красимира василева


МОЯТ ПЪТ В ТЕАТЪРА

публикувано 15.09.2011 г., 10:23 от Ve Lyub   [ актуализирано 26.09.2012 г., 5:26 ]



 
    
     Аз съм от поколението, което тръгна в живота с пионерски връзки и четеше задължителна литература лятото: „Митко Палаузов“ и „Остров Тамбукту“ на Марко Марчевски, „Тимур и неговата команда“ на Аркадий Гайдар, „Овчарчето Калитко“... и ходехме с черни престилки, бели якички, рипсени чорапи и жартиери, и с шорти и бели фланелки по физическо. Сутрин играехме ведрина от седем и половина. Майя Остоич и Стефан Димитров в книгите си много хубаво са описали атмосферата на тогавашна София.
     Кандидатствах българска филология и Библиотекарски институт след 11 клас. За българската филология не ми достигнаха някакви стотни, защото бях написала по нетривиален начин есето за Вапцаров, а те имаха специални изисквания, към които аз не се бях придържала. След като завърших Библиотекарския институт, моят учител Симеон Кънчев, вече покойник, ме подготви, когато кандидатствах втория път българска филология, и ме накара да науча темите наизуст, защото имало специални изисквания като структура на темата. Написах 13 страници и той вика: „Какво си направила, бе, аз не можах да ти позная темата, пак нещо оригинално си писала.“ Викам: „Аз не мога да се придържам към схеми, това е положението.“ Учителка по литература ми беше и Емилка Дилова, на Любен Дилов-син майка му - много фина и образована жена, която знаеше кой е дядо ми, от което аз бях много изненадана, защото той вече беше тикнат в глуха линия и полузабравен. На изпитите - писмен и устен, Красимира изкара шестици и влезе първа във филологията. Изпита ме проф. Кольо Георгиев - син на Здравка Георгиева, приятелка на дядо ми, голяма литераторка. Следвах две години задочно. След първата ми година пуснаха отново театрознание във ВИТИЗ, бяха го спрели за десет години. Випускът водеше театроведът Митко Цолов и в комисията беше, естествено, Любо Тенев - председател, вечна му памет, един много голям ум и много оригинално мислещ човек с безкрайно познаване на литературата и драматургията - юрист по образование. Трябва да се отбележи, че той не беше нито филолог, нито театровед, а стана най-добрият театрален критик, който човек може да си представи. Той ме прие и една година след като влязох във ВИТИЗ първа в списъка на задочниците и работех същевременно в библиотеката на Съюза на артистите на „Раковски“ 156 тогава (общо девет години) го пенсионираха насила на 65 години - той не беше обичан от властта, и ни пое Канушев, който беше невероятна дървена глава, ужасен човек, изключително голям сухар, ограничен, „партиец“ и в костите - „БКП“ просто бъкаше от устата му. Той вече почина също.
     Тогава в театрите обаче имаше пари - нямаше свобода, но имаше пари. След всяка премиера имаше банкети, сбирки, тържества. На Съюза на артистите това му беше белята, че по тогавашните структури на организацията на държавното устройство, профсъюзи реално нямаше. Знаем, че профсъюзът се бори срещу държавата в защита на своите членове. Такова нещо никъде нямаше, те бяха солидарни с държавните искания и постулати, и единствено Любомир Кабакчиев правеше изключение. Той издържа три мандата и беше може би най-успешния председател на Съюза на артистите, невероятен човек, изключително толерантен, изключително възпитан, много добър актьор, винаги говореше тихо с приглушен глас - на сцената можеше да повиши глас, но в живота - не. Имаше прекрасен брак и дъщеря Петя, която стана социоложка. Той не й разреши да следва театрознание...
     Майка ми беше секретарка на Съюза 25 години, тя там се пенсионира. Иначе по образование беше стоматолог, но понеже не можа да се устрои в София - по онова време законите по разпределението бяха страшни, тя беше по разпределение, нямаше как да отиде в провинцията и затова остана в София. Знаеше стенография, немски и руски, безкрайно добра беше в машинописа и граматиката, тъй като дядо ми ни беше възпитал като езиковедки още от малки. На дядо ми бяха съученици: Андрейчин, Константин Попов и проф. Петър Динеков, който държа слово на погребението му. Дядо ми беше безкрайно интелигентен с четири езика - много добър езиковед литературовед. Негови са „Методология на преподаването на български език“ в средните училища и христоматиите от 9 до 12 клас - той ги е съставял за цяла България. Издържал е конкурс, този апартамент е купен с парите от него. Дядо ми имаше невероятно добър вкус, много висока топка беше, страшно добър човек, много духовен, с високо чувство за отговорност, не пиеше, не пушеше, единственият му порок бяха книгите. Купуваше книги неудържимо, тук сме изхвърлили томове, защото то беше нещо страхотно... И така, Красимира завърши театрознание. Взе две години за една във ВИТИЗ, взе 17 изпита за една година и вместо четири години, следва три задочно, през ден се явяваше на изпити. След това започнах работа в Централния куклен театър. Излязох от Съюза на артистите, където вече бях получила началното отчаяние от състоянието на нещата в българския театър, защото положението в театрите беше тежко, но не в тоя смисъл, в който е сега. Царяха и несправедливости много там, и връзки партийни. Директорите бяха обикновено доста скудоумни - това не се различава от сегашното положение. С тези проценти съветска драматургия, идеологически издържани, ВИТИЗ се третираше като идеологически институт официално. Тодор Живков присъстваше на баловете и коктейлите на всеки випуск, във вестниците излизаха репортажи: кои са завършили, как Силвия Рангелова е седяла от едната му страна, пък примерно Цветана Манева - от другата, и т.н. Това бяха изгряващите звезди на българския театър. Изобщо всичко си вървеше по мед и масло, така да се каже. Разбира се, тогава никой нямаше и представа, че нещата могат да се променят в един момент. За нас безработица нямаше. Думата „безработица“ за мен беше непозната. Напротив тогава бяхме длъжни да работим. Ако някой не работеше, биваше преследван от милицията, питаха го защо не работи, искаха му се лични документи, записваха му се личните данни и т.н.
     Това, което мога да кажа за българския театър в репертоарно отношение, е, че освен тези проценти съветска драматургия, в които разбира се влизаха и някои много хубави постановки, в театрите тогава се промъкваха и западни заглавия. Появи се направо цяла „олбиада“, играеха Олби като луди начело с Народния театър - Енчо Халачев поставяше Олби и цяла България почна да поставя Олби. Юджийн О'Нийл - „юджинолиада“ викахме. Недялко Йорданов шестваше триумфално по всички сцени с „Любов необяснима“ и „Мата Хари“, избиваха се да го играят. И детските му пиеси също: „И в дъжд и вятър, всички на театър“, „Страшни смешки, смешни страшки за герои с опашки“. За съжаление Недялко още тогава имаше проблеми в Бургас. Въпреки че баща му беше репресиран от съпартийците си и всички знаеха това нещо, Недялко успя да изплува, но след това започна да става някакъв сатрапин в Бургас и вече след демократичните промени го изхвърлиха оттам, и той дойде на моето място в Театър „Възраждане“ при Андрей Калудов. Калудов го приюти през 89-та година и аз му написах едно стихотворение:


Бат' Недялко, бат' Недялко
накъде с перото малко,
та дотам ли я докара
да нагазиш в една бара
с най-големите простаци
да се смеем ли или да плачем...



     Прочетох го по радиото, цял Бургас си го записвал на салфетки, Недялко и Ивана Джеджева едва не ме намразиха - сега Недялко му мина вече. Ивана идва при мен в кафенето на писателите на „Ангел Кънчев“ 5, където се събираше елитът на пишещите:


Бяла спретната къщурка „Ангел Кънчев“ 5 -
тука всяка мижитурка пише се поет.


     И застана Ивана Джеджева с ръце на кръста над главата ми (аз седя на една масичка): „Краси, ти си говорила против Недялко“ (ама вече щях да бъда заклана на място). Аз викам: нищо не съм говорила, казала съм самата истина...








В клуба на Театър "Българска армия" - 03.10.2011 г.
снимки: velyub




     Та Андрей Калудов мен ме уволни и сложи Недялко. Като ме уволни, аз отидох в „Права и свободи“ тогава, отидох в пресата и бях назначена с конкурс във вестника на Доган, където седях някъде две години, завеждах културната страница... Значи, след библиотеката на Съюза на артистите бях пет години драматург в Централния куклен театър със 170 лева заплата, колкото на чистачката - заплата на млад специалист, така ни бяха заплатите, и имах интересни приключения и там. Беше ми първо директор Борислав Кръстев - едно недоразумение, който беше завършил театрознание, но не знам как, защото този човек беше невероятно необразован. Аз с целия си акъл като млад драматург, влизайки в театъра, отивам да му се представя и да му дам предложения за репертоара. Едното от предложенията ми беше „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“ от Селма Лагерльоф, която, както знаем е носителка на Нобелова награда. Това беше моя любима книжка, много подходяща за куклен театър, защото в началото Нилс е момченце, а после се превръща в джудже, което се качва на гърба на гъсока Мартин и обикаля Швеция. Пред параван, зад параван - така го бях разчела. Казвам го това на директора си Борислав Кръстев, който смяташе, че като млада 27 годишна театроведка съм отишла там само, за да правя кафе и да го поднасям. И той вика: „Ама какво е това Нилс Холгерсон, какво е това?“ Казвам: „Това е от Селма Лагерльоф.“ - „А коя е тя?“ Викам: „Тя е нобелистка.“ И той ме изгледа тъпо и разговорът приключи. Така че съм била поливана нееднократно със студен душ.
     Другата интересна случка в Кукления театър беше с начеващия драматург и много така - шестваш триумфално още в началото, завършилият за селски свещеник Маргарит Минков, който беше известно време драматург в плевенския театър, когато и Краси Филипова беше там драматург, а майка й Саша Филипова беше първата дама на плевенския театър. Та значи, Маргарит Минков написва пиесата „Ето какво се случи“ или „Сънят на трите лели“ - приказка, в която три лели сънуват разни фантасмагории, нещо като фентъзи. И първо Бондо Сърчаджиев, който беше назначен за директор, без въобще да разбира нещо от куклен театър (той беше драматичен режисьор, и то доста среден, но голям красавец, с едни зелени очи, висок, строен, пиеше до смърт, и жена му едва го удържаше. По Ахтопол обикаляше бунгалата на мадамите, сваляше тая, сваляше оная, жена му ходеше по петите му, беше една жива трагедия. Тя почина, според мен той я довърши. Беше актриса в Народния театър - не беше лоша актриса, и хубава жена.) Та, Бондо ни беше директор тогава и ние с Кирякос Аргиропулос и Яна Цанкова му даваме пиесата. Аз заставам зад нея плътно. Бондо казва: „Какви са тия недоразумения, как ще я поставим тая пиеса?“ Хелем, тримата го навихме да я поставим. И двамата - Яна и Кирякос, се хванаха и я поставиха together - заедно я поставиха. Отиват те с тази постановка - много хубава постановка, на „Златния делфин“ тогава, във Варна отиват, и Северина Гьорова, която се славеше първо с това, че в рамките на най-ординерните социалистически изисквания беше нещо като тартор на тоя вид хора. Иначе беше добър театровед, имаше чене - добре говореше, добре пишеше. Вижда постановката и понеже много ме мразеше - тя ми завиждаше зверски, казва: „Красимира Василева ли е драматургът? Това е сюрреалистично произведение, драматургът трябва да бъде уволнен веднага.“ Бях обвинена в сюрреализъм, а тогава това беше смъртен грях. Имайте предвид, че тогава за Бекет, Йонеско и такива работи не се чуваше изобщо. Ние пропуснахме цяла епоха... И така, хелем, ми се размина, но бях на косъм да излетя по идеологически съображения, както се казва. Ние двамата, горките, с Маргарит Минков щяхме да врим във всички казани на ада.
     Аз говоря за тези неща, защото в настоящето, както и днес като слушах Юлиян Вучков по телевизията - ние много сме работили с него, той е, така да се каже, моят кръстник в театралната критика, моята първа рецензия беше в сп. „Театър“ при него - 1977 година. Оттам нататък той възлагаше на Красимира много материали, винаги я хвалеше, казваше, че пише много добре, имаше към нея специално отношение, много я ценеше... Та Юлиян все вика: младите днес нищо не разбират. Аз не искам да се повтарям, да говоря: „млади“ и „стари“, но действително днес младите представа нямат за какво става дума. Това в ония години беше нещо страховито. При мен в Кукления театър назначиха Кольо Николов, писателя, автор на „Алета - златната черешка“, мъжът на Виолетка от „Сълза и смях“, която беше красавица и игра във филма „Мотопед“. Те бяха избягали в Щатите, пък се върнаха - Писарев ги върна тогава, и назначиха Кольо Николов с парашут в Кукления театър. Другият драматург беше Рада Москова, на която много й се играеха пиесите тогава, но в театъра никаква я нямаше - почти не идваше на работа, само на някой художествен съвет и да си вземе заплатата, а Кольо Николов, той пък писател, той хабер си нямаше, и той не идваше, и аз единствена опъвах за трима. Каквото имаше там: писма, обсъждания... - всичко аз срещу 170 лева. Най-накрая на Красимира й писна и излезе от театъра чрез Митьо Дебелия - Митьо Стоянов, който беше директор на ДО „Театър“ към Комитета за култура и много я обичаше. Викам: „Митьо, тези в Кукления театър ще ме довършат, вземи ме изтегли“. И той ме изтегли в дирекцията. Иначе щях да си гасна в Кукления театър до ден днешен. Бяха ми лепнали вече етикета „куклен театрален критик“. Това, че аз работя в Кукления театър - в днешния ден специално мисленето е друго, не гледат толкова къде работиш, но тогава понеже си в Кукления театър, значи трябва да пишеш само за куклен театър. Юлиян беше почнал да ми възлага само рецензии за куклени постановки. Мен ми омръзна да пиша за „пуф“ и „паф“, за „мечето“ и „зайчето“, за „кокиченцето“ и за „птиченцето“... - то беше нещо страховито. Искам да кажа, че всичко беше страшно сковано. Днешните хора, като моята дъщеря, която ми казва, че съм „древна“, и особено творците в театъра, нямат представа за какво ограничаване на възможностите ставаше дума. То беше борба за всяко заглавие. И ако не е в съобразените там рамки - имаше специални автори, за които се знаеше, че са по-леви, примерно, както Андрей Аврамов до ден днешен поставя Дарио Фо - писна ми вече от неговия Дарио Фо, не знам вече колко дариофота постави, че ги и индигосва отгоре на всичко. Андрей Аврамов още оттогава беше почнал Дарио, защото бил левичар, а вие много добре знаете, че западняците левичари са нещо съвсем различно от нашия комунизъм, те хабер нямат... както и да е.
     След Кукления театър отидох на работа в Дирекция „Театър“. Първо бях в „Театъра на окръзите“ с директор Васил Спасов. Тогава имаше такава институция „Театър на окръзите“, която селектираше спектакли от провинцията - кой да гостува в София. Всяка седмица гостуваше по някой провинциален театър. Аз обикалях България непрекъснато, за да селектирам такива спектакли, но след това ме прехвърлиха в Център за театрално-артистични прояви към ДО „Театър“. Това беше едно ново формирование. Никола Петков - режисьорът, беше там, след това беше и Сашо Попов - този режисьор, който направи с покровителството на Людмила Живкова старинния театър в Криптата. Между другото Сашо Попов беше много интелигентен и много оправен и добър режисьор, много интересна фога - като човек. Та, Никола Петков тогава дойде, хареса Красимира и я взе в Стария хан на площад „Македония“ - направихме Театър „Възраждане“. Това е първият Театър „Възраждане“. Студиен литературен театър „Възраждане“ на Андрей Калудов, в който също бях драматург, е след това. Театър „Възраждане“ в Стария хан - Никола Петков му беше директор. Там направихме „Малкият принц“, Слав Хр. Караславов, аз написах една пиеса за Георги Кирков - за тези първите социалисти у нас със широките шапки, романтиката, увлечението по левите идеи. Георги Кирков е бил много интелигентен човек и е имало много интелигенти, които са се увличали по тези идеи - с наивитета на интелигента, нямайки представа до какво ще ни доведе всичко това, за съжаление. Та, написах една пиеса за Георги Кирков, която се игра доста успешно. И след това какво се случи? След това вече Андрей Калудов направи Студиен литературен театър „Възраждане“ в циганското НДК (сградата на кръстовището: бул. „Ал. Стамболийски“ - бул. „Константин Величков“). Той си избра хората, направи кастинг. Калудов преди това беше в Ботевградския театър, с големи поддръжки от всякакви партийни дейци, институции и т.н. Станка Шопова специално подкрепяше тогава създаването на тоя театър, с идеята да не сме зависими от политиката на ДО „Театър“, а да можем да си правим собствен репертоар. Аз затова отидох там с голямо желание. Този театър изкара до 1989 година, после Недялко Йорданов го завзе и след това се закри театъра. Андрей Калудов беше казал: „Тоя театър аз съм го създал, аз ще го закрия“, и така стана. Първата, която махна, бях аз - като първа, така, опозиционерка. След това махна актьорите: Весо Калановски, Мадлен Чолакова, Пешо Върбанов, Росен Сиромахов, Албена Чакърова - уволни ги. Една замина за Франция, забравих я - Лили, Лили, една със сини очи, Таня, една Таня, каква беше и тя, Таня Томова - тя беше много харесвано момиче - високо, стройно, с фигура на манекен, и Нели Топалова беше също в този театър. Красавици имаше много. И там написах една детска пиеса - коледна, за Питър Пан и менче-звънче, която се изигра. Там имаше алюзии, не беше драматизация.
     И така, с Андрей Калудов се разделихме след 1989 година. Аз отидох с конкурс в „Права и свободи“, след това отидох във вестник „Столица“, който тогава беше орган на Столична община - създаден още при Янчулев. След това Софиянски, като встъпи в длъжност, веднага този туршияджия, който освен да прави туршии, друго не знам да може, закри вестника. А вестникът си имаше компютри, уредено помещение, всичко. Как можа да бастиса всичко с един замах, аз бях много възмутена. Разбира се, ние бяхме там трима-четирима души: Андрей Манолов беше главен редактор, Любен Лъчански работеше, но Любен беше перманентно пиян - кога дойде на работа, кога не. Пак аз опъвах, естествено.
     След това отидох във вестник „Демокрация“ (издание на Съюза на демократичните сили), където даже не бях на постоянен договор. Там пък атмосферата беше ужасна. Непрофесионализъм - Невен Копанданова (гл. редактор), след това пък дойде Атанас Свиленов, който пускаше някакви чаршафи във вестника, въобще не беше като ежедневник, но той така си мисли, той е с бавно мислене - с много подробности. Както и да е, и там престоях.
     После отидох драматург в Пернишкия театър. В Перник беше директор Емил Иванов, който години наред беше актьор в театъра и искаше да продължи делото на Георги Русев - много успешен директор в продължение на петнайсет години. Пернишкият театър имаше това своеобразие, че беше съставен от хора, на които, примерно, не са им стигнали връзките да бъдат назначени в София, защото Пернишкият театър беше почти софийски. Имаше тогава пари и всеки ден имаше служебен автобус от София до Перник и обратно. До Перник е трийсет минути с автобуса, качват се тука, заминаваме и следобед се прибираме масово, който няма представление. Разбира се, имаше и електричка, и редовни автобуси тогава. Георги Русев канеше най-успешните режисьори - Коко Азарян, Пантелей Пантелеев, Леон Даниел. Здравко Митков започна от Пернишкия театър с Мара Каварджикова и Вальо Ганев в „Опера за три гроша“ на Брехт. Направи едно прекрасно представление. Мара Каварджикова - красавица, съвсем млада, игра главната роля в „Теофано“ на Радко Радков, който, както знаем, беше много близък на Людмила Живкова тогава. Всичко беше изградено на базата на някакви страхотни, почти подмолни връзки, отношения, някакви такива безумства. Изобщо не се знаеше кой с кого е, какво е, но имаше социализъм и всички знаехме, че трябва да бъдем верни на социалистическата идея. Това е. И като дойде 89-та година много хора бяха истински шашардисани, защото не знаеха накъде да се обърнат, особено тези, които никога не са имали някакво оригинално мислене, а те бяха повечето. Както се вижда, и до ден днешен това общо взето не се е променило. След като може да се чества 100 години от рождението на Тодор Живков, аз просто не знам какво да кажа. Просто останалото е мълчание за мене.
     След Перник предложих в Министерството на културата, където след Елка Константинова, която направи доста грешни стъпки в областта на киното, българския театър и българския цирк - тя го закри, стана министър Емма Москова. При нея аз подадох платформа, концепция за създаване на Артистична борса като следствие на това, че много хора бяха останали без работа и щяха да остават тепърва. Целта беше да се улеснят безработните при намирането на работа, тъй като още нямаше никакви навици за търсене на работа. Аз водих тази борса три години, след което дойде Абрашев с Румен Димитров и я закриха, просто я съкратиха. Не можело да има такава мениджърска къща към държавна институция като Министерство на културата. А всъщност ние не се облагодетелствахме по никакъв начин - аз бях на една доста ниска заплата. Имаше при мен, редуваха се едни момчета на компютъра, които подреждаха имената и ги пускахме по интернет. Тъкмо се бяха насъбрали шестстотин души - членове на борсата, защото отново трудно тръгна, хората не бяха свикнали - аз направих всичко възможно за популяризирането й: пресконференции, вестници, радия, всичко, за да се запишат. Ние бяхме agency - като американските агенти, с тази разлика, че един агент на актьор на запад и главно в Америка получава много голям процент, защото там хонорарите са големи. Като закриха борсата, моят колега, който беше на компютъра, каза: „Защо не я направим частна?“ Викам: Киро, ние няма да можем да си платим тока. Защото тука като му дадат хонорар петдесет лева на актьора, десет процента са пет лева. Е, какво ще направиш с такъв процент, който ще взимаш от актьорите? И този труд се бастиса, качиха компютъра ми на тавана на Министерството на културата и аз отидох в Младежкия театър - драматург. Просто този труд ей така беше хвърлен, за кой ли пореден път в България, на улицата. Там бяха вложени много средства, ние бяхме три години на заплата, положиха се много усилия да се популяризира това нещо. И това беше... Аз съм сигурна, че Абрашев не е знаел какво прави, там движещата сила беше Румен Димитров, който след една година като зам.-министър беше уволнен на 4-ти август с подписа на Симеон Сакскобургготски. Но какво от това, след като той вече беше бастисал работата. Той по телевизията каза: „Аз Красимира Василева лично ще я назнача, ще я уредя“. И аз ходех през ден при него, той пиеше кафе с Мишо Михайлов, ядяха вафли горе с Дуньо, нещо си общуваха с Дуньо, ако го знаете „туй лице“ Дуньо, който беше пък в някакво радио, Дуньо, който не може да си обърше носа, беше в някакво радио, и висяха горе. Аз отивам, Румен вика: „Ела да пием кафе“. Викам: аз не ща да пия кафе, кажи кога ще ме назначиш и какво ще правим. „Аз ще правя отделен информационен център“. Дрън-дрън та пляс. Краси Филипова много мъдро ми казваше: „Не чакай нищо от Румен Димитров, той нищо няма да направи“. И той като ме махна, Краси Филипова беше тази, която ми издейства бройка за Младежкия театър, където пък въобще нямаха драматург, тъй като Милена Филкова, театроведката, почина, горката. И Кадурин на бърза ръка бастиса всичко, та трябваше да организират да се уреди бройка за драматург. Та отидох там драматург - театърът беше срутен, беше в Студентския дом, всичко беше надолу с главата, архивът беше горял, беше имало наводнение, всичко беше подгизнало, подпухнало, мръсно, кално, прашно. След това кабинетът ми беше на „Дондуков“, където бяха дадени няколко стаи за театъра - цимент и отгоре някакъв скъсан мокет, и нямаше на какво да се седне. Аз си донесох от вкъщи радиатор и стол. Работехме зимата с кожени палта и ръкавици, защото не можеше да се стои от студ в тия стаи. И след като вече направиха ремонта, дойде Владко Люцканов на пометено да каже „ку-ку“ и да ме уволни. И не само мене, а още четири човека, както знаете: Бойко Илиев, Иван Урумов и двамата сценографи - Петьо Начев и Петър Митев. Като Петър Митев е сценограф с международни награди, а мен и Бойко Илиев ни има в Театралната енциклопедия. Ние с него бяхме хора на по петдесет години с огромен актив зад гърба си - Бойко с десетки постановки, а аз с хиляди публикации, защото през цялото това време, където и да съм била, съм писала активно в пресата, и не само в списание „Театър“ и специализираните издания, а също и в „Отечествен фронт“, след това в „Отечествен вестник“. Писала съм във „Вечерни новини“ - с Юрий Дачев се редувахме всеки ден в културната страница на „Вечерни новини“. Единия ден пише Юрий Дачев, на другия - аз. И това беше години наред. Аз имам хиляди публикувани рецензии и материали за театър, но това никой не го интересуваше.... И така, съкратиха ме от Младежкия театър. Веднага получих предложение от Петър Петров за Търговищкия театър, където бях работила към детския фестивал няколко пъти. Отидох в Търговище, седях там три години и половина. След това на Петър му хрумна да не ми продължи договора - седем месеца, преди да навърша години за пенсия, за което до този момент не съм получила реално обяснение. Заради някаква режисьорка - гадже ли му беше, какво стана, аз разговор с Петър не съм имала до този момент - вече мина и време и всичко стана безсмислено. Но седем месеца преди пенсионирането ми ме махна и Краси Филипова ми каза: отивай някъде по твое желание, и аз хванах Дежо, който ми е приятел - Неделчо Стойчев, директор беше станал в Разград, та седемте месеца до пенсия изкарах в Разград. Това е положението - едно ходене по мъките през българския театър.


     През цялото това време съм имала много приятелства с актьори, с режисьори, работила съм в много тясна връзка с тях. Три пъти съм била в комисия по наградите „Икар“ на Съюза на артистите, била съм в комисия в Плевен на Конкурса за българска драматургия „Иван Радоев“, и на още много места. Но цялата работа е в това, че българското театрално съсловие все още е много ограничено, все още не може да намери пътя към истинското си разкрепостяване, макар че вече има репертоарна свобода. Оказа се, че както има репертоарна свобода, така нашите творци, нашите режисьори не могат да намерят истинското си лице. В театър „Възраждане“ бях за кратко с Георги Георгиев, който беше много дръпнат човек, лош характер. Там не можах с него пряко да работя, но съм присъствала на целия им творчески процес, на изграждането на този театър. Малко са тези, които успяха в известен смисъл да постигнат себе си, да изразят своята индивидуалност - Теди Москов, Александър Морфов, навремето и Бойко Богданов, който беше директор на „Сълза и смях“ и който сега заглъхна безславно в Благоевград. Той беше голям експериментатор. Възкресия Вихърова, изключителна експериментаторка, много умна жена, с много талант, с много идеи, сега си остана в Нов български университет и общо взето за широката публика не представлява особен интерес. Невена Мечкарова и Тодор направиха Актьорска театрална формация (АТФ), един от първите частни театри. Ходих с тях в Будва на фестивал. Нямаше пари и този театър спря да съществува. Театър „Диалог“ на Бойко Илиев, също един от първите частни театри, почти изчезна. Навремето, когато аз работих две години с Бойко Илиев, от „Славянска беседа“ ни даваха безплатно залата, но когато започнаха да искат пари, стана невъзможно. След това ни дадоха залата на КТ „Подкрепа“ на площад „Гарибалди“. Ще ви кажа откровено истината: Дуньо и някакви апапи се напиха една нощ - минали с някакви кални обувки през цялата сцена, през цялата зала и долу през входа, и на сутринта като видял Тренчев цялата работа, вдигна скандал и ги изхвърли. И със залата на „Подкрепа“ се приключи. За съжаление нашето съсловие е доста без чувство за отговорност.
     Сега протестираха, че Държавният пътуващ театър не съществува. Ами, аз бих казала, че съвсем закономерно го закриха. Той беше по начало някакво изкуствено формирование, което нямаше и зала - в НДК играеха полубезплатно, Христо Друмев нещо им уреждаше, и в момента, в който се наложи да плащат наем, се разбра, че не могат и ги съкратиха. Там имаше, между другото, много талантливи актьори, които сега са почти на улицата, някои са ги взели в Народния театър, оставил ги е Павел Васев.
     „Сълза и смях“ тотално се закри, Младежкият театър за мен също няма никакъв облик в момента. Единственото хубаво нещо, което прави Люцканов, е, че кани млади хора да поставят и с тях си прави актива. Но иначе реално Младежки театър, както беше навремето със специален, отделен репертоар, няма. Той не е направил едни, дето се вика, „Мускетари“, един „Том Сойер“ не е направил - нищо, нищо. За деца и юноши няма нищо като хората - това, което е фактически основната му задача. По времето на Лиляна Тодорова Младежкият театър имаше много висок престиж, защото имаше сериозни постановки за деца и юноши. „Спасителят в ръжта“ там съм го гледала, „Тримата мускетари“ на Лиляна Тодорова беше много хубава постановка, какви ли още нямаше: „Кукуригу пътешественик“, „Зайко Всезнайко“, след това за възрастни: „Рози за д-р Шомов“, „Кухнята“ от Арнолд Уескър на Николай Люцканов, много хубав спектакъл. Всичко това отиде по дяволите като облик и ако сега ми кажете, че „Време за мъже“, където всички си показват задниците, дебели и грозни, в Младежкия театър, ако ми кажете, че това е пиеса, подходяща за Младежкия театър, просто ще ме излъжете. Да, изобщо, някакъв упадък се задава.
     Народният театър също много се видоизмени. Там имаше една фаланга актьори, които Васил Стефанов съкрати, т.е. уволни, де, пенсионира: Таня Масалитинова, Славка Славова, Мария Стефанова, Георги Георгиев - Гец, Любомир Кабакчиев, Ванча Дойчева. Всичките тия хора даваха един традиционен, в най-добрия смисъл на думата, облик на Народния театър, но стана така, че Васил Стефанов ги махна, Кабакчиев почина, Ванча Дойчева беше до скоро там, но вече като безгласна буква, самичка, и нея пенсионираха сега. И се нанесоха, както всички се подигравахме - в гримьорната на Владо Трендафилов влезе Мамалев. Просто разликата е от земята до небето. Там имаше големи актьори - Константин Кисимов беше невероятен, емоционален. С ниския си ръст, с хилавото си телосложение, той просто гореше и пламтеше на сцената. Всички помнят ролята на Странджата в „Под игото“, която той играеше с невероятна страст и разтрисаше цялата зала. Сър Ендрю Чикчирик в „Дванайста нощ“ - невероятно играеше. Ролите на Карамитев: в „Хенрих IV“ в камерна зала го помня как даже с гърба си играеше - заставаше гърбом към публиката със стиснат юмрук на гърба си. От него капеше пот - в една дълга роба, риза такава играеше, от зебло, коноп, понеже нали Хенрих IV е луд. Имаше страхотни постижения на българското актьорско майсторство, които бяха цяла школа. Разбира се, Масалитинов беше направил всичко възможно, още от 26-та година, въвеждайки системата на Станиславски в българския театър, да бъдат подчинени българските актьори на тази система. И след 9 септември 44-та година вече по идеологически съображения не се допускаше да се работи по друга система. Хрисан Цанков беше игнориран, репресиран, и почина в забвение. Той беше всъщност интелигента, елитния интелектуалец на Народния театър. Той пръв тръгва по стъпките на Райнхард, по стъпките на режисьорите от Западна Европа. Високо образован, с голяма информация. Има и филми, аз съм ги гледала - имат голяма стойност. Той е леко и формалист, авангардист. Докато Масалитинов движи по тоталната класика - МХАТ е неговата школа, той идва от МХАТ и тук налага постулати, понеже в България общо взето няма режисура - до 9 септември няма и такава специалност. През 1945 година се открива театрална школа, която започва само по системата на Станиславски. Дълго време тук не се чува нищо за Питър Брук, Майкъл Чехов. Те са забранени, реално. Така че тук си бяхме по школата на Станиславски, школата на преживяването - до голяма степен порусначена работа, защото нашите актьори много крещят, много викат на сцената, много ръкомахат. Това идва именно от тази школа, руската школа предимно, като недостатък. Иначе, ако оставиш на нашите актьори, те са по европейски мислещи. Това викане и ръкомахане го няма в най-добрите прояви на много наши актьори в момента. Но навремето това се е искало - да ръкомахаш, да изнасяш напред гласа, да има ярко присъствие на сцената. В тази връзка в Младежкия театър е имало генерално съкращение на актьори по идеологически причини. Оттам са излетяли Коста Цонев, Вили Цанков, Георги Русев... - около десетина души. Вили Цанков прави „Ромео и Жулиета“ по авангарден начин - от двете страни на сцената в нещо като бутки застават Ромео и Жулиета и разговарят от разстояние, и това не можело по никакъв начин да бъде. Имало е много доноси, Георги Русев е бил профпредседател на театъра и защитава Вили Цанков, застава на амбразурата и съответно бива уволнен също. Тогава той отива в Перник. Така че пътят на някои творци се е определял от такива елементарни идеологически съображения. Николина Томанова направи много хубави неща като директор на Театър „София“, защото мъжът й беше влиятелен в общината. Тогава направиха „Луна за несретници“ от Юджийн О'Нийл с Лъчо Стоянов, с Досьо Досев, който играеше почти във всяка постановка. „Стаята“ на Димитър Коруджиев поставиха с Катя Паскалева и Димитър Аврамов, „Апетит за череши“ на Агнешка Ожецка с режисьор Николай Георгиев, който беше направил Театър „4 х 4“ тогава. Първо във 22-ро училище, който след това премина в „Алма алтер“ - „4 х С“. Николай Георгиев беше чешки възпитаник. В момента той е бойкотиран от българския театър, никъде не го канят за нищо, той прави само „Алма алтер“. Изобщо разни такива незнайно как развиващи се пътища на съдбата. Възкресия също започна в „Сълза и смях“ с едни авангардни постановки като „Звън“, в която Весо Мезеклиев играеше целия набоден със стрели, чисто гол и облепен с глина. След това тя премина към класическия начин на поставяне като направи „Домът на Бернарда Алба“ в Народния театър. Много хубаво го направи, дадохме й тогава награда „Икар“, и след това нещо зачезна. Общо взето се отказа от силно експериментаторското си начало, с което беше тръгнала. Здравко Митков също доста изчезна от хоризонта. Беше тръгнал много добре като едно от най-интелигентните момчета на българската режисура. Стана за кратко време и ректор, махнаха го, сега и от Театър „София“ вече е махнат и е само в НАТФИЗ професор. Няма някакви стойностни творчески прояви напоследък, постановките му не блестят през последните години. Разбира се, той работи винаги в тандем с Невена Кавалджиева, която е много голям фактор за неговите режисьорски решения. Но независимо от това последните десетина години и от него не се получи това, което се очакваше да бъде. Къде по една, къде по друга причина.







В началото на 2012 година спомените на Красимира Василева излязоха в книга


ПОД РЪКА С МЕЛПОМЕНА

издател е Анго Боянов


книгата е посветена на рода на Красимира Василева:
на прочутия й дядо - литератора Любен Томов Георгиев, майка й Людмила, дъщеря й Мила и внуците й Анастасия и Никола


томчето съдържа богата колекция от прецизно написани рецензии, блок с портрети на талантливи български актриси, анализ на постиженията и провалите на българските драматурзи, много снимки


На добър час на изданието!







(следва продължение: държавни и частни театри в България)











1-1 of 1