СРЕЩА
Стар мъж, парк. Младежи като бледи сенки се разминават пред очите му. Той е с палто, по него може да се забележат големи частици прах. Господинът носи очила и е със сиви очи. Загледан е в сенките пред себе си. Погледът му сякаш казва нещо, но същевременно носи застинало усещане за безсмислие. След няколко минути, мъжът бавно затваря очи, клепачите спускат своята черна завеса и той, строполявайки се, губи съзнание. В този момент сенките на младежите сякаш се фокусират и замръзват на място. От едната страна на господина застава младеж. С палто, очила и сиви очи. Понечва да свести възрастния мъж. Главата на падналия рязко се вдига с жажда да си поеме въздух. Момчето придържа главата на възрастния. Много внимателно му помага да се изправи, сетне да седне на пейката. Вглеждат се един в друг - едно и също палто, очила и сиви очи. Продължават да се гледат, сякаш с очите си се превеждат един друг през животите си.
Момчето проговаря първо:
- Знам, че дълго не бях тук. Съжалявам.
- Знам. - отговаря възрастния мъж.
- И все пак, закъснях ли? - момчето нервно оправяше палтото си и леко потропваше с крака, сякаш бързаше.
- Зависи от причината поради, която си се върнал.
- Как си? - момчето се бе вгледало в очилата на възрастния мъж.
- Все по-малко виждам. - господинът свали очилата си и започна да ги върти внимателно, прокарвайки дръжките им през сухите си пръсти.
- Върнах се, защото осъзнах, че вероятно имаш право.
Възрастният мъж изпусна очилата си, а младежът понечи да му ги подаде, мъжът обаче спря поривът му и ги взе сам.
- Има ли значение? - каза той.
- Сърдит ли си?
- Не. Просто не знам има ли смисъл.
Момчето преплете погледът си с този на господина и застина. После попита:
- Защо спря да виждаш?
- Защото няма причина да гледам.
- Ти не може да си се отказал, никога не си бил такъв.
- Всичко е възможно, когато изгубиш вярата...
- Да, но сега съм тук, върнах се. - момчето отново започна да потропва нервно с крака.
- Ти. А само ти ли тръгна? Спомняш ли си? - сивите очи на възрастния мъж не помръдваха от онази безвременна точка в пространството, която бяха избрали за свой пристан.
- Какво ще правиш? - попита момчето.
- Ще стоя както и до сега, и ще гледам без да виждам.
- Какъв е смисълът?
- Така не ми тежи болката и не виждам разпада...
- Но ги усещаш?
- Разбира се, неизбежно е.
- Не се ли радваш, че съм тук? - сивите очи на момчето гледаха с очакване на одобрителен отговор.
- Надявам се да има защо... - мъжът сложи очилата си и се облегна назад.
- Значи не ми вярваш? - в сивите очи на момчето се прокрадваха гневни отблясъци.
- Не съм казал това, просто не съм сигурен дали ти вярваш.
- Щом съм се върнал, значи вярвам!
- Тук хората не вярват. Не искат да вярват.
Разговорът не продължи. Момчето стана и тръгна. Накъде - нямаше как да се предвиди, можем само да се надяваме, че няма да замине отново. Възрастният мъж се усмихна и продължи да гледа пред себе си. Сенките на младежите ги нямаше. Природата в парка се беше родила отново. Беше пролет. Промяната се случваше. Сега господинът можеше да затвори очи и да се пренесе в спокойствието на вечността.
2020 г.