„Спомням си, че освен ние – учениците на тогавашното Средно-специално художествено училище за сценични кадри (ССХУ за СК) – на бригада бяха и художествената гимназия. Копаехме заедно, като момчетата изнасяха количките с пръста, а ние работихме в изкопа, който помежду си наричахме „гроб“. Тогава се чу, че са открили златна гривна (това си спомням, но не са ни я показавали). Беше много интересно и сега си спомням с умиление онези дни.“

„Беше бригада на ЮНЕСКО със студенти от Германия, Белгия, Франция и други, тогава западни държави. От Пловдивския Университет ни избраха 4-5 човека защото знаехме език. Трябваше дори да живеем с чуждестранните студенти на общежитие. Беше голяма изненада. За всички нас тези няколко седмици бяха много интересни, не беше лесна работа, но ние открихме глинени предмети и предмети от кост. Когато намериш дори и частичка си просто щастлив!“

„Емиграция... След напускането на СССР в джоба на широките ми панталони остана само един червен паспорт. Международен. Дипломата, съветският паспорт и всички документи бяха иззети. Вместо диплома ми издадоха удостоверение на половин лист, в което пишеше нещо от рода на „...издадено на този и този, че на тази и тази година е завършил това и това...“. На ГКПП Унгени преровиха всичко, дори провериха детското гърне. Това, което трябваше да намерят – не намериха. А това, което беше видно – остана във великия и могъщ Съветски съюз.

Без диплома беше практически невъзможно да си намеря работа по специалността. След дълги търсения започнах работа като черноработник в екипа на археолозите от отдела за Средновековие на Пловдивския археологически музей, под ръководството на Росица Морева. Заедно с цигани, пенсионери и студенти работех на разкопките на самия античен форум на Филипопол. Копаех земята, бутах колички с пръст до рампите и укрепвах стените на изкопа, които на места достигаха до пет-седем метра. Нашите археолози могат ли да си представят културен пласт от седем метра?

Сред моите колеги – надничари – имаше и доста шегаджии. Един път един от циганите намери ръждясал ключ от лека кола в купчината пръст. Отиде при пенсионера Тодор, майстор на всички занаяти, и го попита:

– Бай Тошо, нали си баш майстора?

– Горе-долу…

– Нали всичко можеш да направиш?

– Нещичко мога...

– Тогава направи ми кола за този ключ!

Екипът се състоеше от самата Росица Морева, нейният заместник Сашо Златев, фотографката Снежана Трангьозова, керамистката Лили Вълкова и художничката Иванка Бирова. Росица Морева беше археолог от Бога. В продължение на десетилетия тя копаеше уникални обекти от византийското Средновековие и Българското Възраждане – форумът на Филипопол, крепостта на цар Иван Асен II – великолепен пример на византийската отбранителна система, защитаваща северните граници на империята в Родопите, и ставропигиалния Бачковски манастир. Имаше още десетки обекти из цяла Тракия.

Месец след като започнах работа в екипа, Сашо беше назначен на нова длъжност в Етнографския музей. И мен веднага ме назначиха на неговото място – заместник на отдела за Средновековие. Това беше сериозно назначение. Без оригинал на дипломата да назначат емигрант на такава длъжност... Росица ми каза:

– Владо, това място е за теб. В Пловдив никога досега никой чужденец, дори съветски, не е заемал толкова висока позиция. И едва ли това ще се случи занапред. Но това е и твоят таван. Без диплома и смяна на гражданството никой няма да те повиши повече нито в длъжност, нито в научна степен.

В нашия музей имахме собствено любимо ресторантче. Поради антиалкохолната кампания не можеше да се пие преди 11 часа. А ние, археолозите, поради българската жега започвахме работа в 7, а понякога и в 6 часа сутринта и вечно бяхме жадни. Само в две заведения в Пловдив – Централния дом на дейците на културата и ресторант „Тихия кът“ – сервираха алкохол. Тези места винаги бяха пълни с културни работници, включително и с мен, почти денонощно.

Наистина беше тихо кътче. Малко, уютно помещение в национален стил, разделено с орехови прегради на редица тихи кътчета. Типична българска кухня, която много обичах. Вино, ракия, водка, коняк, уиски и всякакви напитки от целия свят на бара. Вечер имаше жива музика – цигулка и пиано. На масите – родопски зелено-червени, ръчно бродирани покривки, стилизирани лампи като керосинови от епохата на Възраждането и керамични ръчно рисувани български съдове. Всички поръчаха българска водка, а аз помолих сервитьора да ми донесе „Столична“. Салата за мезе, мешана скара, хляб. Водката веднага беше донесена на масата.

Моята водка се отличава от българската с кристална чистота – като сълза върху запотената кристална чаша. Българските водки, като бедни роднини, стояха в ъгъла на подноса и не възбуждаха вкусовите рецептори. Вдигнах чашата, казах няколко думи и физически усетих сгъстилото се очакване и напрежение. Всички българи мълчаливо ме гледаха и чакаха нещо. Отпих глътка водка и оставих пълната чаша на масата. По масата като морски бриз се разнесе въздишка на разочарование. Българите отпиха по същата глътка, а Здравко Каров, директорът на музея, каза:

– Мислехме си, че сега ще изпиеш всичко на екс по руски, ще поискаш цяла бутилка и ще започнеш със скандалите, както правят всички руски туристи. А ти…

Така се влях в сплотеното семейство на българските археолози.“