djemalemurlov

 

Джими - един художник на границата

Ако съм сам, значи или някой току що си е тръгнал, или очаквам някого - моята сила са приятелите, казва живописецът Джемал Емурлов

Вилдан БАЙРЯМОВА

Снимки: авторката и личен архив


ДЖЕМАЛ ЕМУРЛОВ е роден на 13 април 1948 г. в село Чифлик, Кърджалийско. Безбройните му приятели го наричат Джими. Ако е сам, то винаги е съвсем за малко. Около него винаги има оживен говор, истински подлудяващи смехове. Дядо му бил доста заможен земеделец. Но Джемал не е кръстен на него. Майка му учила до трето отделение и боготворяла учителя си. И когато се родило първото й дете, му дала неговото име. Другият му дядо пък бил гражданин. Така ваканциите на селското момче се отличавали от общоприетия модел да се ходи на село - Джими щуреел по улиците на Кърджали.
Селската му биография обаче приключва с края на 6-и клас. Тогава семейството се преселило в града. А само след година той е приет в Художествената гимназия в София, след което завършва и Академията. Кандидатствал живопис и илюстрация, бил втори в класирането и по двете специалности. Избрал първата и не сгрешил - негови платна има във всички галерии в областните градове и по чужбина. Ненко Балкански често ходел в ателието на живописците и

специално търсел Джими, за да си бъбрят на турски.

"Веднъж един от моето село ме чул да говоря на улицата на турски и се изуми. Много се смях тогава - нали съм турчин, естествено е да си зная езика. Дали защото жена ми е българка, някои си мислят, че съм забравил кой и какъв съм", казва Джими. Здравка била студентка в Минногеоложкия институт, но заради него прекъснала и го последвала в Кърджали, след като се дипломирал.
Тогава (през 1974 г.) Джими бил вторият художник в града с диплом от академията. По същото време и състудентът му Георги Трифонов се озовал тук. Така се родила и групата на художниците. Сбирките им винаги са предизвиквали див интерес - и в някогашната евтина квартална кръчма "Москва", и по-късно в бирхалето в приземния етаж на Дома на културата. Мощен залп от смях, шумни наздравици, убийствен хумор, безкрайни разговори до зори - това беше звуковият портрет на мъжкото им общество.
"Допреди 1989-а, когато сме се освободили не знам от какво, имаше много верни правила в системата на културата. А виж сега какво е - абсолютно безхаберие, пълен качамак. Проби елементаризмът, профанщината, отгоре изплува кухото. Не, че искам да се върне онова време. Но поне в духовната сфера то ми липсва. Много стойностни художници се изградиха, много творби се родиха. А сега всичко - и авторите, и продукцията им изтича навън. Погледни как живеят творците у нас, буквално на дъното. Щеш не щеш, принизяваш се да мислиш за осигуровки, за пенсия, бъдещето хич не се очертава светло", размишлява на глас Джими.
Фактът, че е турчин, не му е създавал проблеми или удобства. "Аз съм български художник. Какво, че името ми е Джемал. Аз съм част от този въздух, от тази земя. Нека да не ти звучи патетично, но винаги така съм мислил за себе си". Така нареченият "възродителен процес" за него бил като сън, в който сякаш не участва. Или странно гранично състояние - на ръба между истеричния смях и смразяващата болка. Тук внезапно спира да говори, червенина избива по лицето му, а очите му се напълват с влага.

"Два пъти съм плакал през живота си.

Първият път, когато баща ми ме помоли да му измисля българско име. Вторият път, когато тръгнаха успоредните митинги - на единия площад българите, на другия турците. А аз като подивяло куче - сам в ателието. Не можех да си обясня нито защо тръгнаха керваните към Турция през лятото на 1989-а, нито после абсурда на митингите..."/Тук Джими се извръща на другата страна и тайно бърше мокри очи, после вади няколко малки снимки - на баща си и на дядо си/
"Кръстих баща си, от Емурла стана Емилиян. Жена ми пък ми измисли името Даниел. На мен обаче повече ми се щеше да се нарека Димитър - като ще е гарга, да е рошава. Децата ми пък от рождение се казват Илиян и Десислава. Никога не съм ползвал фамилията си - Сюлейманов ми звучи някак игово, поробителски. Пък и държа на това, че съм син на баща си. Аз имах златен баща. Красив, синеок, със светла коса, кротък и сдържан човек. Малко след голямото изселване заминаха и те с майка ми при двамата ми братя в Измир. Върна се в България да се видим и си отиде завинаги. Майка ми е в Турция, но грохва от мъка по третия ми брат - от 10-ина години нямаме вест от него, работеше в Стари Оскол, Русия. И изчезна..."
Джими е

единственият от фамилията, останал в България.

Тук няма дори братовчед или по-далечен роднина. Уверява ме, че е български националист, в смисъла на патриот. И не разбира онези, които постоянно развяват разни знамена и се тупат по гърдите, че са българи, а гледат враждебно на другите, различните. "Че какво повече от мен и от теб са направили за България! Не етническата принадлежност прави от човека патриот, а чувството за принадлежност към една земя. Не мога да разбера защо 4-5 г. след смяната на имената турците хукнаха към Турция - това е чужда земя, те не са част от нея! Аз не мога да си представя да живея другаде. Може би не съм в час".
Ходил на гости в Измир при братята и родителите си, те вече били вдигнали голяма триетажна къща. Него обаче не го свъртало, издържал 4 дни. Рано сутринта запалил колата, забравил дори дрехите си да прибере, и отпрашил към Кърджали. "Много красив град е Измир, всичките ми роднини са там, но не издържам на чуждо място. Аз не мога без приятелите си. Не съм самотен никога. Ако случайно ме видиш сам, то е за малко - или някой току що си е тръгнал, или чакам някого", пояснява той.
Яшарали Тахиров, негов състудент, му издействал назначение в Измирската художествена академия като преподавател с доста примамливи условия. Навил се Джими, ще тръгва на гурбет в Турция. Събрал приятелите в ресторант "Москва", пийнали за раздялата и потеглил. На "ничията земя" между ГКПП-та на Капитан Андреево и Капъ Куле обаче

внезапно дал назад.

"Потеглих с колата, но след 3-4 метра просто направих рязък завой и профучах обратно. Препусках като луд към Кърджали. Влетях в ресторанта, където приятелите ми сякаш ме чакаха. Нямаше особена изненада, те си ме познават. Ще зарежа аз Чифлик, ще оставя река Арда и приятелите и ще хукна в...да не казвам къде, как пък не!", разказва Джими.
И обяснява, че навсякъде извън Кърджали му е тясно и неуютно. Пътувал е много по международните пленери, но най обичал завръщането. Когато се записали със Здравка за екскурзия до Париж, организирана от СБХ, не го пуснали. Обадили му се по телефона от София, за да му кажат, че няма право да излиза извън страната. Това се случило след смяната на имената и преди "голямата екскурзия". След 1989-а обаче един мъж от Кърджали, чието име и служба Джими премълчава, го попитал дали още се сърди, че не са го пуснали да види Париж. "Бях огорчен, но за кратко. Какво да правя, като съм от хората с белязаните ЕГН-та", вдига рамене той.
Разговорът тръгва към картините. Той не знае колко е нарисувал. Платната му приличат на него - образите са в гранични състояния между тъгата и смеха, болката и еуфорията. Не е правил самостоятелна изложба нито веднъж - той, който е основател на Артгалерията в Кърджали, той, който не знае точния брой на платната си в националната галерия. От това няма да стана нито по-голям художник, нито пък ще стана по-висок, аргументира се. И трясва изведнъж: "Аз не съм убеден, че съм художник". Но без последващи пояснения.

В семейното жилище няма негови картини.

Дечко Узунов видял веднъж творби на Джими на изложба в Сливен и поискал да ги притежава - това му разказал приятел. Професор Александър Поплилов пък му предложил трампа - картина за картина. "Това са малките гъдели, които понякога ме склоняват да си въобразявам, че съм художник", оправдава се той. И съвсем заплита интригата с уточнението, че не знае как се нарича стилът му на рисуване. "Рисувам, каквото е закодирала емоцията. Нарисувай само една ябълка между две успоредни линии - и се получава картина. Аз обичам да рисувам плодове, магарета, кокошки, къщи, жени - всичко, което е животът. В една банка има мои творби - геометрични фигури, сякаш не съм ги рисувал аз, само по ябълката се познава", казва.
За него е смешно хората на изкуството да се оглеждат в огледалото на политиката. Неадекватно му се струва художници, писатели, артисти да се занимават пряко с партийни и държавни дела. "Аз нямам време и сили да се бутам в тези неща. Аз нямам сила. Моята сила са моите приятели", слага точката на разговора Джими.

сега,12.4.2003 г.