Technology of the evil




Снимка:capital


За осми път бяха връчени журналистическите награди "Паница".Татяна Ваксберг от радио "Свободна Европа" за втори път получи наградата "Паница" в категорията журналистическо разследване за поредицата "Технология на злото" във в. "Сега", което осветли премълчавани истини за чудовищните престъпления на бившата Държавна сигурност по отношение на българските турци през 1988 г.Духовете в Кърджали разбунени от "Технология на злото"

Снимки от голямата "екскурзия"



За да "подсигури" възродителния процес, милицията демонстрираше усилено присъствие.
v.segа


"Голямата екскурзия". КПП "Капитан Андреево" - 1989 г.
Снимки: Борислав Николов


"Голямата екскурзия". КПП "Капитан Андреево" - 1989 г.
Снимка: Борислав Николов


"Голямата екскурзия". КПП "Капитан Андреево" - 1989 г.
Снимка: Борислав Николов


До последния момент българските турци са вярвали в човечността на властта. Тя обаче не е пощадила нито децата, нито възрастните.
Снимка: Борислав Николов


1989 г. "Голямата екскурзия" на българските турци. Кадри от българо-турската граница. 
Снимка: Борислав Николов


Поръчител на "Технология на злото" е моят морал, твърди авторката на нашумялата кинолента


Разследване

Технология на злото 

2. Взривовете през август 1984-а


Татяна Ваксберг

"Сега" публикува разследването на Татяна Ваксберг за насилствената асимилация на българските турци. 3-те статии са част от бъдеща книга и разкриват подготовката и началото на военната акция за отнемане на имената. Разследването е по документи от архивите на БКП, МВР, Държавния съвет на НРБ, Министерския съвет, държавния архив в Кърджали, архива на Балканлълар - Истанбул, както и по разкази на многобройни очевидци. Предимство е дадено на онези факти, които са потвърдени едновременно от архивните документи и от свидетелствата на жертвите на престъплението. Документите се публикуват за първи път в печата.

Каре

Действията на МВР през есента на 1984 г. показват, че ръководството му е знаело за предстоящата асимилация на всички български турци. Тодор Живков, автор на няколко асимилационни кампании до този момент, нееднократно изтъква минусите на акцията срещу българските мюсюлмани от западния склон на Родопите в началото на 70-те. Основният от тях е, че органите са отнемали имената в дълъг период от време. Това обяснява скоростта, с която през 1984-1985 г. са отнети имената на българските турци - за броени седмици. А става дума за около 840 000 души. МВР просто си поправя старата "грешка".
Това не обяснява как така МВР е успяло да организира толкова мащабна операция по нападението и да удържи в тайна своята подготовка. Отговор обаче има. Подготовката за асимилацията е била маскирана зад благородни цели - МВР е усилило охраната на гражданите, за да не се повторят двата взрива в Пловдив и Варна, избухнали в края на август 1984 г. Тази усилена охрана в Източните Родопи никого не е пазела. Тя е била сложена заради предстоящото нападение.

През август 1984 г. нищо не предвещава с какво ще завърши годината на Оруел. Задава се голям празник - на 9 септември партията ще отбележи 40 години безконтролна власт. В навечерието на всяко подобно честване БКП се опасява от криминални или политически прояви на своите граждани, несъгласни с режима. Тя настоява МВР да взема превантивни мерки. Затова всяка предстояща манифестация за МВР означава предимно едно: усилване на охраната по улиците, проверка на талоните и багажниците на колите, спиране на продажбата на алкохол, увеличаване на нощните патрули и на охраната на учреждения, гари и летища. На 1 август 1984 г. Инспекторатът на МВР издава точно такава заповед - за усилена охрана по градовете във връзка с предстоящата манифестация. Тя с нищо не се различава от предходните.
Само празникът е по-особен, защото годишнината е кръгла, честванията - по-продължителни, чуждестранните журналисти - повече от друг път, а България наскоро е придобила международното негативно клеймо след атентата срещу папата. Безоблачното провеждане на честванията е по-наложително от когато и да било.
Празникът обаче бива помрачен. На 30 август 1984 г. в разстояние от няколко минути избухват 2 взрива на 2 различни места - до аерогарата във Варна и в чакалнята на гарата в Пловдив. 38 невинни са ранени.
Този варварски акт не се съобщава на пресата. 2 дни по-късно Политбюро получава ежеседмичната справка на МВР за положението в страната и извън нея. В тези справки обикновено пише за всичко - от катастрофата на междуселски път до дейността на западните разузнавания. В първата по хронология справка кървавото престъпление не е описано. Във втората взривовете се споменават наред и наравно с другите събития от седмицата.
Следствието започва рутинни действия по откриване на извършителите. Министърът на вътрешните работи разпорежда удвояване на и без това усилената охрана в градовете. Манифестацията на 9 септември преминава безоблачно.

След празника усилената охрана не намалява,

както се случва обикновено. На това обръщат внимание западните посолства.
Независимо от изключителната тежест на престъплението почти месец след него ръководството на МВР акцентира на разнообразни страни от своята дейност, но не и на тази. С издирването на престъпниците се занимава обичайният орган - следствието, подчинено на МВР. Министърът отчита взривовете като резултат от недоглеждане от страна на органите.
Едва в последните дни на септември висшият орган на МВР - колегиумът - започва да разглежда хода на делото за взривовете като приоритет на цялата институция. Членовете му обсъждат този въпрос почти ежеседмично и натрупването на заседания идва да подскаже, че са реално загрижени за сигурността на гражданите. Усърдието може да се определи като внезапно на фона на първоначалната реакция на ръководството. То би могло да се обясни предимно с това, че за 3 седмици следствието не е открило извършителите, макар да е провело уникална по мащаб работа - разпитало е огромен брой свидетели, открило е конкретни улики, събрало е 17 чувала с веществени доказателства.
5 седмици след взривовете министърът набелязва "нова постановка" за работа: следствието трябва да определи типологичните групи от потенциални извършители на престъплението. В края на ноември 1984 г. основните заподозрени за двата взрива се оказват представителите на "вражеската емиграция". След тях идват по реда на потенциалната виновност "изменници на родината", завърнали се в България, обидени на властта или "репресирани" от нея лица, "турски, арменски, цигански националисти", криминални престъпници. Т. е. през ноември следствието няма конкретен заподозрян (всеки от тях доказва алибито си), а българските турци са едва 4-ата поред група на потенциалните извършители.
Оттук нататък обаче започва лавина от все по-трудно обясними факти. Стенограмите от тези заседания представят един разговор на глухонемите. Следователите докладват съвсем конкретни свои действия и съвсем конкретни намерения - да разпитат свидетеля Х или да открият притежателя на конкретен часовник У, задействал взривното устройство. В отговор министърът ги съветва да не забравят редица други неща и най-вече "протурските националисти". Това е непрекъснато възпроизвеждаща се ситуация.
Впечатлява още една странна проява и тя е чисто езикова. Следователите казват, че разследват "взривове". Министърът им казва, че се борят срещу "терора". Понеже подчинените му не овладяват незабавно новата лексика, налага се месец по-късно началникът на Държавна сигурност Григор Шопов да го каже изрично: в доклада трябва

навсякъде като червена нишка да влезе тоя термин "терорът"

Този езиков обрат не е маловажен. С въвеждането на новия термин неразкритото престъпление автоматично влиза в категорията на политическо събитие.
Самият министър Стоянов и неговият заместник Шопов нееднократно настояват на тезата, че "борбата с терора" е пробен камък за това кой в МВР умее да мисли именно политически. С много удивителни знаци в отпечатаните му речи Стоянов нарежда във всяка заповед за усилената охрана да се види "скритият смисъл", "политиката" на времето.
Усилената охрана по градовете от времето на манифестацията не просто се задържа - тя се удвоява 2 месеца след трагичния инцидент. Министърът не е имал задължението да се мотивира за подобно решение. Но той нееднократно посочва мотива. Този мотив се оказва неговото "дълбоко лично убеждение, че противникът тепърва ще започне да действа срещу нашата страна". В ситуация като онази подобен инстинкт би могъл да заслужи само похвали, още повече че той се оказва оправдан - 7 месеца по-късно избухват 2 нови взрива с още повече жертви.
Смущаващо е обаче къде точно се разполага тази усилена и удвоена охрана. Част от нея се пренасочва дори не в градовете, а в селата в Източните Родопи. Там на помощ на милиционерите биват привикани дори и цивилни, на които се раздава дълго оръжие (в градовете им дават късо оръжие). В рамките на същата "борба с тероризма" министърът разпорежда във всяко окръжно управление на МВР да има и "по двама-трима снайперисти".
Тази част от мерките на министъра силно се разминава със собствената му теза за започнал срещу НРБ тероризъм. Просто терористите не нападат овчари от селата и не биват поваляни от снайперисти, тъй като нападенията им обикновено се отличават с внезапност.
От октомври нататък министърът поставя пред МВР 2 едновременни приоритета - да открие бомбаджиите и да предотврати появата на нови взривове. От репликите му може да се заключи, че втората част от задачата все пак му е по-важна от първата. Подчинените му я изпълняват - охрани на централни и второстепенни пътища, нощни и дневни патрули с извадено на показ оръжие, проверки на колети, писма, телеграми, по-усилено подслушване на телефоните, удвоено милиционерско присъствие. Изпълнението на тези заповеди обаче се контролира строго не в цялата страна, а предимно в Кърджалийски и по-слабо в Пловдивски и Варненски окръг.
И ако дотук анализът е само логически, по-нататъшните стенограми вече му позволяват да стъпи на по-сигурна почва.
В края на ноември и началото на декември 1984 г. две заседания на колегиума на МВР, официално посветени на взривовете, се оказват всъщност указания на министъра за начало на асимилацията на българските турци. От тези заседания става ясно, че мерките за усилена охрана, взети уж за да се избегнат нови взривове или други покушения над невинни граждани, са били

подготовка за масираната акция срещу българските турци

На 29 ноември и 10 декември 1984 г. колегиумът на МВР е свикан, за да обсъди хода на разследването по взривовете. Изненадата за читателя на тези стенограми е повече от голяма: именно на тези дати и именно на тези заседания са издадени нарежданията за асимилацията на българските турци. Нещо повече - за преименуването се говори сякаш между другото. Предстоящата асимилация изглежда естествено вплетена в основната тема на заседанието, а тя, да не забравяме, е "борбата с терора".
Нека отново напомним, че към този момент дори според онова следствие най-вероятният извършител на взривовете съвсем не са българските турци.
Изведнъж се оказва черно на бяло, че всичките усилени охрани изобщо не са имали за цел да пазят гражданите от евентуални покушения. Те са били нещо като предварителен арест, в който е попаднал цял окръг - Кърджалийският. На 29 декември 1984 г., минути след като е дал нови задачи по превенция на "терора" и наново е усилил "охраната", министър Стоянов казва: "Става въпрос, другари, да не се допуска лица, на които ще се сменят имената, да напускат окръзите и да бъдат приемани в други окръзи. Сега има такова явление - тръгват от Кърджали и отиват в Хасково, откъдето идват в София. Такива лица не бива да се приемат на работа и трябва да се върнат, откъдето са дошли, където трябва да бъдат преименувани, иначе ще ги загубим по пътищата."
В същото заседание министърът казва, че през декември, януари и февруари трябва с 10-12% да се намали броят на етническите турци в България.
Тази стенограма не случайно е била предвидена "за унищожаване" - в долния край на първата й страница разкривен почерк е написал тази заръка и дори е поставил подписа си отдолу. В нея просто се вижда на длан как е била маскирана военната акция срещу българските турци, започнала на Бъдни вечер през 1984 г. Така наречената охрана на гражданите от терористични актове всъщност е била подготовка за нападение. Дори самата същинска заповед на министъра за начало на преименуването е издадена на заседание, посветено на борбата с тероризма.
Маските са свалени окончателно едва когато военната акция е вече към края си. На 4 февруари 1985 г. министърът казва: "...борбата с турския национализъм я свързваме с терора, както свързваме борбата с терора с протурския национализъм. Това е една двуединна задача. И не ги разграничаваме откъде почва едната и къде свършва другата."
Ето тогава, без да има нови разкрития на следствието, групите от потенциални извършители се променят. Българските турци биват "изтеглени" от четвърто на трето място в поредицата заподозрени. Министърът е бил пределно ясен на подчинените си -

той просто им е казвал кой трябва да бъде обвинен

в извършването на този чудовищен акт.
Малко по късно, през март, в България избухват нови взривове и оставят множество убити и ранени. За тези престъпления е била извикана и пресата. Те се случват след края на асимилаторската акция. Години по-късно извършителите им се оказват турци по произход, а твърденията им пред съда гласят, че са отмъщавали за преименуването. Десетилетие по-късно разследване в българския печат доказа съпричастността на осъдените към службите за сигурност. Остана открит въпросът дали тримата екзекутирани са поставили и взривовете от август 1984 г., когато масираното преименуване още не е започнало. Остана открит въпросът дали са действали по своя воля или по поръчка на ДС. Какъвто и да е отговорът, той не смекчава вината им.

Технология на злото

3. Моделът на сблъсъка


Татяна Ваксберг

Разследването за насилствената асимилация на българските турци е по документи от архивите на БКП, МВР, Държавния съвет на НРБ, Министерския съвет, държавния архив в Кърджали, архива на Балканлълар - Истанбул, както и по разкази на многобройни очевидци. Предимство е дадено на онези факти, които са потвърдени едновременно от архивните документи и от свидетелствата на жертвите на престъплението. Документите се публикуват за първи път в печата.

Каре:

"Това беше военен режим". Така започват и завършват разказите на българските турци за старта на тяхното преименуване. Министърът на вътрешните работи е малко по-точен от тях - "въвеждаме, дето се казва, военен режим" - това е неговият израз.
На Бъдни вечер през 1984 г. Кърджалийски окръг е отцепен от милиция и армия. По-късно това нападение бива наричано "преименуване на потомците на насила помохамеданчени в миналото българи". Седмици след началото му заключението е едно: турското малцинство в България е изчезнало. Няма го.
---------------------

В 4 сутринта на 24 декември 1984 г. десетки села в Кърджалийски окръг са обкръжени от милицията в окръга, удвоена и утроена по мощ седмици по-рано. В кметствата освен кметът на селото се намират партийният началник на селищната система, представител на ръководството на местното милиционерско управление, една машинописка, няколко милиционери или въоръжени от МВР цивилни. В 6 часа милиционерите започват да влизат в къщите на хората и ги извеждат оттам, бутайки ги с автомати. В първите нападнати къщи живеят семействата с най-голям авторитет в селото. В кметството (или в друга властова сграда, пригодена за случая) им взимат паспорта, показват им списък с български имена и ги карат да си изберат едно от тях. Ако не приемат или се бавят в "избора" си, ги бият с палки. Машинописката напечатва три нови имена на една бланка. На хартийката пише, че долуподписаният Ахмед доброволно приема името Иван. Милиционерите настояват на саморъчен подпис на преименувания. Получават го с бой. Неграмотните оставят отпечатък от палец. Бланката става единственото удостоверение за самоличност на привикания. В този ден са пребити първите десетки български турци, непожелали да се откажат от името си.
В същия ден в Кърджалийски окръг пристигат милиционери от други окръзи - предимно от Сливен и Ямбол. Настаняват ги в общежития, хотели, квартири на властите. Пристигат и други 718 офицери и сержанти от сержантската школа в Казанлък, Средното милиционерско училище, сержантската школа от Долни Богров. Всеки от тях разполага с късо и дълго оръжие и общо 445 палки. Идват 15 коли на пожарната. Цяла вечер върху стъклата им наместват телени мрежи и закрепват неподвижно шланговете за вода, насочени по посока на движението. Пристига и една машина с реактивен двигател за разпръскване на тълпи. Те се прибавят към общо 443-ма добре въоръжени сержанти и офицери от МВР - Кърджали. В следващите дни към всички тях се присъединяват 4 и 5 отряди на Гранични войски, управленията на МВР в Смолян, Пловдив, Бургас, Враца и Плевен, районните управления от по-малките градове около Кърджалийски окръг, военно-въздушното поделение от Голо Бърдо, местните поделения на армията от Момчилград и Крумовград. Само граничарите, участвали в операцията, са били около 700.
На Бъдни вечер Кърджалийски окръг е обкръжен от 11 КПП, които спират движението на хора навън и навътре в района. Вътре в окръга са изградени 27 други бариери. В окръга е въведен вечерен час - 19.00 часа.

На 24 декември гръмва първият изстрел срещу невинни хора. 

Това става в обкръженото село Млечино, където се опитват да влязат 200 души от съседни села. Това е моделът, по който и по-нататък протичат стълкновенията с милицията и армията: жители на малки села тръгват към близкото голямо село, за да говорят с кмета, да си вземат обратно паспортите, да кажат, че не са съгласни да си сменят имената. Те предполагат, че в по-голямото село има по-голям началник, който ще реши въпроса в тяхна полза. Хората не успяват да стигнат дотам, защото именно големите села са обкръжени и милицията ги спира още преди да са стигнали табелата на населеното място.
През нощта срещу Коледа в Народните съвети на големите градове и села от окръга започват заседания. В тях участват представители на БКП, ДКМС, ОФ, АПК, ТКЗС, МВР, МНО, местните заводи, фабрики, предприятия, училища, читалища, кметствата, доброволните отряди на трудещите се. Те разработват план за преименуването в следващите дни.
На 25 декември 1984 г. моделът на сблъсъка между бойците и хората се възпроизвежда близо до днешния град Бенковски. Според МВР в протестния митинг са участвали около 3000 души от съседните села, разположени близо до границата с Гърция. Колкото и да е странно, милицията успява да излъже хората. Казва им, че отнетите им паспорти просто не се намират там, закъдето са тръгнали, че милиционерите и войниците са много, защото има учение, че в собствените им малки села кметовете са взели решение да ги преименуват и затова преговорите трябва да се водят именно с тях. Колкото и да е странно, хората се връщат обратно в селата си. В някои от случаите те нападат канцелариите на малките кметства, за да си вземат обратно паспортите, отнети предишния ден. Но стаичките на канцелариите се оказват празни. Затова на следващия ден митингът е много по-решителен. Към голямото село Бенковски тръгват три организирани лъча от общо 2 000 демонстранти. Това са уплашени хора, тръгнали на протест срещу политика, в чиито зловещи мащаби вече не са се съмнявали. Срещу тях е 

стояла цяла новосформирана гвардия от повече от 500 души. 

С приближаването на протестиращите войниците са открили огън. Стреляли са с автоматичен откос. Затова раните на повалените са били на едни и същи места - около кръста и слабините. Тежко ранени са осем човека. Сред тях 3 жени. Изпратени са в болници, а оттам по затворите. В тази стрелба са убити четири човека. Сред тях е и Тюркиян - момиченце на година и половина. Леля й Айша я носила на гърба си, привързана с кърпа. Айша е загинала без да разбере, че бебето на гърба й е вече с отнесена от куршума глава. Останалите участници в митинга са прекарали два часа по очи в снега с насочени към тях автомати. Заливали са ги със струи от пожарната. Както по-късно докладва началникът на МВР в Кърджали Атанас Кадирев: "Интересно е, че поемаха стоически цялата вода на пожарните цистерни". Температурите в този ден са били минус 15 градуса.
По същото време до и във Момчилград, Джебел и село Груево също има протести. За два дни в тях са убити още четири човека. Един от тях е 16-годишният Мюмюн. Ранени са десетки, арестувани - стотици. В арестите ги карат да рецитират "Аз съм българче", да пеят "Стани, стани, юнак балкански" и да викат "Да живее България". Докато ги налагат с палките, милиционерите крещят "мама ви турска, на ви сега една република", "смърт на турците", "свършено е вас", "сега е наш ред", "тука е България". Голяма част от пребитите дни по-късно са изпратени в политическия лагер на остров Белене. На входа му е имало надпис - 

"Всички граждани са равни пред закона на НРБ".

По данни на самото МВР в тези няколко коледни дни в Кърджалийски окръг е имало 11 протестни митинга, в които са участвали около 11 000 души. От протестиращите е иззето следното въоръжение - 4 ножа, няколко брадви и клони от дървета. Въпреки че две седмици преди акцията в Кърджалийски окръг е иззето цялото ловно и нерегистрирано оръжие, началникът на местното МВР твърди, че "неизвестно лице е стреляло с бойна пушка". Той казва и друго - че в Момчилград тълпата е издигала "вражески" лозунги и викове: "долу БКП" и "убийци".
Според очевидци и потърпевши, които сега биха имали всички основания да си изградят едно дисидентско минало, като подтвърдят тезата на МВР, че са застрашавали партията, митингите са скандирали точно обратното: "БКП е наша майка". Викали са това, защото дори и пред дулата на танковете са вярвали, че могат да предизвикат обрат в намеренията на партията. Нещо повече - според свидетелства на няколко ранени в тази война никой от тях не е вярвал, че по хората се стреля с истински патрони. Гюлфер, тогава 19-годишна, казва: "Представяте ли си колко съм била глупава - гледам под мъжа ми локва кръв и пак си казвам, че това са халостни патрони. Качих се с него в линейката и до нас наместиха трупа на бебето Тюркиян. То нямаше глава, беше отнесена. И аз, представяте ли си, не мисля за друго, а за това, че халостните патрони също са силни."

Това доверие в човечността на властта, 

изповядвано от българските турци до края на 1984 г., не присъства в докладите на МВР. Липсата на подобен разказ е лесно обяснима - милицията е била с развързани ръце да стреля по демонстрантите. Достатъчно е било да се позове на това, че турците са тръгнали да убиват. 
На 10 декември, когато издава своята заповед за старт на асимилацията, вътрешният министър Димитър Стоянов издава и още една - "да не се допускат ексцеси във връзка с преименуването". На всички нормални езици това означава само едно - "недейте да стреляте". Оказва се обаче, че на онзи език и в онази държава това значи точно обратното. Просто заповедите на министъра се издават след заседание, което се стенографира. В него са пояснени указанията, които дава министърът. В стенограмата, предшествала "забраната за ексцесии", се оказва, че ключът към разбирането е в самото значение на думата "ексцеси". Ексцесии на кого и срещу кого се има предвид? Димитър Стоянов казва следното: "Бях при другаря Живков и стана дума за преименуването. Той обърна внимание именно на това - да не допуснем някъде да се убият хора. Може да се намерят ултразапалени националисти да убият наши хора, да запалят, да създадат прецеденти, които да се използват от Запада и от самата Турция." Т.е. когато е забранил "ексцесиите", министърът е забранил да се допуска насилие над милиционерите, а не над българските турци. Той всъщност е казал горе-долу следното на своите подчинени - действайте така, че да не ви убият турците. И с това е предоставил на милицията възможността да упражни насилие. 
Този откъс от стенограмата е най-крещящото доказателство за това, че всичко, което репресивната държава е извършвала, би следвало да е обект не само на историята, политиката и журналистиката, а предимно на философията на езика.
В техния сложен език 

основни думи и ценности са придобивали обратно значение. 

Вярващите са наричани "фанатици", отнемането на име - "възвръщане на име", употребата на насилие - "респектиране", насърчаването му - "забрана за ексцесии". Прочитът на стенограмите на МВР не е възможен без речник на антонимите, превърнати в синоними. С този речник си е служил и авторът на един фантастичен роман, създал лозунга "свободата е робство".
Сложните указания, позволяващи стрелбата, обясняват защо в докладите на по-низши служители протестиращите български турци са представени като озверели фанатици и се цитират като автори на призиви "Долу БКП" и "Да умрем за Кърджали". Трябвало им е поне формално да обяснят, че се е стигнало до жертви в резултат на самозащита.
Силите за сигурност са блокирали Кърджалийски окръг не след демонстрациите, а преди тях. Хората, протестирали срещу асимилацията, са излизали с голи ръце срещу дулата на танкове и БТР-и. Това е единственият масов и публичен протест в България за цялото време на комунистическия режим. Той е имал съвсем конкретна цел - запазването на личната идентичност. Преследвал я е с мирни средства и е бил потопен в кръв.
Що се отнася до лозунга "убийци", той действително е бил издигнат от българските турци ден, след като в болниците докарват убитите. Тогава са скандирали и друго - "фашисти". По-точни думи не биха се намерили в тълковния речник.


До последния момент българските турци са вярвали в човечността на властта. Тя обаче не е пощадила нито децата, нито възрастните.

Снимка: Борислав Николов

sega

Духовете в Кърджали разбунени от "Технология на злото"

Българите обидени от липсата на тяхната гледна точка

ВИЛДАН БАЙРЯМОВА

Едва ли онази вечер по къщите в Кърджалийско е имало човек, който да не се е вторачил в синия екран, докато по Канала течеше документалният филм на Татяна Ваксберг за възродителния процес "Технология на злото". Предварителните информации за филма подгряха и турците, и българите. 
След края българите възнегодуваха - нямаше я тяхната гледна точка. А пък мнозина от тях си спомнят добре как ги налагаха с милиционерски палки и плащаха глоби, защото напук на генералната линия говореха на забранявания "чужд" език и плакаха заедно с новопокръстените. И гледаха настрани, с гузни очи, без вина виновни. 
Турците пък се разделиха на две. Едните благодаряха за филма. "Нека всички узнаят какво преживяхме и как оцеляхме. Всеки от нас е живял в този филм, 

всяка отделна съдба е за филм", 

казваха хората, процеждаха по сълза и махваха с ръка. "Турчинът не е зъл и отмъстителен човек - ние, обикновените хора, отдавна сме простили този смъртен грях и никога не сме търсили вина или възмездие за обикновените българи, за комшиите и приятелите", допълваха ги други по улиците на Кърджали. 
Друга част от турците твърдяха, че филмът носи идеята за закъснял реверанс към трагедията на целия етнос, но е и поръчкова предизборна стръв. 
В "Технология на злото" посмъртна реабилитация получи първият секретар на ОК на БКП Георги Петров, заемал поста 20 г. преди жестоката коледна седмица на 1984 г. 
Безброй са турците, които могат да кажат и сега как в онова време безусловно му вярваха - вярваха, че само той може да ги спаси от насилствената смяна на имената. Не е ново разкритие, че 5-годишното му упорито противопоставяне на идеята за "възродителния процес" го свали от поста, казаха мнозина. 
Дора Киркова, дъщеря на полковник от МВР от онези години и сега активист от БСП, казва: "До известна степен нещата бяха показани обективно, но имаше и пресилване - като това за дъщерята на художника. Тя беше в нашето училище, но следене на децата дали говорят помежду си на турски нямаше. Като цяло филмът се опита да покаже обстановката тогава, но не се видя съчувствието, отношението на българите - съседи, колеги. Аз помня, 

че 99% от нас бяхме потресени 

Ние не допускахме, че е възможно всичко това да се стовари върху главите на нашите приятели турци. Мисля, че филмът е политическа поръчка - точно сега, когато ДПС е на път да направи съюз с БСП." 
Членът на УС на фондация "Отворено общество" (финансирала продукцията) Яшар Шабан казва, че Доган не е дошъл на премиерата в София, но в залата се мотаели "мекеретата му". "Плаках, няма как да не плачеш. Всяко семейство е преживяло трагедията, която филмът показа. Липсва ми погледът на българите. Но макар и с много непълноти, филмът е и поучителен, и образователен - за българите, които нищо не знаят за онзи процес и получаваха изопачена и манипулирана информация. Но не мисля, че целите са политически. Не дай си боже, някой да тръгне чрез филма да трупа политически дивиденти. Мисля, че ще загуби. 
Безспорно е, че властите твърде дълго премълчават истината за "възродителния процес", а магистратите не потърсиха отговорност от виновниците за него. Когато бях депутат във ВНС, се създаде парламентарна комисия (с шеф Сашо Стоянов от СДС - б. р.), която трябваше да събере архивни доказателства за процеса. ДПС не се намеси и не пое отговорност - вероятно поради пазарлък вътре", посочи Шабан, който е и от учредителите на кърджалийската организация на ДПС. 
Фондацията очаквала Татяна Ваксберг да поиска финансиране за продължение на филма. 
Шабан предположи, че сега управляващите и съдебната система ще се разшават в търсенето на виновниците. Но това вероятно щяло да трае само до изборите. "Татяна хвърли моста към наказанието за престъпниците, но тя не може сама да го довърши. Сега е време властта да го стори. И ДПС разполага с много архивни доказателства", допълни Шабан.
"Радвам се, че най-после някой се опита да даде светлина на тази драма", заяви Раиф Мустафа, бивш служител на ДС, назначен след преименуването на турците. "Мисля, че Политбюро не е стигнало само до жестокото решение. То е било вдъхновявано както от отделни партийни функционери като Георги Танев, така и от структурите на МВР. Не трябва да се пропуска, че информатори са били и мнозина активисти от турското население - и нисши, и висши, работили по нивата на БКП. Някои от тях и до днес вярват, че "възродителният процес" беше правилен ход на партията и държавата. Иначе цялото общество дълго бе манипулирано, внушаваше му се страхът от ново турско робство и от предстоящо искане на българските турци за автономия. Единици са били онези луди сред турците, които са прокламирали такива мераци. Но пък държавата да тръгне на война срещу цял етнос... Това е жестоко. Жестоко беше и за хората като мен, работещи в МВР. Във филма липсват и конкретните имена на виновниците от по-ниските нива. Прави чест на журналистката, която се е докопала до архивите. Но какво пречеше на демократичните правителства да се разровят и направят необходимото? Премълчаването и бездействието на властите ми се струва злонамерено."
Инженер Мюмюн Мехнан от Хасково, един от четиримата студенти, които през 1979 се опитаха да създадат организация на турската интелигенция, пък разкри, че по онова време 1/3 от турците, учещи в различните институти, са работили за ДС. Според него филмът не отразява мащабното насилие, на което е бил подложен турският етнос, нечовешкото отношение към интелигенцията. "Най-големият проблем е защо досега няма нито един осъден и защо ДПС вечно мълчи. Струва ми се, че 

Ахмед Доган е бил пряко ангажиран с 

"възродителния процес" и затова мълчи. Този филм е закъснял. Не мисля, че обслужва СДС. Филмът трябваше да запита и управляващите от всички последни правителства защо не са потърсили отговорност от виновните."


Comments