МОЛИТВА В СНЕГА
Исак Самоковлия. Хамалинът Самуел. Превод: Жела Георгиева. Художник на корицата: Кирил Златков. Издателство „Аквариус“. София, 2016.
Сравняват го с Исак Башевис Сингер – нобеловият лауреат за литература през 1978 година. Сравняват ги заради еврейския им произход и особено заради това, че превръщат живота в малките еврейски общности в тема на своето творчество. Роден в Полша, в Леончин, Сингер е син на равин и религиозното възпитание и образование ще окажат голямо въздействие върху възприятията му, макар самият той да казва в своята Нобелова реч, че е отраснал с вяра в свободната воля и никой от близките му не си е позволил да му отнеме тази негова свобода, така че до вярата и надеждата е достигнал, едва след като е бил оставен да премине по своя път на съмнението, неверието и отрицанието на Божествения промисъл.
Исак Самоковлия е роден в Горажде – град на река Дрина в Босна. Потеклото му е от Самоков и оттам впрочем идва фамилията му. Предците му са разказвали в новата си родина с такава носталгия за напуснатия роден град, че постепенно местните са започнали да ги наричат Самоковлиите. Иво Андрич го смята за блестящ писател и създател на модерната еврейска литература в югославското пространство. Пак Андрич ще напише, че писатели като него са обречени не само на многоезичие (да говорят почти еднакво добре идиш, славянски, турски…), но и на това в литературата да открият своя нов, втори роден език – с цялата му наративна структура, синтаксис, речников състав, с всичките му идиоми и цялата му мелодика. Защото за писателя литературата е наистина нов роден език.
„Хамалинът Самуел“ е книга, която се появява в бивша Югославия през 1946 година. Седемдесет години по-късно вече я имаме и на български в красивото бутиково издание на „Аквариус“ – в блестящия превод на Жела Георгиева и с корица, чийто автор не може да се сбърка, защото майсторството на художника Кирил Златков е откровение.
„Хамалинът Самуел“ е сборник, съставен от седем разказа за живота на босненските евреи. Макар да ми напомня много не само за разказите на Сингер, а и за Примо Леви, все пак асоциациите ми с тях са не само заради открехнатите пролуки към еврейския свят, а заради разказваческото умение в представянето на едно все по-изплъзващо се минало. Но разказите на Исак Самоковлия ме подсещат не по-малко и за прозата на Димитър Талев например – с този техен интерес към моментите и местата на преход, с вниманието си към детайлите в описанието на безкрайно дълбоката човешка душа, с тези герои, чиито имена не можеш никога да забравиш, защото безвъзвратно са се врязали в паметта ти така, сякаш са твои роднини, сякаш сте част от общо литературно семейство.
„Хамалинът Самуел“ ми напомня и за разказите на Деян Енев – без значение, че ги делят не само десетилетия, но и поетически техники, без значение, че единият пише за евреите, другият за християните, те се срещат в болката за другия – гладния, изоставения, бития, умиращия. Срещат се и във вярата си в чудото на разказването, в чудото на езика, който е преди нас. Без тази вяра нямаше да го има нито, да кажем, разказът „Господи, помилуй“ на Деян Енев, нито светещите като запалени свещи портокали в него (какъв неочаквано ярък символ на крехката ни човечност и вяра!), нито разказите от книгата на Исак Самоковлия и особено един от ключовите: „Симха. Разказ за радостта“. Това впрочем е тъкмо разказът, който показва, че „Хамалинът Самуел“ не е обикновен сборник с разкази. Не само, че героите и съдбите преливат от една в друга история, но те, освен всичко друго, се удвояват и така разкриват цялата мистерия на разказа като живот, но и на живота като разказ.
Симха – казва разказът – значи радост, веселие, и ако дълбочината на този разказ е така впечатляваща, то е, защото говори едновременно и за радостта, и за тъгата. Разбира се, как по друг начин да направиш това, освен в пресечната точка на любовта и смъртта, освен там, където двама различни мъже се влюбват в ослепителния поглед на една и съща жена. А когато в края на разказа се оказва, че Симха не е една, че има и друга Симха… Тогава читателят разбира, че тези удивителни герои не преминават случайно от разказ в разказ, че този сборник е като стар скрин, в чиито чекмеджета властва порядък, какъвто може да въведе само точната ръка на аптекар. Е, Самоковлия е впрочем по професия лекар.
В структурата на „Хамалинът Самуел“ има нещо от традицията на руската класика, на модела, по който Тургенев например обединява своите разкази. Същевременно самият поетически маниер на Самоковлия е на границата на реалистичното разказване и ярко модернистичното навлизане в териториите на индивидуалността и на голата душа. Защото макар с прозата си Самоковлия да отваря въпроси, които са присъщи за реализма, макар и да е вгледан в проблемите на общността, вниманието му е най-вече към човека, към човека като същество, родено в самота и стигащо до най-съкровените открития в живота си пак така – в самота.
„Хамалинът Самуел“ е сред книгите с плавно осъществена и ярка градация. Ако след първия разказ, дал названието на сборника, читателят би си помислил, че вероятно това високо ниво може единствено да се поддържа, защото по-нататък едва ли има накъде, всеки следващ ще го убеди в противното – не само, че това е възможно, а сякаш самата история на човечността търси своя още по-висок и въздействащ изказ. Така е и в разказа „Буквата на Соломон“. Под това енигматично заглавие едва ли читателят очаква такава зашеметяваща буквалност, каквато се появява пред очите му – „буквата на Соломон“ е надпис с мастило върху гърдата на майка – жената на хамалина Самуел, която кърми с едната си гърда своето родно дете, а с другата, белязаната, линеещото без причина дете на свои богати съграждани. А накрая дори е принудена да даде и двете си гърди за чуждото дете. Тъкмо в този най-труден момент обаче, когато животът на собственото й дете е в опасност, жената на хамалина ще открие и най-чисто приятелство – на нейното дете мляко неочаквано ще даде друга жена, а в края на разказа ще отекнат нейните думи: „Ние не живеем в страх за живота като богаташите. Нека децата ни бозаят, колкото си искат, нека си поделят кърмата, както си знаят и могат, синьор Самуел!“
Исак Самоковлия често среща в своите разкази богатството и бедността, хората, които не знаят началото и края на своето благополучие, и другите, които познават живота единствено на прага на оцеляването, но също като хамалина Самуел сякаш тъкмо заради това най-добре знаят кога и как да извикат: „Вземете си парите, не ми трябват вашите дукати!“. Много от това поведение е присъщо и за разказите на Сингер и едва ли е случайно, когато той пише, че „тези нравствени и морални принципи, които само са провъзгласявани от много религии, за живеещите в гетата евреи бяха норма на живот… Те не познаваха по-голяма радост от познанието на човека и взаимоотношенията между хората, без значение дали ще наречем това Тора, Талмуд или Кабала“.
Тъкмо този праг на откровението и вярата е онова, което превръща всеки от разказите в книгата на Исак Самоковлия в „молитва в снега“, но такъв най-вече е последният разказ – „Гавриел Гаон“. В този разказ, който има двама разказвачи, всички предишни истории разпръскват детайли от себе си като снежинки на първи сняг. Да, разказът говори за снега, за чудото и тайната на снега, която кара детето да бърза час по-скоро да подаде носа си през прага, за да играе после в неописуемия му пух до отмаляване, до изнемога, до посиняване… „Гавриел Гаон“ не е разказ за играта в снега. Това е разказ за смъртта и за човека пред лицето на смъртта. И затова разказвачът на тази покъртителна история толкова настоява читателят да запомни името на героинята – перачката тия Хануча ди Пардо, защото ако литературата не е в състояние да предотврати една мъчителна смърт, тя поне със сигурност трябва да направи най-доброто, на което е способна, за да запази от забравата човешкото име и човешкото лице. Затова и разказът и на двамата разказвачи е като молитва в снега – за една майка и детето й, които умират от премръзване, а тяхната кошмарна смърт няма да могат да забравят няколко поколения в града… Но разказвачите са милостиви. Мъдростта ги е направила такива. Няма обвинения, няма призоваване на съвестта. Тази кошмарна смърт идва като най-топлия сън, който перачката тия Хануча ди Пардо някога е сънувала, идва като радост и така дълго чакано опрощение: „Да, да, гледайте, това съм аз, аз, перачката тия Хануча ди Пардо! Гледайте, коленете ми вече не са отекли, гърбът ми вече не е превит и бузите на Бочка вече не са жълти. Гърдите ми преливат от кърма, вижте как са напращели, колко са едри и как детето суче…“.
Майстор на изненадата и мистерията, Исак Самоковлия ще забули във воала на тайната своя втори, въображаем разказвач. Неговото истинско име читателят ще разбере едва накрая. Дотогава за него той ще бъде измисленият двойник – Шабетай Алхалел. Шабетай – мъдрецът, който сякаш може да се появи само след разказа „Евреинът, който в събота не се моли на Бога“. Мъдрецът, който чете от Книга на Иова с вкочанено чело, но не спира да носи утешение на ближните си и да отправя своята молитва за тях: „Нека бъде свят този съботен покой за перачката тия Хануча ди Пардо, голяма слугиня твоя и наша, Господи…“
„Хамалинът Самуел“ е книга, в която за тъгата се говори много, но все пак един от ключовите разкази в нея е за Симха, за радостта. А и една от думите, които се появяват в особено важните моменти, е такава, че читателят едва ли лесно ще я забрави – Бесимантов! Честито!