Глава 16 - Най-страшната болест на демокрацията

Любомир
Чолаков

ДЕМОКРАТУРА

ИЛИ

ДИКТАТУРА НА ДЕМОКРАЦИЯТА

роман-есе
В памет
на
Шарлот Корде

Глава 16

НАЙ-СТРАШНАТА БОЛЕСТ
НА ДЕМОКРАЦИЯТА


ДЕМОКРАТЪТ каза:

- Демокрацията освобождава мисленето на човека от всякакви догми, стереотипи и канони. Единствено тя му дава свобода на ми­сълта.

АНТИДЕМОКРАТЪТ каза:

- Най-страшната болест на демокрацията е загубата на ми­сълта.

Разбира се, процесът на загуба на мисълта не се появява просто така, от само себе си. Също както демокрацията не е естествен процес в развитието на обществото, така и всички нейни последици представля­ват изкуствено, насилствено изкривяване на личното и обществено съзнание и отклоняването му по пътя на утопията. Дали тази утопия ще бъде обозначавана с високопарни лозунги като „свобода, равенство, братство” или с кухи пропагандни термини, дори без стремеж към ня­какъв маскировъчен патос, от сорта на „мултикултурализъм”, „плура­листично общество”, „гражданско общество”, „отворено общество” и тям подобни, естествено, няма никакво значение.

Утопията си остава утопия.

Лъжа.

Измама.

Видяхме и изпитахме на собствения си гръб резултата от уто­пията, лъжата и измамата, наречена „комунизъм”, независимо, че беше обозначавана и с други изкуствени словообразувания: „социализъм”, „социалистическо общество”, „развито социалистическо общество” и прочее пропагандна плява. И най-странното е, че, независимо от собствения ни горчив исторически опит да реализираме на практика една утопия, който опит се превърна в морета от кръв, архипелази от концлагери и безкрайни железни завеси от бодлив тел, все още има хора, които по същия начин както някога комунистите, вярват в новата утопия, наречена „демокрация”.

Защо демокрацията е утопия?

Защото утопията те кара да вярваш, че е възможно такова обществено устройство, което е невъзможно. Специално демокрацията се опитва да внуши опашатата лъжа, че обикновеният човек чрез един акт, наречен „гласуване” или «избори», е способен да определи, да „избере” кой да бъде на власт, кой да го управлява. Милиони, милиарди хора вярват, че като пуснат хартийка в кутийка, получават правото да определят собствената си съдба и съдбата на своя народ. И малцина сред тези милиони и милиарди се замислят над обстоятелството, че „правото” им на избор се движи в строго определени рамки и, „изби­райки” измежду различни представители на управляващата демокра­тична олигархия, те всъщност придават допълнителен аргумент към де­мократичното лицемерие – защото която и нова личност да дойде на власт, тя ще продължи да управлява именно в рамките на демокра­тичната диктатура, а не извън нея.

Но нали така беше и при комунизма? Стана привичен шаблон да се твърди, че комунистическата система била „еднопартийна”, но ня­как се подминава факта – именно факта!, че в повечето комунистически страни тя беше двупартийна, а някъде имаше и повече от две партии, както и онова, което днес се нарича „обществени движения” – както например в България съществуваха Българската комунистическа партия, Български земеделски народен съюз и Отечествен фронт. Ама то било лицемерно, само за да се хвърля прах в очите, само за фасада – а всъщност системата била еднопартийна и практически всички други „партии”, „фронтове” и „движения” били филиали на комунистическата партия.

Може и да е било така. Ала въз основа на какво се твърди, че е било така? Въз основа на това, че всички политически организации при комунизма били създадени и действали в рамките на една идеология, комунистическата.

Да, това е вярно, всичко беше в рамките на една идеология.

Но интересно, в рамките на колко идеологии действат полити­ческите партии и организации при демокрацията?

Не са ли всички те също в рамките на една идеология – де­мократичната? На всичко отгоре в наказателните кодекси на някои де­мократични държави има дори алинеи, заплашващи със затвор даже са­мото проповядване на „антидемократична идеология” – по същия на­чин, по който при комунизма се наказваше със затвор проповядването на „антисоциалистическа идеология”.

В такъв случай каква е разликата по отношение на „плура­лизма” на мненията – след като и при демокрацията, и при диктатурата различните мнения се наказват съвсем законно от съответната съдебна система?

Очевидно е, че в това отношение няма разлика – тоест де­мокрацията е диктатура както всички диктатури във всички времена.

Ала може би пък разликата е в самата идеология – и идеология­та на демокрацията е толкова съвършена, хуманна и безгрешна, че с пълно право вкарва в затвора онези, които говорят против нея?

Възможно е. Макар да няма доказателства по въпроса, а до­колкото ги има, те да са по-скоро в точно обратната посока. Самият факт, че по отношение на защитата на собствената си идеология де­мокрацията се проявява като съвсем откровена диктатура, вече показва, че каквато и да е идеологията й, това е идеология на диктатура.

И следва риторичният въпрос: възможно ли е идеологията на една диктатура да е съвършена, хуманна и безгрешна?

В търсене на оправдание за самата себе си диктатурата може най-много да предложи и да рекламира утопия. Защото нали не може открито да предлага и да рекламира диктатура – това просто означава да се саморазобличи? Търсенето на оправдание за собственото си съ­ществуване я води до изнамирането на демократичната утопия – точно както диктатурата на комунизма изнамери комунистическата утопия, според която в неопределеното райско бъдеще „всеки ще дава според възможностите си - а ще получава според потребностите си”. Както виждаме, и комунизмът не успя да се издигне по-нагоре от примитивна­та представа за консумативното общество като връх на човешкото щастие – и, естествено, никой не се решаваше да определи какво по-точно означава „според потребностите”? Той просто приравни предста­вата за рая с представата за кочина, в която задоволявайки първичните си материални „потребности”, обитателите й са доволни и не искат нищо повече от живота…

Но кой може да определи какви са потребностите на човешка­та личност?

Нали според самия Маркс „задоволяването на потребностите ражда нови потребности” – и така до безкрай. Съвсем очевидно това означава, че получаването „според потребностите” никога няма да се реализира. Защото потребностите непрекъснато се разширяват и след задоволяването на една тутакси изскача друга: например, купуваш си черно-бял телевизор, но после се появяват цветните, купуваш цветен, но изобретяват дистанционното, купуваш си с дистанционно – появяват се плазмените екрани, после сигурно ще се появят холографни, а междувременно са се появили компютрите, и вече можеш да си задово­ляваш потребностите от телевизия в интернет, но това пък означава по-съвършен компютър, а и ти се иска да можеш да гледаш мача по теле­фона и си купуваш съответен мобилен телефон и т. н., и т. н.

И това са все още само материалните потребности - които са жалки и нищожни в сравнение с потребностите на духа.

Потребностите на духа... Може ли някой дори само да ги дефи­нира, да не говорим за някакво очертаване на техните граници? Нали в момента, в който човешкият дух сложи граници на своите „потребности”, престава да бъде човешки и от дух се превръща в еле­ментарна преживяща консумация на елементарен обитател на вече спо­менатата елементарна кочина?

Няма по-глупав човешки стремеж от стремежа към щастие чрез „шопинг", тоест чрез задоволяване на материалните потребности. Това може да бъде постигнато само при добитъка – хранене, вода, чиста сла­ма, топъл обор. И толкова. Някой да е виждал нахранено прасе, което да е нещастно?

Така в търсенето на оправдание за собствената си поява и съ­ществуване комунизмът стигна до идеята за консумативното общество, което задължително беше интернационално и в него всички хора по зе­мята трябваше да са равни – точно както според утопията на демокра­цията.

А в търсене пък на оправдание за самата себе си демокрацията стигна до идеята за „мултикултурализма" – която представлява все съ­щият стар комунистически интернационализъм, в който всички хора по земята трябва да са равни и задоволяването на потребностите се подразбира от само себе си. Само дето държавата няма да раздава на калпак, както щеше да е при комунизма, а всеки ще се осланя на де­мократичния свободен пазар и демократичната частна инициатива (контролирана, както мълчаливо се подразбира, от транснационални­те корпорации със седалища на Уолстрийт – всъщност, говори се, че тези седалища вече се изнасят към Хонгконг и Шанхай, но това е дру­га тема…).

Така вярата в утопията на комунизма беше заменена от вярата в утопията на демокрацията. И както комунизмът рухна, защото идеоло­гията му беше разобличена и не можа да издържи срещу тези разобли­чения – така и утопията на демокрацията вече все повече бива разобли­чавана като чудовищна измама и очевидно, да се надяваме, също не ще издържи на тези разобличения.

Разобличаването на една утопия минава през практиката. Практиката на комунизма, с концлагерите, унищожаването на вековни ценности като трудолюбието и икономическата инициатива на отделна­та личност, с демонстрацията на очевидната невъзможност идеите да се приложат в действителността – именно тази практика допринесе най-м­ного за разобличаването на комунистическата утопия.

По същия начин и практиката на демокрацията, с всичките тези войни за нейното насаждане по света, с постоянното насъскване на малцинствата срещу мнозинствата с цел само и само да се поддържат конфликти вътре в обществото, които да позволят безпроблемното му контролиране, с унищожаването на вековни ценности като семейството, патриотизма и любовта към Родината – всичко това постоянно разобли­чава утопичността на демократичната идеология. Радващо е, че все по­вече намалява броят на хората, които вярват в нея – и явно ще дойде ден, когато, също както утопията на комунизма, и тя ще бъде захвърле­на като непотребен парцал на бунището на историята.

Но какво означава да повярваш в една утопия?

Означава само едно: че си се отказал да мислиш.

И вместо да мислиш – предпочиташ да вярваш.

Вече стана дума за разликата между процеса на мислене и вя­рата, както и, че може да се вярва само в едно нещо – в Бога. Всичко друго, което е създадено от човек, трябва да се проверява. Защото, както споменахме, всеки човек винаги може да излъже – ако не на­рочно, то неволно, поради собствена заблуда.

Но защо хората не искат да проверяват постулатите, които с ци­нично безсрамие им сервира демократичната пропаганда, а предпочи­тат да се оставят на течението и да вярват в лозунги?

Отговорът е прост: защото с вярата се живее по-лесно, отколко­то с мисълта.

Ето защо на вярващия човек винаги му е по-лесно в живота, отколкото на невярващия.

Но единствено вярата в Бога няма как да бъде излъгана. Все ня­кой, нещо, някакъв принцип, вселенски механизъм е създал по някакъв начин света около нас. Ето, този принцип се нарича Бог и вярата в него няма как да бъде излъгана поради елементарната презумпция, че щом светът съществува, значи е създаден – и принципът, който го е създал, се нарича Бог. Просто, ясно и логично. Оттук-нататък кой как разбира Бога, си е негов личен проблем.

Вярата в създаденото от хора, пък било то и, според признание­то на Чърчил, в най-добрата от калпавите политически системи, е наивност. А по-точният израз е: глупост. И за да не бъде човек глупак, той трябва да проверява онова, което се твърди – пък нищо, че се твърди от най-демократичната пропаганда на света. Колкото и да е де­мократична една пропаганда, тя също се прави от хора, следователно може да излъже.

Разбира се, не бива да бързаме с обвиненията срещу хората, които вярват. Стремежът към вяра е напълно естествен. Ако никой не вярваше в нищо, обществото просто не може да съществува. Дори жи­вотинското стадо съществува, защото животните в него си имат своеобразно доверие едно на друго; най-малкото, всяко животно вярва с първичния си инстинкт, че съседът му по стадо няма да го нападне без причина, ще му помогне в борбата срещу членовете на друго стадо или срещу хищници и т. н.

Именно този нормален стремеж към вяра използва демокра­тичната пропаганда и, отклонявайки го от най-висшата вяра – в Бога, в края на краищата довежда човешката личност до състояние да загуби способността си да мисли.

Тази загуба минава през 3 етапа:

- отклоняване на мисленето;

- нежелание да се мисли;

- неумение да се мисли.

Отклоняването на мисълта е първият етап – и трае най-дълго. Погледнато в исторически план, неговата върхова фаза е около един век преди френската революционна касапница от 1789-та. Представлява отклоняването на мисълта от дотогавашната й християнска насоченост и придаването й на антихристиянска такава.

В какво се изразява антихристиянската насоченост на мислене­то на човека, която насоченост се придава от демократичната пропа­ганда – включително и насочеността срещу институциите на християнската държава? Наистина, много е странно защо демократите (съответно републиканците в един по-ранен етап), вместо да потърсят съдействието на Църквата, както са постъпвали мнозина заговорници, бунтовници и метежници преди тях, насочват най-тежките си удари именно срещу християнството и срещу опората на християнската държава – монархията? Защо една от първите грижи на демократични­те, съответно републиканските, диктатури е да отделят Църквата от държавата? Та нали самите тези диктатури биха могли да потърсят подкрепа от Църквата и така да заздравят властта си? Няма логика.

Но все пак така се е случило – следователно има някаква логи­ка.

Има логика само в един-единствен случай: ако унищожаването на Църквата и християнството е основна (или една от основните), а не попътна цел на демокрацията. Днешната ситуация в демократичния свят, с явната дискриминация на християните и ярко демонстрираната християнофобия от страна на управляващите елити в западното общество, потвърждава това предположение.

Така, унищожавайки монархията като основен крепител на християнската държава, демокрацията създава на нейно място антихристиянска по идеологията си диктатура. Сетне, използвайки маската на една фалшива мандатност във властта, под прикритието на която „мандатност” всъщност на власт се изреждат членовете на едни и същи „управляващи елити”, успява да убеди широката публика, че всъщност именно те, „обикновените хора”, решават кой ще ги управля­ва.

Разбира се, подобно внушение не би могло да трае дълго, ако управляваните насочат мисълта си към разнищване, анализ на съ­ществуващат ситуация. Защото такъв, дори и най-повърхностен, анализ лесно ще покаже на мислещия човек действителното положение на не­щата.

Ето защо за диктатурата, постепенно създавана на Запад успо­редно с разрушаването на монархиите след 1789 г., е от жизнено важно значение управляваните не само да бъдат убедени, че при „републиката” или „демокрацията” те сами решават съдбата си. Това убеждение не би могло да трае дълго при положение, че тези управля­вани започнат да се вглеждат в механизмите на новата власт. Но още по-важно за тази диктатура е управляваните да не се замислят над този проблем.

Как може да бъде отклонена мисълта им от него?

Естествено, като бъде насочена към други проблеми или „псевдопроблеми" (всъщност всички други проблеми са „псевдо” в сравнение с този, защото именно от начина на управление зависи и на­чинът на живот на управляваните).

В отклоняването на мисленето на хората от начините на функ­циониране на новата власт демократичната пропаганда проявява наистина чудеса от изобретателност.

Преди всичко вниманието на обществото бива постоянно на­сочвано към материалната компонента на неговото битие. Индустриалното производство с необходимостта от широки пазари, респективно от масова реклама на новопроизведените стоки, е добра хранителна среда за възникващия и непрестанно поощряван консумати­визъм. Днешната реклама, когато биват хвърляни милиони за популяри­зиране на поредната модификация на една и съща стока, различаваща се минимално от предишната й разновидност, е само върхът на айсберга в насочването на мисълта на човека към консумативната стра­на на битието.

Ползата за диктатурата от това насочване е очевидна: докато човек се стреми да придобие повече материални „блага”, той ще се стреми и да печели повече пари. Съответно времето, което ще му оста­ва за осмисляне на другите категории от неговото битие като власт, духовност, религия, с други думи – за осмисляне на потребностите, които възникват след задоволяване на онези от чисто физиологически, животински характер, тоест на потребностите, които го отличават от животното, се свежда до минимум.

Това е най-изгодният подарък за който и да бил управляващ диктаторски олигархичен елит: управляваните да не се замислят кой, как и защо ги управлява. Консумативизмът създава битието, но не дава смисъл на това битие; защото отговаря само на въпроса „Как живея?”, избягвайки с всичка сила въпроса „Защо живея?”. Демократичната про­паганда полага неистови усилия да спре мисълта на човека дотук, като създаде илюзията, че всъщност именно консумативизмът отговаря и на въпроса „защо?”, един вид: „живея, за да консумирам” вместо „консу­мирам, за да живея”.

С други думи, пропагандата се опитва да подмени целта със средството.

Консумирането от средство за живот бива представяно като цел на живота.

Предлагането на все по-луксозни предмети с увеличаването на възможностите за тяхното придобиване създава наистина илюзията за висок стандарт. Но всъщност висшата ценност на жизнения стандарт: осмислянето на самия живот, на живеенето, тоест поставянето на цел отвъд материалната страна на битието, бива унищожена чрез стопира­нето, фокусирането на мисълта на човека върху предметите. Вместо да продължи и да търси отговор на въпроса към каква цел трябва да бъде насочен животът на човека след материалното подсигуряване на този живот, цялата пропагандно-медийна среда на обществото в демокра­тичната диктатура е насочена към концентриране на вниманието на чо­века върху това материално подсигуряване.

Отклоняването на мисленето по посока на консумативизма създава обратна реакция: консумативизмът сам вече започва да при­тегля мисълта. И се появява вече не само такова отклоняване, но и не­желание за мислене. Защото мисленето иска време. Колкото повече мисли човек, толкова повече време му е необходимо за тази цел. Но откъде да го вземе той това време, откъде да го открадне? Ясно откъде: от времето, през което може да върши нещо друго, а именно: да консу­мира.

Явявайки се пречка за консумацията, процесът на мислене съвсем естествено предизвиква негативна реакция у човека с необходи­мостта от избор: дали да оползотвори възможността за консумация или да използва възможността да мисли? И понеже консумацията априори е свързана с инстинкта за удоволствие, докато при мисленето е обратно – то изисква усилия и представлява по-скоро мъчителен, отколкото хедонистичен процес, съвсем нормално е изборът на мнозинството да се насочи към консумирането, а не към мисленето.

При това демократичната пропаганда не само насочва внима­нието на човека към консумацията, за да попречи на мисълта, но и поставя най-различни бариери пред самия процес на мислене. Тези ба­риери са свързани най-вече с предизвикване на негативни реакции в на­чалния етап на мисленето с цел процесът да бъде прекратен. Такива реакции може да бъдат чувство за обреченост при опит за осмисляне на явления от личния и обществен живот (в литературата на ХХ-ти век още от Кафка насам усилено се развиват темите за отчуждението, самотата, нравственият хаос у индивида), натрупване на негативна информация в публичното мисловно пространство (новини за войни, убийства, жестокости, престъпления и т. н.), развихряне на изобразя­ване на насилието във всичките му форми в полето на художествената култура – филми, литература, телевизия, театър и пр.

Така отнемането на време от процеса на консумация (тук трябва да се включи и консумацията на сексуални удоволствия, към чиято открита или скрита реклама е насочена голяма част от де­мократичната пропаганда - още от времето на пикантните т. нар. „френски романи” от ХІХ-ти век, дори Балзак е писал порнографски романи) и създаването на многобройни бариери пред процеса на мисле­не чрез натрупване на негативна информация и чрез оформяне на фило­софия на отчаянието, самотата, отчуждението и безперспективността, водят до нежелание за мислене.

Отклоняването на мисленето по безплодната и задънена улица на консумативизма, както и предизвикването на нежелание за мислене, като мисленето се заменя с консумативно поведение, логично водят до следващия етап: отвикване от мислене.

Отвикването на свой ред води до неумение за мислене.

Това неумение е първата предпоставка за създаването на съ­вършения, идеалния роб – който, вместо да помисли дали е роб или свободен, чисто и просто вярва, когато му внушават, че е свободен.

Така вярата в пропагандата заменя мисълта.

И дали този роб ще отиде до урните да „гласува” или ще предпочете да гледа поредния мач по телевизията, няма вече никакво значение. В негово лице диктатурата демокрация си е осигурила още една опора.

А тази опора се базира върху най-сигурния фундамент: неуме­нието да се мисли.

Но, разбира се, съвсем не е достатъчно нито само да се откло­нява мисълта на човека по последния модел мобилен телефон, луксозен автомобил, прахосмукачка, микровълнова печка или луксозна прости­тутка, представяна като „модел” по кориците на лъскавите списание. Нито пък има гаранция, че нежеланието за мислене ще продължава вечно. Дори напротив, сигурно е, че винаги ще има немалко хора, които няма да се подлъжат по лъскавите джунджурийки, а ще търсят отговори на вечните въпроси: защо живея, как да осмисля този мой живот, кой и как ме управлява, мога да ли да повлияя върху процеса на това управле­ние, тоест върху властта, как да повлияя, защо и как обществото е стигнало до положението, в което се намира (независимо от общество­то и независимо от положението), има ли Бог и т. н.?

Именно с цел да контролира тези постоянно възникващи в личността и в обществото въпроси, демократичната пропаганда предва­рително е подготвила и разработила техните отговори.

При това, като говорим за „демократична пропаганда”, трябва да се има предвид, че не става дума за едно застинало, статично състоя­ние на тази съставна част от демократичната диктатура.

Вече споменахме за най-голямата, по наше мнение, операция в историята на информационните войни – създаването на френската „Енциклопедия”, която се превръща във фундамент, изходна база за по-нататъшно разгръщане на антимонархическата, антихристиянската и „републиканската” пропаганда, приела днес облика на тотална демокра­тична манипулация на личното и обществено съзнание.

Но пропагандните механизми и технологии на демократурата се развиват и усъвършенстват във времето. При това с очевидната цел, напълно по Русо, поддържане на непрекъснато противопоставяне, напрегнатост и конфликтност в обществото, често заемат позиции, съвсем противоположни на защитаваните до определен момент. Така например, демократичната пропаганда на Запад по времето на „студена­та война” обичаше да парадира, че защитава „християнските” ценности – но виждаме как днес същата тази демократична пропаганда с яростно настървение налага на обществото ценности, коренно противоположни на християнските – хомосексуализъм, разрушаване на семейството, „свободно поведение” в сексуалните взаимоотношения чак до инцесто­филия и пр. А чрез натрапвания модел на "мулти-култи" спомага нагло и безочливо вече съвсем директно и за физическото изтласкване и про­гонване на християнското население от някои райони на самата Европа, разчиствайки така терени за агресията на нахлуващите африкански и азиатски тълпи с манталитет и ценности, коренно противоположни и враждебни на християнските.

Естествено, трябва да се уточни и какво означава самият термин „манипулиране” на общественото съзнание. Стремейки се да избегне разобличаването на очевидните си прегрешения в това отноше­ние, демократичната пропаганда защитава схващането, че излагането, представянето на каквато и да било идея пред други хора било представлявало манипулиране на съзнанието. Тоест, човекът, който спо­деля идеята, вече бил манипулирал съзнанието на хората със самия факт на нейното представяне, защото нали е ясно: той ще твърди, че идеята е истинска, правилна и вярна. И това му твърдение само по себе си било представлявало манипулиране на тяхното съзнание.

Разбира се, това е само игра на думи.

Защото едно е да представиш пред някого една идея, в която са­мият ти си убеден, и да му заявиш тази си своя убеденост със съответните аргументи в нейна подкрепа, в които аргументи ти самият вярваш.

И съвсем друго е да представяш някаква идея, без да се интере­суваш дали е вярна. Тоест, без да си направил анализ за самия себе си относно нейната почтеност и коректност, а я представяш само, защото от това ще имаш някаква изгода, независимо каква – обикновено, за да оправдаеш хонорара си.

Очевидно именно вторият случай представлява манипулация на съзнанието: действия с цел непременно да се наложи някаква идея, без за онзи, който я налага, да е от значение нейната истинност или фалшивост.

А налагането на идеята за тоталния приоритет на материалното над духовното; за постигане на своего рода консумативна моментна „нирвана”, когато цел на човешкото съществуване става придобиването на последния модел телевизор или мобилен телефон – налагането на тази идея и по-нататъшното й развиване до степен на всестранно задо­волство от състоянието на обществото, в което се намира индивидът, е основен елемент от стратегията на демократичната пропаганда за зара­зяване на този индивид и това общество с най-страшната болест на де­мокрацията: загубата на способността да се мисли.

Докъде води тази загуба чрез илюзията за постигане на щастието посредством материални придобивки?

Отговорът може да бъде даден също чрез въпрос, който ще повторим: някой да е виждал нещастно нахранено прасе?



Край
на
Глава 16

Най-страшната болест на демокрацията


©Любомир Чолаков, автор 
©Димо Стоянов – ДИМО, дизайн на корицата 
Редактор на българското издание: Кристиян Томов 
Коректор: Евелина Миланова 

Консултанти:
Рангел Стоянов, 
Анатолий Серебрянников, 
Жоао Лопеш Ферейра, 
Хенри Стивънс, 
Казимир Пшибеловски, 
Ханс-Дитрих Марендорф 
Франсоа Льоклер 

Независимо авторско издателство TILILEIA® 
Лисабон 
2014 

Книгата "Демократура или Диктатура на демокрацията" се продава само чрез пощенска пратка с наложен платеж.
Желаещите да я притежават моля да изпратят съобщение на посочения по-долу и-мейл адрес, като представят име, презиме, фамилия и точен адрес с пощенски код на получателя.
 Цена - 16 лв. + 3 лв за пощенската пратка = 19 лв.
В момента се набират поръчки за следващия тираж.

Който желае да си я поръча, може да го направи на и-мейл:


gualtom@abv.bg


Обем на книгата - 384 страници.

Съдържание:


Увод - Бащата-изрод на демокрацията;
Глава 1 - Договорът на сатаната
Глава 2 - До люлката на комунизма
Глава 3 - Подлите технологии на демокрацията
Глава 4 - Уточнените недостатъци
Глава 5 - Демокрацията - медицинско отклонение
Глава 6 - Свободата на словото като информационна война
Глава 7 - Цената на демократичния рай
Глава 8 - Демократичната война
Глава 9 - Рогатият идол на демократичната митология
Глава 10 - Вандея
Глава 11 - Как зомби-демократите надминаха комунистите
Глава 12 - Технология на манипулацията
Глава 13 - Демокрацията унищожава Европа
Глава 14 - Как да се борим срещу демокрацията?
Глава 15 - Злият испански губернатор
Глава 16 - Най-страшната болест на демокрацията
Глава 17 - Защо е червена шапчицата на Червената шапчица?
Глава 18 - Тамплиери, хуманисти и масони в един и същи строй
Глава 19 - Зловещият извор
Заключение


Comments