с още две жени едва привечер. Доведоха ги някакви намръщени брадати мъже в униформи. Единият преобърна с крак тялото на Юрай и почти без да мръдне устни, процеди: „Той ли е?“ Динка кимна с глава и отклони поглед. Отидоха си, без дори да се обърнат, като за­рязаха Юрай в новото положение. С широко отворени очи, съвсем малка дупчица в челото, ръце пред гърди и полуотворена уста, сякаш вижда за първи път в небето следа от реактивен самолет, слисва се и само дето не пита: „Я, какво ли е това чудо?“ На Шимун много му се искаше да отиде и да склопи очите на мъртвеца, за да не ги вали дъждът, но кой знае как щяха да реагират на това войниците, а и не се знаеше как щеше да изглежда Юрай със затворени очи, каква щеше да е гледката и как и доколко можеше да изплаши копае­щия.

Четири месеца Юрай се кри по мазетата с надежда­та, че все нещо ще се случи – ще изчезнат четниците или пък ще се събуди някоя сутрин далече, далече, поне от дру­гата страна на реката. Всеки ден го наобикаляше Деян, по­ет и приятел от Клуба на писателите, който в чест на вой­ната си бе нахлупил калпак на главата, пуснал брада до пояс и беше веч­но пиян. Прегръщаше Юрай и като се оригваше в ухото му, шепнеше, че още малко и ще уреди всичко и съвсем скоро приятелят му ще може без срам и страх да се раз­хожда по улиците като честен и почтен гражданин. Но както всички пияници често сменят настроението си, така и Деян, едва що утешил Юрай, и вече започваше да нарежда със същия доверителен тон, че би се получил чудесен хепънинг, ако ето сега с този нож на този бял килим, той – сръбският поет, заколи него – хърватския поет. После се впускаше в описания на предсмъртните хрипове, плис­налата из стаята кръв, мириса на душата му, която пърха между стените в търсене на отворен прозорец, и стихотво­рението, което щял да напише по този повод. Юрай не казваше нищо, усмихваше се с някаква умилна овча усмив­ка, а Динка седеше в ъгъла като вкопана и чакаше Деян да си тръгне или пък да стане каквото има да става. Най-нак­рая на Деян му писваше, подаваше ръка за сбогом първо на Юрай, после на Динка и си тръгваше, подвиквайки:

- Пази ви ваш Дейо, ей, и ще ви опази! Кумът не е лукова глава, нито пък кумата арпаджик, ей Богу!

Щом си отидеше, Динка се разплакваше, а Юрай я галеше с връхчетата на пръстите по рамото, но нямаха какво да си кажат. Мислеха си, че в края на краищата Деян ще изпълни едното от обещанията си. Или щеше да ги спаси, или да ги заколи.

Един ден група непознати брадати мъжаги нахълтаха в мазето, пребиха Динка, а Юрай „мобилизираха във взвода като трудовак”. Прекара месеци наред на фронтовата линия, на десетина метра от босненските позиции, копаеше окопи. Често можеше да познае цвета на очите на войниците отсреща, опитваше се да им каже нещо, но те скриваха глави в скри­валището и го оставяха да разговаря мислено с дулата на пушките им. В началото се страхуваше, че ще открият стрелба, но после разбра, че това няма да стане внезапно. Сигурно щеше да бъде предизвестен – някакъв знак от небето, някакво сутрешно предчувствие за скорошна смърт, нещо, което да отличи съдбовния ден от всички останали.

Деян продължи да навестява Динка. Носеше й храна и дрънкаше на пияна глава, че той и никой друг ще спаси Юрай, защото знае, че и Юрай би го спасил, ако в тази война, не дай си Боже, усташите бяха отгоре, пък четниците отдолу. Динка кимаше, а той се мъчеше да я развесели с шеги. Веднъж тъй, уж на смях, я попита:

- Ами ти, кумичке, би ли ми дала, ако измъкна наш Юра от лайната?

Динка отмести поглед, устните й затрепериха от гняв, но не продума.

- Не, че си искам де, ами тъй, просто питам, дали би ми дала? Искам да знам що за човек си и колко ти е скъп наш Юрай. Ей нá, на мен ми е толкоз скъп, че няма накъде. Да знаех, че туй ще му спаси главата, щях да ти дам без колебание, пък ти сега прецени – ти ли скъпиш повече мъжа си или аз моя кум!

Отиде си със заричане, че ако потрябва, и на Пале ще иде, само и само да спаси главата на Юрай, пък тя да не се връзва на приказките му. Хора сме все пак, не сме скотове.

И докато Динка вървеше надолу по хълма и се опитваше да проумее факта, че нейният Юрай вече го няма, че е останала само празна и куха дупка, ей го отдолу иде усмихнат Деян. Бърза нагоре и размахва някакви книжа. Динка само си пожела той да изчезне. Дори не го погледна, нито чу как запецна на половин дума, че в щаба... от най-високо място... от когото трябва... нужните документи... Само си помисли: „Боже, как ли си мие брадата, дали използва шампоан или като всички нормални хора я мие сутрин заедно с лицето?“

САКСОФОНИСТЪТ

Леле, колко бях велик, като отмъкнах гаджето на саксофониста точно под носа му. Познавахме се бегло, видях я в кафене Белград, седеше сама – по всяка вероятност чакаше някого, приближих, седнах, гледах я лигаво, стрел­ках сини погледи, редях празни, но многозначителни фрази, на раздяла я целунах и станах неин приятел. Възпълен и тромав, лишен от рекламна привлекателност, оставих го с празни рьце, макар да беше висок, слаб и напет, наистина малко плах в общуването, винаги мълчалив, освен когато беше със саксофон в ръце. Мотаеше се из сараевските клубове, сваляше момичетата, беше кроткият копнеж на състоятелни моми, ама нá, все си скъпеше приказките или се страхуваше ог тях, та не успяваше както трябва и където трябва да подшушне за своето величие.

Двамата с нея се разхождахме влюбено по стъргалото, поз­дравявах го учтиво, той кимаше приветливо, а тя все се чувстваше някак неловко. Настояваше да заобикаляме определени улици и места, да се мъкнем по заведения, където нямаше да го срещнем. Съгласявах се, изпълнен с гордост и разбиране, говорех за него винаги благосклонно, но с известна ирония и подмятания за говора му. Ако не

бях в плен на ревността, щях да си призная колко силно страдах, че не мога да свиря на саксофон.

В тежки и смутни времена умеех да отстоявам себе си. Думите ми улучваха като куршуми на снайперист, говорех й без капка съмнение за красотата на саможертвата, за атака с голи ръце срещу четниците, още преди да са се появили. Исках да бъда велик не само спрямо предвоенната му слава, но и по отношение на него, на неговия саксофон, който ето, във времето на партийни заседания и ясно изречени, макар все още далечни заплахи, ставаше маловажен. Бях победил саксофониста още на стартовата линия, но изпитвах потребност да се доказвам ежедневно. Говорех й за познанството си с президента, шепнех на ухото й информация, която щеше да стане обществено достояние едва след седмица, с единствената цел да направя него и неговия сребърен звук по-слаби и незначителни.

Посрещнах войната, презирайки този саксофон. Все пак оня тип беше сърбин и по всяка вероятност, щом удареше часът, щеше да изчезне от града и да се появи на Пале, със или без саксофона, но за пореден път щеше докаже, че нейният избор е бил правилен и че положителните герои в този филм не трябва да са непременно красавци, нито пък отрицателните типове да приличат на гадове. Но той не замина. Срещах го из града, леко прегърбен и мълчалив, поздравявах го с удвоена сърдечност, защото, за бога, трябваше да се демонстрира фактът, че и в най-мрачни дни не губиш разсъдъка си и можеш да отличиш ония, дето стрелят, от другите, дето свирят.

После дойдоха петнадесетината най-черни и най-жежки дни, когато заради жестокия обстрел не смеех да си подам носа от мазето. Най-сетне излязох, но повече не го видях. С течение на времето дори престанах да мисля за сребърния свирач, сигурно защото тя напусна града и грижата за мен самия измести всичко останало. Разбира се, когато не се стреляше, продължих да говоря високо, да бичувам с глас на праведник и да призовавам всички да следват примера ми. Лаех с душа, изпълнена с боязън, и се питах дали ония горе ме чуват, не боговете, а другите с топовете – дали чуват онова, което плещя. И ако ме чуват, дали един ден няма да им писне, та да ме уцелят и да ме повалят насред дума.

И когато страхът ме завладя изцяло и вече нямаше кой да слуша тирадите ми, реших да драсна. Да изчезна от града, който вече не изглеждаше както някога, когато в кафене Белград свалих своята вече бивша приятелка. Отлетях с хиляди оправдания на уста и с още повече обясне­ния в главата, пристигнах в спокоен и тих свят сред нови момичета и техните саксофонисти, за да започна историята отначало.

След известно време в ръцете ми попадна сараевски вестник и на предпоследната страница с некролозите прочетох, че моят саксофонист се е преселил на оня свят, бранейки града. Нищо чудно, че е пострадал, такъв висок, с фини пръсти, не беше роден да държи пушка. За разлика от мен, дето проглуших ушите на света със собствената си значимост, а показалецът ми е дебел, грозен и закривен като на реклама за картечници. Обаче аз умеех да говоря, а саксофонистът, ето нà, не умееше. Вече нищо не можеше да му помогне, изгуби и двете най-важни битки — за женското сърце и за живота си. Винаги така става, усещаше нещата по-силно и по-добре, беше по-смел и по-твърд, но не умееше да го изкаже.

Саксофонистите не пишат разкази, те свирят. Неизречените им думи раждат тишината, в която, приласкани след войни и празно бръщолевене, преживелите в добро и зло спокойно спят.

[1] Прозвище за най-стария модел фолксваген, създаден в нацистка Германия през 1933 г. като реализация на идеята на Хитлер за здрав, надежден, евтин, „народен“ автомобил. Б. пр.

[2] „Иде Тито през Романия и води своите дивизии” е партизанска народна песен, една от най-популярните сред многобройните (над 30 песни), посветени на Тито. Б. пр.

Превод от хърватски: Русанка Ляпова