Собственици на сайта

  • Денислав Миланов

Червената книга на България


   Страната ни е красива и няма спор, че природата е невероятна. Не можем да възприемем природата без животните в нея, но векове наред те са избивани заради месото, кожата си, перата и подобни причини. В един момент дали заради човека или заради естественият подбор в природата някои от животните са на път да изчезнат като вид от нашата планета и страната ни. В тази страница ще обърна внимание на животните, които са заплашени от изчезване в България и са записани в Червената книга, съдържаща списък с изчезващи, застрашени или изчезнали вече биологични видове.


За някои други застрашени животни съм писал в "Често срещани животни" или просо не съм намерил информация.



Рис

   Рисът, наричан още евроазиатски рис (Lynx lynx), е хищен бозайник от семейство Котки. Той е представителят от семейството, живеещ сред най-северните ширини и обитаващ един от най-обширните ареали. Рисът е трети по големина хищник в Европа и същевременно най-едрата котка на континента. Единствено кафявата мечка и вълкът са по-едри, а иберийският рис и дивата котка са съответно два и четири пъти по-малки от него. „Пискюлите“ на върха на ушите, късата опашка и тяло, поставено на сравнително дълги и дебели крака, му придават интересен външен вид. Това обаче са част от приспособленията, даващи му предимство за успешен лов и оцеляване при сурови условия.
Рисът е животно, митологизирано от много народи. Древните гърци се възхищавали на острото зрение на голямата котка. „Ostrovid“ е името, с което някои западнославянски народи описват вида. Потайността и ловкостта на риса са другите му качества, които всявали респект у древните народи. Първите документирани сведения за наличието на рисове по българските земи са от 1862 г. Дълго преди това обаче българите приемат това животно като нечисто, поради потайния хищнически живот и спорадичните нападения над домашния добитък. След края на Втората световна война рисът изчезва от българската природа и е вписан като изчезнал вид в Червената книга на България (1985). Към началото на 21 век съществуват вече сигурни сведения за завръщането му по българските планини.
Евроазиатският рис е най-едрият представител от род Рисове. Дължината на тялото му е от 70 до 130 cm, височината при холката до 65-70 cm. Тежи между 12 и 35 kg, като някои сибирски екземпляри достигат до 38 kg. Обикновено по-едрото и масивно тяло при мъжките е характерен белег за полов диморфизъм. Въпреки това обаче представителите на двата пола от Карпатския подвид са приблизително еднакви.Рисът има силно тяло и високи здрави крака покрити с гъста козина наподобяваща снегоходки. Козина расте дори между пръстите на лапите. Предните крайници са малко по-къси от задните. Ноктите са остри, силни, и закривени, представляват перфектен инструмент за залавяне на плячка. Те се прибират над възглавничките на пръстите и по този начин не оставят следа в отпечатъка на лапата. Ушите са триъгълни, на върха завършват с дълги черни косми наподобяващи четчици, а отстрани на главата има изразени бакенбарди, които при възрастните мъжки са по-добре изразени. Главата е кръгла, поставена на къса шия, на външен вид наподобява тази на каракала, но муцуната е по-къса. Лицевата част на черепа е сравнително къса с масивна долна челюст.
Има сравнително къса (20 - 31 cm) опашка, която завършва с черен връх. Окраската варира от жълтобелезникава до ръждивочервена. Лятната козина е относително къса, рижава до кафеникава на цвят. Представителите живеещи в южните части на ареала имат по-тъмна козина, по-къси крака и по-тънки лапи. Зимната козина е по-гъста и варира от сива до сребристо-сиво-кафява. По корема, шията и брадичката козината е бяла по всяко време на годината. Кожата по предната част на тялото и краката има множество кръгли черни петна.  Броят и разпределението им по тялото е силно променлив. Петната варират по големина, форма и интензивност на оцветяване. Могат да бъдат кръгли, розетковидни, много бледи, в редки случаи дори липсват. Някои животни притежават тъмно кафява лента, която започва от челото и минава назад към гърба. В много случаи се наблюдава тенденция за увеличаване на петната и проявата на по-наситен черен цвят при южните представители на вида.
Сигурни сведения за съществуването на риса по българските земи са открити при археологически разкопки на древни поселения. Кости от рис са открити в пласт датиран от ранен плейстоцен в палеонтологичното находище Козарника до Белоградчик. При проведени през 1915 г. разкопки на Деневата могила край шуменското село Салманово е открита лява половина от долна челюст на рис.
В миналото Странджа е била главно обиталище на риса в България. Рисът, макар и по-рядко, се среща и из Бургаско, Панагюрско, Твърдишкия балкан, Влахина планина и на други места. В Стара планина последният известен рис е отстрелян през 1902 г. във Върбишкия Балкан, а за последно рис в Странджа е убиван през 1913 година. Последният известен индивид в страната е убит през 1941 г. в Парангалица от немски войници.
През 1980-те години в България са правени опити за реинтродукция на екземпляри в находища в Стара планина, от които преди това е изчезнал. Поради потайния начин на живот, който дивата котка води, някои експерти смятат, че през втората половина на XX-век в България са се запазили няколко типично български екземпляра в районите на река Ропотамо, Странджа и в Южен Джендем в Стара планина.

През 1980-те години видът е реинтродуциран в сръбската част на Западна Стара планина, където има стабилна популация. В началото на 21 век в района на Берковица са се появили следи от рис, смятан за изчезнал от територията на България. Предполага се, че те са от екземпляри, преминали през границата със Сърбия. Съществува опасност повторното заселване на рисове да бъде застрашено от евентуалното изграждане на ски комплекс в подножието на връх Ком.
През 2003 г. се появяват данни за рисове в района на Трън, Етрополска Стара планина и Странджа. През 2006 г. в Странджа е записан звук от рис в размножителен период. През 2008 г. е отстрелян по невнимание в района на „Чупрене“ - Белоградчик, мъжки екземпляр с марка на ухото, а по-късно същата година с помощта на фотокапан е заснет рис в природна среда, маркиращ територия. Това говори, че той трайно обитава това място. През февруари 2009 г. в българската част на планината Осогово е заснета двойка рисове, боричкащи се по време на размножителния период. През 2009 година е заснет рис и в българската част на Странджа.
Все още не е изяснено към кой подвид спадат екземплярите срещани в България. Предполага се, че в България представителите са от два подвида. В района на Стара планина вероятно се среща карпатския подвид, а планините Руй, Малешевска, Осогово, Влахина и областта Краище са обитавани от балканския рис.
Рисът е представителят на семейство Коткови, който обитава най-разнообразни хабитати от всичките му представители. Предпочита тъмни гори, тайга, планински, хвойнови и широколистни гори с гъст подлес, лесостеп и лесотундра. По северните склонове на Хималаите достигат на надморска височина от 2500 метра, където е характерна алпийска тундра и скалисти райони, а в района на Тибетскато плато местообитанията имат пустинен характер. Обикновено тези райони са обитавани от Lynx lynx isabellinus, който е единствения подвид пригоден за живот в по-открити пространства. Въпреки, че е потайно животно рисът не се страхува от човека. Той може да обитава и вторично залесени гори и сечища, а в години през които гладува е възможно да влезе в села и дори големи градове.
Рисовете са нощни животни и много рядко ловуват през деня. Нормално в тази част на денонощието те спят в гъсталаци или други места за укриване. Възрастните живеят уединено. Рисът е териториално животно, което не е склонно да извършва големи миграции. Единствено липсата на дивеч в даден район го принуждава да се мести. Ловната площ на евроазиатския рис варира в рамките на 20 (в Карпатите) до 2780 km² (в Скандинавия) и зависи от наличието на плячка. Мъжките обхождат по-голяма площ от женските. Ловните площи на представителите на двата пола частично се припокриват. като обикновено тази на мъжките се припокрива с територията на две три женски. Границите се маркират с урина, изпражнения или с нокти по дънерите. За една нощ могат да обходят средно по 20 km (1 - 45 km.). Обикновено рисът има няколко пътеки, които редовно обхожда; места за почивка и сън; както и предпочитани места за лов. През отделните сезони големината на територията може да варира в значителни граници в зависимост от наличието на плячка. Женските, отглеждащи малки, обхождат по-малка територия, която по време на кърменето и отглеждането на младото поколение може значително да намалее.
В повечето случаи рисът живее поединично. Събират се на двойки в периода на разгонване. Когато напада животните или се предпазва, той дебне като котка. За да избегне опасностите, обикновено се връща по пътя, по който е минал по-рано. Това улеснява ловците, когато го преследват, особено зимно време. Стъпките му са много характерни: по-големи са от тези на вълка, правилно кръгли и се отличават от тях по това, че нямат отпечатък от ноктите. Отпред са затъпени. Ако няколко риса се движат заедно, всички те стъпват в едни и същи стъпки, както на отиване, така и на връщане. Това твърде много затруднява наблюдателя, защото не може да се определи посоката, по която са минали животните. Рисът може да се движи продължително, без да се уморява. Той най-често върви или тича с лек тръс, а големите скоци са много по-редки. Катери се много добре и може да плува. Има извънредно силно развит слух и чудесно разпознава подозрителни звуци от дълги разстояния. Може да дебне като чува своята плячка под дебел слой сняг. Обонянието е сравнително по-слабо, но въпреки това може да подуши дивеч от неколкостотин метра. Осезанието се активизира чрез мустаците. Зрението е превъзходно и му позволява да вижда жертвата си от разстояние 1000 метра.
Евразийският рис издава редица звуци, които по време на извънразмножителния период са тихи. Те представляват мяукане, съскане, ръмжене и мъркане. По време на чифтосването звуците, които издават са по-силни и представляват дълбоко ръмжене на мъжките и силно мяукане от страна на женските. Рисовете са изключително потайни животни. Възможно е да останат незабелязани в даден район в продължение на години. Единствено останките от кости и следите в снега могат да подскажат за наличието му в района.
С изключение на вълците рисовете нямат други естествени врагове. Описани са случаи на нападение от тигри или смъртни случаи в резултат на нараняване от рога на копитни бозайници вследствие на неуспешен лов. Освен с тигри, ареалът на местообитание на риса частично се застъпва и с този на леопарда и барса. Въпреки това обаче не са регистрирани случаи на агресия и борба между различните видове котки.


Рисът ловува основно различни видове зайци и мишевидни гризачи. Напада и по-едри животни като глухари, сърни, диви кози, елени, малки лосове и диви свине. В района на Близкия Изток в менюто му влизат и марали. Ловува също и домашни котки, кучета, лисици и енотовидни кучета. Проявява природна ненавист към лисиците и ги убива дори когато е сит. Подобно на останалите видове котки при ловуването на по-едра плячка поема и по-голям риск от нараняване. Поради тази причина ги улавя рядко и то предимно през зимата, когато храната е по-ограничена. След като убият плячката, в случай, че тя е по-дребна рисовете може да си играят с нея. Макар и неохотно рисовете се хранят и с мърша. Възрастните рисове изяждат средно по 1,1 - 2,5 килограма на ден. Обикновено ловува толкова животни, колкото успява да изяде през деня. Ако плячката е по-едра я скрива под снега, заравя я в земята или я прикрива с шума. Това обаче го прави доста неумело и труповете често се оказват открити от по-дребни хищници. Нерядко рисове са пропъждани от росомахи, които изяждат уловената плячка. Рисът ловува от засада като се хвърля със скок към минаващото животно. Преследването на жертвата не продължава повече от 80 метра, поради това, че рисът бързо се уморява. През зимата този начин се затруднява и се налага котката да обхожда по-дълги разстояния в търсене на по-едри жертви. Тези, които обитават планински местности през зимата се спускат в равнините. По този начин те избягват и райони, в които вълците доминират. Наблюдавани са случаи, в които рисове биват убивани и изяждани от вълци. През Втората световна война е регистрирано увеличение на вълците в източна Словакия. Рисовете от района бързо мигрират в други посоки с цел избягване на конкуренция и междувидови конфликти. През есенно-зимния период зайците и сърните представляват около 70% от неговата плячка. В райони, където копитните животни са малко в менюто му преобладават птици, зайци и дребни влечуги. Малките на копитни бозайници преобладават през пролетта и лятото, когато растат и са все още неопитни. В някои горски места, където наблизо има селища е възможно да напада и овце, кози и телета, като понякога умъртвява по няколко наведнъж. Плътността на популацията на риса зависи от наличието на плячка в района на местообитание. В гъсто населени райони човекът е единствения фактор определящ гъстотата на популацията. При изследване проведено в Полша е установено, че съотношението между мъжките и женските екземпляри е приблизително еднакво. Възрастните самци представляват 29% от популацията, женските в разплодна възраст са 23%, малките рисове с майка са 35%, а подрастващите 12%.
В случай на недостатъчно храна рисовете са склонни да извършват миграции с цел откриването на местообитания с по-богати хранителни източници. По този начин през 1939 г. рисове мигрирали към полуостров Камчатка и до към 1950-те години трайно се населили по целия полуостров. Подобно разселване е наблюдавано през 1970-те и 1980-те години на юг в Поволжието.
Любовният период продължава от януари до април и обикновено женската се разгонва само веднъж с продължителност от четири до седем дни. Мъжките покриват многократно женските като при половия акт се предизвиква овулация. Ако малките загинат се разгонва и копулира за втори път през сезона. Нормално самката се покрива от няколко мъжки като в този период те нерядко влизат и в двубои помежду си. Бременността трае 67 — 74 дни. Изграждат гнезда в корени или клони на паднали дървета, ровове или други уединени места. Долната повърхност е покрита с пера, козина или суха трева.
Раждат през май или началото на юни 2 — 3 малки, много рядко и по 4, които са слепи и глухи. Проглеждат след 12 дни и бозаят до 3 месеца, но напълно се отбиват към 5 - 6 месец. Котетата постепенно преминават на твърда храна към 6 — 7 седмица. На тази възраст започват да напускат и леговището. Новородените тежат 250 - 300 грама. Първоначално космената покривка е едноцветна сиво-кафява, а характерната окраска се оформя до към единадесетата седмица от възрастта. След откърмянето им майката ги храни с мишки и малки птици. Всички грижи в отглеждането на малките се поемат от самката. Остават с майката до следващото ѝ разгонване. При отделянето от майката отрасналите рисчета са с тегло 9 — 14 kg. Половата зрялост при женските настъпва след 2, а при мъжките след 3 години. Продължителността на живота му на свобода е до 17, в зоологически градини и до 25 години. При новородените и подрастващите се наблюдава висока смъртност. Около 50% от тях не доживяват до зрялост. В момента в голямата част от ареала си рисовете са жертва на пътнотранспортни произшествия и бракониерство.


Царски орел

   Царският орел Aquila heliaca или още Кръстат орел е един от най-едрите орли в България, с малко по-малки размери от скалния орел. Размерите на тялото варират от 72 до 84 сантиметра, а размаха на крилата е между 180 и 215 сантиметра. Възрастните птици са тъмно кафяви, почти черни, с много характерен златист цвят на задната част на главата и шията. Обикновено има две бели петна на раменете с варираща големина, които могат да отсъстват напълно при някои индивиди. Основният цвят на опашните пера е жълтеникаво сивкав с тъмни тънки напречни ивици на върха, завършващи с тъмна ивица. Младите птици са с кафяви пера с охрист цвят в центъра, което им придава специфичния за тях светло кафяв външен вид. Маховите пера при младите птици са равномерно тъмни завършващи със светъл заден ръб. Възрастно оперение се достига между 4-тата и 6-тата година.
Царският орел предпочита хълмисти райони, където гористи места или такива с ивици или групи дървета се редуват с открити пространства - пасища, селскостопански площи, пустеещи земи. За гнездене царският орел предпочита единични високи дървета, растящи отделно или сред ивици растителност покрай реки, в плитки долове, както и групи от дървета в края на гората или близо до поляни, често в непосредствена близост до селища, пътища и обработваеми площи. В миналото видът е гнездил и в овощни градини. Всички известни сигурни гнездови находища са разположени между 25 и 1 230 м н.в. Царският орел е моногамен вид. Двойката е силно привързана към гнездовата територия, като някои от гнездовите находища са заемани от царския орел в продължение на много години. Брачните игри започват през февруари и са най-интензивни през март. Състоят се в издигане на птиците във въздуха и рязко пикиране със свити крила до определена точка и бързо издигане по инерция.
Гнездото се строи от двете птици и е разположено на дървета на височина най-често от 7 до 26 м от земята. Гнездото е изградено от сухи клони и е с размери от 120 до 220 см. Дебелината му е от 30 до 90 см. Двойките често имат повече от едно гнездо, но обикновено използват едно и също в продължение на няколко години. Гнездата на една двойка са отдалечени едно от друго на не повече от 5 км. След втората половина на март и началото на април женската снася обикновено 2, а по-рядко 1 или 3 яйца. Те са овални, бели, изпъстрени с редки жълто-кафяви петна. Мътят и двете птици. Инкубационният период продължава 43 дни. Малките напускат гнездото след втората половина на юли и началото на август. Известно време те се връщат за нощуване в него или остават наоколо, като родителите продължават да ги хранят. Птиците остават в гнездовия си район до втората половина на септември - края на октомври. Възрастните птици са постоянни. Младите птици извършват скитания, които не са добре проучени. В България зимуват половонезрели птици от Централна Европа.
Царският орел ловува по открити терени - пасища, ниви, голи хълмове. Най-често птицата оглежда, понякога в продължение на часове, ловната територия от предпочитана наблюдателна точка, при забелязване на жертва я атакува със стремителен нисък полет. В места с изобилие на лалугери орлите периодично се спускат с бръснещ полет на сантиметри над участъците с най-голяма гъстота на гризачите. В някои случаи царски орли могат да бъдат наблюдавани да изчакват жертвите си кацнали непосредствено до входовете на укритията им.
Основната храна на царския орел в България е таралежа (Erinaceus romanicus). Следва лалугерът (Spermophilus citellus), заекът, полевките, белият щъркел и др. Като неспециализиран хищник той има разнообразно меню, включващо над 100 различни вида животни. През зимата се засилва делът на врановите птици и мършата. Понякога царският орел отнема плячката, добита от други грабливи птици. Това поведение е особено характерно за младите царски орли, нямащи достатъчно опит в ловуването.


Морска свиня (Муктур)



   Морската свиня, наричана още муткур, е морски бозайник от семейство Морски свине (Phocoenidae), който се отличава от същинските делфини главно по късата заоблена муцуна и по-малките си размери.
Морската свиня е широко разпространена в моретата на Северното полукълбо. Един от трите вида делфини, които се срещат и в Черно море. Обитава предимно плитки води (0-200 м) в зоната на континенталния шелф в целия басейн на Черно море. Храни се основно с риба и главоноги.
Вписан е в Българската Червена книга като много рядък и застрашен вид.




Змиегущер

   Змиегущерът (наричан също жълтокоремен гущер и жълтокоремник) е вид гущер, достигащ на дължина до 150 cm. Той е най-големият гущер, срещащ се в България, а и в цяла Европа.
На външен вид змиегущерът прилича на змия. Краката са труднозабележими - задните достигат дължина от няколко милиметра. Главата му не е отделена от тялото и е почти толкова висока, колкото и широка. За разлика от змиите има на главата си две ушни трапчинки, а очите му са снабдени с клепачи. Цветът му е кафяв, по-светъл по корема и главата. Малките са светлосиви, с по-тъмни ивици, и придобиват окончателния си цвят, когато достигнат дължина около 40 cm. Кожата има пръстеновидни гънки, които му придават вид на гигантски земен червей.
Змиегущерът е се среща в южните и крайбрежни части на Балканския полуостров, Крим, областта между Черно и Каспийско море и в Азия до Киргизстан на изток и Северна Сирия и Северен Ирак - на югозапад.
В България змиегущерът е разпространен в югоизточните части на страната - Източните Родопи, долината на Тунджа, Сакар и Странджа и в няколкокилометрова ивица по черноморското крайбрежие до Шабла на север. Изолирани находища има в долината на река Русенски Лом. В миналото е наблюдаван и в Петричко-Саданската котловина, но днес се смята за изчезнал оттам. Змиегущерите в България са от подвида O. a. thracius.
Змиегущерът предпочита скалисти терени, обрасли с храсти и треви. През лятото се крие в по-сенчести места, като гори или дерета.
Змиегущерът се храни главно с охлюви и едри насекоми, по-рядко с дребни гущери и гризачи и малки на гнездящи по земята птици. Понякога негова плячка стават дори малки змийчета. Размножава се, като снася яйца.
Макар че е по-бърз от повечето змии и гущери, при опасност змиегущерът не бяга, а се опитва да се прикрие, поради което е лесно да бъде заловен. При това той никога не хапе, а само върти бронираната си опашка, която е покрита с твърди рогови ръбести люспи.


Брадат лешояд


   Брадатият лешояд е най-едрата дневна граблива птица срещаща се по нашите земи.
            * Дължината на тялото - 95-105 см.
            * Размаха на крилете - до 280 см.
            * Тегло - 5-7 кг.
            * Продължителност на живота - до 40 г. в неволя.
Среща се в Европа (включително България), Азия и Африка.
 Храни се основно с мърша и кости от умрели животни, които вдига във въздуха и пуска от високо, за да се строшат и станат подходящи за храна, чупи черупката на костенурките по подобен начин преди да ги изяде. Понякога улавя някои по-слабоподвижни и дребни животни.
            * Гнездо - по високи скали, в строежа му включва кости. Всяка година се връща в същото гнездо.
            * Яйца - 1-2 броя, размери 39 х 31 мм.
            * Мътене - трае 53-60 дни. Мъти само женската. Най-често второто излюпило се пиле умира след няколко дни. Напускат гнездото на около 106-130 дни.
            * Отглежда едно люпило годишно.
            * Полова зрялост настъпва към четвъртата-петата година.
            * Моногамни птици.
През 2007 г. е стартирана програма за реинтродукция (връщане) на брадатия лешояд в България, изпълнявана от природозащитната организация Зелени Балкани. От пролетта на миналата година в една от волиерите в Стара Загора вече живеят двойка птици от редкия вид.


Черен щъркел

   Черният щъркел е голяма мигрираща блатна птица от семейство Щъркелови.
            * Дължина на тялото: 95-100 см
            * Размах на криле: 185-205 см
            * Тегло: около 3 кг
Възрастните са големи блатни птици с черни горни части (глава, шия, гърди, гръб и криле), по които има златистопурпурни и зеленикави отблясъци. Останалата част от перушината е чисто бяла. Човката и краката са червени. Когато лети, частта под крилете е черна с бял триъгълник в основата на крилото. Шията е изпъната при полет. Малко по-малък е от белия щъркел.
При малките горните части са кафяво-черникави. Човката и краката са отначало жълти (когато са в гнездо), но после стават бежово-розови, когато се научат да летят (след около 3 месеца). Когато е на една година, черният щъркел прилича на възрастна птица, но перушината му е по-безцветна.
Ако един бял щъркел бъде погледнат срещу Слънцето, той може да бъде объркан с черен щъркел. При същите обстоятелства черният щъркел може да бъде приет за жерав, който обаче е по-шумна и общителна птица.
За разлика от белия щъркел, който живее в провинцията и степите, черният щъркел обитава горите. Живеят в тихи вековни гори, като строят гнездото си на някое голямо дърво. Ловните им територии се състоят от потоци, рекички, блата, както и ливади с ниска растителност. Двойките са изолирани една от друга на няколко км, като най-голямата гъстота е в Източна Европа (8 двойки/100 кв. км). У нас черен щъркел може се наблюдава в Никополското плато, в покрайнините на Ловеч и в с. Табачка (Русенско), както и в с. Бисер (Хасковско).
Размножават се през пролетта в по-топлите страни в Европа и най-вече в централните и източни европейски райони, както и в Русия и Китай. Отлитат през септември и зимуват в тропическата част на Африка, в Индия и Южен Китай. Връщат се в края на март и началото на април. Иберийската популация обаче е непрелетна.
Европейската популация се състои от 6000 двойки, руската от 1000-10 000, а турската — 500-2000. Според Wetland International, 2002, броят на индивидите в световен мащаб е около 32 000-44 000.
Менюто на черният щъркел е съставено основно от риби, бозайници, влечуги, мекотели, насекоми и др. Ловуват като нагазват в плитка вода и хващат своята плячка с дългия си клюн.
Черните щъркели са моногамни птици, които изглежда остават верни една на друга. Винаги един от родителите стои в гнездото или около него, поне докато малките не станат на 2 седмици. Двойката брани гнездото и територията близо до него. Ловните територии се простират на радиус 5-10 км от гнездото. Размножителният период започва през май.
Гнездото им е голямо, като може да достигне диаметър 1,5 м и ширина 1 м. Възрастните го строят върху голям и здрав клон на голямо дърво (дъб или бук), като гнездото се намира на 12-25 м от земята. Друго възможно разположение на гнездото е някоя скала. Гнездото се строи от двамата родители, като понякога те използват изоставено гнездо на някоя граблива птица. Ако мястото е тихо и спокойно, двойката може да използва едно и също гнездо години наред.
Женската може да снесе от 2 до 6 яйца, но обикновено те са 3-5. Тя ги снася през интервал от 2 дена. Отглежда едно люпило на година. Мътенето продължава 35-38 дни и с него се заемат и двамата родители, като яйцата биват мътени в хронологичен ред на тяхното снасяне.
Малките остават в гнездото 63-71 дни. След този период родителите продължават да се грижат за малките около 1-2 седмици, когато малките са още край гнездото. Те достигат полова зрялост на 3-годишна възраст.


Алпийски тритон

   Алпийският тритон е дребно опашато земноводно. На дължина достига 9 cm при мъжките и 12 cm при женските екземпляри.
През размножителния сезон през пролетта мъжките имат синьо оцветяване по гърба, отстрани са с черни и бели точки, а на корема имат синя ивица. Малкият гребен на гърба е оцветен в жълто и черно. Женските са на сиви, кафяви и зелени петна, за да се прикриват във водата. Коремът и при двата пола е ярко оранжев. След размножителния период възрастните екземпляри придобиват по-тъмна, почти черна, окраска, предназначена за прикриване на сушата.
Основният ареал на алпийският тритон е в Средна Европа - от Северна Франция до източните склонове на Карпатите и от Южна Дания до Алпите. В Южна Европа се среща на отделни изолирани находища (Северна Португалия, Централна Испания, Кантабрия, Южна Италия, Балканския полуостров до Пелопонес), останали при оттеглянето на ледовете след последния ледников период.
В България алпийският тритон също се среща в изолирани групи в Стара планина (Петрохан), Осоговска планина, Рила (Седемте Рилски езера, Якорудските езера, Юндола), Родопите (Смолянските езера и други) и Средна гора. Всички находища са с надморска височина от 1200 до 2500 m.
Алпийският тритон предпочита гъсти широколистни гори с изобилие на вода в хълмисти и планински райони. Почти не се среща извън горите.
Алпийският тритон живее в близост до планински езера и мочурливи местности. Той се среща и във водоеми със съвсем малка площ и дълбочина. През размножителния период живее по-често във водата, а през останалата част от годината главно на сушата. Там той се крие под изсъхнали листа, гниещи дървета и пънове. След събуждане от зимния сън се премества във водата, подготвяйки се за размножаване. Храни се с дребни безгръбначни.
Алпийският тритон се размножава през май-юни в различни водоеми с гъста подводна и надводна растителност. Женската снася по 100-200 яйца.


Средиземноморски тюлен монах

 
    Средиземноморският тюлен монах или белокоремен тюлен, е считан за най-рядкото перконого и за един от най-застрашените бозайници в света.
Този вид тюлен монах достига дължина средно 2,40 м и тегло 320 кг в зряла възраст, като женската е малко по-дребна от мъжкия. Козината на женската варира от кафява до тъмно сива, като на корема тя е по-светла. Мъжките са с черна козина, а тази на стомаха им е почти бяла.
Предишното месторазпространение на този тюлен се простирал по протежение бреговете на Средиземно и Черно море, навътре в Атлантическия океан, на юг до Кабо Верде (където вече е изчезнал) и на запад до Азорските острови (където също вече няма постоянна популация), а са забелязвани отделни животни идващи от популацията на островите Дезертас.
Средиземноморският тюлен монах е активен денем и се храни със риба (змиорка, сардина, риба тон и др), мекотели (най-вече октоподи) и ракообразни. На ден може да погълне до три килограма храна.
По време на линеенето и размножаването прави лежища на пясъчно-каменисти брегове.
Бременността продължава 10 - 11 месеца. Женската ражда едно малко, най-често през есента. За целта използва недостъпни подводни пещери, макар че исторически текстове свидетелстват, че в миналото това е ставало и на плажната ивица. От 18-ти век насам липсват описания на подобни раждания. Малкото е с дължина приблизително 80 см и тегло около 16 - 17 кг и за пръв път влиза във водата на две седмици. То се ражда с черна бебешка козина, често с бяло петно на корема. Формата на това петно може да бъде използвана за индентифициране на отделните тюлени. Отбиването става между петата и седемнадесетата седмица.
Средиземноморският тюлен монах достига полова зрялост на четвъртата година и живее до повече от двадесет години.
Редица са били причините за драматичния спад на популацията на средиземноморския тюлен монах, най-вече промишления му лов (особено по времето на Римската империя и Средновековието и унищожаването му през 20-ти век от рибарите, които го считали за напаст, поради факта, че тюлените често късали пълните с риба мрежи, опитвайки се да изядат рибата в тях. Друга основна причина е урбанизацията на бреговата ивица.
Средиземноморският тюлен монах e изчезнал от Мраморно море поради замърсяване и натоварения трафик от кораби минаващи през Дарданелите и Босфора. Последния сигнал за тюлен в Черно море датира от края на деветдесетте години на миналия век. През 2004 г. край Аркутино също е забелязан тюлен, но не е фотографиран. Вероятно е доплувал от колонията по турското крайбрежие, която изчезна в последните години. В скоро време се очаква да бъде внесена и една двойка тюлени от Гърция.
В наши дни цялата популация се изчислява на по-малко от 600 индивида, които са разпръснати на голяма територия. Това налага класифицирането на този вида като критично застрашен. В момента има само две места, където популацията на средиземноморския тюлен монах се смята за жизнеспособна: Егейско море и най-вече тази на брега на Кабо Бланко в Западна Сахара. Тази популация най-вероятно поддържа малкото, но растящо ядро тюлени, живеещи на островите Дезертас. Тези ключови за вида места са на практика на противоположните краища на ареала му, което прави естествената размяна на индивиди между двете популации невъзможна.
За два месеца през лятото на 1997 умират две трети от 300 тюлена от популацията в Кабо Бланко, събитие което излага на риск жизнеспособността на вида. Становищата за причинителя на това изтребление остават раздвоени между епизоотия от морбили и бум на отровни водорасли. Това масово измиране допълнително задълбочава проблема относно оцеляването на този критично застрашен вид. След 1997 популацията в Кабо Бланко е започнала бавно да възстановява броя си и днес наброява около 150 индивида. Макар и намаляла наполовина в сравнение с броя си отпреди десет години, тази колония все още е многократно по-голяма от останалите. Заплахата, че друго сходно събитие може да заличи цялата популация в Кабо Бланко, остава.
Щети нанесени на рибарски мрежи и редки атаки над морски рибни ферми в Турция и Гърция са сред причините местните хора да убиват средиземноморския тюлен монах в миналото. Преди всичко те са правили това за отмъщение, а не с цел регулиране на броя на животните. От 70-те години на XX век насам граждански организации, фондации и университети в двете страни полагат усилия за запазването на този вид. В изминалите десет години много групи са провели мисии с цел запознаването на местните с необходимостта от опазване на вида и начините за предотвратяване на конфронтация между тюлена и човека.
Една от най-големите групи сред фондациите насочили усилията си към спасяването на средиземноморския тюлен монах е Групата по изследване на средиземноморския тюлен принадлежаща към Фондацията по подводни изследвания в Турция. Групата е поела инициативи съвместно с властите в община Фоча, които включват още създаването на гореща телефонна, факс и и-мейл линия в случай на забелязване на тюлен.
Опазването на вида изисква защитаване на морето и бреговата ивица, поради нуждата на средиземноморския тюлен монах от пещери, където да почива и да се размножава. Въпреки, че сериозните инструктори по подводно гмуркане избягват да посещават пещери, където се знае, че живеят тюлени, само слухът, че в някоя пещера е забелязан тюлен е достатъчен да я превърне в туристическа атракция. Подобни безотговорни подводни гмуркания са в състояние да прогонят плахия средиземноморски тюлен монах от потенциално подходящи за вида местообитания.


Видра

   Видрата е вид хищен бозайник от семейство Порови (Mustelidae).
Главна храна на видрата е рибата. Лови жертвата си изкусно под водата. Разнообразява храната си с жаби, раци, водни плъхове, насекоми и други животни. На сушата излиза през нощта, като търси спящи и мътещи птици. Видрата е малко по-едра от котка. Тялото и е удължено, гъвкаво и на дължина достига до 75см. Опашката и е сравнително дълга — до 50см, масивна, мускулеста с двигателна функция. Гърбът и е шоколадово кафяв, а коремът по-светъл. Предните лапи имат плавателна ципа.
Размножителният период е през март-април. Женската ражда от 2 до 5 малки. Тя ги пази много добре.
От стопанска гледна точка видрата е вредна за рибовъдството, но от екологична гледна точка е вид имащ своята ниша в природата и спомагащ за поддържането на екологичното равновесие. Поради силно намалялата си численост е вписана в червената книга на застрашените видове. Броят на видрите намалява поради замърсяването на водоемите.
Тя е защитено животно в Червената книга на България.





Египетски лешояд

   Египетският лешояд е дневна граблива птица срещаща се и в България.
            * Дължината на тялото - 60-70 (до 85) см.
            * Размаха на крилете - 150-170 см.
            * Тегло - 1,6-2,5 кг.
            * Полов диморфизъм - не е изразен.
            * Оперение - в светли кремави тонове, краищата на крилете и всички махови пера са тъмни. Главата с оголени участъци около човката в жълт цвят. Младите птици до навършване на 5 годишна възраст са тъмно оцветени.
            * Полет - предимно планиращ.
Среща се в Европа (включително България), Африка и Азия. Обитава степи, полупустини, пустини, скалисти райони (подходящи за гнездата му) и всякакъв тип равнини. Понякога в близост до сметища.
Храни се предимно с мърша, но понякога улавя дребни животни, като жаби, охлюви и всякакъв вид яйца. Яде също костенурки и яйца от едри птици, като щрауса. Когато открие костенурка я вдига на голяма височина и я пуска за да се счупи черупката и, същото прави и с по-едрите кости.
По земята ходи много уверено, подобно на кокошоподобните.
            * Моногамни птици.
            * Настъпване на полова зрялост - 5 годишна възраст.
            * Гнездо - по непристъпни скали, в пещера или поне под навес или корниз. Строят го и двете птици, в него се намират кости от дребни животни, черупки на костенурки и др. Пренасят строителните материали за гнездото с човка, за разлика от другите грабливи птици, които носят с крака.
            * Яйца - 2 броя, напръскани с тъмнокафяви петна. Тегло 94 гр, размери - 65х55 мм. Снася двете яйца с интервал от няколко дни, обикновено от края на март до началото на май.
            * Мътене - и двамата родители на смени, трае 40-42 дни. Малките напускат гнездото на около 70-96 дневна възраст.
            * Отглежда едно люпило годишно.
Египетския лешояд е едно от няколкото животни използващи инструменти, което е признак за високата му интелигентност. Когато открие яйце от щраус, той хваща с човката си камък и го засилва рязко пускайки го върху черупката на яйцето. Това е възможно физически, защото за разлика от повечето видове лешояди има къс и здрав врат.


Черен кълвач

   Черният кълвач е птица от семейство Кълвачови. Среща се и в България.
При черния кълвач се наблюдава полов диморфизъм. Мъжкият има черно оперение, като само на челото, темето и тила има червени перца, а при женската червен е тилът. Младите кълвачи от този вид имат кафяв оттенък на оперението и червено теме.
Черният кълвач обитава предимно планински широколистни, смесени или иглолистни гори. На територията на България може да се срещне в западните и югозападните райони: Пирин, Родопите, както и в западните и средните дялове на Стара планина.
Той е много добре приспособен за живот по дърветата. Както останалите кълвачи, черният кълвач има 4 пръста на краката си,които се противопоставят два срещу два и са снабдени със здрави нокти. Чрез тях той се захваща за дървесната кора и се опира на своята опашка, която приема такова натоварване, че една десета от нея се изтрива само за година. Дихателните му пътища са защитени от треските, откъртвани при дълбането, защото ноздрите му са покрити от нишковидни пера.
През лятото храната на кълвачите, включително и черния кълвач, се състои от вредни насекоми и техните ларви, а през есента и зимата - от семената на различни дървета.
Размножителният период на черния кълвач е през април. Тогава той издава резки звуци и общува с останалите чрез почукване по стволовете на дърветата. След това брачната двойка издълбава дупка с квадратен вход. Вътре женската снася 4-6 яйца, които мъти около 2 седмици. Отглеждат 1 поколение годишно. Грижата за поколението се пада на двамата родители, които всекиднено прелитат до хралупата до 300 пъти, за да хранят малките.
Черният кълвач играе важна роля в горските екосистеми. Той е единственият вид кълвач, издълбаващ достатъчно големи хралупи, позволяващи след това заселването им от гълъб хралупар, кукумявка, различни видове сови и др.


Малка кукумявка


   Най-малката сова в Европа. Има слабо изразен лицев диск и малки очи с жълт ирис. Активна главно в мрака, но също и през деня. В пълна тъмнина не е активна. В България се среща главно в стари смърчови, бялборово-смърчови и мурови гори около горната граница на гората. Не е регистрирана по време на гнезденето под 1150-1200 м.н.в.
Бореален вид, разпространен широко в тайгата на Евразия. В Централна и Южна Европа е локално разпространен глациален реликт и се среща само в планините — най-вече в Алпите, Карпатите и планините на Балканския полуостров.
Разпространение в България: Рядък и малочислен гнездещ, постоянен вид във високите части на Рила, Пирин, Централен Балкан, Западни Родопи и Славянка.
Активно търси храна и пее привечер и сутрин, понякога и през деня. В България пролетната активност започва през март и продължава до средата на май. През есента пее през септември и октомври. Песента на вида се чува добре до около 800 м. от пеещата птица и представлява монотонно повтаряне на едно и също подсвирване. Наподобява на песента на чухала. Храни се с дребни мишевидни гризачи, земеровки и малки пойни птици - кралчета, синигери, овесарки и др.
Гнезди в хралупи направени от кълвачите или в естествени хралупи на стари дървета. Обикновено заема стари хралупи на големия пъстър кълвач (Dendrocopos major). Снася чисто бели яйца обикновено през април месец. Броят на яйцата силно варира в зависимост от изобилието на храна. Малките се излюпват асинхронно. Остават с възрастните и се учат от тях до началото на есента. Двойките се оформят през есенното токуване.


Сив жерав


   Сивият жерав е едра прелетна птица от семейство Жеравови, която гнезди в Европа и Северна Азия. Зимува на големи ята в Северна Африка, Близкия изток, Индия и Китай.
Когато е в покой, сивият жерав наподобява щъркел, но голямата опашка на жерава е с по-гъста перушина, а освен това тялото му е сиво. По черната му глава и шия преминава бяла ивица. Когато лети, шията е изпъната напред (за разлика от чаплата), а с щъркела се различава по клюмналите пера на опашката и сивата перушина. Когато летят на големи групи, те образуват V-образно ято и крякат подобно на гъските. За разлика от тях обаче, сивият жерав има дълги и силни крака. Човката е къса и силна. В горната част на главата си има червено петно. Дължината на тялото е 110-140 см. Тежи 5-6 кг. Размахът на крилете е 240 см. Младите птици имат кафява перушина. Не се наблюдава полов диморфизъм при възрастните птици.
Гнезди в Северна Европа — предимно на територията на Швеция, Финландия и Полша. В края на лятото тези птици мигрират на юг в Испания, Северна Африка и Близкия изток. По време на дългия преход се събират на огромни групи на места като Хортобади в Унгария (до 50 000 индивида през октомври/ноември) и Лак дю Шантекок във Франция (до 40 000 индивида през ноември).
Презимуващите ята в Естремадура в Испания изглеждат най-внушителни, когато се наблюдават близо до Кастуера. Там стотици или дори хиляди сиви жерави прелитат всяка сутрин и вечер. През пролетта най-големите струпвания на сиви жерави са в Галоканта в Испания (до 50 000 през февруари) и край езерото Хорнборгасьон в Швеция (10 000 индивида през април).
В Западна и Североизточна Европа и Скандинавия гнездят около 23-28000 двойки. По-малко се срещат в Турция и Гърция. У нас за последно е наблюдаван в Шабленското езеро през 2007г. Общият брой сиви жерави в света е около 270 000 индивида.
Храни се с растителна храна — листа и семена; с безгръбначни (напр. червеи); с малки гръбначни (напр. гущери, змии и дори някои мишевидни гризачи).


Златка


   Златката, наричана още Евразийска златка, е дребен хищник от семейството Порови. Тя има стройно и гъвкаво тяло с дълга рунтава опашка. Дължината и достига 40-58 см., теглото и е около 2 кг., а опашката е дълга 17-26 см. Златката има много хубава гъста и мека козина, кестенявокафява на цвят, на гърба е тъмнокафява, а понякога до жълтеникавокафява. На гърлото и гърдите си има петно със златистожълт до оранжев цвят, отзад с един израстък, минаващ между основата на двата предни крайника. Лапите и? са черни. През зимата окраската и е по-тъмна. Златката живее в стари букови и иглолистни гори. Използва за леговище хралупи или катеричи гнезда. Храни се с мишевидни гризачи, зайци, птици, катерици, а понякога дори и таралежи. Също така яде и меда на дивите пчели, както и някои горски плодове.
Размножителният и период е от юни до август. Бременността продължава около 8-9 месеца. През април женската златка ражда от 2 до 8 малки, които проглеждат след 35-39 дни. Живее около 10-12 години. Широко е разпространена в Европа, Западна и Северна Азия и в Кавказ. У нас се среща, макар и рядко в Странджа, Източна Стара планина, по-ниските части на Рила, Пирин и Родопите. Кожата и се цени много, поради което в Европа масово я изтребват.
В "Червената книга на Република България" е включена като застрашен от изчезване вид.


Пъстър пор


   Пъстрият пор, известен още като европейски пъстър пор и сарматски пор, е рядък хищник, който се среща в Югоизточна Европа и Азия, включително и на територията на България, като ареалът му бързо се смалява.
Дължината на тялото е 28-38 см, а теглото му е 0,7 кг. Опашката е дълга 12-20 см и има тъмнокафяв край. Има черно-кафяв корем, а муцуната му е светла и покрита с тъмни петна. По гърба има черно-кафяви и жъленикаво-бели петна. Очите на пъстрия пор са по-големи от тези на другите порове.
Среща се на териториите на България, Гърция, Румъния, Сърбия и Черна гора, Турция, Пакистан, Украйна, Монголия, Северен Китай, Афганистан, Казахстан и Русия. Живее на открит и сух терен.
По принцип обитава степи, полупустини и пустини. Обикновено живее на укрепени и равни пясъчни райони.
Пъстрият пор е нощно животно. Храни се с гризачи (полевки, суяци, пискуни и др.), птици и яйца. Живее поединично. Пъстрият пор е активен главно през нощта.
Според чужди източници разгонването започва на някои места в началото на февруари, а в други (Северен Кавказ) - през май. Бременността продължава повече от пет месеца, а броя на малките в котилото е от четири до осем.
От 1988 природозащитният му статут в Червената книга е "уязвим".




Къдроглав пеликан

  
Къдроглавият пеликан (Pelecanus crispus) е птица от семейство Пеликанови. Среща се и в България, в биосферен резерват Сребърна.
Птиците с най-големия клюн са пеликаните. Те са и едни от най-едрите летящи птици на Земята. Костите на огромния клюн, както и на целия скелет имат множество кухинки, пълни с въздух. Това ги прави леки, без да намалява здравината им. Под долната си челюст пеликаните имат огромна кожна торба, в която поместват уловената риба.
Освен в Сребърна пеликани в Европа гнездят още само на 3 места - по Волга, делтата на Дунав и в Гърция.
Пеликаните обитават крайбрежията на големи водни басейни, богати на риба, като повечето се срещат край реки и езера.
Те се хранят с риби:цаца,шаран,моруна,пъстърва и други рибни видове.От всичките тези риби любимата им храна е шаран.Често се вижда в реките,защото там има много риба шаран.
Женската снася 2-3 бледосини яйца, които се мътят 2 седмици. Перата на малките поникват за 10 дни. Гнездото на къдроглавите пеликани е построено от тръстикови стъбла и листа. Отвътре е застлано с меки пера и листа. Родителите хранят малките си с полусмляна риба.
Къдроглавите пеликани днес гнездят из биосферния резерват "Сребърна". Там можете да наблюдавате на живо как пеликаните ловят риба или просто се реят във въздуха. Можете да чуете интересни разкази от местните. През 2008 година колонията пеликани загубила своите малки, защото диви прасета им разрушили яйцата и те трябвало да мътят нови, затова пеликанчетата се излюпили по-късно.