Глава 17 - Защо е червена шапчицата на Червената шапчица?

Любомир
Чолаков

ДЕМОКРАТУРА

ИЛИ

ДИКТАТУРА НА ДЕМОКРАЦИЯТА

роман-есе
В памет
на
Шарлот Корде

Глава 17

ЗАЩО Е ЧЕРВЕНА ШАПЧИЦАТА
НА
ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА?

Изображение от 1794 г. на червен санкюлотски калпак



ДЕМОКРАТЪТ каза:

- При демокрацията всеки може да защитава каквато идея си поиска, без да бъде преследван. Демокрацията осигурява условия да се изразяват свободно мнения, да се изповядват различни религии и техните ценности.

АНТИДЕМОКРАТЪТ
каза:

- Както вече забелязахме неведнъж, демокрацията в своето кърваво начало през 1789 г. (или, ако включим и САЩ – от 1776 г.) за­почва като антихристиянство, развива се като антихристиянство и про­дължава все повече и повече като антихристиянство. Вглеждайки се в днешните й проявления и в натрапваната от нея идеология, виждаме, че унищожаването на християнските ценности, а успоредно с това и на са­мото християнство като цивилизационен феномен, остава нейна главна задача. Свидетелство за това са периодично организираните кампании в медиите, убийствата и преследванията на християни по цял свят, закри­ването на все повече християнски храмове в Европа, натрапваните от „демократичните” медии антихристиянски ценности, модели и начини на поведение.

Това означава нещо много важно: в случай, че искаме да уста­новим генезиса, произхода на диктатурата, в която живеем днес и която високопарно някои наричат „демокрация”, трябва да проследим именно тази водеща тенденция. Защото, ако обобщим крайния резултат от развитието на демокрацията досега, до този момент, ще видим, че този краен резултат се свежда всъщност до унищожаването на християнска­та цивилизация. Дали е бил предварително поставена цел или се е по­лучил от само себе си, тоест като естествена последица от развитието на демокрацията, е отделен въпрос, който може да се дискутира. Но, не­зависимо дали някой предварително си е бил поставил като цел да уни­щожи християнството или не, точно това се случва пред очите ни, и то именно в условията на най-тотално (има резон да се каже и „тотали­тарно”) демократизираните общества. И след като това е най-мащабна­та последица от днешната т. нар. „демокрация”, то, ако анализираме във времето нейните прояви, бихме могли да стигнем до обобщаващи изводи и за произхода на самата система.

Както налагането на самата демокрация чрез кръв, насилия и убийства не е единичен акт, а дълготраен процес, така и подготовката на избухването й през 1789-та се предшества от продължителен период на налагането на примитивно-демократичната идеология в обществено­то съзнание под формата на антимонархизъм и агресивен атеизъм.

Тук трябва да се разграничат целта и средството. Атеизмът, антихристиянството като идейна нагласа са само средства. Целта им очевидно е унищожаването на самата християнска цивилизация – иначе стават безсмислени. В противен случай винаги ще ни изглежда странно защо демокрацията в нейната първоначално докопала се до властта примитивна форма, каквато е якобинската диктатура, незабавно се нахвърля с такава енергия и стръв срещу християнството.

Трите европейски революции: английската от 1642-ра, френска­та от 1789-та и руската от 1917-та гг. са обединени от две неща: убийствата на монарсите и яростната атака срещу християнската рели­гия. Войниците на Кромуел превръщат църкви в конюшни. Републи­канските изверги на Сен-Жюст давят свещеници с шлепове и топят чо­вешка мас от мазнини на жени, а Робеспиер променя дори имената на месеците, за да не напомнят за християнството. Зверствата на руските болшевики срещу православните християни довеждат до масови убийства на свещеници, до повсеместно разрушаване и оскверняване на църкви, манастири, параклиси като физически белези на религията, до унищожаване и разграбване на ценни религиозни артефакти.

Но от само себе си се разбира, че почвата за подобни прояви трябва да е подготвена предварително и умовете на хората трябва да са манипулирани в достатъчна степен, за да стане възможно всичко това и да бъде преодоляна съпротивата на несъгласните.

Ето защо от решаващо значение за разбирането на този процес е анализът как се стига до кървавата кулминация на демократичните ре­волюционни изстъпления.

Тук трябва да направим малко отклонение. На доста хора им се вижда странно, че обозначаваме с понятието „демократични” и „де­мокрация” исторически феномени като масовите кланета, известни в европейската история под наименованията „революции” - английската, френската и руската (може да се добави и холандската от ХVI-ти век, но това ще усложни анализа, а не бихме искали да преуморяваме чита­теля с прекалени подробности). Разбира се, палачите, които са ги осъ­ществили, невинаги, дори твърде рядко са обозначавали с тези думи своите деяния – всъщност само комунистическите режими, появили се след 1917 г. в Русия и после в Източна Европа, претендираха, и то повече с пропагандни цели и без особено вътрешно убеждение, да бъдат „демократични”; някои от тях дори си присвоиха нелепата тавтологична формула „народни демокрации”.

Но след като в демократична Великобритания и до ден-днешен липсва категорично морално осъждане на диктатурата на Кромуел, де­мократична Франция празнува всяка година на 14 юли касапската вакханалия на републиканците от 1789-1795-та, а за революцията в Ру­сия вече излязоха купища документални свидетелства, че е подготвена, организирана и платена от финансовите и управляващи кръгове на де­мократичните САЩ, става ясно, че съвременната демокрация в лицето на нейните водещи държави се чувства съпричастна с масовите убийства в Англия и Франция през 17-ти и 18-ти вв. И освен това, неза­висимо дали си го признава или не, е пряка съучастница в масовите убийства в Русия – с други думи, в установяването там на комунисти­ческата диктатура.

Тоест, демокрацията като система носи цялата отговорност за въпросните кървави исторически събития, което нейните идейни аполо­гети и конюнктурни политически лидери дори не се опитват да прикрият. Нещо повече, лозунгите и идеите, издигнати от палачите на Франция, и до днес вдъхновяват идеолозите на демократичната дикта­тура – достатъчно е да си спомним прословутото клише за „правата на човека”, което води началото си все от същите лицемерни шаблони „Свобода, равенство братство”, намерили израз после и в не по-малко фалшивата „Декларация за правата на човека и гражданина” от 1789 г. Днес наричаме това „демократична идеология” поради възможността да обобщим от разстоянието на изминалото време – но, естествено, то­гава все още тази дума звучи рядко и самият Русо, както видяхме, има принципно негативно отношение към нея. Предхождащите демокрация­та термини са „република” и „граждани” - в противовес на монархията и нейните поданици; но, разбира се, републиката е само външната форма на държавно устройство при демокрацията, видим израз на фундаменталната илюзия за „право на избор”.

Ето защо употребата на термина „демократични” спрямо тези и предшестващи ги исторически явления е съвсем правомерна – щом като целенасочен резултат от тези явления е съвременната политическа система, обозначавана с това високопарно наименование.

Антихристиянството лежи в основата на съвременната де­мократична идеология. Дълго време това обстоятелство оставаше сравнително добре забулено в мъгла поради отклоняването на общественото внимание по посока на идеологическата борба между ко­мунизма и демокрацията, където демократичната пропаганда успешно надяваше маската на защитница и радетелка за религиозни права и свободи. Но достатъчно беше да падне комунизмът, с което отпадна и идеологическата необходимост от подобно лицемерие. Известният съветски дисидент Александър Зиновиев, естествено, все още от позицията на някаква запазена вяра в „демократичните ценности”, неслучайно заявява в свое интервю, че колкото и да е пара­доксално, заедно с комунизма падна и демокрацията – разбирайки под «демокрация» успешно надянатата идеологическа маска на Запада в пе­риода на «студената война».

Падането на комунизма освободи демократичните идеолози от необходимостта да полагат по-нататъшни усилия с цел прикриване на истинското си отношение към християнството – и това веднага се проя­ви в два аспекта.

Първо: станаха почти ежедневие преките нападки в медиите срещу християнската Църква и нейни представители, като се стига до открити и по правило недоказани обвинения.

Вторият аспект на разкрилото се истинско отношение на де­мокрацията спрямо християнството е по-скрит и подмолен, но далеч не по-безобиден. Напротив, по-опасен е, защото невинаги човек може да осъзнае, че става дума именно за борба срещу християнството. За рели­гиозна война в истинския смисъл на думата.

Това е унищожаването на християнските морално-етични ценности.

Най-коварният подход на демократичната пропаганда в случая е, че безочливо и нагло взема за основа на своите лозунги и постулати именно християнските критерии за отношението към света и хората, като ги изопачава до степен на превръщането им в оръжие на атеизма и антихристиянството.

Например, прочутата максима за равенството между хората, взета от Новия завет: „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни сво­бодник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28) демократичната пропаганда превръща в ло­зунг за равенство между самите различни религии и изравнява християнството, провъзгласило принципа на равенството между различните хора, за равно на други религии, които са доста далеч от по­добно разбиране.

Иначе казано: християните, утвърждаващи равенството между хората, биват поставени наравно с представителите на други религии, които отричат това равенство, издигат постулати за унищожаване на «неверниците», за «богоизбраност» на определени етноси и т. н.

Нарушавайки елементарните правила на нормалното човешко мислене, в своя стремеж да унищожи християнската ценностна система демократичната пропаганда провъзгласява норми на общуване, които във всяко едно нормално общество биха били отхвърлени като абсурд­ни: хомосексуални «бракове», педофилия, инцест; социални и културни привилегии на антихристиянски настроени пришълци в ущърб на ко­ренното християнско население под маската на «мултикултурализъм», отнемане правото на родителите-християни да възпитават децата си според своите разбирания (впрочем, често заедно с отнемане на право­то - отнемане и на самите деца), тотална цензура върху неугодни за демократичната олигархия мнения в публичното пространство и т. н.

Не бива да се смята, че антихристиянската идеологическа насо­ченост остава само във вид на теоретични построения. Напротив, със завидна бързина нейните постулати биват възприемани от репресивната машина на демокрацията. Вече става нормално християни да губят ра­ботата си по религиозни причини. Със съдебни решения деца биват отнемани от родителите им, ако се разбере, че са възпитавани в християнски принципи – напр. в отхвърляне на хомосексуализма.

Тоест, наблюдаваме един твърде активен синхрон между идео­логия и практика, при което антихристиянската идеология на демокра­цията проправя пътя и подготвя почвата за антихристиянската практи­ка.

И, естествено, възниква въпросът: а откога, по-точно, се наблю­дава това явление? С други думи: това проправяне на пътя чрез невиди­мите пипала на идеите към твърде видимите пипала на репресията, на­силието и бруталността, с които днес се действа, несъмнено има своите корени в миналото. Би било интересно да видим как се е стигнало до сегашното състояние на нещата, когато християнството е поставено в беззащитно и унизително състояние, атакувано, оплювано и обругавано отвсякъде.

Разбира се, само ще нахвърляме съвсем бегло очертанията на пътя, по който се е стигнало дотук. Една дори не твърде подробна исто­рия на антихристиянството би представлявала дълга поредица от дебе­ли томове. Но ако имаме пред себе си жалоните, всеки вече по-нататък би могъл самостоятелно, стига да има това желание, да разрови библио­теките, или пък, което е по-лесно, това бездънно информационно хра­нилище, наречено „интернет”, и да разшири познанията си в тази област.

И така: ХХІ-ви век. Нашият век.

Антихристиянските тенденции в него са всеки ден в новините. След нахлуването на демократичните американски войски през 2003 г. в Ирак, кой знае защо, въпросното нахлуване на най-демократичните от всички войски се превърна в нещастие за над 1 милион християни, при­нудени да бягат от своите домове, за да спасят живота си.

Египет. Най-пострадалите жертви на т. нар. «арабска пролет» са коптите-християни в тази страна. С нахлуването на демокрацията в нея рязко се засилиха нападенията и убийствата на християни-копти, изгарят се и се взривяват църкви, а правоохранителните демократични органи или твърде неохотно разследват подобни случаи, или направо сътрудничат на терористите. Но за това, кой знае защо, демократичните медии не са особено словоохотливи и не предоставят информация, освен само понякога с едно-две изречения в течащите под екрана надписи. Информацията трябва да се търси в интернет, в новинарски сайтове, които се опитват по някакъв начин да не бъдат изцяло похлупе­ни от демократичната цензура.

Великобритания. През 2012 правителството официално потвърди забраната за християните да носят кръстчета на работното си място. Европейския т. нар. „съд по правата на човека” в Страсбург нео­хотно призна дискриминацията срещу Надя Евейда, но я потвърди като „правилна” срещу трима други християни. Разбира се, ако някой очаква тази институция да раздава право вместо политика и идеология, риску­ва да се окаже безпочвен оптимист. Но какво пък, казват, че надеждата крепи човека…

Италия. В тази уж католическа страна по жалбата на някаква атеистка без малко да премахнат разпятията от класните стаи. Засега не ги махнаха. Засега…

Франция. Църкви масово се превръщат в увеселителни заведе­ния, складове или джамии. На учениците им е забранено да носят християнски кръстчета.

Копенхаген. Полицията вече не влиза в нехристиянските квартали на датската столица, които по този начин се превръщат в са­мостоятелно управляващи се анклави. И разрастващи се. Ако някой е забравил за Косово, сега е моментът да си го припомни, просто трябва да се вгледа доста повече на запад.

Германия. Тило Сарацин написа книгата „Германия се само­ликвидира”, където разкрива някои доста горчиви истини пред германците, които дотогава са се опитвали да жумят със здраво стисна­ти очи, за да не ги забелязват. Ангела Меркел призна, че мултикултура­лизмът или, както го нарича тя – „мулти-култи”, се е провалил.

Същото признават Дейвид Камерън във Великобритания и Ни­кола Саркози във Франция.

И какво, като признават? Християнското население в Европа продължава да бъде изтласквано от вековните си места за живеене и все повече християни напускат домовете си в търсене на места, където афро-азиатското нашествие засега поне не е проникнало. Очевидно е, че в Европа само след 20-30 години вече няма да има такива места.

Така през ХХІ-ви век бива унищожавана европейската цивили­зация.

Хайде да видим предишния, ХХ-ти век...

За него също може да се каже, че е наш; онези, които са родени в сегашния ХХІ-ви, все още са хлапета. Едно от най-страшните престъпления срещу християнството, извършени от демокрацията, е именно през 20-ти век: американски банкери с подкрепата на амери­канското правителство и лично на президента Уудроу Уилсън финанси­рат и подкрепят т. нар. „руска революция”, при която болшевиките взе­мат властта. Десетки хиляди свещеници са избити след нечовешки изтезания, разрушени са хиляди църкви. Според някои изчисления, Гражданската война в Русия взема 20 милиона жертви. Православни християни, естествено, какви други милиони жертви може да има в Ру­сия? Според изчисленията на Менделеев, през 2000 г. Русия трябва да наброява 500 милиона души. Тя едва достига 148 милиона. Причина: революцията, подкрепяна от Уолстрийт и Белия дом. Подкрепяна също и в международен план: през 1922 година САЩ са първата страна в све­та, която установява дипломатически връзки с новата държава, кому­нистическия СССР. А някои все още си блъскат главата защо се е слу­чило това… При липсата на други отговори твърдението, че тази подкрепа от най-демократичната страна на света се дава поради ярко изразения антихристиянски характер на руската революция, има пълно­то право на съществуване.

Да преминем към ХІХ-ти век.

Европа е залята от вълна антимонархически революции и рево­люцийки. Франция, някогашната „хубава Франция” на Людовик ХVI бива доубита чрез окончателното й превръщането й в република през 1870 г. Резултатът не закъснява: само 70 години по-късно тя не успява да издържи и месец и половина война против хитлерова Германия.

В ХІХ-ти век Великобритания се опозорява завинаги, подкре­пяйки кланетата на християни, извършени от турците в България през 1876 г. А през следващата 1877 г. армията на Соломон Леви Ашер (Сю­лейман паша) по заповед на английския министър-председател Бенжа­мин д'Израели бива превозена от Албания с английски кораби и напада изненадващо руските войски, които се сражават за освобождението на България от 500-годишно турско робство. Именно армията на Соломон Леви Ашер, получила преди това английската логистична подкрепа, извършва най-голямото клане на българи в историята, като избива 15 000 мирни жители на Стара Загора.

Революционни движения, които предизвикват бунтове и граждански войни и разклащат основите на християнските монархии, се появяват в почти всички европейски страни. И нещо много важно: биват нанесени решителни удари на католическата Църква като инсти­туция чрез т. нар. „секуларизиране” - отделянето й от държавата. Нався­къде в тези процеси се чувства влиянието на силите, организирали и провели т. нар. „велика френска революция”.

ХVІІІ-ти век – вече доста говорихме за кървавите събития във Франция. Предхождащото ги манипулиране на общественото съзнание, извършено от активистите на т. нар. „Просвещение”, се състои в нещо много просто: хвърляне в публичното пространство на идеи, които постепенно правят възможни и приемливи всички ужаси, случили се в периода 1789-1794 гг. Дейността на агресивно настроени антихристиянски идеолози като Русо, Волтер, Дидро, Монтескьо опако­ва тези идеи в лъскава и примамлива обвивка по един много прост и елементарен начин: констатирайки социалните несправедливости в обществото, те успяват да убедят много хора, включително сред управляващите слоеве (самата руска императрица Екатерина Велика приема благосклонно Дидро в Санкт-Петербург), че тези неправди се дължат именно на религиозната основа на обществото. И, съответно, може да бъдат коригирани не чрез спазване на християнските ценности, а посредством някаква нова и непозната дотогава морално-етична система, основаваща се на „разума” и „просвещението”; разбира се, без да се уточнява несъществената подробност какво по-точно се подразби­ра под тези абстрактни термини.

Преминавайки към ХVІІ-ти век, не можем да избегнем разгово­ра за Червената шапчица…

Днес вече, с горчивия опит от демокрацията, неизбежно конста­тираме, че образованието по време на комунизма далеч не беше толкова идеологизирано и натъпкано с политически клишета и шабло­ни, колкото сегашното, демократичното образование. Вярно, и тогава съществуваха политико-идеологически клишета, но на комунисти­ческите идеолози им стигаше акъла да ги ограничават най-вече в часо­вете по история и разни измислени дисциплини като „научен комуни­зъм”, „диалектически материализъм” и тям подобни, без да им позволя­ват да влияят сериозно върху цялостния учебен процес.

Тук ми идва на ум един от вицовете (или истински случай) за Сталин.

Немското настъпление. Германците са на 30 километра от Москва. Един генерал отива на доклад при Сталин и бодро рапортува:

- Другарю Сталин! Противникът наближава. Но нашата доблестна Червена армия, водена от любимата комунистическа партия и под вашето мъдро ръководство, непременно ще разбие коварния враг!

Сталин го гледа, вади лулата от устата си и сухо се осведомява:

- Ти какво, мене ли агитираш?

Ясното, отчетливо разграничаване на пропагандата от реалността беше характерна черта за начина на живот в условията на комунизма.

И обратно: сливането на пропагандните щампи с реалния жи­вот е характерна черта за начина на живот в условията на демокрация. Както сляха например идеологическата щампа за „мултикултурализма” с реалния живот - и докато наивниците се усетят, това сливане се пре­върна в неудържима лавина, която в момента помита цяла Европа.

Причина: пропагандата на демокрацията е много по-рафинира­на, детайлно разработена и всеобхватна от комунистическата. Затова и човешкото съзнание, преодолявайки някое нейно клише, се натъква на друго, предварително подготвено; и докато събере сили, информация и енергия, за да преодолее и него, вече му е подготвено следващото, и т. н.

За да се излезе от тази гибелна за ума полоса от пропагандни бариери, е необходимо нещо много просто: да се осъзнае, че демокра­цията е всъщност диктатура.

Това е началната стъпка за освобождаване от пропагандните клишета.

Демокрацията е диктатура.

А който пък все още не вярва в това, би трябвало да го допусне най-малкото като хипотеза; нали ужким при демокрацията всеки има право на мнение? А щом едно мнение вече се е появило, то трябва поне да бъде проверено, като се вгледаме в аргументите му…

По-нататък е лесно.

Но това е друг разговор...

А сега ще си говорим за Червената шапчица.

Ако има хуманитарна наука, която по времето на комунизма се изучаваше както трябва, това беше литературата. Изучавахме я из осно­ви, с детайли и подробности. Естествено, по раздели, жанрове, географски региони и т. н.: българска, западна, руска и съветска… Не бяха предвидили часове за азиатската литература, което сега смятам за пропуск, но човек чрез самообразование винаги може да навакса.

И в това разделение на литература по родове и жанрове, естествено, се намираше твърде сериозно място за детската литература. Пак по географски региони: българска, западна, руска и съветска…

И когато в час по западна детска литература преподавателката ни осведоми, че в приказката за Червената шапчица Шарл Перо е шифровал чрез алегория „критика на монархията” и едва ли не план за революция, само доброто възпитание ни попречи да се изхилим на глас. Естествено, всички сметнахме това за поредната комунистическа идео­логическа дивотия, и то в съвсем фрапантна форма. Няма що: Червена­та шапчица като предвестник на Великата френска революция…

Лошият вълк бил кралят, който тормозел народа в лицето на ба­бата и Червената шапчица, обаче идва ловецът и гръмва краля, тоест вълка, и освобождава народа. Е, и това ако не са идеологически глу­пости на търкалета?! Откъдето и да го погледнеш – прекалено е. Така да се каже, идеологическо оливане. Изхвърляне. Някой в съответния отдел на Партията с главното „П” се беше престарал. Едно от онези престаравания, на които нямаше нужда да се обръща внимание. Какво да се прави, всеки си пази хляба, идеолозите също…

И, разбира се, никой не обърна особено внимание на тази про­пагандна щампа, сметнахме, че самата преподавателка не вярва в нея, но какво да се прави, задължена е да я говори. Щампата мина и замина, посмяхме се в междучасието, а комуто се падна на изпита – повтори я като поредната механично зазубрена формула и веднага я забрави. За­щото това е най-добрата съдба за клишетата, щампите и готовите идей­ни формули: да бъдат забравяни.

Лично аз обаче не успях да я забравя. Не само заради оче­видния й абсурд – Червената шапчица борец срещу кралския абсолюти­зъм, който абсурд сам по себе си беше толкова нелеп, че дори единстве­но по тази причина заслужаваше да бъде запомнен. Като модел и при­мер за абсурд.

Но и защото смътно, подсъзнателно ми напомняше нещо вече някъде видяно и познато. Разбира се, тогава този проблем далеч не беше сред насъщните ми, затова и бързо го забравих, макар глождещото чувство да остана: къде ли вече се бях сблъсквал с тази глупотевина?

Чак доста време след това си спомних отново за Червената шапчица като тарторка на антимонархизма и това стана по съвсем конк­ретен повод. Излезе голяма биография на Йожен Дьолакроа, която по онова време се превърна в един от хитовете на книжния пазар; и, естествено, сред многобройните цветни илюстрации с репродукции на картините му беше и тя, най-известната сред тях, под заглавие „Свобо­дата води народа”.

Всички са я виждали: една проститутка с разголени цици развя­ва знамето на френските републиканци, наоколо й нейните клиенти, всеки награбил някакво оръжие, за да избива враговете на демокрацията, пардон, на републиката. Въпросната „свобода”, изобразена като проститутка (тук, разбира се, има широко поле за най-различни интерпретации) размахва пушка, споменатото вече републиканско знаме, също споменатите голи цици и носи на главата си… червена шапчица.

Шарл Перо публикува приказката „Червената шапчица” през 1697 г.

Йожен Дьолакроа рисува картината със свободата като прости­тутка по повод поредните антимонархически вълнения през 1830 г. в Париж. И е близко до ума, че когато я е рисувал с червена шапчица, едва ли е имал предвид приказката на Шарл Перо.

Но тогава какво е имал предвид?

Въобще, откъде-накъде свободата с червена шапчица?

Следите на червената шапка в историята лесно се откриват, особено в епохата на интернет. Но и преди това, стига човек да имаше желание да се рови в библиотеките, можеше да ги намери, понеже са доста запомнящи се.

Предвид всичко изложено досега, надали трябва да се учудва­ме, че откриваме тази шапка в доста важна роля по време на… да, на онова, което някои наричат „велика френска революция”.

Червената фригийска (тракийска) шапка е сред символите на побеснялата тълпа, умело насъскана от кукловодите на касапницата. Един от елементите в униформата на щурмоваците-санкюлоти. Също и символ на унижението на краля: когато дивата революционна паплач нахлува в двореца Тюйлери на 20 юни 1792 г., го принуждават да си сложи… същата тази червена шапка, като многозначително му я пода­ват на върха на пика.

Днес фригийската шапка е важен елемент от държавната символика на най-демократичната държава – САЩ: върху някои амери­кански монети „свободата” се изобразява все с нея. Чучната е в гербо­вете на Аржентина, Салвадор и Куба.

Така изведнъж се оказва, че червената шапка като антимо­нархически символ в далечния ХVІІ-ти век, респективно една от ембле­мите на „свободата” и „демокрацията”, въобще не е идеологическа фантазия, а съвсем реален факт.

Но, всъщност, защо стана дума за нея?

Защото се озовахме в този ХVІІ-ти век, вървейки по следите на антихристиянската идеология, която по онова време тясно се преплита с антимонархическата идеология. Това е и логично: тогава църквата и монархическата институция са двата стълба на християнското общество, които му придават стабилност и устойчивост. И ако се окаже, че дори в детските приказки са вмъквани скрити, зашифровани еле­менти на антимонархизъм, това ще ни покаже доколко тогавашното френско общество е вече заразено с идеи, които по-малко от век след това ще го разрушат из основи – а заразата на разрушението ще обхване и цяла Европа.

В някои книги, посветени на световните конспиративни общности, се твърди, че Шарл Перо е бил член на т. нар. «Орден на Сион», парамасонска организация от типа на популярните розенкройце­ри, илюминати и пр. Разбира се, това само по себе си не говори нищо, понеже, започвайки от втората половина на ХVІІ-ти и набирайки все по-голяма сила през ХVІІІ-ти век, членството в подобни организации се превръща в почти задължителна мода сред висшите европейски кръго­ве. Аристократите си играят на конспирации, без да осъзнават ужасната сила на идеите, които се проповядват там, повече или по-малко подмолно; и, естествено, това се превръща в „играчка-плачка”, унищо­жавайки по-късно самата аристокрация като класа, а специално във Франция по-голямата част от самите тях води към гилотината…

Колкото до червения цвят на червената шапчица на Червената шапчица, има нещо, което не е догадка или хипотеза, а съвсем реален факт: по времето на Шарл Перо червени шапки са носели каторжници­те, осъдени да гребат на галерите. И несъмнено, с тогавашното увлече­ние по античността, е било известно, че подобни шапки – „пилеус”, са били носени в Рим от свободните хора сред плебса.

Тоест, откриваме възможни следи на един от символите на т. нар. „велика френска революция” почти век преди избухването й.

Разбира се, всичко това може да е само игра на ума, произволна хипотеза и любопитно стечение на обстоятелствата; и напълно е възможно Шарл Перо, който, между другото, съвсем не е случайна фи­гура, а един от приближените на краля-слънце Людовик ХIV, да не е влагал и зашифровал никакви идеологически или политически мотиви в популярната си приказка.

Макар, че във фолклорните оригинали, от които той черпи мо­тивите й, както и в носията на френските селянки по онова време, въобще не може да се срещне червена шапчица…

В този ХVІІ-ти век обаче можем да открием нещо не толкова невинно на пръв поглед. Става въпрос все за идеите; иначе в областта на политическата практика може спокойно да се каже, че се полагат основите на онези кървави кошмари, които по-късно ще разрушат цве­тущата Франция, ще бележат началото на комунизма в Русия и така ще сложат своя отпечатък върху историята на целия свят: бива осъден на смърт и убит кралят на Англия Чарлз I.

Защо е прецедент този случай? Нали и преди това са били уби­вани крале, принцове, князе и всякакви монарси в хода на най-различни заговори, конспирации и междуособици?


Край
на
Глава 17

Защо е червена шапчицата на Червената шапчица?
Заб. Този текст е написан през 2010 г.

©Любомир Чолаков, автор 
©Димо Стоянов – ДИМО, дизайн на корицата 
Редактор на българското издание: Кристиян Томов 
Коректор: Евелина Миланова 

Консултанти:
Рангел Стоянов, 
Анатолий Серебрянников, 
Жоао Лопеш Ферейра, 
Хенри Стивънс, 
Казимир Пшибеловски, 
Ханс-Дитрих Марендорф 
Франсоа Льоклер 

Независимо авторско издателство TILILEIA® 
Лисабон 
2014 

Книгата "Демократура или Диктатура на демокрацията" се продава само чрез пощенска пратка с наложен платеж.
Желаещите да я притежават моля да изпратят съобщение на посочения по-долу и-мейл адрес, като представят име, презиме, фамилия и точен адрес с пощенски код на получателя.
 Цена - 16 лв. + 3 лв за пощенската пратка = 19 лв.
В момента се набират поръчки за следващия тираж.

Който желае да си я поръча, може да го направи на и-мейл:


gualtom@abv.bg


Обем на книгата - 384 страници.

Съдържание:


Увод - Бащата-изрод на демокрацията;
Глава 1 - Договорът на сатаната
Глава 2 - До люлката на комунизма
Глава 3 - Подлите технологии на демокрацията
Глава 4 - Уточнените недостатъци
Глава 5 - Демокрацията - медицинско отклонение
Глава 6 - Свободата на словото като информационна война
Глава 7 - Цената на демократичния рай
Глава 8 - Демократичната война
Глава 9 - Рогатият идол на демократичната митология
Глава 10 - Вандея
Глава 11 - Как зомби-демократите надминаха комунистите
Глава 12 - Технология на манипулацията
Глава 13 - Демокрацията унищожава Европа
Глава 14 - Как да се борим срещу демокрацията?
Глава 15 - Злият испански губернатор
Глава 16 - Най-страшната болест на демокрацията
Глава 17 - Защо е червена шапчицата на Червената шапчица?
Глава 18 - Тамплиери, хуманисти и масони в един и същи строй
Глава 19 - Зловещият извор
Заключение








Comments