Собственици на сайта

  • Денислав Миланов

Птици

..
Посетете този сайт за повече снимков материал.




Скален (див) гълъб


Скалният гълъб (Columba livia) е сравнително дребна птица от семейство Гълъбови (Columbidae), предшественик на Домашния гълъб, с който спадат към един вид, често и абсолютно безпроблемно се кръстосват.
Има над 200 породи гълъби, които произлизат само от един-единствен вид - скалния гълъб. Той и до сега живее по скалните проломи, преддверията на пещерите и каменистите черноморски островчета. Познат е на всекиго - сивосинкав,с по-светли или тъмнонапетнени криле, но винаги с две черни, лентовидни препаски на крилете и непременно с бял кръст на гърба. Литне ли, тази кръстна окраса много добре се белее. Гълъбицата снася в годината по две бели яйца, които имат овална форма. Мътят ги грижливо и двамата родители. Малките новоизлюпени голишарчета са слепи. Родителите отначало ги изхранват с кашичка, която отделят от гърлото си, а след това- с омекнали в гушата им зърна. След като те се отделчат от гнездото, родителите им мътят втори или трети път.

Скалните гълъби живеят на двойки или малки ята. Хранят се с всякакви видове зърнени и житни култури, семена от диви растения, пъпки, кълнове, треви, листа, плодове и др. В дивата природата е предпазлива и плашлива птица.


Името си получава от навика да гнезди по скални корнизи, което продължава да е характерна черта и на домашния гълъб. Гнездото е построено от тънки клечки и сламки, често рехаво и сравнително плоско, Снасят 2 бели яйца, които мътят на смени и двамата родители в продължение на около 18 дни. Малките се излюпват слепи и покрити с рядък жълт пух. Родителите ги хранят със специална кашица, която отделят в гушата си смесена с омекнали зърна. Когато напуснат гнездото родителите продължават още известно време да хранят малките. Полова зрелост достигат на едногодишна възраст.
Опитомен е в дълбока древност и използван като преносител на съобщения, благодарение на силно развитото си чувство за ориентация и склонност да се завръща винаги в постоянното си местообитание. Някои от породите са със значителни размери и служат за храна, други имат различна окраска или оперение и се отглеждат като декоративни, а трети се отглеждат заради изпълняваните от тях необичайни движения по време на полет.
Експерименти показват, че скалният гълъб си създава концепции и категоризира обектите около него по много подобен на хората начин. Когато са им показвани снимки на хора облечени по необичаен начин, с намалени или увеличени спрямо околните обекти размери, деца, жени, голи хора, снимани от различен ракурс, части на тяло, като ръка, крак, глава, те успешно са успявали да ги класифицират като хора. Това хвърля сянка на разпространеното мнение, че гълъбите са нискоинтелигентни.



Обикновена дива патица

   Обикновената дива патица е широко разпространен вид в Северното полукълбо. Среща се в Европа, Азия, Северна Америка, Южна Гренландия и Северна Африка.
У нас е постоянен и прелетен ловен вид. През лятото остава да гнезди в малки количества, но през зимата масово идва от север и се задържа дълго. Около язовирите и по-големите водоеми при мека зима остава до пролетта. В края на февруари - началото на март започва пролетния прелет и през нашата страна преминават патиците, които са зимували в по-южните райони.
Характерно за обикновената дива патица е, че при нея има добре изразен полов, сезонен и възрастов диморфизъм.
Оперението на мъжката патица през брачния период е много ярко. Главата и шията са тъмнозелени, с метален блясък. На шията има бяла огърлица. Гърдите са кафяви, гърбът сиво-кафяв, а тялото отдолу е светло-сиво, с напречни вълновидни препаски. Задната част и надопашието са черни със зелен блясък. Огледалото й е трицветно - стоманено-синьо с виолетов оттенък, оградено от двете страни с черна и бяла ивица. На опашката има две извити перца. В извънбрачно оперение мъжките патици приличат на женските, но горната страна на тялото им е едноцветна кафява, опашката е по-светла, главата по-черна, гушата по-тъмна, а клюнът - жълтозелен.
Големината на мъжките патици варира твърде много. Тя достига на тегло до 1,7 kg (средно 1 kg), а на дължина - от 50 до 55 cm.
Женската патица е по-дребна – от 0,750 до 1,300 kg.
Тя няма добре изразен сезонен диморфизъм. Общият тон на нейното оперение е сиво-кафяв или ръждиво-жълт с множество черни петна и щрихи по цялото тяло. Гърлото е жълто-бяло, като крилното огледало е както при мъжкия. Надкрилията са малко по-тъмни. Клюнът е с розов оттенък и тъмна ивица по средата.
Младите птици приличат на женските, но са по-тъмни и еднообразно оцветени.
Обикновената дивата патица обитава разнообразни влажни зони от лесотундрата до пустините и планините, което обяснява широкият й ареал на разпространение. Съвсем естествено е нейното предпочитание към водните площи, обрасли с гъста крайбрежна растителност, в която те гнездят и се укриват по време на линеенето. Среща се и в културните ландшафти, понася спокойно близостта на човека. Избягва бързо течащи реки и бедни на хранителни вещества екосистеми. Популацията на дивата патица, има по-висока численост в равнините, като най-многобройна е в блатата и езерата край р. Дунав и по Черноморското крайбрежие.
Дивата патица отначало храни малките си през деня с малки насекоми. По-късно, когато на патетата израстат роговите израстъци по клюна, те започват да се хранят и през нощта, като прецеждат тинята. Храната на възрастните патици е твърде разнообразна. Те ядат растителна и животинска храна - зелени части на водни растения, ларви и възрастни насекоми, мекотели, нерядко риба и вегетативни части и семена на културни растения и др.


Половата зрелост при зеленоглавката настъпва на една година. Тя образува двойки, които при патиците, зимуващи у нас, се оформят още през есента, а при прелетните - през зимата в местата на зимуване. Ятата се запазват до пролетта. Сватбуването е съпроводено със специфична брачна игра. Свободните женски патици се стараят да привлекат някой паток от тези, които вече са се чифтосали.
Женската патица построява гнездото си от сухи растителни части в непосредствена близост до водоемите. То е добре скрито в тревата, корените на дърветата, в блатна растителност или храстите.
Рядко дивата патица гнезди по дърветата в стари гнезда на чапли или вранови птици. В продължение на 10 дни, най-често привечер, женската снася по едно яйце. След всяко яйце женската се задържа все повече в гнездото, но истинското мътене започва след снасянето на последното яйце. Въпреки че първите яйца са вече леко замътени, малките патенца се излюпват след 26 дни, в продължение на около 10 часа. Отначало женската патица напуска гнездото сутрин и вечер, за да се храни, но след това лежи много упорито, дори и в случай на опасност.
След излюпването малките бързо укрепват (около 12-16 часа), след което майката ги повежда към водата. Ако патицата е мътила на дърво, малките сами скачат от гнездото без да се наранят. Майката с малките се укрива в гъстата водна растителност или почива на брега, скрита в храсталаци, треви, бурени и др. Мъжките по това време започват интензивно да линеят, поради което се укриват в подходящи места, където трудно могат да бъдат открити.
Техните гнезда и люпила се унищожават от хищници, хора, а твърде често и от наводнения. Патиците гнездят и в селскостопански култури, ливадите и пасищата около водоемите и при прибирането на реколтата техните гнезда се унищожават.


Пъдпъдък

   Птицата гнезди в цяла Европа и в част от Азия, на север достига до Скандинавския полуостров - 65о c.ш.
Пъдпъдъкът е единственият прелетен вид от срещащите се у нас кокошеподобни птици. Зимува в Африка, Южна Азия и в малки количества в най-южните части на Европа. У нас е разпространен повсеместно в обработваемите площи.
Пъдпадъкът е най-малкият представител на кокошевите птици. Има слабо изразен полов диморфизъм. Дължината му е 18-20 cm, а масата – 100-150 gr. Женските птици не се отличават от мъжките по размери.
Оперението на мъжките отгоре е кафяво с множество охрени щрихи и тъмни петна. Над очите и по средата на темето преминават три жълтеникави ивици, които стигат до тила. Опашката е къса. Тялото отдолу е жълтеникаво на цвят. Гърдите са по-тъмни, едноцветни. На подбрадието и гърлото имат охрено-червено или тъмнокафяво триъгълно петно, ограничено откъм гърдите с тясна светла ивичка.
Гърлото на женските, за разлика от гърлото на мъжките, е светло, белезникаво на цвят. Гърдите са с тъмнокафяви петънца и точици. При двата пола се срещат индивиди с по-тъмна окраска.
Младите птици приличат на женските, но са по-светли.
Пъдпъдъкът може да бъде сгрешен в полет с ливадния дърдавец (Crex crex L.), който е световно застрашен вид, включен в Червената книга и защитен у нас. Различават се по следните полеви белези:
Пъдпъдъкът се характеризира с масивно и късо тяло. Краката му са къси и не се подават зад опашката. Излита с характерен звук. Лети бързо и стремително, с много чести махания. Полетът е праволинеен.
Ливадният дърдавец има удължено тяло и дълги крака, които в полет винаги се подават зад опашката. Излита почти безшумно. Лети по-бавно, с по-редки махания. Полетът не е праволинеен.
От екологична гледна точка пъдпъдъкът се отнася към евробионтите, т.е. вид не взискателен към местообитанията и обитава разнообразни ландшафти, но е птица на културния ландшафт. Среща се в площите, заети със зърнени и други култури - люцерна, картофи, лен и др., в ливадите, рядко в буренясалите сечища и на други места, където има изобилие от плевелни семена. При подходящи условия се изкачва до 2000 m н.в. През деня почива скрит в тревата, а привечер и сутрин излиза да се храни.
Основната храна на пъдпъдъка са плевелните семена. Освен това яде зелени треви и насекоми. Той е много полезен за селското стопанство.


В нашата страна пъдпъдъкът идва през април-май, а отлита на големи ята в края на август. Пъдпъдъците от най-северните райони започват прелета поединично, а от по-южните се струпват на големи ята, понякога наброяващи хиляди птици, след което отлитат на юг. Най-голямо струпване се наблюдава в района на Крим. Преди отлитането, гнездилите в нашата страна пъдпъдъци, започват да се събират на ята в определени, сравнително постоянни райони. По-късно у нас пристигат гнездилите на север птици, или т.нар. пасажни пъдпъдъци.
През пролетта мъжките и женските долитат заедно, но през есента е установена известна диференциация в това отношение: в първите прелетни ята мъжките са около 90%; в следващите женските се увеличават и на края те са повече от мъжките, но в ятата започват да се появяват и младите израснали и угоени птици от двата пола. В края на масовия прелет отлитат и по-неподготвените млади птици (тези, които са с по-малка маса). Късно излюпените пъдпъдъци остават у нас до късна есен.
По време на прелетите пъдпъдъкът използва благоприятните въздушни течения, а големите водни прегради прелита покрай крайбрежията или на най-тесните места. При благоприятно време пъдпъдъците от Крим прелитат Черно море. Не са редки случаите, при които множество уморени птици кацат по корабите по време на бури.
Пъдпъдъкът е моногамна птица. След идването си мъжките започват своята характерна песен, която нашият народ е използувал в наименованието на птицата. Оплодените женските правят на земята гнездо и снасят 8-18 крушовидни яйца, които са относително едри (29:33 mm), с кафяво-жълтеникав основен цвят, напръскани с многобройни кафяви петна.
Мътенето продължава около 20 дни. След излюпването на последното яйце майката отвежда малките на страна от гнездото, което вече става опасно, защото лесно може да бъде открито. Малките се хранят интензивно и растат много бързо. Те се излюпват с маса 5-5,5 gr. На 15-16 дни те са вече около 40 gr, а на 50 дни -100-120 gr. През есента отлитат на юг заедно с майката.
Поради унищожаването на гнездата и на яйцата по време на прибиране на селските култури, твърде често пъдпъдъците гнездят повторно и ако успеят да излюпят, малките израстват късно и трудно се подготвят за полет на юг.
Неприятели на пъдпъдъка са порът, невестулката, сивата врана и свраката, дневните грабливи птици и др. По време на прелет заедно с пасажите се придвижват цели групи от сокола орко и малкия ястреб.

Колхидският фазан

   Колхидският фазан е бил разпространен в Югоизточна Европа (Тракийската низина), на изток от Черно море в Задкавказието (областта Колхида в Грузия), Североизточен Азербайджан, Южна Армения и Северозападен Иран. В нашата страна колхидският фазан в миналото е бил широко разпространен в Югоизточна България – от средното течение на р. Марица до Черноморското крайбрежие. Основните му находища са били по поречието на Тунджа и по средното течение на Марица. Чистият подвид се е срещал у нас до началото на XX в., когато е започнало изкуственото развъждане и разселване в неговите местообитания на пръстенчатия фазан. До началото на 60-те години бе запазено само едно естествено негово находище - гората „Долна Топчия” край Елхово. Днес това находище вече не съществува. Единственото естествено находище на колхидския фазан на Балканския полуостров в настоящия момент е гората Коджа Орман до устието на р. Места в Западна Тракия. Включен е в Червената книга на България като застрашен от изчезване вид, макар че в глобален аспект той не е застрашен. В близкото минало у нас имаше широкомащабни програми за възстановяване в предишните му местообитания. Във фазанариите се правеше изкуствен подбор за подобряване чистотата на развъжданите колхидски фазани и в цяла Югоизточна България се разселваше само този подвид.
Този подвид, има силно изразен полов диморфизъм, характерен за род фазани.
Мъжкият има тъмнозелена шия с виолетов блясък, без бял пръстен или бели перца. На главата си има добре изразени кичурчета от перца - уши. Около очите има гола кожа с червен цвят. Гушата и предната част на гърдите му са покрити с медночервени пера, с черен кант по края. Надкрилията са кафяви, а кръстът и надопашието - бакърено-червени, с пурпурен блясък. Когато надопашието на нашите фазани се наблюдава под определен ъгъл, върху него се наблюдава зеленикав оттенък. Дългата мечовидна опашка на колхидския фазан е охрено-кафява, с медночервени краища. На средните кормилни пера има черни напречни препаски, които в основата на перото са много тесни, а към върха са широки. На краката си фазанът има шипове - шпори, които при младите са къси, тъпи и меки, при двегодишните са по-дълги и остри, а при по-възрастните петли достигат на дължина около 2 cm и са много остри.
Женските са светлокафяви, с много кафяво-черни петна отгоре, по гушата и по предната част на гърдите.
Мъжките достигат на дължина до 1 m, но опашката заема около половината от тази дължина. Теглото им достига до 1300 gr. Женските тежат около 850 gr.
Колхидският фазан обитава гъсто обраслите места около теченията на реките и водоемите, заливните и лонгозните гори, тръстиките и краищата на горите, обрасли с гъста храстова растителност. Предпочита местата с по-влажни почви. През лятото и есента се заселва в покритите с по-висока растителност обработваеми площи.
През есента много примамливи за него са лозята и площите, засети с царевица. През деня той прекарва на земята, като се крие в гъстата растителност, а през нощта спи по дърветата. Предпочита да бяга и да се укрива по земята. Излита само при опасност. Полетът му е шумен. Отначало се издига нагоре и като набере височина, лети по права хоризонтална линия или пикира, но не отива надалече.


Храни се късно следобед и рано сутрин, през зимата - през целия ден. Храната е много разнообразна и зависи от сезона и наличието й в природата. През есента и зимата основната му храна се състои от семена на културни и диви растения, луковици, зелени части на растения и др. През пролетта и лятото тя се обогатява с ягодови плодове и насекоми. През есента фазаните се хранят главно със семената на селскостопанските култури. През зимата се увеличава чувствително участието на семената на плевелите и тревите, а през пролетта – отново семената на селскостопанските култури, зелената храна и насекомите. През лятото животинската храна е най-силно застъпена. Въпреки че нанася щети на селското стопанство, като изронва гроздето и накълвава някои плодове и зеленчуци, фазанът е несравнимо по-полезен, унищожавайки много вредни насекоми.
В диво състояние при малка гъстота колхидският фазан образува двойки, но е склонен и към полигамия. Мъжкият се задържа в гнездовия участък на женската, но след като тя започне да мъти, при възможност той привлича друга фазанка. Един петел може да оплоди от 3 до 10 кокошки. Сватбуването е през март-април. По това време оперението на мъжките е особено красиво. Сватбеният период продължава около 2 месеца и интензивността му зависи от характера на времето. Хладното и дъждовно време задържа сватбуването и може да стане причина за временното му преустановяване. Фазанката прави на земята много просто гнездо, което понякога не е добре скрито в растителността. Тя снася 8-12 яйца с масленозелен цвят и размери 43:35 mm. Има случаи, когато две или дори три женски снасят в едно гнездо. Женската мъти много упорито, но сутрин и вечер, напуска гнездото си за кратко време, за да се нахрани. Мътенето продължава 24-25 дни, като женската периодично преобръща яйцата, избутвайки крайните към средата на гнездото. По този начин яйцата се затоплят равномерно, а овлажняването идва от влагата в почвата и от намокрените гърди на фазанката от росата по време на храненето й. Ако загуби гнездото си в началото на мътенето, фазанката гнезди повторно. Процентът на излюпване в природата е висок - над 90, но до есента оцеляват не повече от 60 %.
Лисицата, дивата котка, скитащите кучета и котки, енотовидното куче, бялката, черния пор, язовеца, таралежа, по-едрите представители на дневните и на нощните грабливи птици и др. Сивата врана и свраката лесно откриват гнездата и унищожават яйцата. Фазаните страдат и от много болести, някои от които вземат епизоотичен характер.


Сива гъска

   Видът е повсеместно разпространен в Азия и Европа, от Манджурия до Шотландия и Испания. Есента прелита на големи ята в южните райони на Азия, Европа и в Северна Африка, където зимува. У нас сивата гъска се среща по време на прелетите. Отделни двойки остават да гнездят на Беленските острови, резервата "Сребърна" и езерото Дуранкулак, но общата численост на гнездовата популация не превишава 25 двойки.
Сивата гъска е най-едрата птица от този род, срещаща се у нас. На дължина мъжките достигат до 90 cm. Женските са по-дребни. Теглото варира от 2,5 до 4,1 kg.
Общият тон на оперението й е сив. Предната част на гърба и плешките са кафеникави. На корема си има черни петна, които липсват при младите екземпляри. Подопашието и краят на опашните пера са бели. Клюнът е светлочервен с бял нокът.
За разлика от белочелите гъски тя няма бяло петно на главата и е по-едра. Отдолу тялото е светло без тъмнокафяви напречни препаски.
От посевната гъска се отличава по светлия клюн и по-едрите размери, като на опашката има тясна черна препаска. Главата и шията са по-светли. Издава кратки, високи тръбни звуци, подобно на домашната гъска. По-шумна е от посевната гъска.
Сивата гъска обитава сладководните водоеми, обрасли с блатна растителност, като избира глухи и недостъпни участъци. Тя плува много добре, но не обича да се гмурка. По земята се движи с люлееща се походка, а при прелетите се нарежда в клин.
По време на линеенето през лятото сивата гъска е много безпомощна. Около един месец тя не е в състояние да лети. По това време се крие в най-недостъпните и богати на храна места, като води много скрит живот.
Половата си зрелост сивата гъска достига в третата или четвъртата година. Гнездото си прави по сухи издатини или купчини, разположени във водата и обрасли с блатна растителност. То е доста голямо. В по-южните райони гнезденето започва през април, а в по-северните - дори през юни. Женската снася от 4 до 12 (най-често 4-6) мръсно-бели яйца, които мъти в продължение на 27-28 дни. Малките са отлични плувци и веднага следват родителите си. През деня те се крият в гъстата растителност, а привечер и сутрин излизат да се хранят.
Сивата гъска използва разнообразна храна, предимно растителна. Предпочита посевите на зимниците. Когато малките израснат и започнат да летят заедно с възрастните, образуват големи ята. При залез слънце и сутрин те излитат и отиват на места за хранене. През зимата птиците се хранят през целия ден.


Гугутка

   Ареалът на гугутката обхваща Европа, Южна и Средна Азия. Интродуцирана е в САЩ. В Европа и Предна Азия тя е постоянна птица, но в Индия извършва сезонни прелети. През последното столетие тя непрекъснато се премества все по на запад и постепенно заселва нови територии, като вече е стигнала до Скандинавския полуостров и Англия.
Общият тон на оперението на гугутката е пепеляво-сив. Опашката и е дълга и завършва с широка бяла ивица. На шията си има прекъснат отпред черен пръстен, очертан с бял кант.
Гугутката е птица на културния ландшафт и разпространението и е свързано с човека. Напоследък се наблюдават отделни двойки, които през лятото се заселват и гнездят извън населените места.
Гугутката е типична зърноядна птица. В нашата страна тя се среща главно около хамбарите, животновъдните ферми, селскостопанските дворове, мелниците, птицефермите и други места, където се разпиляват зърнени храни. Концентрацията й в някои случаи е толкова голяма, че може да причини щети на селското стопанство.
Гнезди най-често в населените места, парковете и градините по дървета, храсти, живи плетове, на електрически стълбове, по корнизи на постройки, тавани и други части на сградите. Гнездото си прави небрежно и понякога яйцата падат на земята. Мъти 3-4 пъти през годината, като започва твърде рано, още през март, а в по-топлите райони и през февруари. Всеки път женската снася по две яйца, които се излюпват след около две седмици.



Глухар

   Глухарът в систематично отношение принадлежи към семейство Кокошки и е разпространен в Европа и Северна Азия. Орнитолозите на основата на клиналната му географска изменчивост описват различни негови подвидове. У нас се среща Централноевропейкия подвид.
Според Русков М., (1957), Ботев Н., (1978), Нинов Н., (1985) видът обитава отделни местообитания в Родопите, Рила и Пирин. Единични находища има на Витоша (резерват "Бистришко бранище") и в Западна Стара планина (резерват "Чупрене"). Основните му местообитания в България се намират в пояса на иглолистните гори между 1200 и 2000-2200 m н.в.
Глухарят има добре изразен полов диморфизъм както по размери, така и по оперение. Мъжките са по-едри. Средната им дължина у нас е около 92 cm, размахът на крилата достига до 125 cm, а средното им тегло около 4,2 kg.
Женските имат средна дължина около 63 cm и средно тегло 2,1 kg. Оперението на птицата зависи от нейния пол. Главата, шията и предната част на гърба на мъжките индивиди са тъмносиви с дребни, извити напречни рисунки. Гърдите са черни с тъмно-зеленикав метален блясък. Коремът е черно-кафяв със слаб метален блясък и отделни бели пера. Крилата са тъмнокафяви. Маховите пера имат черни петънца. От двете страни на рамената се показват белите подмишечни пера и образуват по едно бяло петно. Подопашните пера са черни с бели върхове, а опашните са черни, с бели петна по средата, образуващи тесни линии в разперено състояние. На гърлото има удължени синьо-зелени с метален блясък перца във формата на брада, която става по-забележима с напредването на възрастта. Клюнът е сиво-бял (с цвят на слонова кост) или сиво-жълт, масивен. Горната половина, особено у старите екземпляри, е силно закривена надолу. Над очите си има петно от гола червена кожа. Краката са здрави, масивни, оперени до пръстите. През зимата по тях се образуват рогови ресни, които му позволяват да ходи по снега без да потъва.
Женските индивиди са ръждивокафяви с черно-кафяви и сиво-бели напречни препаски. Подбрадието, гърлото и долната страна на шията са ръждиво-жълти. Коремът е ръждиво-жълт или ръждиво-червен с кафяви препаски и с белезникави до бели върхове на перата. Опашните пера са ръждиво-червени с кафяво-черни препаски и белезникави върхове. Клюнът е сиво-кафяв или жълт.
Младежкото оперение наподобява оперението на женските, но е малко по-светло.
Глухарят е свързан с иглолистните и смесените гори.
Макар и рядко, обитава и широколистни гори, но винаги в съседство с иглолистни насаждения. Любимите му местообитания са заравнените била и припечни склонове в по-високите части на планината, в близост до ручеи, поляни, изредени насаждения, просеки и други места, където обзорът наоколо е добър. Предпочита смесени средновъзрастни насаждения с участие на бял бор, но се заселва и в чисти смърчови насаждения (в Западна Стара планина). Води заседнал начин на живот, но понякога се отдалечава на значителни разстояния и образува нови токовища. Плътността му обикновено е ниска, но понякога се концентрира в по-големи количества на отделни места. През деня и когато линее прекарва на земята, но нощува на дърветата. През зимата прекарва повече време по дърветата, но при много студено време се заравя и нощува в снега. През горещите летни дни се крие в по-сенчести и прохладни гъсталаци. Лети бързо, шумно и не много високо над короните на дърветата. От земята излита лесно, особено през пролетта, когато е по-слаб.
Храната на глухаря е предимно от растителен произход. В зависимост от сезона храната му се състои от иглолиста, пъпки, различни видове семена, боровинки, къпини, малини и други плодове, а също така от насекоми и мекотели.


През зимата в смесените иглолистни насаждения се храни главно с пъпките и иглолистата на белия бор. В чистите смърчови насаждения яде иглиците на този дървесен вид. В смесените широколистно-иглолистни гори се храни с пъпките на бука и други представители на горскодървесната и храстова растителност. Интересно е да се отбележи, че глухарите предпочитат иглолистата само на отделни дървета (предимно от бял бор), намиращи се в изредени насаждения, по перваза на гората и сред поляните, което най-вероятно е свързано с биохимичния състав и хранителната ценност на тези иглици.
През пролетта глухарят започва да се храни със зелените части на растенията, плодове на боровинки, презимували под снега, плодове на хвойна и животинска храна, която се увеличава през лятото. През втората половина на лятото и есента плодовете на боровинките, малините и къпините имат най-съществен дял в храната на глухаря. За улеснение на храносмилането, което се извършва за около 10-12 часа, глухарят се нуждае от малки камъчета - гастролити.
Глухарят е полигамен вид. Периодът на сватбуването зависи от географския район, надморската височина и характера на времето. Сватбуването е съпроводено с токуване на петлите, което се извършва на опредени места, наречени токовища.
Токовищата са относително постоянни. Всеки петел посещава едно и също токовище години наред. Петлите започват да посещават токовищата още в началото на март и при мек сняг оставят следи от разпуснатите си крила. Глухарките се появяват на токовищата през третата десетдневка на март. Тяхното количество е най-голямо около средата на април. През май те вече не посещават токовищата, но мъжките продължават да токуват още 2-3 седмици до средата на май.
Глухарите идват на токовищата вечер. Петелът започва да токува рано сутрин - около 2-3 часа през нощта на дървото, на което е нощувал, на някой камък или пън и завършва на самата земя. Той нощува в средата на короната на дървото, но на разсъмване се изкачва във връхната й част. При токуването заема характерна поза - силно опъната шия, отворен клюн, издуто гърло, отпуснати крила и разперена опашка. Токуването е съпроводено с пристъпване от крак на крак и издаване на специфични звуци. В песента на глухаря се различават отчетливо две фази - чукане и брусене. Отначало той издава звуци, наподобяващи чукане на две сухи пръчки. Чукането постепенно се зачестява и накрая завършва с един по-силен звук, който много автори описват като отделна фаза - плюкане. След плюкането глухарят започва да издава звуци, наподобяващи звуците при точене на коса – брусене. Песента на глухаря е тиха и кратка. Тя се чува на 200-300 m и продължава 5-6 s. В началото на токуването той пее по-рядко, но постепенно се разпалва и в най-интензивния период почти не прави паузи. По време на брусенето, което трае около 3 s, той не чува, но вижда добре. Глухотата му се дължи на запушване на ушните канали при силно отворена уста от края на костиците на долната челюст и от набъбването от нахлулата кръв в една кожна гънка в ушния канал. На разсъмване глухарят слиза на земята, където продължава интензивно да токува и от време на време шумно подскача. Той опложда глухарките на земята, като покрива всички кокошки, дошли на токовището.
При спокойно време глухарите сватбуват до късно - 9-10 часа, след което почиват и се хранят.
Глухарките достигат полова зрелост на една година. Младите едногодишни петли също се появяват по токовищата, но най-често само пеят. На едно токовище най-често се наблюдават 2-3, в по-редки случаи 5-7, дори и повече глухари, които понякога токуват съвсем близо един до друг.
Женските правят гнездото си на земята. При наличие на снежна покривка тя може да се отдалечи на значително разстояние, за да намери подходящо безснежно място. Често гнездото се намира в голите сечища под единични смърчови фиданки или на други места, където може да бъде замаскирано. При по-голяма надморска височина, където снежната покривка е по целия терен, глухарките често устройват гнездата си до стъблата на стари дървета.


Градска лястовица

   Широко разпространен вид, среща се в Европа (включително и България), Азия, Африка. Прелетна птица. птици

Живее подобно на селската лястовица в близост до хората и човешките поселения. В природата се придържа в близост до скалисти местности, където може да гнезди. Обитава гористи местности, покрайнини на гори и сладководни водоеми, но като цяло е силно урбанизиран вид. Храни се предимно с дребни летящи насекоми, които улавя ловко по време на полет.

Моногамен
вид. Гнездото ѝ е иззидано от кал и сламки, и е подобно на това на селската лястовица, но е с цялостно открита горна част. Снася от 4 до 6 яйца, които мъти в продължение на 12-14 дни. Родителите хранят малките предимно насекоми. Те напускат гнездото след около 20-23 дни. Родителите ги дохранват още известно време. Годишно могат да отгледат до 2 люпила. След завръщане от зимуването построяват новото гнездо или върху останките на старото или в близост до него.

Градската лястовица е неизменен спътник на човека от векове и е един от символите на привързаност към домашното огнище. Не се бои от хората и често строи гнездото си по ъглите на ниски тавани или прозорци, където е лесно достъпно за човешката ръка. През втората половина на 20 век числеността и започва постепенно да намалява, поради намаляването на летящите насекоми, които са основната и храна. В България е защитен от закона вид.


Гарван

   Гарванът гробар (Corvus corax) наричан още и само гарван е най-едрата птица от семейство Вранови (Corvidae), разред Врабчоподобни (Passeriformes). Среща се в България.
Дължината на тялото му е от 65 до 78 см, размахът на крилете 120 см. Теглото му достига до 1,6 кг. Има широки и дълги крила с добре развити „пръсти” на маховите пера и относително дълга опашка. Главата му изглежда едра поради четинестите пера по гърлото. Клюнът е масивен и ъгловат.
Оперението е изцяло черно, клюнът и краката също. Има клиновидни опашни пера. Познава се и по перата точно под клюна.
В полет лесно се различава, защото е изцяло черен и е доста по-едър от сивата врана. Въпреки размерите си лети акробатично - изпълнява падащи и премятащи се фигури, особено при брачния полет напролет.
Гласът му е характерното за семейството грачене, като при него е дълбоко и грубо или типичното „коррк...коррк”.
Не е общителен, по-често се вижда по двойки,но макар и рядко се събира на ята. Тялото на възрастните гарвани е оцветено черно с виолетов и син блясък.
Повсеместно разпространен в Европа, Азия, Северна Америка и Северна Африка, но никъде не е многоброен. Живее предимно в планините на значителна височина. В България е рядък вид и е включен като защитен вид в Червената книга.
За разлика от други представители на семейството, той е самотник и може да се види най-често по двойки или в изключително редки случаи на малки ята. Всеяден, храни се предимно с мърша и дребни животни, но също така обича и насекоми, червеи. Ако му се наложи се храни и с плодове. В природата изпълнява, редом с лешоядите, ролята на санитар. В някои случаи се изявява като активен хищник и напада дребни птици и бозайници (зайчета, плъхове, къртици и пр.).
Гнезди в непристъпни скалисти местности, като малките се задържат сравнително дълго време с родителите си и образуват в тези случаи малки семейни ята. Гнездото, когато е построено на дърво, е на значителна височина. Снася 3–7 светло синьозелени яйца, напръскани с кафеникави петънца. Техните размери са 46х33 мм.
Мътят около 20–23 дни, като някои от сведенията сочат, че мъти само женската, а според други — и двамата родители. Малките се раждат голи и безпомощни, но след около месец и половина вече са достатъчно развити и напускат гнездото. Достигат полова зрялост на 3 години.
Притежава завидни умствени способности, може да брои, има добра памет, известни са случаи и на заучаване на думи.


Домашно врабче

   Домашното врабче (Passer domesticus) е дребна птица от семейство Врабчови (Passeridae), разред Врабчоподобни (Passeriformes).
Дължина на тялото около 16 см, размах на крилете 25 см, тежи около 30 г. Един от най- многочислените видове птици. Има изразен полов диморфизъм, мъжкият е по-ярко оцветен и по-едър. Женската е с монотонно кафеникаво оперение. Неполовозрелите птици и от двата пола имат оперение подобно на женските. Домашното врабче е непрелетна пойна птица, макар че певческите му заложби са относително скромни.
Среща се по всички континенти, без Антарктида. Обитава всички типове човешки поселения, рядко се среща в дивата природа, където е изместено от сродния му вид Полско врабче
Обитава всички типове постройки. Храната си търси по земята и по дърветата. Всеядна птица. Храни се със семена, плодове, дребни безгръбначни, насекоми, остатъци от човешка храна.
Полигамен вид — един мъжкар може да има 2–3 женски, които се събират с него само в размножителния период. Има сведения за кръстоска с Полско врабче и Испанско врабче, като мъжкият понякога привлича техните женски. Гнезди в различни типове дупки, но е способно да изгради гнездото си и в клоните на дърветата. Дупките застила обилно със сламки, сухи растения, пух, пера от други птици. Ако е в клоните на дърво, гнездото е голямо и кълбовидно с отвор отстрани, сплетено от тънки клонки и сламки. Снася от 2 до 6 бели, изпъстрени с кафеникави, сиви и черни петънца яйца. Яйцата имат размери 23х15 мм. Мъти само женската или и двамата родители в продължение на 13–14 дни. Малките се излюпват голи, слепи и безпомощни. Родителите ги хранят предимно с насекоми и смлени на кашица семена. Малките напускат гнездото след около 17 дни и родителите ги хранят още 1–2 седмици. Малките имат жълта кожна гънка около местата, където се свързват горната и долната част на човката. В годината могат да отгледат 2–3 люпила. Полова зрелост настъпва обикновено след една година.
През втората половина на 20 век се отбелязва спадане в числеността на домашните врабчета, която се дължи на смяната на типа постройки, намаляването на обичайната храна за вида и др.



Бял щъркел

Белият щъркел е вид водолюбива птица от семейство Щъркелови. Той е защитен от закона за защита на природата. Разпространен е почти по цялата територия на България, но броят им намалява. В страната гнездят около 10000–12000 двойки. Щъркелите са мигриращи птици, зимуват в тропическите части на Африка.
Белият щъркел е голяма ширококрила птица, висока 1 м. с 2 м. размах на крилата. Тегло 2.3 до 4.5 кг. Тя е изцяло бяла, с изключение на черните пера по крилата, и червените клюн и крака. Ходи бавно и стабилно по земята. Както всички щъркели, лети с източен врат. При дълги полети разчита на реене между термики от топъл въздух. Термиките са само над сушата, затова щъркелите трябва да прекосят Средиземно море в най-тесните точки.
Белият щъркел се размножава в отворени селскостопански области с достъп до мочурливи блата. Изгражда гнездо от пръчки в дървета, на сгради, или на специални платформи. Не е преследван, и гнезди близо до човешките селища. Гнездата на щъркелите могат да често бъдат видени на църкви и други здания. Често оформя малки колонии.
Белия щъркел, като повечето негови роднини, се храни главно жаби и големи насекоми, но също и млади птици, гущери и гризачи. Този щъркел е почти тих с изключение на шумното тракане с клюн, когато възрастни индивиди се срещат при гнездото.



Забулена сова

   Забулената сова (Tyto alba) е средно голяма нощна граблива птица широко разпростарена в Европа, срещаща се и в България. Оперението й е много фино, в пастелени цветове, с бяло було. Няма изразен полов диморфизъм
Широко разпространена по всички континенти със сравнително ниска плътност на популацията. На много места числеността й е станала критично ниска в последните години, но на други се забелязва стабилизация или дори леко увеличаване.
Хищна птица, ловува нощем, като прекрасният й слух й помага да открива плячката си и под снежна или листна покривка. Храни се с дребни гризачи, влечуги, земноводни, птици, едри насекоми и други безгръбначни
Живее по дървета в гори или стари къщи, но често гнезди в изоставени постройки. Снася айцата си сред погадки - повърнати остатъци от пера, нокти, косми и кости на жертвите й. Яйцата й са чисто бели и сферични.
Интересен факт е асиметричното разположение на слуховите й отвори в черепа , което й помага в по-доброто локализиране на звуците в тъмнина.Още един интересен факт: когато птицата ловува нащем, тя може да се види, но не и да се чуе. Тя лети много тихо, което и помага да не изплаши плячката си. В България е изключително рядък вид, поставен под защитата на закона.