Руската демокрация и западният тоталитаризъм



Руската демокрация 
и
западният тоталитаризъм 



 

Водещите на политическото ток-шоу "60 минут" Олга Скобеева и Евгений Попов - телевизия "Россия-1" (РТР Планета)

      Телевизионните политически ток-шоута наводниха ефира и станаха хит от масовата култура. Не може обаче да не направи впечатление едно твърде странно обстоятелство.

То е следното.

Който и да гледа този телевизионен формат по някой западен канал – от CNN до официозните властообслужващи български имитации на телевизии, се набива на очи фактът, че липсва алтернативна гледна точка. Нали си спомняте прочутата фраза на Волтер, която се смята за една от основополагащите „ценности“ на демокрацията: „Не съм съгласен с твоето мнение – но съм готов да умра, за да защитя правото ти да го кажеш“.

С други думи – свободата на словото.

Всъщност, защо ни е Волтер? Нима от само себе си не е ясно, че без свобода на словото няма и не може да има никаква демокрация? Нали демокрацията – това са изборите, в които гласуваш кой да те управлява? Но ако не съществува свобода на словото, как ще разбереш идеите, „програмите“ и „платформите“ на различните кандидати? Така, че свободата на словото е заложена още в самата основа на демокрацията, без която самата тя не може да съществува. Нали без свобода на словото кандидатите за власт не могат да изложат своите възгледи, обещания и прочее манипулации, чрез които да обработят съзнанието на избирателя и да го накарат да ги издигне до властта?

Ала свобода на словото е необходима и задължителна в една демокрация не само в предизборен период. Защото, ако я няма през останалото време, какво се получава: изборите приключиха, край на свободата на словото. До следващите избори. Това ли е демокрацията?

Но какво по-конкретно, всъщност, означава свобода на словото? Тук вече Волтер ще ни помогне. Всъщност, дефиницията е проста: възможност да кажеш своето мнение, независимо дали то се харесва някому или не. Също и, внимание!: възможност да чуеш друго мнение, алтернативно на официозното – пак независимо дали се харесва някому, респективно на управляващите, или не.

От тази гледна точка хайде да видим какви са възможностите да чуем алтернативни мнения по най-големите западни, което значи и световни, телевизионни канали?

Достатъчно е да погледаме 3-4 дни основните западни телевизии, за да установим, че по нито една от тях – ПО НИТО ЕДНА!, не се представят алтернативни гледни точки. За тв-каналите на дребните сателити, от рода на България, да не говорим: там помиярщината, лизачеството, нагаждачеството и комплексираното подмазване са тотални. Вземете Си Ен Ен, и Фокс Нюз, и Би Би Си, и всички телевизии на страните, членки на НАТО, и всички телевизии на страните от ЕС – по нито една не се представя гледна точка, която е алтернативна на официозната; разбира се, не говорим за отделни маргинални кабеларки. Тук дори няма да засягаме въпроса, че не се дава думата на хора, които стандартно биват дефинирани като „расисти“, „ксенофоби“, „хомофоби“, разни „анти...“. Да ги оставим тях – макар, че ако спазваме правилото на Волтер, би трябвало да им се дава думата равнопоставено с останалите, които изказват официозните гледни точки; ако не се дава думата за алтернативни мнения, каква свобода на словото е това? Чист тоталитаризъм, където потискането на различните мнения е основна характеристика на обществения климат, нали така?

Какво да кажем, например, за гледните точки спрямо Русия?

Русия, значи, е „диктатура“, „Мордор“, „империя на злото“ и т. н., и т. н., ако използваме обичайните русофобски клишета. Изглежда именно заради подобни съображения ПО НИТО ЕДНА западна телевизия не се дава думата на представители на самата Русия, които да изложат и подкрепят гледната точка на руските власти. За българските официозни телевизии, които, естествено, не смеят да излязат от общия русофобски помиярски мейнстрийм, пак дори няма нужда да се споменава. Но големите? Гореспоменатите Си Ен Ен, Би Би Си, Фокс нюз, Евронюз и пр., и пр.? Те защо не спазват правилата на демокрацията, защо не канят представители на алтернативните мнения, на алтернативните гледни точки? Загадка.

Да, загадка - но само донякъде. Тя възниква само по една-единствена причина: защото допускаме, че големите западни телевизии, и въобще медии, са представители на демокрацията и защитават демократични ценности. Тогава наистина е загадка: как така защитават демократични ценности, пък не дават възможност за различни, алтернативни гледни точки в съответствие с една от най-важните демократични ценности – свободата на словото?

Обаче загадката се разрешава много лесно, ако допуснем друго. Ако допуснем чисто хипотетично съвсем за малко, за м-ъ-ъ-ъничко само, поне за хилядна от секундата: че западните медии всъщност не са демократични, а са тоталитарни.

Какво ще се случи след това кратко допускане?

Ще се случи това, че в тази хилядна от секундата внезапно всичко ще си пасне, ще си дойде на място, ще стане логично и закономерно: не дават свобода на словото, защото не са демократични. Готово! Излязохме от абсурда на омагьосания кръг. Естествено е, нали: онези медии, които не дават свобода на словото, тоест, не излъчват различни, алтернативни гледни точки, не са демократични.

Извод, колкото и необичаен да е: западните медии не са демократични именно по тази причина – не излъчват различни, алтернативни гледни точки.

Но може би някой ще възрази? Може би западните официозни медии, нека се ограничим с телевизиите, излъчват такива различни, алтернативни гледни точки и мнения?

Моля, в такъв случай нека да ги покаже!

Нека някой ми посочи поне една голяма западна телевизия, която включва в своите политически предавания, ток-шоута и дискусии представители на Русия. Дава думата на привърженици на Путин! Само една такава телевизия да бъде посочена – и край, повече няма да спорим, определено това ще се окаже демократична телевизия!

Да бъде посочена – но няма как да бъде посочена. Просто такава не съществува. Според някогашната тъпа фраза на един фанатичен привърженик на „демокрацията“, от която нашенските доморасли гладкомозъчни демократчета изпадаха в умственопарализиращ оргазъм: „Да, ама не!“. И не може да бъде посочена нито една голяма, влиятелна западна демократична телевизия, която да допуска алтернативни мнения (независимо по какъв проблем!), поради една елементарна причина – няма голяма и влиятелна западна телевизия, която да е демократична. Нито една не допуска различни мнения.

И, естествено, докато няма такава западна телевизия, която да допуска в своите предавания алтернативни гледни точки – ще смятаме западните телевизии за недемократични, тоталитарни и диктаторски. Забележете, изхождаме от самите „западни ценности“, при това от такава фундаментална ценност, като свободата на словото - която се признава от всички за фундаментална, сиреч, основополагаща за самата демокрация. Е, уж фундаментална, уж основополагаща – а я няма на Запад. Липсва. Изчезнала е в небитието. Максимумът , който се допуска в западните медии, е абсолютно същият, който се допускаше и у нас по времето на комунизма: ръководната роля на Партията може да бъде обсъждана само доколкото може да бъде усъвършенствана, развивана и направена още по-ръководна. А да се допусне в „Работническо дело“ или в тогавашната БНТ представител на „империализма“, на САЩ и на „капитализма“ - ни-ни и в никакъв случай!

Е, на Запад срамежливо се заменя остарелия израз „ръководната роля на Партията“ с по-модерния шаблон „европейски ценности“ – в смисъл, те може да бъдат обсъждани само доколкото може да бъдат усъвършенствани, развивани и направени още по-“европейски“. Но да се допусне в Си Ен Ен или Би Би Си представител на „путинския режим“, на Русия или на „православните клерикали“ - ни-ни и в никакъв случай!

Но може би в Русия е същото? Нали там е „Мордор“, „путинска диктатура“ и прочее страхотии? Тоест, там също, както и на Запад, би трябвало да не се допускат по екраните на големите телевизионни канали различни мнения и алтернативни гледни точкти?

Няма да рекламираме руските телевизии. Ще почерпим информация от самия извор – а вече всеки може да си направи съответните изводи, доколкото му стигат мисловните способности. Ще използваме откъси от статия на Сергей Марков:

Политическите ток-шоута нахлуха в ефира и станаха хит на масовата култура. Преди време монополисти в Русия бяха „Воскресный вечер с Владимир Соловьевым“ и „Право голоса“ с Роман Бабаян.

След завръщането на Крим в състава на Руската федерация интересът към този телевизионен формат нарасна още повече.

Время покажет“ на Первый канал продължаваше 1 час, после 2, после 3 часа.

НТВ с успех пласира проекта „Место встречи“.

Сетне се появиха „60 минут“ на „Россия-1“ и „Первая студия“ на Первый канал. При това по ТВЦ свръхуспешно върви „Право голоса“, а по тв-канала „Звезда“ - „Процесс“. Зрители има за всички.

Всяка телевизия е принудена да включва в програмата си политически ток-шоута, за да не изостане зад конкурентите си. На всичко отгоре, започнаха да повтарят предаванията след полунощ – което се прави само със суперпопулярни сериали. Това е не само руска, но и световна тенденция. Та, нали самият сегашен президент на САЩ е бил водещ на твърде популярно тв-шоу!

Най-известният руски водещ на ток-шоу – Пьотр Толстой, стана вице-спикер на Държавната дума.

Тази популярност се обуславя от необходимостта от жива дискусия – а в политическото ток-шоу такива дискусии са предостатъчно, като често са твърди и безкомпромисни. Освен това, събитията, които се случват в света и страната, трябва да бъдат обяснявани. Кратките тв-новини дават прекалено плътни и стегнати описания в малък отрязък от време – поради това повечето зрители не успяват да схванат значението им. Затова хората искат някой да им разтълкува смисъла на събитията. Да им го обяснят и „свои“, и „врагове“ - а там вече зрителят сам ще се ориентира кой крив, кой прав.

Освен това, политическите ток-шоута имат ярко изразена сериалност. Повечето експерти в студиата са като герои от сериали – участват в тях продължително време и стават разпознаваеми лица. Тази разпознаваемост създава своеобразна „домашност“ и е важна за осъзнаването на събитията от страна на милиони хора. Когато формира своя позиция, зрителят я поставя в комфортна, позната нему ниша сред позициите на лидерите на общественото мнение.


Владимир Соловьов - водещ на ток-шоутата "Поединок" и "Вечер с Владимиром Соловьовым", телевизия "Россия-1" ("РТР Планета")

Пространството на класическото ток-шоу е разделено на 2 части:

- пространство на смислите;

- пространство на емоциите.

В смисловото пространство са представени фигурите, които отговарят за формиране на смислите и обозначаване на основните позиции. Това са преди всичко водещите – те поставят темата, рамките и мирогледната насока на дискусията.

Друга група са „държавниците“ - които формулират позицията на държавата. Най-често в тази група се оказват по-ярки представители на Държавната дума и на Съвета на федерацията. Сред тях са политици като Франц Клинцевич, Олег Морозов, Михаил Старшинов, Игор Морозов, Адалби Шхагошев, Алексей Пушков, Вячеслав Никонов, Ирина Яровая, Сергей Марков и Сергей Рибаков. Също така, в тази група влизат и умерени системни опозиционери като Генадий Зюганов, Сергей Миронов или Леонид Калашников.

Две други важни групи в смисловото ядро са „разумните либерали“ и „умерените патриоти“.

Към „разумните либерали“ може да се отнесат Сергей Станкевич, Борис Надеждин, Владимир Рижков, Николай Рибаков. Тяхната главна теза е, че Русия и Западът са еднакво виновни и трябва да направят крачки един към друг, за да регулират положението. В позициите на „разумните либерали“ винаги има мирна настройка и известна утопичност. Те критикуват по малко и Русия, и Запада - но не допускат твърда критика нито към Русия, нито към Запада.

Към „умерените патриоти“ може да се отнесат Виталий Третяков, Евгений Тарло, Олег Барабанов, Сергей Марков, Александър Гурнов, Алексей Журнов. Главната теза на „умерените патриоти“ е следната: Западът е причината за един или друг конфликт – отчасти поради русофобия, отчасти поради западната слабост, която се превръща или в глупост, или в неспособност да се решават проблемите. Затова Русия в известен смисъл трябва да принуди Запада към разбирателство.

От съдържателна гледна точка дискусията между „разумните либерали“ и „умерените патриоти“ е основна. „Държавниците“ по-скоро правят равносметка и изводи.

Но има още една група в смисловото ядро - „мъдреците“. Те най-често дават оценка на политическите въпроси от определена философска висота на обективност. Ролята на „мъдреци“ изпълняват такива известни личности като Карен Шахназаров, Владимир Мамонтов, Александър Проханов. При това ролята на „мъдреца“ не е възрастова – а функционална. Например, в ролята на „мъдреци“ се изявяват млади писатели като Захар Прилепин и Сергей Шаргунов. Тяхната задача е да дадат обща мирогледна, а не политическа оценка на текущите събития.

---

В пространството на емоциите главната задача е да се предизвикат чувствата на зрителите. Тук са важни радикализацията на позициите, прекият сблъсък на мненията и емоциите на участниците.

Именно затова в емоционалното пространство функционалните роли са организирани бинарно – тоест, по двойки за всяка тема. Например, „пламенни патриоти“ срещу „безразсъдни либерали“.

Тъй като Украйна е крайно важна тема, се образуват двойка „наши украинци“ против двойка „неприятни украинци“.

Доколкото Европа също е значима сфера на интереси, се формират двойка „критични европейци“ и двойка „приятелски европейци“.

А светът обикновено е представен от „наивните американци“ и „неистовите поляци“.

Първото и най-важно противопоставяне в емоционалното пространство – това е „пламенният патриот“ срещу „безразсъдния либерал“. Главната теза на „пламенния патриот“ е: за всичко е виновна Америка, а на „безразсъдния либерал“ - за всичко е виновна Русия.

Към „безразсъдните либерали“ спадат Игор Драндин, Сергей Жаворонков, Александър Никонов, Юлий Нисневич и Александър Ситин.

Към „пламенните патриоти“ - Сергей Кургинян, Сергей Михеев, Егор Холмогоров, Александър Проханов.

Безразсъдните либерали“ хиперболизират либералните позиции, като предизвикват всеобщо недоволство, неприязън и даже омраза.

Пламенните патриоти“ отразяват позицията на много хора, които директно смятат, че американците стоят зад повечето негативни събития, които се случват около Русиия и носят русофобски характер. Сред такива „пламенни патриоти“ са експерти от висока класа като Сергей Михеев и Егор Холмогоров. Но техният патриотизъм определено е на ниво, което смята, че доброто с добри думи и револвер е по-добро от доброто само с добри думи. За разлика от „разумните патриоти“ те не вярват дори в теоретичната възможност за мирно съвместно съществуване със съвременния Запад и проявяват ярко изразена антиамериканска нагласа.

Ясно е, че разликата в епитетите - „пламенни“ за патриотите и „безразсъдни“ за либералите отразяват не личните характеристики на тези хора, а описват функционалната им роля в ток-шоуто. Задачата на „пламенните патриоти“ е да запалят патриотизма в сърцата на зрителите – а „безразсъдните либерали“ от само себе си демонстрират, че опозицията е русофобска поради своята идеология, затова нормалното сътрудничество и диалогът с нея са невъзможни.

Следващата бинарна двойка в емоционалното пространство са „неприятните украинци“ и „нашите украинци“. С „нашите украинци“ нещата са лесни – това са рускоезични приятелски настроени граждани на Украйна, принудени да избягат в Русия от репресиите на киевската хунта; или пък живеещи в родината си, но потискани и без възможност за активна роля в политиката.

Истински звезди в руските телевизии са „неприятните украинци“. Те създават взривове от емоции, които са негативни спрямо Русия. По този начин притеглят и задържат вниманието на голяма част от аудиторията. Преобладаващият брой зрители питат: защо ги каните в руски телевизии, щом говорят такива дивотии? Но, изразявайки ярки негативни емоции, те по този начин привличат и задържат аудиторията пред екраните. Затова и присъстват постоянно в предаванията. „Неприятните украинци“ вече започнаха да вземат участие в дискусиите на само на украинска тема, но и по общи международни проблеми, дори там да няма украинска компонента. Омразата, която техните лица и думи предизвикват, е толкова силна, че самите те се превърнаха в телевизионни звезди – докато в родната си Украйна са напълно неизвестни. Към тях спадат най-вече Вячеслав Ковтун – когото никой не познаваше преди появата му в руските тв-канали, блогерът Борис Суворов, Сергей Запорожки и редица други. От сравнително известните в самата Украйна личности, по руските телевизии защитават гледната точка на киевската хунта Вадим Карасьов, Павел Жовниренко, Андрей Окар и Олеся Яхно.

Европейците“ също се делят на 2 части. Първата – това са „критичните европейци“. Те просто повтарят като папагали пропагандните тези на Запада против Русия. Аргументите на „критичните европейци“ обаче не са убедителни по руските телевизии, защото в Русия информационната среда е различна, и техните доводи увисват във въздуха без агресивната и истерична русофобска подкрепа, която имат в Европа. Така се получава, че „критичните европейци“ нападат Русия – но го правят несправедливо и с лекота биват опровергавани от самите зрители. Към „критичните европейци“ може да причислим немците Матиас Ул, Феликс Шултес и чеха Иржи Юст.

Още повече хиперболизират и дискредитират позицията на Европа групата „неистови поляци“. Те или избират крайно радикални, близки до неофашизма аргументи, както Томас Мосейчук; или влизат в истерично-задъхана интонация, подобно на Якуб Корейба.

На тях се противопоставят „приятелските европейци“, които представят най-вече аргументите на опозиционните сили в Европа и са привърженици на добрите отношения с Русия; условно казано, това са аргументите на Марин льо Пен. „Приятелските европейци“ показват, че Русия не е изолирана, и съществува част от Европа, която разсъждава така, както и руснаците. Сред „приятелските европейци“ са Марко Бернардини и Джулието Киеза от Италия, Димитрис Лиатсос от Гърция.

Между двете групи европейци не се води остра дискусия, за разлика от украинците – където такава дискусия съществува, при това много силна. Това се обяснява с факта, че повечето от „критическите европейци“ са сравнително умерени журналисти. Но умереността не е интересна в едно ток-шоу - затова логиката ги принуждава, искат не искат, да се занимават с пропагандно джафкане.

Външният свят е представен от „наивните американци“. Къде без Америка... „Наивните американци“ са особен тип хора. Най-популярни от тях са Майкъл Бом и Марк Наклъз, известен с характерния си американски акцент. Николай Злобин, който живее повече в САЩ, е използван в политическите ток-шоута също като американец.

Наивните американци“ демонстрират глухота към очевидните аргументи, основани на факти. Те с готовност оправдават всички, дори най-несправедливи, действия на американските власти. Гледайки „наивните американци“, редовият зрител категорично потвърждава мнението си, че американците са много тъпи. Разбира се, всички разбират, че това се отнася за американците максимум на средно ниво в политико-обществената йерархия, така да се каже, за „среднокласовите“ американци – каквито и участват в ток-шоуто. Онези, по върховете, са друга категория – щом са създали най-силната и влиятелна (засега) държава в света.

В емоционалното пространство често се добавя взривна компонента. Това са, преди всичко, „подпалвачите“. Тяхната задача е да оглушат емоционално и интелектуално зрителя. За целта съществуват 2 подхода.

Първия е супер-емоционално изказване с понякога буквално пръскане на слюнки и дори лични обиди.

Другият е конспирологията – разкриването на нечий хитър заговор.

Подпалвачите“ са като пипер в програмата – тяхната задача е ястието да не бъде блудкаво и скучно. Те са неколцина.

Евгений Сатановски се специализира най-вече върху разкриването на истинската същност на циничните политически игри.

Семьон Багдасаров, Сергей Кургинян и Владимир Жириновски супер-взривно разкриват заговори против Русия, които се плетат от безбройни световни сили.

Араик Степанян с кинжални удари обяснява абсолютно безнадеждното бъдеще на всички противници на Русия.

Подпалвачите“ нямат нужда от логика. Нещо повече – тя е вредна за тях. Те са ценни именно с всепобеждаващата липса на логика. Думите на „подпалвача“ са удар в слънчевия възел на зрителя, след който той изпада в квази-наркотично състояние на съвсем особено възприемане на реалността. Именно в това е тяхната ценност.

Какво е бъдещето на руските предавания тип „ток-шоу“?

Най-търсени в ток-шоутата са експертите, които могат да съчетаят 2 роли, като ги подбират в зависимост от обстоятелствата. Например, Жириновски и Кургинян могат да бъдат и „подпалвачи“, и „пламенни патриоти“, Игор Коротченко – и „пламенен“, и „умерен патриот“, а Олег Морозов, Вячеслав Никонов, Игор Морозов, Алексей Пушков и Сергей Марков – и „държавници“, и „умерени патриоти“.

При цялото разнообразие на „ролите“ в ток-шоуто, всички се позиционират около 2 полюса. Има, условно казано, 2 противоположни „скамейки“. На едната скамейка са, пак условно, „нашите“ - а на другата „ненашите“. Продуцентите, впрочем, ги настаняват и в различни гримьорни, за да не се сбият съвсем реално преди или след ток-шоуто – защото страстите въобще не са на шега. Като човек, който се е намирал близо до такива сбивания, мога категорично да кажа, че те въобще не се организират или подготвят предварително - а възникват неочаквано като част от емоционалното противопоставяне.

Но, разбира се, все пак има елемент на игра. Всички разбират, че леко сбиване е полезно за рейтинга на канала; после ще го показват многократно в новините по същия канал – а по новините на другите канали ще го премълчат и само нервно ще пушат в ъгъла. Елементът на постановка, естествено, се проявява и в това, че онези, които се бият, не си поставят за цел да нанесат сериозно физическо увреждане на своя опонент – но искат преди всичко да покажат, че са готови на крайни мерки, за да отстояват позицията.

Телевизиите акцентират на външната политика по простата причина, че тя дава по-високи рейтинги. В нея има голям конфликт, постоянно подклаждан от агресивната русофобска политика на Запада, който още след края на Втората световна война води хибридна война срещу Русия – достатъчно е да си припомним само „черните радиостанции“.

Съвременните руснаци поддържат властта си не защото вътре в Русия всичко е добре. Напротив: зрителите могат да разкажат за грешките и провалите на властта много повече от всеки опозиционер. Но в условията на фронталната атака на Запада срещу Русия на тях не им остава друго, освен да подкрепят властта с всичките й грешки. Затова и вътрешната политика винаги е на заден план“.

----------------------------------------------------

И така, това бяха откъси от статия на Сергей Марков. Да направим равносметка: в телевизиите на Запад не се допускат алтернативни гледни точки. Там всички са длъжни да подкрепят гледната точка на официозната западна идеология. Ако не я подкрепят, просто не ги допускат до екрана.

В руските телевизии присъстват представители на всички гледни точки, включително на русофобски, „антипутински“ и дори направо психиатрично-агресивно-истерични мнения и идеи против самата Русия.

Остава да помислим малко и да си направим извод: къде телевизиите са демократични и къде – тоталитарни, диктаторски? А щом някъде телевизиите са демократични и допускат различни гледни точки – там обществото е демократично, нали така? Какво друго да е?

И обратно: там, където телевизиите по съвсем тоталитарен начин диктуват само еднакви гледни точки и не се допускат различни мнения, очевидно обществото е тоталитарно. Диктаторско общество – независимо дали това личи още на пръв или диктатурата е забулена в мъгливите и омайващи формулировки на привидно справедливи и добри идеи. Щом няма свобода на словото в това общество - какво друго да е, освен диктаторско?

Оттук-нататък всеки може да прави своите изводи. Независимо, че в България също, както на Запад, живеем в система на демократичен тоталитаризъм, Системата все още не може да диктува мислите ни. За целта е достатъчно само едно: да не допуснем Тя, Системата, да ни натрапва своите идеи – а да мислим със собствените си глави. И да се съпротивляваме на идеологията, пък била тя и сладникаво-демократична.



Превод, допълнения и коментари:
Любомир Чолаков

Тази статия е обект на авторско право.
Препубликуването, отчасти или изцяло, е разрешено
САМО с посочване на автора и ОТДЕЛНО линк към статията.






Comments