Любовта в нас 

         Любовта е едно от най-дълбоките и загадъчни чувства, които живеят в човека. Тя не е просто моментно чувство, а вътрешно състояние на духа, начин на съществуване, прозорец към другите и към самите нас. Любовта се ражда бавно и тихо, често незабелязано и ни променя повече, отколкото сме си представяли, че е възможно. Тя се забелязва и е способна да преобърне цели светове.

         Още в началото започва да оформя нашата личност. Можем да я разпознаем в грижата на родителите, в топлата прегръдка, както и в думите за подкрепа. Тази дори ранна проява на любов ни учи да вярваме, че я има, да се доверяваме и да търсим близост. Обаче с времето тя се усложнява – вече не е само сигурност, а и риск, не е само радост, а и болка. Но именно в тази сложност се крие нейната истинска сила.

         Любовта в нас ни помага да видим другия не такъв, какъвто искаме да бъде, а такъв, какъвто е. Тя изисква търпение, разбиране и сила за прошка. Доста често любовта не е шумна и драматична, а тиха и постоянна - крие се в малките жестове, в мълчанието, което не тежи, и в присъствието, което успокоява. Тя ни учи, че истинската близост не е притежание, а свобода.

         Разбира се, невинаги е лесна. Понякога се сблъсква със страхове, разочарования и предателства. А когато сме ранени ние започваме да затваряме сърцата си, да изграждаме стени, за да се защитим. Въпреки това любовта не изчезва, а се скрива много дълбоко в нас, чакайки отново да ѝ дадем шанс. Именно тогава се разбира колко силна е тя – способна да оцелее дори след болка и съмнение.

         Любовта в нас не се отнася само до другите, а и до самите нас. Любовта ни към нас далеч не е егоизъм, а необходимост. Когато се отнасяме към себе си с разбиране и търпение, когато се приемаме с недостатъците си, ние създаваме основата, върху която може да се гради истинска любов към другите. Човек, който не обича себе си, трудно може да даде пълноценна любов, защото постоянно търси потвърждение отвън.

         В крайна сметка любовта в нас е път. Път към себепознание, към израстване. Тя не обещава само щастие, но ни дава нещо по-ценно – възможността да живеем истински, дълбоко и осъзнато. Докато любовта живее в нас, ние не сме сами, защото носим най-голямата сила, която човек може да притежава.

Надин Василева Кръстева, 12. б клас, февруари 2026г.

Любовта в нас

               Любовта - това неописуемо чувство, вкоренено в хората. Най-истинското и чисто нещо, на което се крепи всяка една душа. Нещото, което ни кара да продължаваме, но и да спрем и да погледнем назад. Чувството с необятна сила над нас, от което най-много боли, и в същото време най-добре лекува.

               Любовта е навсякъде, където се обърнем. Както в щастието, така и в тъгата. Мястото, където намираш спокойствие дори и в хаоса. Крие се във всички изречени думи, но и в най-плътната тишина.

Много хора се питат ,,защо любовта трябва да боли“ и дали е истинска щом причинява болка. Истината е някъде по средата. Няма правилен отговор. Щом боли значи обичаш, но кога идва пределната точка, която я пречупва? Тогава, когато болката прелее и любовта започне да се превръща в мъчение. Може ли покварената любов да бъде пречистена? Мазохисти ли са тези, които вярват, че може, или са безнадеждни романтици, борещи се за загубена кауза?

           И ако някога си обичал истински, къде отива тази любов? Изчезва ли в пространството, или завинаги остава в нас като спомен или товар, дълбоко скрит в клетка, създадена от самите нас?

            Любовта е най-прекрасното, но и най-ужасяващото нещо, което можем да изпитваме, защото, когато обичаме, имаме много повече какво да загубим. Но по-добре ли е никога да не сме я изпитали? Ако да, тогава къде е смисълът на целия ни живот? Къде другаде да го търсим, ако не в любовта?

             Всичко в нашия свят се крепи на нея, тя е семето, посято в смисъла на нашето съществуване. Нещото, за което всяка една душа копнее. Тя е нежна като цвете, но с бодли, готови да набодат всеки, който се осмели да я докосне. Но наболите се веднъж, ще посегнат ли пак?

          Любовта е отрова и противоотрова. Тя действа по необясними начини. И без да я усещаме е вътре в нас като едно тихо чувство, което ни направлява дори когато не осъзнаваме. Когато я заключим дълбоко в душата си, не я затваряме напълно. Продължава да е там, но започва да ни учи как да заобичаме самите себе си, преди да заобичаме някой друг. Учи ни да приемем собствените си слабости, да простим грешките си и да израснем.

         ,,Возех се в такси, осъзнавайки, че с всяка пропусната възможност за слизане, цената, която щях да платя ставаше все по-непосилна.

         Държах се като удавник за теб, задоволяващ се само с няколкото секунди, които ми оставяше над водата, знаейки, че всеки път, в който потъна, ще е още по-надолу.

Като птица, чуруликаща нежните си песни, волно рееща се в небето с красивите си широко разперени криле, сега затворена в клетка, мълчалива и безинтересна, далеч от големия и все още неопознат свят.

         И нещо подобно на вехнещо цвете, което оцелява с капка вода и миг слънчева светлина - достатъчно му да живее, но прекалено малко, за да покаже пъстрите си цветове, които го правят толкова различно и непринудено.

         Като пристрастен пушач към цигарата си, която толкова му вреди, но все пак, преследващ няколкоминутното чувство на спокойствие и презареждане, тръпнейки до момента, в който ще изпита тази жажда отново, за да я утоли.

         В крайна сметка таксито ме остави там, откъдето ме взе. Поглеждайки към небето, видях волна птица, рееща се над мен и пееща веселите си песни. Тогава осъзнах, че удавникът можеше да плува, просто се страхуваше да се бори сам с течението. Цветето бе изкоренено и изхвърлено поради вечно увехналия си и неспасяем вид, но коренчето, от което бе израснало се прихвана в пръстта до кофата и напролет поникна чудно цвете.

         Пушачът обаче не помисли върху вредния си порок навреме и вчера му съобщиха, че му остават само няколко месеца живот.“

         Когато е вложена на грешното място любовта започва да боли, но ни учи на безценни уроци, които няма как да научим, ако не сме я изпитали.

         Нека чувстваме и нека бъдем наранени, нека променим мирогледа си и се научим да обичаме и себе си. Това е, което ни прави човеци, което ни показва, че сме живели, чувствайки, а не просто сме съществували. Любовта в нас не се изчерпва, тя е там, за да направи този жесток свят едно по-добро място.  

Ралица Ивелинова Йолова, 11. б клас, февруари 2026г.

Любовта в нас

         Беше лято. Слънцето грееше ярко и топло. В далечината се виждаше група младежи, насядали на брега на реката. Те обсъждаха подготовката за фестивала на народната носия, който щеше да се проведе другата седмица в тяхното село. Кметът го организираше за четвърта поредна година поради големия интерес. Именно заради това събитие малки и големи се прибираха от градовете, за да си спомнят за корените и да поемат глътка свеж въздух, далеч от забързаното ежедневие.

         Тази година младежите от селото нямаха търпение за дългоочаквания ден. Миналата година на фестивала Марта се беше запознала с Тервел, Яна, Мия и Боян – деца от града. Марта беше невероятно красива – с кестенява коса, пъстри очи и усмивка, която не се забравя лесно.
        Тервел всяко лято идваше в селото при баба си и дядо си. Родителите му бяха много заети и още от малък прекарваше летата тук. Той беше строен и висок младеж с руса коса, сини очи и благ поглед, който разтапяше всяко сърце. Яна, Мия и Боян бяха негови близки приятели и също прекарваха летата в селото.
        Родителите на Марта бяха купили къща там преди три години, но едва миналото лято дойдоха за първи път. Марта не беше много съгласна – не познаваше никого, а и мечтаеше за едно незабравимо лято.

         Един ден, докато беше в двора, Марта неочаквано чу:
        – Здравей, аз съм Яна. Ти как се казваш?
        – Аз съм Марта. Познаваме ли се?
        – Не – отвърна Яна. – Искаш ли да излезеш с мен и моите приятели? Забелязах, че от няколко дни си сама в двора.
        – Ще говоря с родителите си и ще ти кажа. – каза Марта развълнувано и влезе в къщата.

         – Какво става, Марта? – попита майка ѝ.
        – Мамо, запознах се с едно момиче – наша съседка! Може ли да изляза с нея и приятелите ѝ?
        Майка ѝ забеляза вълнението в очите ѝ и се съгласи. Марта излезе с усмивка и двете с Яна тръгнаха заедно.

         – Накъде отиваме? – попита Марта.
        – Към реката. Там ни чакат Тервел, Боян и Мия.

         След кратка разходка стигнаха до реката. Марта беше очарована от красивата гледка – в това място имаше нещо вълшебно.
        – Здравейте, това е Марта – моя съседка. Нова е тук. – каза Яна.
        Тервел беше зашеметен от усмивката ѝ и това си личеше.
        – Приятно ми е, аз съм Марта. – каза тя.

         От дума на дума разговорът стана лек и приятен. След дългите приказки влязоха във водата – денят беше много горещ.

         Скоро дойде и денят на фестивала, но отмина бързо. След няколко дни всички отново се върнаха в града.

...

         На следващата година, на същия ден, те отново бяха на брега на реката – безгрижни, щастливи и радостни, че пак са заедно. Обсъждаха фестивала и носиите, с които ще бъдат облечени.
        – Аз ще бъда с традиционна родопска носия. – каза Марта.
        – А аз – с шопска. – отговори Яна.

         Боян и Мия бяха решили да бъдат с пирински носии. Само Тервел мълчеше. Беше умислен и не слушаше останалите. Причината беше Марта. Още при първата им среща той онемя, а с всяка следваща трепетът в сърцето му се засилваше. Любовта беше там от самото начало – чиста, истинска, но скрита.

         – Защо си толкова замислен? – попита Марта.
        – Нищо ми няма, просто се вълнувам за фестивала. – излъга той.
        Истината беше, че единственото вълнение идваше от това, че тя стоеше до него.

След няколко дни фестивалът започна. Всички бяха облечени в красиви носии. Лицата грееха, а усмивките се виждаха отдалеч.
        Марта се приготвяше с голямо вълнение. Мислеше не само за празника, но и за онзи благ поглед, който я караше да се чувства специална. Преди да отиде на мегдана, тя реши да мине покрай реката – мястото на спомените.
        Но там не беше сама. Видя Тервел, който търсеше същата усмивка, в която се беше влюбил. Марта се доближи до него. Сърцето ѝ заби силно, бузите ѝ поруменяха и вълнението ѝ си личеше.

         – Какво правиш тук? Защо не си при останалите? – попита тя.
        – Понякога ме е страх от това, което чувствам. – отвърна той. – Страх ме е да не е несподелено.
        – Може би и мен ме е страх от същото. – тихо каза Марта.

         Настъпи мълчание. Природата отразяваше чувствата им – слънцето грееше ярко, небето беше безкрайно синьо, тревите – зелени, реката – бистра. Тервел леко докосна пръстите ѝ. Тя не се отдръпна и това беше достатъчно. Приближиха се един към друг и той я целуна.

         – Любовта е в нас. – прошепна Марта.

         В далечината бяха Яна, Мия и Боян. Те ги търсеха и знаеха защо са там. С радостна стъпка ги повикаха – фестивалът беше започнал. Всички се отправиха към мегдана. Народните песни и любовта им се носеха навсякъде, а хванати за ръка, Тервел и Марта поведоха хорото.

Тониа Красимирова Кръстева, 11. б клас, февруари 2026г.

Рождество Христово – светлина и надежда за всички

  Коледа винаги е била моят най-тих и най-светъл момент от годината. Не заради лампичките, подаръците или снежинките, които рисуват бели дантели по прозорците, а заради онова особено чувство, което не мога да обясня с думи – сякаш светът диша по-леко, а сърцата ни бият малко по-топло. Понякога си мисля, че именно това е чудото на Рождество Христово – в обикновения ден, в най-обикновена пещера, се ражда нещо, което променя целия свят. Рождество Христово не е само историческо събитие – то е духовен знак, че светлината може да се появи в най-тъмния момент, а надеждата – в най-неочаквания. То ни напомня, че чудесата не са измислици, а реалност, която виждаме, когато отворим очите на душата си.

  Истинската история на Коледа започва в нощ, която вероятно е изглеждала като всички останали. Никой не е знаел, че в тишината на Витлеем, далеч от градските шумове, от дворци и богатства, ще се роди Детето, което ще промени не само времето, но и самото значение на думата „любов“. Чудото и смирението стоят в основата на тази история: Бог не избира величието, а слабостта; не избира царски дом, а пещера; не влиза със сила, а с безмълвие. Това ме кара да се замисля колко често ние очакваме чудесата под формата на нещо голямо и впечатляващо, а всъщност те се раждат в тихото, в малкото, в простото. Понякога една добра дума, една прошка, едно подадено рамо носят повече светлина от най-ярките украси. Замислям се и за звездата, която води мъдреците. В нашето време може би тази звезда е нашата съвест – онова тихо вътрешно „светване“, което ни показва правилния път, дори когато всичко около нас изглежда тъмно. Празникът ни връща към най-човешките добродетели – милосърдие, смирение, състрадание. Но ми се струва, че днес светът малко е забравил тези думи. Често мислим повече за подаръците, отколкото за онзи, който ни е подарил живота. Може би затова Рождество идва всяка година – за да ни напомни, че истинската светлина не се включва с копче, а се ражда в сърцето. Чудото на Коледа е не само в рождението на Спасителя, но и в промяната, която се случва вътре в хората. За няколко дни ставаме по-добри, по-усмихнати, по-готови да простим. И си задавам въпроса: защо позволяваме това чудо да трае само няколко дни? Нима добротата трябва да има срок? 

  Рождество Христово е празник, който ни връща към началото – към смисъла на вярата, към корените на надеждата, към простия, но дълбок урок, че светлината винаги побеждава тъмнината. Това е празник, който ни кани да гледаме не само с очи, но и с душа, да виждаме чудесата, които не винаги се случват шумно, но винаги оставят следа. И ако има едно послание, което Коледа ни носи, то е, че всеки от нас може да бъде светлина. Дори когато светът изглежда объркан, дори когато забравяме да бъдем добри, чудото на Рождество ни напомня, че надеждата никога не изчезва. Просто трябва да я пазим – така, както пастирите пазеха светлината в онази витлеемска нощ. Защото истинското Рождество започва не в пещерата, а в нас.

Валентина Тодорова Василева, 9.б клас, декември 2025г.

                                                                                                         Свободата днес

Свободата е дума, която носи светлина. Тя звучи като дъх на вятър, като песен без ноти, като първия лъч на утрото. Може да я наречеш чувство, мечта или дори вяра – но най-вече тя е начин да бъдеш жив по свой начин.
Преди много години свободата е била нещо, за което хората са умирали. Днес тя е нещо, за което трябва да живеем. Не е битка с оръжие, а с мисли. Не е стена, която трябва да разрушим, а вътрешна врата, която трябва да отворим. Свободата не е просто да правиш каквото искаш – тя е да разбираш защо го искаш. Тя е да се научиш да избираш себе си, без да нараняваш другите.
Свободата днес е в малките неща: в това да кажеш истината, когато е по-лесно да мълчиш; да защитиш някого, когато всички гледат встрани; да останеш добър, когато светът те кара да бъдеш груб. Свободата е в сърцето, което не се страхува. В ума, който не спира да пита. В душата, която умее да прощава. Тя е като невидим пламък – ако го пазим с доброта и вяра, той ще гори вечно. Но ако го оставим без грижа, ще угасне тихо, без дим и без следа. Понякога си мисля, че ние, младите, живеем в най-свободното време – можем да казваме какво мислим, да учим, да пътуваме, да мечтаем. Но точно затова свободата днес е по-отговорна от всякога. Защото вече няма кой да ни я даде или отнеме – тя е в нас. В това как се държим един с друг, какво споделяме, в какво вярваме. Свободата не е съревнование. Не е да бъдеш над другите, а да вървиш с тях, без да ги пречупваш. Тя не крещи, тя слуша. Не руши, а създава. Истинската свобода не е самота, а споделеност. Когато аз съм свободен, но и ти си свободен до мен – тогава светът става по-добър. Свободата днес има лицето на приятел, който те приема такъв, какъвто си. И на дете, което не се срамува от мечтите си. На човек, който не осъжда, а разбира. Тя е усмивката между различните, думата „извинявай“, когато сбъркаме, и „благодаря“, когато някой ни подаде ръка.
Най-голямата сила на свободата е, че тя ни свързва. Колкото по-различни сме, толкова повече ни учи да се разбираме. Да си свободен не означава да нямаш граници – означава да ги избираш с мъдрост. Означава да поемеш отговорност за избора си. Защото всяка свобода има нужда от сърце, което я носи с обич. И когато понякога светът ми изглежда шумен и объркан, си казвам: Свободата не е навън – тя е вътре в нас. В начина, по който гледаме хората, в думите, които избираме, в любовта, която даваме. Свободата днес не е само право – тя е мисия. Да бъдеш себе си. Да бъдеш добър. Да бъдеш човек.

Валентина Тодорова Василева 9.б клас, декември 2025г.
ВТОРО МЯСТО в Национален конкурс по гражданско образование „Хората – еднакви и различни – 2025”, 

Национален дворец на децата – София

ВЪЛШЕБНАТА КОЛЕДА

разказ           

Град Вълшебство е истинско и магично място. Там живеели много хора, и мястото било вълшебно, защото всяка година по Коледа се случвали чудеса на всички болни деца нуждаещи се от помощ.

В центъра на града имало една клиника за болни деца. В нея всяка година  по едно-две деца получавали по нещо, но имало едно момиченце на име Деси. Тя била на 8 години, но тежко болна от някаква неизвестна болест. Лекарите не смятали, че ще живее много дълго и се държали отвратително с нея. В един момент тя спряла да вярва в Коледа. Не искала друго, освен да оздравее и така в продължение на 4-5 години, но нищо не се случвало. Тя се влошавала все повече с всеки изминал ден, а лекарите продължавали да я съсипват. Деси беше приела всичко това, което ще й се случи и което й се беше вече случило и как отчаяна губи живота си лека-полека. 

Дойдоха зимните месеци, наближаваше Коледа, изпращаха им всякакви материални неща, но тя не че не беше доволна, просто искаше да оздравее. Дойде време и за Бъдни вечер, всички деца бяха развълнувани какво ще ги очаква под елхата, а тя отчаяно си легна без никакво вълнение. През нощта стана,  за да си вземе лекарството и там над нея видя Дядо Коледа. Тя потърка очи и си легна, защото си мислеше, че си въобразява. Всички деца станаха, затичаха се към елхата и  имаше подаръци за всички, но не и за Деси. Тя нищо друго и не очакваше  и си легна,  защото явно е сънувала предната нощ. Беше дошло време за месечните медицински прегледи, а тя се чувстваше по-добре. Лекарите се  учудили какво става и как толкова бързо се подобрява, но не казаха нищо. Лекари от чужбина идваха да проверят дали има развитие. Влизат при Деси, преглеждат я и веднага осъзнават, че тя е много по-добре. Лекарите изписаха Деси, удивени от бързото оздравяване и така тя се прибра вкъщи. Това беше нейният най-желан коледен подарък и тя никога не спря да вярва в коледните чудеса.

Даяна Владиславова Константинова, 7. клас, 

декември 2025 г.

Коледа е – стават чудеса!

разказ

Зимата беше тиха тази година – една от онези зими, в които снегът пада бавно, сякаш не иска да наруши ничия мисъл. По улицата се чуваха коледни песни, светлините трептяха по стъклата, а въздухът миришеше на канела и на нещо старо и познато- като спомен.

Лена стоеше на прозореца на стаята си и гледаше как снежинките се въртят под уличната лампа. Коледа винаги й беше харесвала, но тази година я усещаше различно – празна, тиха, без онази искра, която я караше да вярва в чудеса. Може би защото той вече не беше тук. Дейвид. Усмивката, която можеше да стопи всяка ледена мисъл.
Бяха заедно цяло лято – онова безкрайно, шумно и пълно с музика лято. С настъпването на есента, тя ги раздели. Той замина да учи в друг град, а между тях останаха само съобщенията, които постепенно ставаха все по-кратки, докато изчезнаха.
И все пак, Лена не беше спряла да мисли за него въпреки всичко.

На Бъдни вечер тя реши да излезе. Градът беше облян от светлини. Хората се смееха и държаха чаши с греяно вино, а музиката звучеше от всеки ъгъл. Лена вървеше сама, увита в дебел шал, и усещаше как студът отнема по- лека мислите й.
На площада имаше голяма елха, а пред нея малка маса с надпис: „Остави желанието си и го повери на снега, но само ако вярваш истински.”

Тя спря, взе малко листче и написа: „Искам отново да повярвам, че някои хора се връщат.“

Остави бележката под елхата и тръгна нататък. Вятърът беше студен, но ѝ се струваше, че светът около нея диша по- меко.

След няколко крачки чу глас зад себе си:

– Все още пишеш желания, а?

Тя се обърна. Дейвид стоеше там – същият, само че по-спокоен, с леко притеснена усмивка.

– Не мислех, че ще те видя – прошепна тя.

– И аз. Но когато падна първият сняг, си помислих за теб. И… просто трябваше да дойда. 

Мълчаха. Снегът падаше между тях като  бавен танц.

– Мислех, че вече не вярваш в чудеса, след като те изгубих.

– Мислех, че и ти не вярваш в любовта.

Той се усмихна и пристъпи по-близо.

– Тогава, може би и двамата сме сбъркали.

И я прегърна. Не беше  точно като в онези приказки. Нямаше музика, нито публика. Само топлина, истинска топлина.

Лена затвори очи и се усмихна.

За първи път отдавна Коледа не беше просто ден, а цялостно усещане.

Навън снегът продължаваше да вали – тих и чист. А под елхата, сред стотиците листчета, едно се беше разтворило от вятъра. На него със ситни букви пишеше:  „Коледа е, нека стават чудеса.“

И това беше тяхното чудо.

Не шумно, не голямо, а истинско – както са всички чудеса, когато наистина ги заслужаваш. 

Каролина Калинова Петкова, 10. клас, 

декември 2025г.

Коледа е, стават чудеса!

Есе

Коледа не е просто дата в календара. Нито пък е само украса и подаръци. Това е един топъл, уютен и сближаващ празник, който цели да сплоти хората, да ги направи по-добри, да бъдат по-истински. Тя е състояние на духа, магия и превръща нереалното в реално. Хората казват, че по Коледа стават чудеса, но това е просто израз на дълбоката човешка нужда от надежда, доброта и вяра.

Чудото на Коледа не е само с религиозно значение, то се крие в способността на празника да променя ежедневието и атмосферата и да възстанови прекъснати връзки. Чудесата по Коледа не винаги са големи и зрелищни. Те често са под формата на малки жестове-прошка, неочаквана усмивка или помощ в нужда.

Празникът е способен да ни накара да погледнем на света с милосърдие, съпричастност и позитивизъм. Усещането за семейна топлина, събиране около празничната трапеза и доброто настроение е толкова магично и зашеметяващо! Именно то ни кара да сме по-добронамерени и всеотдайни.

Както казват мъдрите думи, чудеса се случват само на онези, които вярват в тях. Коледа е време, в което дори най-коравите хора се пречупват и отново се връщат към детските спомени.

Коледа е не само празник, а и послание. Послание да бъдем добри, задружни, да проявяваме разбирателство, да ценим хората около нас и да не забравяме онези, които нямат възможността да усетят щаститето на празника.

В крайна сметка, коледното чудо е в промяната в нас. В усмивките ни, в надеждата и любовта. Когато вярваме в доброто, чудесата наистина ще стават реалност.

Кристина Костадинова Самарджиева, 8. клас, 

декември 2025г.

Коледа е, стават чудеса!

Есе

Коледа не е просто дата, а време, в което всичко някак си се променя. Всички домове са пълни с хора, светят стаите, комините навсякъде пушат. И ухае на зима и канела. 

Тогава стават чудеса, за които винаги сме мечтали и сме искали да се случат през цялата година. Понякога те не идват с фойерверки, а се крият в една усмивка или прошка. Когато държим на един човек, няма да се зарадваме на подаръка, който ни е взел, а от жеста, че е помислил за нас. Дори и малък да е, винаги ще ни радва, защото е от него. 

Коледа е един уникален период, защото всички близки са се събрали. Седнали сме на трапезата заедно. Гледаме филми, готвим, говорим си, играем, но това го правим всички заедно, за да е весело. Разбира се, не пропускаме размяната на подаръци. Все пак това е важно, защото така виждаме кой какви идеи има за подарък, пък и ако е нещо забавно или смешно, го споделяме още с отварянето, а не след това. 

Но има деца, които мечтаят за топла храна, топла стая и много подаръци. И такива деца най-много страдат, когато дойде този период. Винаги, като ги видя, и то точно по тези празници, им давам пари или отивам да им напазарувам нещо.  Защото и те са хора като нас, и те имат нужда от топлина и подаръци. Пък и нали тогава стават чудеса, нека и за тях да стане чудо. Тези деца не са виновни, но и родителите им не са виновни, затова помагам. Защото и те се молят като нас, но за други неща. 

Коледа ни напомня, че чудеса има, стига да отворим очите си за тях. И да подадем ръка на някого и да ни се отвърне, защото тогава всеки ще е доволен от себе си. А децата и семействата, които мечтаят за храна и топлина, нека не забравят, че когато мислят за това и се молят винаги ще се получи. 

Доброто винаги съществува и е около нас, както и чудесата. Затова не спирайте да мечтаете и да мислите за това!

Валентина Христова Пацирска, 10. клас,

декември 2025г.

Коледа е, стават чудеса!

Есе

Миналата зима беше най-трудната за мен и семейството ми. Баща ми си тръгна, а преди това почина баба – човекът, който винаги ме караше да вярвам в чудеса. Тя обичаше Коледа повече от всеки друг. Всеки декември украсяваше елхата с грижливо пазените си стари играчки и казваше: „Всяка светлинка е едно чудо, стига да го видиш“.

Тази година нямаше кой да подреди елхата. Майка ми беше уморена, а вкъщи цареше тишина. На Бъдни вечер седнах сама до прозореца и гледах как пада снегът. Мислех си за баба, за баща ми, за това как всичко се е променило. Изведнъж ми се стори, че чух гласа ѝ , не истински, а като спомен: „Не плачи, чудесата идват при тези, които вярват в тях“.

Станах, извадих от шкафа малките стъклени топки, които баба пазеше, и украсих елхата. Майка ми дойде и тихо запали свещ до снимката на баба. Не казахме нищо, само се прегърнахме. В този миг усетих, че тя е с нас – не в стаята, а в сърцата ни.

Тогава разбрах, че чудесата невинаги връщат хората, които сме изгубили. Понякога просто ни дават сила да продължим без тях, но с любовта им в нас.

На Коледа наистина стават чудеса, не защото нещо магическо се случва, а защото намираме светлина дори в най-тъмните моменти.

Магдалена Георгиева Костова, 9. клас, 

декември 2025г.

Коледа е, стават чудеса!

Приказка

В едно малко заснежено градче живееше Иванчо - добро , но бедно момче, живеещо в стара, изпочупена къща с баба си. Тя често му разказваше истории за Дядо Коледа и елфите, които всяка година носят подаръци и радост. Иванчо я слушаше с интерес, дълбоко в себе си се чудеше дали чудесата наистина съществуват.

Тази година беше трудна - печката им беше изстинала и в шкафа имаше само малко брашно. Хората украсяваха домовете си и си разменяха подаръци, но в дома на Иванчо нямаше нито украса, нито подаръци.

— Спокойно, бабо! - промърмори момчето— Ще бъде Коледа, нищо, че имаме само едно парче хляб. Бабата се усмихна и каза:

— Помни, Иванчо, чудесата идват при вярващите.

Още същата нощ Иванчо излезе навън и погледна към небето. Снегът се сипеше бавно.

Ако наистина има чудеса - прошепна той - нека баба да е здрава и да имаме малко топлина през зимата.

Изведнъж в далечината се появи нещо червено, което се приближаваше. Това беше шейна, дърпана от елени, а в нея беше самият Дядо Коледа!

— Здравей, Иванчо! — каза той. —Чух твоето желание. Ти не поиска подарък за себе си като другите. Такова сърце не бива да остане без чудо!

Дядо Коледа махна с ръка и в същия момент на прага се появи нова печка, кошница с храна и малка украсена елха. Когато Иванчо се обърна да благодари, шейната вече изчезваше в небето.

На сутринта той събуди баба си. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Казах ти, че има чудеса  — прошепна му тя.

Той я прегърна и двамата седнаха до печката.

Навън снегът покриваше града, а в сърцето на момчето гореше нещо повече от огън – вярата, че на Коледа и най-малкото добро може да се превърне в чудо!

Киара Калинова Иванова, 8. клас,

декември 2025г. 

Магична Коледа

В едно малко селце живеели две семейства. В първата къща живеели баба и дядо, а във втората - майка и баща с тяхното дете, което било в инвалидна количка. Родителите какво ли не направили, за да излекуват детето си, но нищо не помогнало.

В навечерието на Коледа токът в цялото село изгаснал и семейството решило да направи компания на старите си съседи. Когато отишли пред къщата им и почукали на вратата, бабата и дядото отворили вратата и се зарадвали, че имат компания.

Малко преди да стане дванадесет часа, на вратата се почукало. Когато отворили вратата, видели че това е техният син с двете си деца и жена му. Бабата ги поканила и те влезли вътре. Всички седнали на масата, а детето с инвалидната количка седяло до дивана и пред него имало масичка с различни храни.

Когато станало дванадесет часа, момчето изведнъж станало започнало бавно да ходи. Всички го видели и едновременно се зарадвали и учудили.

– Мамо аз проходих! - казало момчето с усмивка.

– Да скъпи много се радвам - отговорила майката и го прегърнала.

– Но как стана това? – попитало момченцето.

– Коледа е вълшебна, по Коледа стават чудеса.

Анастасия Володимирова Железнова, 7.клас,

декември 2025г. 

Нарисуваната Коледа 

разказ

Имало едно момиче на име Аурелия, което живеело в малко снежно градче, скрито между планините. Било добро, но бедно. Тя не получила  безброй подаръци, а само една стара кутия с бои, единственото, което й е останало от майка й, която била известна художничка. Аурелия обичала да рисува по прозорците, в снега също,  дори във въздуха, но веднъж вятърът и откраднал четката. Тя била изключително тъжна, че единственото нещо, което е останало от майка й вече го няма. Тази година Коледата изглеждаше тъжна за всички, не само за Аурелия. Градчето потъна в мъгла, хората се караха и никой не вярваше в чудесата на Коледа. 

В навечерието на Бъдни вечер Аурелия излезе навън, погледна към звездите и тихо прошепна: "Ако можех само да върна Коледата в града…"

Изведнъж една снежинка заблестяла като звезда и се спря на белия празен лист.  Глас, нежен като песен каза:

– Нарисувай своята мечта!

Аурелия не се замислила и започнала да рисува върху замръзналото езеро в края на града. Нарисувала къщи, усмивки и топлина… и едно момче с топли очи, което подава ръка.

На сутринта станало чудо- градът бил преобразен. Хората се събудили и всеки отиде на  площада. Момчето от рисунката беше оживяло. Аурелия не повярвала на очите си! Елиан, синът на часовникаря, неочаквано се върнал от дълго пътешествие. Нямаше спомен защо и как е попаднал в малкото планинско градче. Предната вечер беше сънувал момиче със златна коса и четка в ръка. 

Елиан се зачуди дали все още сънува, или сънят се е сбъднал. 

Аурелия и Елиан  започнаха да прекарват дните си заедно, украсявайки града с картини и звънчета. В Коледната нощ Аурелия забеляза нещо страшно - картините и започнаха да изчезват една по една. Снежинката се появила отново и й казала:

– Магията трае само докато вярваш,  че е невъзможно чудото да се случи.

Аурелия се затичала да търси Елиан и със сълзи в очите му признала:

– Аз те нарисувах, но не искам да те губя.

Елиан с усмивка на лице отвърнал:

– Ако любовта ти ме е създала, то тя може и да ме запази.

Той я целунал точно в мига, когато часовникът на площада ударил полунощ. Изведнъж от небето завалял сняг и всичко около тях засияло. 

Градът се изпълнил с песен и веселие. Хората отново започнали да вярват в чудеса, а Аурелия и Елиан останали заедно завинаги. Всяка следваща Коледа на прозореца на Аурелия се появяваше нова рисунка - момиче и момче, които се държаха за ръце под снежното небе. И всеки, който погледнеше усещаше, че в сърцето му се случва чудо! 

Беатрис Пламенова Андреева, 7.клас,

декември 2025 г.

Коледа в снежния град

разказ

В малък град, сгушен между планини, живееше Емилия – талантливо момиче, което работeше в малко кафене и мечтаеше да стане художник. Обичаше Коледа, но тази година нямаше настроение. Приятелят ѝ я беше напуснал, а мечтата ѝ да отвори собствено арт студио изглеждаше далечна като звезда.

Един ден в кафенето влезе Даниел – млад бизнесмен от столицата. Студен, сериозен човек, който не вярваше в чудеса. Беше дошъл да купи мястото на стария площад и да построи хотел. Но Емилия се противопостави:

– Не можеш да унищожиш сърцето на града точно преди Коледа!

От този момент между тях започна постоянен спор. Тя го дразнеше с усмивка, той се опитваше да я игнорира, но в очите й имаше нещо, което го караше да забрави всичко друго.

Скоро Емилия разбра, че Даниел е загубил родителите си преди много години на Бъдни вечер и оттогава ненавижда празниците. Тя реши да му покаже, че чудесата все още съществуват. Тайно започна да украсява площада всяка нощ – гирлянди, лампички и снежни рисунки. А когато Даниел разбра - вече беше късно целият град сияеше.

– Защо го направи? – попита той.

– Защото Коледа не се купува. Тя се чувства.

Тогава се случи нещо необяснимо – падна комета, а снегът засия в златно. Хората казаха, че това е чудо. Но истинското чудо беше друго – Даниел се усмихна за първи път от години.

В следващите дни двамата започнаха да прекарват време заедно – да правят какао, да рисуват върху стъклата и да се смеят. Между тях пламна любов. Но преди Коледа Емилия научи нещо, което я съкруши. Даниел вече беше подписал договор за хотела. Сърцето ѝ беше разбито. Тя напусна града, оставяйки му само една картина – двама души, държащи се за ръце под падащ сняг.

На Бъдни вечер Даниел се върна на площада. Там, вместо строителни машини, имаше деца, които пееха коледни песни пред картината на Емилия. И тогава той разбра – тя му беше подарила най-голямото чудо: да повярва отново в любовта.

Даниел отмени строителството и тръгна да я търси. Намери я в малка галерия край морето.

– Не можах да построя хотел, защото искам да построим нещо друго – живот заедно. - каза Даниел.

Тя се усмихна през сълзи. Навън заваля първият сняг, въпреки че беше на морето. И всички казаха, че това е знак – Коледа е, все още стават чудеса.

Беатрис Пламенова Андреева, 7. клас,

декември 2025г. 

Коледа пълна с вълшебство 

разказ

​ Вървях по тесните улички на нашия малък град. Дърветата бяха украсени със светлинки и коледни украшения. Хората бяха весели и се радваха на красотата около тях. Улиците бяха тихи и единствено падащите снежинки нарушаваха тишината. Децата тичаха из снега и правеха снежни човеци. Беше просто страхотно да се разходиш навън, въпреки че времето беше студено. Възможността да видиш такава красива гледка беше рядкост.

​ Вървях с леки стъпки към дома. Бях си запалила печката, а дървата в нея пукаха, още преди да изляза навън. Не можех да спра да наблюдавам снега, който падаше снежинка по снежинка. Радостта ми растеше с всяка крачка и след около тридесет минути, когато вече бях пред дома ми, украсен с всякакви декорации, се почувствах много спокойна.

​ Семейството ми ме чакаше на празничната трапеза, отрупана с всякакви вкусни ястия. Такова богатство не можеше да има всеки. Чувствах се толкова щастлива, направо сияех от радост! Още при влизането в коридора се усещаше ароматът на току-що изпечени джинджифилови сладки и свинското с картофи на баба.

​ При коледната ни елха се бяха наредили децата, а на дивана и креслата до тях седяха възрастните. Старите разказваха истории и приказки, а малките слушаха. Всяка Коледа слушахме едни и същи приказки, истории и гледахме едни и същи филми, но никога не ни омръзваха, защото бяхме заедно на едно място.

​ Дойде и времето за отваряне на коледните подаръци. Всички бяха развълнувани и с нетърпение очакваха момента, в който щяха видят какво има в кутията, специално направена за тях. Усмивките на най-малките бяха видими от километър и правеха празника още по-красив. Възрастните се радваха повече на сияещите малки сладури и на времето,което прекарват заедно, отколкото на самите подаръци.

​ Мина известно време. Подаръците вече бяха отворени, децата си играеха с новите си играчки, а възрастните си говореха до камината. Вече беше време за вечеря и трябваше всички да седнат на местата си на масата. ​Имаше леко бутане, докато всички членове на семейството се наредят, но важното беше, че яденето беше сготвено с много обич. Всички седнаха на местата си и се хванаха за ръце, за да се помолят.

​ Първата молитва започна и възрастните говореха. В нея се споменаваше здравето и щастието. Във втората молитва говореха само децата, които искаха животът на всички да бъде равен и пълноценен. Всяко дете трябва да има дом и да бъде обичано. Всеки човек трябва да има семейство, чиста душа и къща. Всяко животинче да бъде оценено и да живее дълъг и щастлив живот. За всяко нещо, което хората мечтаеха, да се добави още едно и да се сбъдне – това бяха молитвите на всички. Толкова чисти и изпълнени с любов, молитвите направиха празника още по-пълноценен.

Виктория Цветомирова Цветкова, 10.клас, 

декември 2025г.

Коледа е, стават чудеса!

Есе

Коледа идва тихо – като снежинка, спускаща се от небето и докосваща земята с нежност.  Светът за миг спира, забравя шума, бързането и тревогите и се вслушва в тихата музика на сърцето, която звучи само веднъж в годината. В този миг всичко изглежда възможно, защото е Коледа и по Коледа стават чудеса.

Някъде там сред мразовитата нощ, се запалва свещ. Не е просто пламък – това е искрата на надеждата. Тя осветява пътя на самотния, стопля сърцето на тъжния и напомня на всеки от нас, че никога не сме напълно сами.

Коледа е миг, в който времето сякаш се разтваря между минало и бъдеще. В спомена оживяват детските очи, които трептят под елхата. Сега, когато сме пораснали, може би вече не очакваме шейна от небето, но в дълбочината на душата си все още вярваме в чудеса, но от друг вид.

Чудото на Коледа е да простиш. Обади се на човек, от когото си се отдалечил. Коледа ни учи, че чудесата не идват отвън, а се раждат вътре в нас – от добротата, вярата и любовта. Чудото е, когато простим и когато си спомним колко е хубаво да обичаме и да бъдем заедно.

Всяка година на Бъдни вечер в дома ни ухае на прясно изпечени питки. Баба разчупва питата и казва, че този, в когото попадне паричката ще има късмет през годината. А аз вярвам, че истинският късмет е самият този миг, когато сме заедно. Огънят в камината приглася на смеха ни, а навън светът е бял и тих, докато вътре е топло и пълно с любов.

Когато снегът засипе света с бяло мълчание, аз затварям очи и си пожелавам нещо просто: да запазим това усещане и след празниците. Да не го оставим да угасне заедно със свещите на масата. Коледа е не само ден от календара, а и състояние на духа.

Затова вярвам, че по Коледа наистина стават чудеса, и ако запазим тази доброта винаги, чудесата няма да свършат никога, а най-голямото чудо е, че можем сами да ги създаваме!

                                                                                               Памела Цветозарова Милчева, 10. клас,

декември 2025г. 

Коледа е, стават чудеса!

Есе

По Коледа всички хора и семейства се събират. Децата най-много се радват на този празник, защото, когато се събудят, намират подаръци под елхата.

Аз също обичам Коледа, защото на нея се случват чудеса, и когато изляза навън, всичко е толкова празнично и красиво. Тази година нашият град е много хубав, особено елхата – тя е прекрасна. Тя блести цялата. Централният площад е изпълнен с красота и настроение.

Дядо Коледа, искам да ти разкажа защо Бъдни вечер и Рождество Христово са най-радостните дни в годината, запечатани дълбоко в душата ми още от детството. На Коледа къщата светва, сякаш всичко в нея е обновено. Мама цял ден подготвя трапезата за Бъдни вечер. На софрата слагаме само постни ястия: варено жито, боб , сарми от зелеви листа, ошав, мед, орехи и разбира се, празничната питка. Татко взима празничната пита, отчупва хапка за Божията майка, за дома, за животните и раздава парче от нея на всички. Казва тържествена молитва, завършва с „амин“ и гощавката започва. В полунощ на Бъдни вечер тръгват коледарите. Навсякъде в къщите ги очакват с радост.

Скъпи Дядо Коледа, моля те, подари сърца на всички онези хора, които ги нямат, за да започнат да вършат добри дела. Желанието ми за Коледа е нито едно семейство да не остане без дете и нито едно дете да не бъде без семейство! Искам светът ни да стане малко по-добро място за живеене!

Паола Калоянова Колева, 8. клас, 

декември 2025г.

По Коледа стават чудеса

разказ

   В края на едно градче имаше една малка къщичка, където живееше дядо Кольо, който не обичаше Коледа, нито смеха, нито коледните песни на децата, но най-вече мразеше надеждата за чудеса. Той винаги мърмореше, когато малките деца си играеха пред неговата къща, която беше винаги мрачна, тъмна и тиха. От тази къща никога не се чуваше шумен смях и радост, защото за него тези дни бяха като тъжни спомени.

Децата си играеха пред неговата къща, защото по някаква причина улицата, на която живееше беше винаги най-пълна със сняг, беше пухкав като облак, и децата много обичаха да се забавляват там. Един ден група приятели играеха пред неговата къща, Вики погледна към къщата на дядото и се натъжи, докато той седеше неподвижно и гледаше къщата. Приятелите му го замеряха със снежни топки. Но Вики не  помръдваше и се взираше.

 Ники  попита:

— Какво става, защо така гледаш, какво  видя?

Вики отговори:

— Видях самотния дядо, който не обича да празнува Коледа. В квартала се чу, че дядото е израснал в бедно семейство и за тях Коледа е била тиха молитва. 

Вики сподели с приятелите си:

— Тате няма да може да се прибере за Коледа. Ще я празнувам само с баба и дядо и ми е мъчно за този дядо, защото всяка година празнува Коледата сам.

Кати каза:

— На Коледа стават всякакви чудеса, възможно е всичко да се случи и да има надежда. 

Дядото ги чу и им се развика: 

— Няма никакви коледни чудеса! 

В този момент на Кати й хрумна идеята да организират коледна вечеря за дядото и така той няма да е сам на празника. Всички се съгласиха и започнаха да организират вечерята. Украсиха къщата на дядо Кольо. А всяко семейство отдели част от своята вечеря, за да зарадват самотния старец. Дядото се изненада и с усмивка ги покани да седнат с него на тази коледна трапеза, пълна с изобилие.

Таткото на Вики успя да си дойде за празника и всички бяха  много изненадани. Дядо Кольо повярва в коледните чудеса и се зарадва, че бе свидетел на такова чудо.

Снегът продължаваше да вали навън, но малката къщичка вече не изглеждаше мрачна и тъмна. През прозорците ѝ се процеждаше светлина — топла, златиста и пълна с живот. Смехът на децата се смесваше с тихата коледна музика, която звучеше от старото радио на дядото.  Той седеше на масата, гледаше приятели си и техните семействата  и не можеше да повярва, че след толкова години самота, домът му отново ехти от радост. За първи път от много време усети нещо, което бе забравил — надежда.

— Може би... — каза той тихо, — може би все пак на Коледа стават чудеса.

Децата се усмихнаха.  Вики, чиито очи блестяха от щастие, прошепна:

— Аз знаех, че ще повярваш!

А навън, под падащия сняг, мина една стара шейна, теглена от елени — може би просто случаен минувач... или може би самият дядо Коледа, с коледния си дух, който идваше да напомни, че чудесата се случват там, където сърцето е отворено.

Оттогава къщичката в края на градчето никога вече не беше тъмна. Всяка Коледа оттам се чуваше смях, песни и топли думи. И дядо Кольо, който някога не вярваше в чудеса, сега сам разнасяше коледна радост по съседните улици, разказвайки на децата, че най-голямото чудо е добротата.

Христиана Веселинова Матеева, 9.клас,

декември 2025г.

Заедно в XXI век

    Някога се чудих какво би станало, ако изведнъж всички хора по света млъкнат. Ако градовете спрат да шумят, ако интернет се изгуби, ако престанем да търсим новото и просто се спрем за малко. Ще можем ли да се погледнем в очите? Ще си спомним ли как се говори без емотикони? Ще можем ли да бъдем заедно, когато шумът изчезне? 21 век ни подари всичко, за което миналите поколения са мечтали. Светът се сви в джоба ни. Но заедно с това, някак неусетно, разстоянието между сърцата ни се увеличи. Живеем в най-свързаното време, но сякаш никога не сме били по-разделени – на екрани, на интереси, на гледни точки. Всеки в своята информационна кутия, със свои балони, със свои истини. И тогава се запитах – какво всъщност значи да си заедно в свят, който се движи със скоростта на безразличието? Може би да си заедно не означава да си в тълпа. Не значи да имаш 1000 приятели в социалните мрежи. Не значи дори да споделяш мнение. Понякога „заедно“ се случва в мълчание. В момента, когато някой стои до теб, без да пита нищо, но ти знаеш, че те усеща. Заедно е, когато майка ти слага закуска в 7 сутринта и не казва нищо, но ти усещаш обичта ѝ в хляба. Заедно е, когато си разменим само поглед с приятел, но разбираме всичко.

      21 век ни дава възможности, но не ни дава умението да се усещаме. Това трябва да си го отгледаме сами. Да си посадим в себе си малко повече човечност. Малко повече време за другия. Малко повече „чакай, нека поговорим, как си наистина?“. Заедно в 21 век – не значи да сме еднакви, а да споделяме различията си без страх. Да не се плашим от другото, от новото, от онова, което не разбираме. Да не бързаме да осъждаме. Да започнем да питаме, преди да заключаваме.

     Вярвам, че бъдещето не принадлежи на технологиите, а на топлите сърца. На онези, които в дигиталния шум успяват да чуят човешкия глас. На онези, които не просто кликват, а изслушват. На онези, които не избират най-лесното, а най-смисленото. Вярвам, че няма истински напредък без човешка близост. Защото светът не е мрежа от машини. Той е мрежа от истории, които се допират. И когато сме заедно – не на думи, а на чувства – тогава и 21 век не изглежда толкова объркан.

Валентина Пацирска, 10. клас, юли 2025г.

ВТОРО място в раздел ПРОЗА Международен ученически конкурс „Заедно в XXI век“, със съдействието на Министерството на образованието и науката

15.10.2025г.

По повод емоционалното гостуване на нашата възпитаничка, актрисата Александра Лашкова, трима талантливи ученици от СУ „Иван Вазов“ – Мездра вложиха своето вдъхновение в стих. Теодор Антонов, 5. а клас и Ана Мария Стефанова, 7. а клас и Натали Недева, 8.а клас написаха и подариха на Александра собствени стихотворения, посветени на нейния талант и постижения.