Текстове

Иван ЗДРАВКОВ

СИН НА ОМИР

Love story

Всичко е обяснимо.

Ала веднъж на хиляда години идва онова,

което не може да обясни никой.

 

златното сечение в любовта

Аз, червенокосата Юлиана, дълго търсих златното сечение в любовта.

Синеокия бе единствено доказателство, че го има.

Той дойде с огън и си отиде с огън.

Подари ми седем любовни нощи.

Бях последната му любовница.

А исках син, отчаяно исках син, господи синеоки!

Огънят е любов. Морето е любов.

Аз изпих любовната чаша до дъно.

 

господи,

благослови моята майка

Бях зачената в една от греховните нощи, убежище на всички тайни любовници. Майка ми наруши заповедта, която гласеше: Не прелюбодействай. Взрете се в чертите ми, за да се убедите – тайните на грехопадението са пазени зорко като зениците на очите. Грехопадението е отчаян полет на птица, отмъщение на душата – запомнете го от мен, червенокосата Юлиана, някой ден ще ви потрябва. Бях случайният шанс от любовта на майка ми с червенокосия. Кой беше той? Отчаяният Ромео? Обезумялият от любов? Негодникът Казанова? Червенокосият е моят баща. Закъснелият и дошлият точно навреме – сянка, кост, възмездие, както щете го наречете: в полунощ вратата пред него се отваря.

Господи, благослови моята майка.

Ако не беше нейният грях, червенокосата Юлиана няма-ше да я има. Вместо мен щеше да се роди друга. Изпреварих я за миг, както преди две хилядолетия ме изпревари оная развратница Клеопатра. Помните я, нали? Е, добре, аз съм нейна двойница. Зарът на Ерос е сляп и безпаметен. Ако ви има на тая земя, то е, защото ви е посочил случайно сред милиони. Чаках безкрайно, докато в здрача се появи червенокосият, моят баща, и засее утробата, в която прогледнах.

Майка ми пази тайната петнайсет години, но я изтърва – и това изпорти целия ми живот. Не я обвинявам – което трябваше да се случи, се случи. Презирате ме? Не ми пука. Съдбата е чаша, налята от друг, и аз я изпих до дъно – бясно, разпътно, отчаяно. Изпих я в екстаз, както майка ми с единствена разлика – тя го направи с един, аз – с десетки. Беше като безумие. В нощите на безпаметна страст чувах гласове, юродиви и ангелски, които ме искаха. Любовта е преследване. Бях дивечът – рядкото, тайнствено, червенокосо животно, което трябва да бъде застигнато и обладано – иначе любовният лов губи смисъл. И бивах застигана, защото желаех да бъда застигана, и обладавана от великолепни самци.

А всичко можеше да е различно: доказателство е Мъжа в черните кожени дрехи.

Господи синеоки, твоя съм.

 

първа любовна нощ

Мъжа в черните кожени дрехи се появи внезапно на оня площад, на който векове не бе стъпял никой. Фигурата му се открои върху вечерния хоризонт, обвита в пламък и зло свистене. Появи се от върха на огнената стрела, забита с неистова мощ в камъка. Кой бе я изстрелял? Бе ли знамение идването му или нещо в мозъка ми се сбъркваше?

Наблюдавах го вцепенена, готова да се закълна, че идва от друг свят.

Бе оранжева привечер.

Мъжа в черните кожени дрехи спря пред слепеца пред църквата и изрече някакви пеещи думи. Той отвърна на същия пеещ език, сякаш го чакаше от векове. Питах се, от плът и кръв е оня, който приближаваше, загърнат в мълчанието си като в перелина? И защо розата, която държеше, сменяше цветовете си непрекъснато.

Година 2001-а.

Първо лято на третото хилядолетие.

Внезапно камбаната заби тревожно. От църквата излезе блудницата – и втренчена в Мъжа с черните кожени дрехи, изкрещя:

–Антихристът дойде!

Той я погледна, сякаш не съществуваше. Защото бе дошъл точно за мен. Чаках го в самия край на площада, за да го въведа в старинната пловдивска къща.

Синеокия, който идва веднъж на 100 години.

Нямам памет за времето, когато се любехме в забравената от Бога старинна пловдивска къща. Но душата и тялото ми са още там, оглушели и ослепели от любов. Ако искате да ме откриете, търсете ме там, в последното ми убежище. Не чукайте, не звънете – няма да ви отвори никой. Натиснете дръжката на вратата и влезте. Включете персоналния ми компютър и аз ще се появя – червенокосата Юлиана, с последен известен адрес: www.juli@n@.com

Синеокия. Първа любовна нощ.

 

кой беше той

Седяхме пред тъмната мраморна маса. Той – в черните кожени дрехи, аз – загърната в прозрачния шал, върху който играят златни кентаври. Обута съм в сините си сандали.

–Откъде имаш този шал? – пита.

Кентаврите настръхват, готови за скок.

–Познаваш този шал?

–Беше на последната ми любовница.

Бе го купил от някакъв битпазар на Русия – старица, която му го продаде, буквално умираше от глад.

–Последната ти любовница? И какво се случи с последната ти любовница?

–Кентаврите оживяха и ме нападнаха. Трябваше да се бия.

Белег от зверско копито прорязва челото му и се спускаше към дясната вежда. Бе оцелял. Как? Без значение. Значение имаше, че е тук, жив и прекрасен.

Не задавайте сложни въпроси на мъжа в първата любовна вечеря. Нахранете го, напоете и слушайте внимателно – и той постепенно ще се разкрива. Запомнете го от червенокосата Юлиана, някой ден ще ви потрябва.

Мъжете, които идват внезапно и си отиват внезапно.

Бях запалила всички свещи на масата и те осветяваха платото с раците. Раци, уловени в созополското море за вечеря. И сред тях – оня, червения, обърнат по гръб, който никога не ще оживее. Мъжът го гледа втренчено.

–“Розови раци”, Ван Гог. $ 277 000. Ню Йорк, частна колекция.

–Първата чаша е за любовта! – и наливам младото божоле.

–Пих същото с Лукреция Борджия.

–И още си жив? – открехвам шала, за да види гърдите ми и да не им устои. Точно той, единствено той.

Така повелява бог Кама – върховният повелител.

Устните ми трептят влудяващо. Кентаврите върху шала се готвят за скок.

Дързостта е внезапното оръжие в любовта – защо обаче душата ми е смутена?

Синеокия, който идва веднъж на 100 години.

Печели се в първата любовна нощ.

В първата нощ се прониква в мъжкото сърце, неразгадаемо като сфинкс.

Ала не бързайте.

Уловете мига, в който сърцето му се разтваря като раковината – тогава влезте.

И останете – докато песъчинката се превърне в бисер.

Очите на Синеокия се смекчават, белегът върху челото му поаленява.

Любовта има розов цвят.

–Втората чаша е за удоволствието – казва.

–А третата – за безумието! – и затварям очи, тръпнеща от любов.

Шалът с кентаврите пада; оставам ослепително гола – едно бясно, червенокосо животно, готово за обладаване.

–Касандра – чувам. – Колко века изминаха?

–Касандра е мъртва – изсъсквам. – Аз съм живата! Аз съм любовният бяс! Аз те искам отчаяно!

Гърдите ми разцъфтяват – две тайнствени сребърни риби, които очакват играта на сладострастието. Езикът му ги докосва, зъбите му ги захапват. Като умиране е, като райска наслада. Стена до лудост, утробата ми беснее, готова да го приеме. Още е рано. Още е рано. Езикът му се спуска надолу, все по-надолу... Златното сечение в любовта.

–Гори ме – изстенвам.

Мъжът се изправя, красив като бог. Ципът на панталона му изпращява. Ослепителна белота на мъжко тяло в любовния здрач. Кой е той? Бог или смъртен?

Синеокият, който идва веднъж на 100 години.

Целувам белега, шията, гърдите и в бавни спирали слизам към златното сечение в любовта.

Фалосът му трепти влудяващ, напрегнат до пръсване – меч, който търси своята ножница.

Така повелява бог Кама.

Галя го с език, хапя го и той трепти тържествуващ.

Фалосът, който ще ме прониже безпаметно.

Всеки меч търси своята ножница.

Аз съм твоята – крещи в мен дивото, сляпо, червенокосо животно. – Влез!

И воят на кентаврите ме оглушава.

Така е крещяла майка ми в любовните нощи с червенокосия. Така крещя аз. Така крещите и вие.

Безумието в първата любовна нощ. Всичко друго е имитация.

Господи синеоки, искам син!

 

човек е сам в любовта

Събуди ме нощната тишина, изпълнена с мирис на прогоряла хартия. Сънищата бяха свършили. Къде бе мъжът, с когото се любех до лудост? Все още тук или изчезнал завинаги?

Човек е сам в любовта, както ти в тоя призрачен дом, Юлиана.

Говори ми бог Кама.

Вятърът раздвижва тънкия тюл на пердето, сочейки любовната посока – Изтокът. Изтокът, праземята на фалоса, изтънченият любовен рай. Всичко друго е имитация. Бог Кама: Съюз на плътта и душата, никога разделени.

Изтокът – праземята на фалоса.

Ако бях родена хилядолетия по-рано, животът ми щеше да има друг смисъл. Щях да пея, свиря и да танцувам, да подреждам ритуални цветя и да се кича с тях, да оцветявам зъбите, дрехите и тялото в очакване на повелителя; щях да бъда робиня, обсипана в скъпоценности, които падат в мига на обладаването; щях да познавам ревността, без да мога да отмъстя; леглото и лютнята ще трептят под изтънчените ми пръсти, дрехите ми – тъкани от Ерос, уханията – омагьосващи. Бог Кама повелява: Ръцете да следват линиите на плътта и душата – и аз безпаметно се подчинявам. Щях да шия, тъча и бродирам, вместо вечния бяг пред великолепни самци, които ме застигат и обладават.

Гола в леглото, магията на Изтока продължава да ме владее – щях да зная тайните на омайни питиета, смисъла на загадъчни думи и жестове, да разпознавам златото от среброто, да дресирам непримирими до смърт бойни петли, да слушам славеи, възхваляващи сладострастието, да тълкувам поличби и знамения, да говоря с мълчанието, да обещавам, отказвайки, и да отказвам, обещавайки, да покривам тялото с прозрачни дрехи; любовната страст ще бъде хазарт, в който заровете от слонова кост посочват оня, комуто ще принадлежа. Прочее, сдръжте похотта, полудели фалоси – без любовната игра, в която повелител е тялото, а не душата, Еросът е скопец.

Твърдя го аз, червенокосата Юлиана.

Бог Кама създаде и великото си изобретение – Леглото, и каза: Ако мъжът има по-пламенна страст от любовната, заличете я!

Докато спях, Мъжа в черните кожени дрехи бе напуснал леглото. Изпитвах страх от изчезващите в небитието мъже. Кога, как, защо изчезваха? И кой, ако не бог Кама, бе върховният им повелител?

Мъжете, които не се завръщат.

Както десетките в моя живот. Както червенокосият в живота на моята майка. Какво по-жалко от мъж, завърнал се за последни огризки любов?

Умолявам те, не се завръщай, не ме разплаквай... татко.

 

някой диктува

Мирисът на прогоряла хартия бе знак, че в тая призрачна къща има някой. “Той е тук, Юлиана!” – крещеше в мозъка ми някакъв глас. “Той още е тук!”

Страстта не греши вратата.

Той седеше на дървен стол, пред маса, на която гореше свещ. Пред него – лист и перо, чийто връх нагорещяваше в пламъка.

Някой диктуваше. Гласове от тайнственото зелено. Затаи дъх и гледай, Юлиана.

За миг Синеокия спря да пише – оня, който диктуваше, прекъсна контакта.

Думите върху листа личаха отчетливо – прогорени, тайнствени, неизличими. Затаила дъх, ги четях жадно, сякаш ги знаех отпреди. Откъде? От някой друг живот?

Думи призраци, бродещи в трето хилядолетие.

Преследваната любов.

Интернет.

Ти и виртуалния свят.

Негово Величество РС.

Безкрайна самота.

Огънят е любов. Морето е любов.

Гласове от тайнственото зелено.

 

всичко е огън

Синеокия потопи отново перото в пламъка и каза:

–Всичко е огън.

Думите течаха върху белия лист като слънчеви водопади: Оня, който диктуваше, бе възстановил контакта. Чии бяха ония думи?

–Не мъртвите поети, Юлиана.

–Защо го правят сега?

–Пропуснаха да го направят приживе.

–И какъв е смисълът?

–Аз съм последната надежда да бъдат чути. Те са мои братя.

–Кой си всъщност? И как да те наричам?

Синеокия замълча. По лицето му пробягваха сенки и го връщаха векове назад. Белегът върху лицето му поаленява и оттам избухва пламък.

–Наричай ме син на Омир.

–Син на Омир? Или си луд, или ме правиш на луда! Омир – твой баща? Ще ме разсмееш!

–Ти също можеше да се родиш Клеопатра.

–Откъде идваш?

–От горящата Троя.

–Където всички отдавна са мъртви?

–Аз обаче съм жив. Не се люби с призрак, нали?

–Как пристигна в нашия свят?

–В пламтящата стрела.

–И смяташ да ти повярвам?

–Прамтящата стрела бе велико изобретение на Одисей, останало тайна.

–Одисей? Същият, който бастиса Троя?

–Същият. Не беше най-силен, беше най-хитроумен.

–Кого търсиш? Мен – или двойницата на Клеопатра?

–Аз закъснях, Юлиана.

–Люби ли се с Клеопатра?

–Змията ме изпревари.

–Клеопатра беше развратница. Аз съм жива. И искам син от теб!

Синеокия замълча.

–Кои бяха другите ти любовници?

–Някои от най-великите жени.

–Да не си нещо като Казанова?

–Казанова? Любовникът, когото жените обожавате?

–Не ми пука. Коя беше първатата ти любовница? Касандра? Велика пророчица, обявена за луда?

–Предсказанията й се сбъдваха.

–А ти как оцеля три хилядолетия, сине на Омир?

–Касандра не предсказа моята смърт.

–И смяташ да ти повярвам?

–Всяко време има своите митове, Юлиана.

–Ако наистина си безсмъртен, дари ме с безсмъртна любов!

–Няма безсмъртна любов, има безсмъртни мигове. Щастието е снежинка върху нашите устни.

Щастието е снежинка върху нашите устни.

И загасям свещта.

 

юлиана – дивата котка

Отново чувам далечен вой на кентаври – идват, вият, крещят: часът за разпътния бяс. Прекрачвам бедрата на Синеокия – и издигната, се забивам в пламтящата главня!

Докато издържиш, червенокоса разпътнице!

Ти ли ме обладаваш, господи синеоки? Вия се като лоза златорунна, трептят листата под напора на дивия вихър, стенат клоновете. Пий зърната ми медоносни, бесней в пламтящата ми утроба. Юлиана е последната ти любовница!

Езикът му изоставя гърдите и слиза надолу – към златното сечение в любовта...

–Спри, Юлиана! – крещи душата.

–Докато издържиш, червенокоса разпътнице! – крещи плътта.

Аз съм дивата котка! Аз съм дивата котка!

Господи синеоки, гледай ме ненаситно! Музика! Музика, свирачи на флейти! Скачам, намятам прозрачния шал, върху който играят златни кентаври, стягам колана. Ще танцувам безпаметно. Ще танцувам безпаметно, докато тялото и душата се слеят.

Съюз на плътта и душата, никога разделени.

Синеокият се изправя.

Ръцете му ме вдигат като прашинка. Фалосът ме пронизва – целият пламък, целият страст – и ме полага в най-великото изобретение на любовта Леглото.

И кънтят виковете ми в тая призрачна къща:

Клеопатра е мъртва – аз съм змията любовна!

Касандра е мъртва – аз съм пророчицата!

Аз съм дивата котка! Аз съм дивата котка!

Искам син, господи синеоки!

 

помни червения рак

Синеокият дойде с огън и си отиде с огън.

Подари ми седем любовни нощи.

Бях последната му любовница с последен известен адрес: www.juli@n@.com

Лято първо от трето хилядолетие.

Помни червения рак.

Синеокия изчезна в една оранжева привечер, както се бе появил.

Видях как огъва гигантския лък на Одисей и влиза в пламтящата му стрела.

Доказателство, че наистина бе тук, жив и прекрасен, бяха седемте нощи в забравената от Бога старинна пловдивска къща, в която се любехме.

Там останаха прогорените с огън седем листа /последният недовършен/.

Бог Кама ме гледа студено: Ти загуби играта!

Аз загубих играта.

Остригах косата си като Шиниъд О’Конър, защото предишната Юлиана я няма. Синеокия каза: “Всичко е огън!” и се върна при мъртвите – три хилядолетия назад. Аз казвам: “Морето е любов!” – и останах тук жива.

Избирайте между двете.

Огънят е любов. Морето е любов.

Аз изпих любовната чаша до дъно.

Помни червения рак.

 

Николай СЕМЕРДЖИЕВ

ПЧЕЛАРЯ

новела

 

Той дойде в София през юли – висок, болезнено слаб мъж с костеливо и тъмно лице, което сякаш постоянно беше в сянка. Носеше тъмносиня риза, черният му панталон с безупречни ръбове стоеше толкова добре, че дългите пинокиовски крака, пъхнати в крачолите, изобщо не изглеждаха смешно, обувките с остри носове блестяха като отляти от черно стъкло, а дипломатическото куфарче, което държеше в дясната си ръка сигурно струваше поне петстотин лева. Много шикозно, много солидно куфарче от гладка черна кожа, с позлатени закопчалки и дискретен златен монограм в долния ъгъл – едно красиво «А», изписано в църковнославянски стил.

Крачеше бавно по булевард «Мария Луиза», заслушан в приятното проскърцване на чисто новите си обувки. Беше обед – гадна, пропита с прах и занемареност софийска жега. Ослепителното слънце възпламеняваше всичко, до което се докосне, бучаха стотици коли, громоляха трамваи, чийто метални тръпки сепваха тротоарите, люлееха околните замацани сгради и вървяха по костите на хората като руднични вагонетки. София, това неумело и нещастно подражание на старите европейски градове, балканският вариант на динамична столица, струпана преди няма и век с идеята за компактност и семплост, го посрещна по същия начин, по който го бе изпратила някога – пек, прах и мръсотия.

Преди две години, почти по същото време, края на юли, Ангел М. напусна този град точно от тук, по «Мария Луиза», на път към централна гара. Напусна го унизен, смачкан и убит, напусна го с непоносима болка, стаена в гърдите, треперещ от омерзение, потресен от хората и от себе си. Тогава той бе понесъл най-жестокия удар в живота си, грозен и унищожителен. Бе гледал с ужасени и неразбиращи очи абсолютния срив на надеждите си, бе чувствал в слъчевия си сплит потреса от унизителния си провал. Това бе провалът му като мъж, като личност, като всичко. А особено унизително бе обстоятелството, че този удар му бе нанесен от друг човек, съзнателно, целенасочено и със сатанинска наслада, представител на биологичния вид хомо сапиенс, изживяващ себе си като върховен продукт на вида, мъж с интелект, чар и власт, който обичаше дългите до земята палта, лексусите, Карл Орф и аналния секс. Сръхбогат и с влияние. Дори авторът не може да си позволи лукса да употреби името му, понеже то е преизвестно на цялата българска общественост и в този си разказ ще предпочете да го обозначи символично и небрежно като Гадът. Или за краткост – господин Г.

През 2002 Ангел напусна малкото провинциално градче, което го задушаваше и с петстотин евро в джоба, с коефициент на интелигентност 1,30 и непоклатима вяра в щастливото си бъдеще, се озова в София. Беше на двайсет и девет. По това време в столицата, както и в цяла България, се строеше бясно и той веднага си намери работа на един обект в Симеоново. Два месеца по-късно вече работеше по специалността си, като елтехник, нае си гарсониера в Люлин и се сдоби с приятелка.

Беше хубав мъж, много сърдечен, много отзивчив, вярваше в доброто у хората, сприятеляваше се лесно, държеше на лоялността, честността и достойнството, не се обиждаше, не се дразнеше за глупости, освен това блестеше с интелект, с чар и изобщо с цялото си същество, в което имаше нещо изискано, аристократично, привлекателно и респектиращо едновременно. Такива хора правят впечатление.

Случи се така, че една жена, чието сърце бе трепнало особено, виждайки това «златно момче», реши да му направи «голямата добрина». Свърза го с господин Г., когото вече се разбрахме да наричаме Гадът. На Гадът му трябвал точно такъв човек, млад, честен и умен, за да му повери един от многото си бизнеси – строителния.

- Къща в Евксиноград, къща в Ичера, спа център в Наречен… да продължавам ли? – небрежно се смееше Гадът.

- Това са страшно големи неща!

- Какво им е голямото? Събираш си група и бачкаш. Изобщо не се притеснявай за цени. Каквито и цифри да ми дадеш, смятай ги за приети, срокове няма – не бързам за никъде, ти си решаваш кое да започнеш, кога, как, изобщо всички решения ще ги вземаш ти. Предоставям ти пълна свобода. Дерзай и да не ти пука от нищо!

Още тогава допусна решаваща грешка. Не се запита, защо по дяволите, абсолютно непознати хора му правят такъв колосален подарък. Та кой беше той! Идваше от най-затънтената провинция, дори не беше вишист, родителите му бяха най-обикновени хорица без никакви връзки даже на местно ниво. Не си зададе този толкова логичен въпрос. Бе прекалено уверен в златната си съдба, убеден в абсолютно успешния си живот и тази проява на свръхдоверие от страна на въпросната вип персона го опияни два пъти повече от каната с мавруд, която изпиха по време на разговора.

През първите два месеца работата му потръгна така добре, че чак не беше за вярване.

- Ей това е човекът по строителната част – обясняваше с типичния си гърмящ глас господин Г. на разните свои снабдители, мениджъри, началници производство и ред други мотаещи се наоколо личности с неясни функции. – Не вие на него, той на вас ще ви казва как се строи!

- Пари искаш ли? – от време на време гракваше същият този глас по мобилния, пълен с цялата добронамереност и щедрост на света.

- Нека да свършим малко работа.

- Че нали я вършим в момента. Довечера, като се връщам от Шумен, ще мина през Ичера да ти оставя едно хиляда лева.

Никога през живота си Ангел не се беше превръщал в такъв център на внимание. Погледите на всички бяха вперени постоянно в него. На моменти му се струваше, че улавя полъха на някаква особена неприязън, но оптимизмът му беше така силен, че той категорично отказваше да повярва на шестото си чувство. «Не си въобразявай, Ангеле, ами бачкай! Хората просто не те познават. Опознаят ли те , ще те харесат със сигурност. Има ли човек, който да не те е харесал!»

Един ден господин Г. го качи в лексуса си и го заведе в Наречен, за да му покаже спа центъра си. Сградите бяха на етап груб строеж, но дори и така, само на тухла и бетон, бъдещият шикозен комплекс изглеждаше тежък, помпозен и напомняше смътно на мавритански дворец.

- И само като си помисли човек, че преди две години тук имаше един разнебитен овчарник – рече господин Г., качен на една височина, разкрачен, скъстил ръце на гърдите си и взрян в творението си с вдъхновени очи, както Омир би се взирал в Йонийско море, ако не беше сляп.

- Разкошно е – отвърна Ангел.

- Разкошно е, Ангелчо, само че за кого го правя, мойто момче! За кого…

По-късно Ангел научи за голямата болка на господин Г. Той беше разведен от десет години, бившата му жена живеела в Испания и го ненавиждала, а от брака си имаше дъшеря, една четиридесетгодишна алкохолизирана и с наченки на шизофрения художничка, обитаваща свой си свят, пълен с купища изпити бутилки Тичърс и откачени маслени картини, които не купуваше никой. Господин Г. беше почти на седемдесет, тоест след евентуалната му смърт цялото негово състояние, оценявано в жълтите вестници грубо на един милиард евро, оставаше захвърлено на улицата.

Всичко си дойде на мястото и многото въпроси намериха своя шокиращ и същевременно простичък отговор, когато една вечер двамата допиваха виното си в ресторанта на господин Г. в Лозенец.

- Ангелчо, как мислиш, успяхме ли да станем приятели с тебе, а? – попита заваляно господин Г.

Ангел се засмя объркано.

- Какво точно влагаш в тая дума?

- Приятели са хората, които могат да си кажат всичко едно към едно, без да се засегнат.

- Значи не сме.

Господин Г. се изсмя.

- Има ли нещо, което те е страх да ми кажеш?

- Разбира се, че има.

- Ами давай! Сега е моментът.

- Ох – изпъшка на шега Ангел. – Ти си някакво абсурдно съчетание от човечност и безскрупулност. Не знам как го правиш тоя номер.

Лицето на господин Г. застина за секунда като снимка и само секунда му трябваше да си построи отговора:

- А ти си абсурдно съчетание от страхливост и самочувствие. Селянче си до безобразие, главата ти е пълна с глупости, но… – той театрално помаха с пръст, – има нещо много читаво в тебе и ми харесваш. Хайде да направим от живота ти нещо свястно, искаш ли?

- Че кое не му е свястното.

- Ти не си от хората, които сами постигат мечтите си, мойто момче. Липсва ти настървеност. Но си хубав и чистосърдечен. И аз бях такъв някога, вече не съм, по редица причини, но ценя хора от тоя порядък. Това е красиво и рицарско… Искам да сключиш брак с Анабел.

- Стига глупости, бате Радко!

- Не те карам да живееш с нея, не те карам да я чукаш, не те карам дори да я виждаш тая ненормалница! Просто се ожени формално за извратената ми дъщеря, за да може, когато пукна, всичко онова, което съм съградил да остане в ръцете на нормален човек. Много ли искам срещу няколкостотин милиона, а?

Ако трябва да бъдем изцяло честни, имаше моменти напоследък, когато у Ангел се появяваха подобни подозрения, но той ги отдаваше на прекалено развитата си фантазия и на огромното количество филми, които беше изгледал. Изобщо не допущаше, че в реалния живот нормалните хора прибягват до такива налудничави изпълнения. Само че господин Г. беше всичко друго, но не и обикновен човек. И в момента беше доста пиян.

Господин Г. ги запозна с Анабел в същия ресторант. Изрусена, със сенки под очите като черни дупки, саркастична, предварително пияна, а може би надрусана… и силна. И въпреки всичко много красива. Смееше се през трийсет секунди за щяло и нещяло с гърлен мъжки смях.

Господин Г. отиде да пикае.

- Пич, – рече Анабел, щом останаха сами. – Какво правиш изобщо на тая маса? Не разбираш ли, каква хипертъпотия е всичко това!

- Анабел, имам си приятелка, на която държа много. Не се безпокой!

- Ти трябва да се безпокоиш. Не знаеш ли, че баща ми е психовампир.

- Знам.

След наколко дни господин Г. се намърда в прахоляците в Ичера. Ангел режеше с ъглошлайфа една гранитна плоча, когато усети на рамото си нечия ръка. Сепна се и изключи машината.

- Здрасти, маестро! – викна веселяшки господин Г.

- На Версаче ще му се дореве като си види костюма, наблъскан с тоя прашуляк.

- Версаче го гръмнаха, Ангеле, довел съм Анабел. Отвън в колата е.

- И какво ще я правя?

- Отиваме в Сливен да ви оженим.

Цял ден беше гълтал прах, цял ден машината беше бръмчала в мозъка му, ръцете му бяха изтръпнали и имаше чувството, че във вените му тече газирана вода. А този демон се хилеше самонадеяно насреща, излъчващ наглато си превъзходство и непоколебимото убеждение, че освен пари, може да прави и човешки животи.

- Няма да участвам в тоя абсурд! – отвърна Ангел разтреперан. – Имам съвсем други планове. Сбъркал си човека. Не ставам. Не се нуждая от парите ти, не се нуждая от бизнеса ти – нищо твое не ми трябва. Ценя те, уважавам те, не ме разбирай погрешно, но имам само един живот и не мисля да ти го подарявам.

- А ако реша никога да не ти простя тези думи?

- Нищо лошо не съм ти казал.

- Ако реша, че си смотано и неблагодарно копеле?

- Не съм искал нищо от тебе, бате Радко.

- Не съм много сигурен, Ангеле.

- Аз ти работя, ти плащаш – има ли нещо по-нормално от това!

- Значи, с една дума, ти ми отказваш. Отблъскваш подадената приятелска ръка, отблъскваш желанието ми да ти направя едно огромно добро, отблъскваш мен. Мен!

- Нищо такова не правя.

- Мен никой не ме отблъсква, Ангелчо.

- Моля ти се, остави ме на мира!

-О кей! Добре! – сви пресилено рамене господин Г. – Щом така искаш. Ето, оставям те.

Адът започна още на следващия ден. Първо го обвиниха, че групата му работи много бавно и един от мениджърите му постави невъзможни срокове, започнаха да се отнасят зле с работниците му, идваха най-различни хора и му намираха всевъзможни грешки, оплюваха го, надсмиваха му се, пренебрегваха решенията му и за капак парите му бяха спрени. Атмосферата беше отвратителна. Той поработи така около месец и нещо, накрая ръцете му започнаха да треперят като на алкохолик. Въреки че си лягаше разбит от умора, не можеше да заспи до дванайсет.

Един ден отиде в София при господин Г.

- Хайде да приключваме с това!

- С кое? – втренчи се недоумяващо в него Гадът.

- Повече не искам да работя за тебе.

- А, не! Трябва да си завършиш всичко. Започнал си на сто места и никъде не ти е готово. Абсолютен хаос.

- Как да завърша като непрекъснато ми се пречи?!

- Напротив, помага ти се.

- Трябва да плащам на майсторите, а ти от месец не си ми дал една стотинка.

- И аз преживявам труден период – с десет лева съм в джоба.

След още два месеца непосилен труд, разсипващ стрес и всевъзможни гадни номера, включващи целия спектър на човешката мръсотия и подлост, Ангел пак се срещна с господин Г.

- Не се издържа повече! Наистина не те разбирам. Ти просто не искаш да ти се свърши работа.

- Истината е, че ти си неспособен бе, мойто момче. Ти си една нещастна душица, от която не става абсолютно нищо. Как можах да се заблудя така! Как можах! Направо не ми го побира главата!

И внезапно, обзет от някяква сатанинска смесица от яд и вдъхновение, господин Г. скочи от стола с изпъкнали очи:

- Смотано, нещастно, разлигавено поколение! Какви сте вие, бе! Буклуци с буклуци! Ще ми спират работа в шест, ще ми почиват в неделя, ще ми искат по шейсет лева надница! Вместо да ми целуват ръцете, че съм им осигурил хляба за години напред! За години! Ти къде щеше да си без мен бе, непрокопсаник нагъл! И изобщо кой си ти, че да ми влизаш в офиса и да ми държиш тон! Ти знаеш ли бе, кьорпе нещастно, знаеш ли бе, говно селско, че половината депутати като ме видят заемат «за почест»! Знаеш ли, че преди години с Луканов, бог да го прости, двамата сме създавали нашата класа с лист и химикал в ръка поименно, човек по човек… Българинът не бива да взема повече от двеста евро! Неговото съзнание постоянно трябва да е заето с броене на стотинки, със сметки за ток, парно, вода и с цената на хляба и сиренето. Тази деформирана нация трябва да работи от тъмно до тъмно и да се научи да цени хората като мен, които и позволяват да съществува! И ако зависеше от мене, бих затворил границите и нямаше да пусна никого на запад! Щяха да стоят тука и да бачкат като мравки! Животът трябвало да е по-спокоен! Парите трябвало да са повече! Лятото те трябвало да ходят на море! Нещастници!...

Тои млъкна, за да си поеме дъх. Сигурно вдигна кръвно, защото лицето му почервеня като обгорено.

- А тя щяла да рисува! – размаха ръце той. – Изкуството било нейната съдба! Щяла да рисува! Не да работи, не да съгражда, а да рисува! Вкарах я в академията, плащах й изложбите и какво направи! Стана алкохоличка.

Тогава Ангел не издържа.

- Значи Анабел наистина е изключителна жена, щом е оцеляла край тебе, – чу се да изрича той.

Гадът застина за миг, след което се разпсува дивашки, скочи, сграбчи Ангел за фланелата и го изхвърли от офиса.

Беше немислимо да продължи да работи за този човек. Шофирайки треперещ към Ичера, проклинаше мига, в който съдбата го бе обвързала с него. Мислеше си, че ще го пребият, но нищо подобно не му се случи – беше прекалено нищожен, че да се занимават с него. Установи, че му бяха задигнали машината за рязане на камък, така нареченият диамантин, една евтина дрелка и един електрически трион. На другата сутрин липсваха двата фара на микробуса му – фолксваген, който си беше купил от една автокъща за четири хиляди. Ослепеното му превозно средство изглеждаше доста зловещо. Засмя се, отиде до Сливен, купи безбожно скъпите фарове и ги монтира.

Надвечер майсторите го наобиколиха – шестима настръхнали мъже, готови да го смачкат, ако не им даде парите. Хората вече бяха съвсем наясно, че Ангел е в немилост и в Ичера повече няма хляб за тях. Бяха си изчислили квадрати, надници, всичко. Сумата, която им дължеше бе точно пет хиляди триста и осемдесет лева. Ангел носеше в себе си всичко, което имаше в момента – осемстотин и нещо.

- Бай Неджо – каза той на нахъскания, грамаден като минотавър турчин с лоши очи, който бе тартор на групата. – Има два варианта – или ме изчакайте да си продам машините и буса и да ви се издължа, или ги вземайте.

- Направо давай ключовете! – изхриптя турчинът.

Ангел скъса с приятелката си, освободи квартирата в Люлин и няколко дни по-късно, нарамил сака, с който бе пристигнал тук преди две години, се отправи към Централна гара.

Докато слушаше боботенето на мотрисата, която го носеше към последната спирка на метрото, той внезапно осъзна, че с него се е случило непоправимото – всеки негов нерв бе изпълнен с грозна омраза и ненавист. Това откритие му достави неочаквано силно и неизпитвано досега удоволствие.

Ангел не взе влака за родния си град.

II.

Имаше един много добър приятел от Ивайловград, с когото бяха служили заедно. Навремето Ангел му бе ходил на гости и бе останал очарован от меките, обляни в слънце възвишения на Източните Родопи, в чиито последни гънки, на два километра от Гърция се гушеше това хубаво градче. Всичко миришеше на риган, мента, дъбова шума и изсъхнал тютюн, дъхът на Средиземно море шумеше в гъстите дъбови гори, люлееше жълтозелените треви по стръмните поляни, топлеше белите камъни, щръкнали по голите ридове. Тук от всяка рекичка, от всеки габер, от всяко цвете лъхаше езическо чувство за здраве, благополучие, спокойствие и уют. Това беше парченце от тялото на планетата Земя в същинския си вид, красиво, пълноценно и все още непокрито ог грозните струпеи на човешките градове.

Селата тук бяха хубави, полупусти и човек можеше да си купи солидна къща в добро състояние буквално за джобни пари. Той търсеше най-затънтеното, най-безлюдното, най-пустото място. Усмихнат вътрешно, си мислеше, че боледува от някаква фобия, която психологията именуваше вероятно като «градофобия», «полисофобия», «ситифобия» или нещо подобно. Едно село или по-скоро махала от десетина разпръснати къщи, израстнали като каменни манатарки върху склоновете над Бяла река, едно село, наречено Малиново, покриваше напълно представата му за живота, от който се нуждаеше в момента. Няма да се сетите колко му струваше къщата – петстотин лева, колкото един телевизор. Беше каменна, двуетажна, с дебели като ханъми дъбови греди и покрив от широки и тежки, сиви плочи.

Малиново имаше всичко на всичко един жител – бай Милуш – загадъчен, самобитен старец, за когото хората от околните села смятаха, че отдавна е надскочил деветдесетте. Бил ясновидец и магьосник, но вече не се занимавал с такива неща.

Бай Милуш гледаше кози. По цял ден дрънчаха чановете им по околните баири, сееше декари бостани, без да може да ги обере – дини, пъпеши и тикви така си изгниваха на къра. Носеше все едни жълртокафяви потури, чорлав, брадат като Фидел Кастро и челичено здрав. Толкова здрав, че тичаше по баирите подир козите като двайсетгодишен и ходеше пеш по преките пътеки до Ивайловград, поне петнайсет километра, понеже считаше автобусите за дяволско творение.

- Искат да те убиват ли? – попита го бай Милуш.

- Ако искаха, до сега да са ме убили.

- Пари ли си им взел?

- Няма такива работи бе, човек!

- Хората бягат оттука като попарени, пък ти идваш.

- Нали си гледач – ха познай!

- Защото си чалнат.

Какви очи имаше този човек! Сиви, кротки, изхабени и знаещи всичко. Той плашеше, но въпреки това Ангел реши да се сближи с него, първо, защото нямаше избор и второ – старецът подчиняваше по особен, негов си начин. Беше личност с обяние.

- Бях най-хубавия баща, пък децата не искат да ме видят – рече веднъж между другото той, докато съсредоточено си свиваше цигара, мъчейки се да обясни самотата си.

Този самовластен господар на цялата малиновска мера, този самотен вожд на рогато племе от трийсет кози, този шаман, опяващ и обайващ животите на шест избягали деца, си имаше своята голяма, вездесъща страст. Това бяха пчелите. Едно кокетно, небесносиньо село от четиридесет и два кошера беше завзело нагорнището на Голия чал и това пчелно поселище бе по негово от самото Малиново. Надвечер, след като издоеше козите, бай Милуш отиваше при пчелите си и стоеше там до тъмно. Той вървеше бавно около сините кошери, навеждаше се над всеки един, като над бебе и се заслушваше в звуците, идващи отвътре. Някой път отваряше капака, изваждаше пчелна пита, пъкаща от пчели, оглеждаше я със свити очи и я пъхваше обратно. И вършеше всичко това, без да опушва с маточина, без да си слага було, разгърден и с навити ръкави до лактите.Често Ангел ходеше при него на кошерите, но се страхуваше да го доближи. Всичко наоколо, целият въздух бе изпълнен с хиляди стрелкащи се пчели, които явно го смятаха за чужд и от време на време някоя пчелна ескадрила предупредително бръмваше край ухото му.

Много странни неща виждаше Ангел тогава. Бай Милуш беше направо замъглен. Пчели, хиляди и хиляди се кълбяха около него в рехава, бавна виелица, кацаха по голите му ръце, ходеха по лицето му, пъхваха главички в ноздрите му, увисваха по степаната, кълчищеножълта брада на купища. А над непрекъснатото, монолитно б-з-з-з, в което трепереше целият въздух, се чуваше и един друг, почти недоловим звук, такъв какъвто пчелите не можеха да издават – едно дълбоко, монотонно ъ-Ъ-ъ-Ъ-ъ, непосилно за обикновените сетива, което сякаш влизаше направо в мозъка и пълзеше по костите като басите от далечните дискотеки.

- Ти ли правиш така? – попита го веднъж Ангел.

- Как, бе?

- Ъ-ъ-Ъ-ъ…

- Счуло ти се е. Те като бръмнат, ти се струва, че и ти бръмчиш.

Не, не му се беше счуло. Беше долавял този звук не един или два пъти и той със сигурност идваше от стареца. Ангел реши да не любопитства излишно. Все някога щеше да разберe, какво означава това «ъкане». Най вероятно някакво баяне.

С течение на времето при честото ходене при бай милушиовите кошери, Ангел малко по малко осъзнаваше какво уникално създание е медоносната пчела. Това насекомо беше феномен, истинско чудо на природата. Краткият му живот протичаше в идеално организирани общества, нещо, за което хомо сапиенс само би могъл да мечтае, то участваше активно в тайнството на възраждащата се природа чрез опрашването, тоест бе полезно не само на себе си, а и извън рамките на биологичния си вид – качество, съвсем чуждо на човека, който смяташе собственото си благополучие за висша вселенска цел и като цяло бе по-скоро вредител. Пчелите бяха лоялни, смели и жертвоготовни. А онази, пропита със здраве и слънчева светлина течна скъпоценност – меда, се превъна за Ангел в загадката на загадките.

- Бай Милуш, защо не вземеш да ми пообясниш това-онова за пчелите. Ще ми се и аз да си завъдя някой и друг кошер.

Седяха на тревата под едни акации. Ангел почерпи стареца с ротманс.

- Само мерак да имаш бе, Ангелчо. Да не казвам голяма дума, ама из тия села наоколо няма човек, дето да разбира от пчели. Развъждат, вадят мед – вярно. Обаче не познават пчелата. Има едно момче в Ленско, с двайсет кошера и ми вика: «Бай Милуш, и моите, и твоите все по едни и същи чеири ходят, пък твоя мед седи по-дъхав. Всякакви билки има в него. Пък хапнеш ли, направо се напиваш.»

- Вярно, че ти е много хубав меда.

- Значи, Ангеле, през четирсет и втора германците нали ни бяха дали всичката земя до Бяло море, с моята рота слязохме под Смолян, при Гарван река. Пуста, дива планина, само борики, баири и мечки. Та там един грък ме заведе при едни камъни. Скала, ама скала да видиш! Трийсет, четирсет метра висока, права, отсечена и гледам по нея надолу нещо тече, досущ като смолата по бориките, тече река бе, момче, отгоре и се трупа, наклажда се по земята, а там – мечи стъпки. Всичко бръмнало в оси, мухи и каквото ти дойде на ума. Такова чудо не бях виждал. Ако някой ми го беше казал, нямаше да му хвана вяра. Гледам я замаян тая жълта река, тече, захаросва се, а гъркът се смее: «Това, вика, е мед. Откакто се помня, в една дупка горе живеят диви пчели и меда си тече тука постоянно». Гребнах с пръста, близнах, така хубаво ми се видя, че чак сълзи ми излязоха от очите. И оттогава, като ми влезе в главата – мед, та мед – и до ден днешен…

Бай Милуш подари на Ангел три кошера. И всеки божи ден преди слънцето да се търколи зад почервенелите планини, двамата сядаха при същите тези акации и старецът започваше да обяснява на своя неподражаем източнородопски говор всичко, което знаеше за пчелите. Разказваше за пчелата майка, за роенето, за зимните и летните пчели, за восъчните пити, за сиропите, с който новите роеве се подхранват, за цветя, поляни и акации. И така с течение на времето Ангел установяваше, че тези жужащи насекоми завладяват съзнанието му изцяло.

- Добре бе, човек, пчелите ходят навсякъде, пък има най-различни видове мед – горски, цветен, акациев… Как решават какво точно да събират?

Бай Милуш се засмя дрезгаво.

- Ако е пролет и наоколо има акации, отиват при акациите. Лятоска берат цветен мед. Освен това, те си имат разузнавачи. Пращат ги да огледат, сетне разузнавачите се връщат и обясняват на работничките къде какво има.

- Ами билковия ти мед? Акациите цъфтят, пък твоите пчели ходят по билките.

- Ама ти искаш за два дена всичко да научиш. Не става така бе, мойто момче.

- Сигурно и за баянето нищо няма да кажеш.

- За кое баяне?

- Най-малко десет пъти съм те чувал да издаваш един един особен звук, когато си при кошерите.

- От къде ти влезе в главата тая щуротия бе, чедо?

Жаркото лято бързо-бързо си отиде, есента почти не се усети, само габерите и дъбовете се жлътнаха, после внезапно, само за три четири дни, ужасната зима сграбчи планината и я вледени. Писнаха бесните виелици, завиха като вълци и запроклинаха, довлякоха от някякви тайни небесни складове снегове на купища и взеха да ги блъскат в баири и дерета. На Никулден опустелите малиновски къщи бяха затрупани до втория етаж.

Един ден бай Милуш започна да кашля, сетне отмаля и легна. Кашлицата му беше много лоша. Старецът направо си изкарваше дробовете навън, храчеше кафяво, очите му почервеняваха и се надуваха и той едва не се задушаваше. Линейка не можеше да дойде от Ивайловград – шосетата бяха затиснати с два метра сняг. И от Малиново не можеше да се излезе. Ангел се грижеше денонощно за бай Милуш и с ужас разбираше, че това не е обикновена настинка, а нещо много по-лошо.

- Ангелчо, на деветдесет и осем съм, мойто момче. Ако не го бях пушил тоя тютюн от десетгодишен, сигурно щях да ги докарам до сто и двайсе. В земята да се продъни дано и тютюнът му, и всичкото му! Усещам се, чедо, аз тая зима няма да я прескоча и цъфнали салкъми вече няма да видя! Колкото съм ги гледал – толкоз.

- Тези глупости да не съм ги чул повече!

Бай Милуш пак се разкашля мъчително. Сякаш някакви тръни бяха избуяли в гърдите му и той се напъваше да ги изхвърли, Тези тръни упорито стискаха дробовете му, стържеха ги, деряха ги с нокти, трошаха се, но не излизаха и не излизаха. Поредният пристъп на грозната кашлица отмина, старецът се отпусна в леглото и задиша, хриптейки.

- Туй ще е, Ангеле, отивам си – изхърка той. – Ама дано поживея още два-три деня. Едно много голямо нещо знам за пчелите, бях решил в гроба да го нося, оти хората са лоши и такива работи не бива да им се казват, ама ти си друго тесто. Ще ти я открия тая тайна, пък ти каквото искаш прави с нея!... Ти на два-три пъти ме подпитваше за онуй, дето си чувал като ходехме на кошерите. Вярно си чул, Ангеле, баях им. Пчелата не е глупаво животно. И от кучето е по-умна, и от коня, и от котката. Ако знаеш чалъма, можеш да я накараш всичко да направи за тебе! Какъв беше тоя човек в София, дето викаш, че си го намразил?

- Един гад с много пари. Отрови ми живота.

- А, така! Сега искам много внимателно да ме слушаш!

И в опушената стаичка, в най-глухото и забравено кътче на България, в една планина, блъскана от диви виелици, които виеха като изпуснати демони, от устата на умиращия старец Ангел чу изумителни неща.

- Има една билка без име, дето расте напролет само на едно място – дето Куру дере се втича в Бяла река. Там има една заушена поляна и в средата й стърчи един къмък, човешки бой, висок и остър, отгоре като кучешки зъб. Около камъка ще я търсиш. Ей тука, под тюфлека, имам от нея. Я бръкни! Огъната е във вестник и памук.

Ангел измъкна из под стареца едно меко пакетче.

- Я го отвори!

Растението беше съвсем изсъхнало. Личеше, че смачканият му цвят е бил виолетов, по стебълцето се усещаха остри и неприятни на пипане власики. Две твърди, дълги, подобни на острие на копие листа израстваха от самия корен и на върха се раздвояваха точно като змийски езичета. Лъхна го съвсем непознат аромат, нещо старо, топло и упойващо.

- Тая билка, още докато е свежа, най-много един ден, след като си я откъснал, трябва да я пуснеш в кошера на Еньовден, по пладне.От миризмата и пчелите се омагьосват, стават много послушни, започват да те познават, почват да чуват гласа ти и да те усещат…

Ангел научи и какво беше онова особено «ъ-ъ-ъ-ъ», което бе чул няколко пъти, отивайки до кошерите при бай Милуш. Беше баяне, или по-скоро припяване, и не само едно, а цели седем със съвсем различно звучене и съвсем различно значение. Припяване за роене, припяване за паша, припяване «елате при мене!», припяване, с което им се нарежда да събират само билки, припяване за всякякви цветя, припяване «този човек е добър, не го нападайте!» и едно последно, седмо припяване, зловещо и страшно: « Убийте този човек!»

Бай Милуш започваше да издава монотонните, гърлени звуци, а Ангел ги повтаряше след него, мъчейки се да запамети особените мелодии, изпълнени с резки извивки, утихвания и внезапни «подскоци». За два дни той успя да научи и седемте припявания. На третия ден сутринта бай Милуш издъхна.

Нямаше как да дойде лекар, за да напише смъртен акт, нито хора, които да погребат стареца. Трябваше да се оправя сам. Той изгаси печката, отвори прозорците и вратата, за да излезе топлината навън, след един час затвори всичко, заключи и се прибра.

Цяла седмица измина, докато омекне времето. Снеговете се степаха и пътищата се отвориха. Тялото на бай Милуш стоеше вдървено върху леглото и само твърдото и жълто като на восъчна кукла лице подсказваше, че човекът е мъртъв. Доведе лекар от Ивайловград, който без много-много приказки удостовери смъртта, извика и хора да изкопаят гроб в буренясалите Малиновски гробища и… толкова с бай Милуш. Ако такова нещо като прераждане съществуваше, то старецът със сигурност щеше да се появи отново на тоя свят като пчела.

Онова усойно и потайно място, където Куру дере влива ледената си вода в Бяла река, се намираше на около три часа път от Малиново в югозападна посока. Беше мрачна местност, обрасла в мокра дъбова гора. Въздухът дъхаше на гнила шума и престарели гъби. В деня преди Еньов ден Ангел отиде до там и като пообиколи петнайсетина минути, намери закътаната поляна, за която му беше говорил бай Милуш. Камъкът беше там. Два метра висок, остър и крив, точно като кучешки зъб, покрит целия със зелени мъхове. Ангел ахна. Още отдалече се виждаха ярките виолетови цветя, пръснати в тревата около щръкналата скала. Приближи се, клекна над едно от тях и го огледа внимателно. Цялото беше покрито с остри власинки и имаше две твърди, синьозелени листа с разцепени връхчета. Точно такова растение му бе показал старецът преди смъртта си.

Ангел откъсна пет стръкчета много внимателно, за да не им измъкне коренчетата, разглежда ги дълго, помириса ги откъм откъснатото, където сокът бе образувал бистра, зелена капка и долови онзи странен, нехарактерен за цвете аромат. Миризмата го замая. Ушите му забръмчаха. Внезапно всичко наоколо се разкриви, разтопи се, изтече нанякъде и пред очите му се появиха огромни яркожълти цветя, излъчващи силен и опияняващ аромат. Около тях кръжаха гигантски пчели, които с любопитство се втренчваха в него и той се виждаше, отразен стократно в стъклените им фасетъчни очи. След секунда се сепна. Стоеше на поляната изплашен, с виолетовото цвете в ръка. Сега пустата и усойна местност го изпълни със страх. Нещо му шепнеше, че няма работа тук, че е натрапник. Той зави припряно петте стръка във влажен памук и бързо-бързо тръгна през планината към Малиново. Щом преодоля първата височина, тягостното излъчване на това призрачно място изчезна.

На Еньов ден, точно в дванайсет на обяд, Ангел отвори трите кошера, подарени му от бай Милуш и пусна по един стрък във всеки от тях. На другата сутрин, преди пчелите да тръгнат на паша, той застана пред кошерите, затвори очи и треперещ от вълнение, започна да издава гърления монотонен звук. Пееше им третото припяване, което гласеше: «Елате при мен!»

От малките правоъгълни прозорчета заизлизаха пчели. Две, три, двайсет, сто, хиляди. Жуженето им завладя целия свят, те замъглиха всичко и започнаха да се вият около него в бавна жужаща виелица.

III.

Господин Г. тъкмо приключваше обяда си усамотен на една маса до прозореца в ресторанта си, когато в заведението влезе висок и прекалено слаб мъж с куфарче. Новодошлият се огледа, и щом го видя, се засмя, вдигна от далече ръка за поздрав и се приближи с небрежна, широка крачка.

- Може ли? – попита мъжът като продължаваше да се смее бог знае на какво.

Господин Г. присви очи:

- А! – рече след две-три секунди той. – Ето го и Ангел. Че ти направо си се свършил бе, момче! Помниш ли какви червени бузи имаше като работеше при мене, а? Седни, де, седни. Ще изпиеш една бира, нали?

Ангел кимна и господин Г. викна на сервитьорката да донесе една загорка.

- Разправяй! Къде се беше изгубил толкова време?

- Бях в чужбина.

- В коя чужбина.

- В Испания.

- И как е там?

- Не е за приказване. Бачкане от тъмно до тъмно, няма събота, няма неделя. И всичко за жълти стотинки. От България по-добро място за живеене няма никъде. Тук хората са добри, честни са, сърдечни са, а там са овълчени. Никой за нищо не те смята, а в работата само номера и интриги.

Господин Г. се засмя:

- Че кой те би по главата да бягаш от мене навремето! Имаше си работа и всичко ти беше наред.

- Така е. Не отричам.

- А сега имаш ли работа?

- Нямам.

Господин Г. въздъхна тежко-тежко.

- Ангелчо, Ангелчо! – поклати глава той. – И тоя път ще ти помогна, мойто момче, но ако пак ме издъниш, дупе да ти е яко! На спа центъра останаха да се направят фаянсите и теракотите, тъй че събирай група и почвай да бачкаш.

И господин Г. вдъхновено заобяснява какви му са вижданията за баните и тоалетните, за любимите си бежови цветове, за душбатерии, мивки и вградени тоалетни казанчета. Ангел кимаше отвреме-навреме с разбиране.

- И друго искам да ти кажа. Да знаеш, Анабел те е харесала. Все пита: – Какво стана с твоя майстор? Ти ли го изгони?

Ангел се усмихна:

- Да я поздравиш!

- Непременно.

Невръстната сервитьорка, с оголени чак до дупето бели детски крачета, прекоси безлюдното заведение, постави запенената халба на масата, усмихна се механично и се прибра зад бара да си решава кръстословиците. Ангел се чукна тържествено с господин Г. и отпи. После се облегна тежко назад. Господин Г. го гледаше някак озадачено. Лицето на младия мъж продължаваше да свети в същата онази прекалено широка и почти налудничава усмивка, с която бе влязъл в ресторанта. Господин Г. внезапно осъзна, че всъщност това не е усмивка, а хилене. Нахално, беззвучно хилене, изпълнено с неприкрита наглост, арогантност и необяснимо злорадство. Господин Г. се притесни.

„Тоя посерко сигурно е взел да изкукуригва”, реши той. Наистина, цялата тази ситуация беше направо препълнена с шизофренични подробности. Скъпи дрехи, остри обувки, куфарче… И си търси работа в строителството. „Не са му издържали нервите! Откачил е!”

Точно тогава наоколо се разнесе остро и дразнещо бръмчене. Една пчела долетяла сякаш от нищото, започна да кръжи над масата като миниатюрно хеликоптерче. Господин Г. замахна ядно, но гостенката с ловък вираж избягна ръката му и увисна във въздуха на педя от зачервеното му лице. Той изпсува, опита се да я перне с една салфетка и пак не успя. Нахалното насекомо се стрелна нагоре …и изчезна така чудодейно, както се беше появило.

- Гадина!- изсъска той.

Ако имаше очи на врата си щеше да види как пчелата се пъхва внимателно под яката на копринената му риза.

Господин Г., вече съвсем откровено раздразнен, прибърса нервно устните си със салфетката.

- Ако наистина си търсиш работа, утре към девет мини през офиса и ще говорим. Сега нямам никакво време. Той се изправи. – Ако ти се пие, поръчай си още една бира на сметката ми.

- Имам само още един въпрос каза Ангел.

- Слушам.

- Защо хора като теб си мислят, че всички останали човешки същества са родени, за да им прислужват?

Господи Г. изкриви презрително уста:

- Ти преди година се отърва на косъм от боя. Нали го осъзнаваш? Моят съвет е да се връщаш от където си дошъл, докато е време!

- Има и друго – продължи да се смее Ангел. – Навремето ти, спекулирайки с моето чистосърдечие, ме навря в собствената си клоака и понеже аз отказах да се превръщам в психическия мутант, от когото се нуждаеш, реши, че имаш моралното право да съсипеш бизнеса ми! Кое те кара да мислиш, че мръсотиите, които ми направи, няма да бъдат овъзмездени.

Господин Г. се втренчи в Ангел, след което една пренебрежителна усмивка украси лицето му.

- Затова ли си дошъл? Горкият! И как ще го направиш? Бомба ли носиш в куфарчето!

После се засмя тихичко и пискливо, все така смеейки се мина през залата и напусна ресторанта. Две минути по-късно излезе и Ангел.

Беше си наел стая в един малък хотел наблизо. Прибра се, застана пред отворения прозорец и вгледан в новите бели жилищни блокчета, от които се състоеше този сравнително нов софийски квартал, зачака.

След около двайсет минути му се стори, че долавя далечно жужене, което бързо се приближаваше. Една малка, жива точица влетя през прозореца, бръмчейки почти като зъболекарска машинка, зарея се покрай главата му и кацна уморено върху дясното му рамо.

Той поднесе ръка към пчелата. Тя се покатери на дланта и тръгна бавно по линията на живота, предизвиквайки приятен гъдел.

- Моето умно и всеотдайно момиче! – засмя се той. – Сега си почини малко. Събирай сили за втората част от задачата ти – нашият звезден миг!

Върна пчелата разузнавач на рамото си и взе куфарчето. Постави го върху ниската масичка. От вътрешността му се чу нещо подобно на подземно бучене. Ангел повдигна капака. Пчелният рой се беше скупчил върху восъчната пита и напомняше огромна, бръмчаща гъба, живо безформено кълбо, изплетено от неизброими проблясващи, трептящи фини крилца и тела на пчели, вкопчени едно в друго, зашеметени и объркани от продължителната тъмнина, недостига на въздух и плашещите тласъци, на които бяха подложени през последните часове. От пулсиращото пчелно сърце започнаха да се откъсват раздразнени насекоми и жужейки възбудено, се стрелваха из въздуха. Постепенно роят изпълни цялата хотелска стая и заприлича на гъст, бръмчащ снеговалеж.

Тогава Ангел затвори очи, разпери ръце и от гърлото му се изтръгна онзи монотонен, извисяващ се и затихващ полузвук:

- Ъ – ъ – ъ – Ъ – Ъ…

Това беше седмото припяване, което гласеше: „Убийте този човек!”

Роят закръжи около него и придоби формата на настръхнала спираловидна галактика. Жуженето му се изостри в заплашителен, пронизващ като хиляди игли звук.

Тогава пчелата разузнавач се откъсна от рамото му и се смеси с останалите. След няколко секунди настръхналият пчелен рой се залюля като разпокъсан тензух и сякаш някакъв вакуум го засмука към отворения прозорец. Трептящият облак полетя над покривите и Ангел скоро го изгуби от очите си.

Понесени от горещите вълни на следобедната мараня, обгърнати от мръсен въздух и хиляди грозни, несъществуващи в познатата им природа шумове, те летяха над покриви, улици, коли и този неестествен свят ги ожесточаваше все повече и повече. Скоро достигнаха стъклената фасада на зданието, където би следвало да търсят жертвата си. Пчелата разузнавач влезе през един от отворените прозорци, а роят закръжи отвън. Тя полетя из коридорите и помещенията. Летя дълго и накрая откри осъдения. Той излезе от асансьора в партера и говорейки по мобилния си, се насочи към изхода. Излезе на тротоара. Отключи сребристата си кола отдалеч. Настани се в нея. Свали стъклото. Запали двигателя. Потегли.

Господин Г. беше завършен реалист и не вярваше в глупости, но по необясними причини беше абсолютно сигурен, че пчелата, която сега се вмъкна през прозореца и неистово го изнервяше, докато шофира, е същата онази пчела, посетила го преди около час в ресторанта.

А миг по-късно, когато купето се изпълни с фантастично количество бесни насекоми и когато три хиляди нагорещени игли се забиха във плъта му, той вече не беше нито реалист, нито господин Г. Беше просто човек, който, крещейки от болка и ужас, изпуска волана на движещия се с деветдесет километра в час автомобил.

 

 

Иван ЗДРАВКОВ

ГУЩЕРЪТ

С ОТКЪСНАТА ОПАШКА

метароман

Глава първа

 

Началото на тази история е сияйно и нищо не подсказва последвалите по-късно събития. Тя започва в майския ден на лето 1878-о, Видинското пристанище. Там – ако сме достатъчно проницателни, ще откроим мъж, който не посреща и не изпраща никого: наречете го Австроунгареца. Сам, изтерзан от носталгия, вперил поглед в австрийския пасажерски параход „Елизабет”, който щеше да акостира.

Родината е копнение.

Мисията на Австроунгареца завършваше. Бе края на изнурително дело, започнало преди много лета във Виена — с едно описание на Ориента, което трябваше да илюстрира. Остана поразен от дребната на пръв поглед забележка на очевидеца — в знак на особена милост към жертвата палачът намазвал клупа на въжето с хума, която по ония места била в изобилие. Същата нощ примката се яви в съня му огромна и ужасяваща, и преди да го задуши, чу глас: „Какво видя под струпеите на Империята? Какво видя? Какво видя?” — шиптенето глъхнеше, докато стихна. Бе целият в пот.

— Ужасяваща рана! – извика. – Съдбата на българите!

Сънят се повтори още няколко пъти и вби като гвоздей съмнението, че само на крачки от европейския свят се простира нещо ужасяващо тайнствено — Ориентът. Страстта да проникне там се превърна в палеща жажда и не му даде ни миг покой. Осемнайсет пъти прекоси Балкана с волски и конски впрягове и през димната пелена на азиатския фанатизъм се взира в живота на удивително девствения народ. Вгледан в душата му — проста и доверчива, както и ядивата му впрочем, подвергна живота си на смъртни рискове и ги описа.

„Елизабет” правеше пред очите му възхитителна бавна дъга.

Австроунгареца извади черния далекоглед, с който не се разделяше и го насочи към палубата.

Сред пасажерите се открои самотен пътник.

Видя го отчетливо — встрани от стълпените възбудени люде под капитанския мостик, неподвижен, загърнат в мълчание като в пелерина. Бе облечен красиво и светло: кадифена дреха с широки ревери, бяла риза под закопчаната жилетка, връзка, чиито краища напомняха пеперуда. Спусна се последен, с шапка в ръка по мостика; пушеше лула от кехлибар. Вероятно пътуваше incognito. Тъмнорусата му коса бе сресана встрани и назад, имаше изразителни вежди и вдлъбната в средата брадичка. Остър, наскоро зараснал белег прорязваше дясната му страна: плътта наоколо бе стопена. „Белязан!” — отчете автоматично Австроунгареца, но бе поразен от друго — очите!

Белязаният влезе в митницата, поздрави с дрезгава нотка в гласа и подаде паспорта.

За колко време? — вдигна очи митничарят, преди да удари лилавия печат.

Завинаги! — отвърна рязко и в зениците му се появиха пламъци.

Простете — приближи Австроунгареца, който наблюдаваше сцената. — Идвате от Виена? Бъдете мой гост! — и се представи.

„Аз отбелязах тоя ден с бяло камъче” — твърди Австроунгареца, подобно на древните, когато говорят за щастливи мигове в своя живот и причината е пасажерът от „Елизабет”, въведен в записките с инициалите К. Ф.

Щом излязоха на крайбрежната улица, белязаният плъзна поглед по брега на реката, сякаш търсеше определено място върху действителния ландшафт — очите му обаче не се спряха никъде.

На спътника му се стори, че много неща са му непознати и попита откога не е бил тук.

Много преди „Белвю” — усмихна се и отмина чакащите файтони, за да спре пред последния, грохнал като събственика.

До полунощ!

До угасването на фенерите, ефенди! По два лева на час! — отвърна турчинът и дръпна юздите.

Разказвайте за Виена! Цял съм слух, господине! — подкани го Австроунгареца.

Разговорът течеше на немски.

Внезапно Дунав блесна — на това място корзото правеше завой и откриваше реката като на длан.

— Спри! — извика К. Ф. и се изправи. – Тук ли бе старият пристан, аркадаш?

Тук, ефенди, ама преди войната.

А параходите отпреди войната помниш ли? И едно име... капитан Громо?

Бил въпрос без надежда за отговор — гробът на капитана буренясвал отдавна в сицилианските сипеи, но лицето на файтонджията просия:

Италиано капитано? Имаше глас на гръмотевица, ефенди!

Същия миг крепостта изплува и Австроунгареца се изправи възбудено.

Цитаделата, господине! Да нарушим заповедта на окръжния управител, запретил категорически достъпа в нея — неотдавна едно печално събитие там отнело живота на седем невинни. Кълна се, въпреки предупрежденията нещо фатално ме влечеше натам и имаше защо. Аз открих знак от безсмъртното!

Файтонът възви и спря.

Двамата слязоха и поеха нататък. По градежа на кулите можеше да се отгатнат не само превратностите — твърде съдбовни за тая цитадела, но и изтеклото време. Ала колкото да се взираше, К. Ф. не откри знак от безсмъртното.

Уверете се! — подаде му далекогледа Австроунгареца и посочи посоката.

В първия миг в окуляра изплуваха само зеленясали от времето камъни, по които се бе стичала векове тиня, докато в десния горен ъгъл се открои каменна плоча с надпис, вградена там бог знай кога.

Стелата*! — извика Австроунгареца. — Аз разчетох надписа и когато завърших, бях потресен! — гласът му пропадна внезапно, като в бездна, и оттам се яви друг глас — на мъж, чиято кръв изтича:

„Аз, живият Гай, син на Аврелий Пилла, беглец от V легион, наречен „Чучулигите", с меч (дълбах) камъка. Звяр, преследван от свои и варвари, ядох и пих кал — и язви по тялото, и плач по синове ме мъчеха, към Домициан (обърнат): излъга ме ти, императоре, убивах — пролятата кръв крещи за мъст. Иде чума и вечерност, а Рим е далеч. Здравей, пътниче!”

К. Ф. слушаше с отпуснат в ръката далекоглед.

Затворете очи — продължи Австроунгареца — и си представете тая земя преди две хилядолетия. Какво ще видите? Огромни гори и равнини, прорязани от коритата на девствени реки, бедни уземи и там, нейде край Рациария, предполагам, каменен римски кастел. Империята поглъща варварските земи ненаситно. Очевидно в това пространство — съдейки по надписа — в определен момент действа V римски легион, наречен „Чучулигите”. И тогава настъпва една от ония превратности, с каквито е пълна историята от завоюването на дунавския лимес — някой от бесните пристъпи на връхлитащите през Истър варвари помита легиона на „Чучулигите”! Мир на мъртвите, тежко на живите, но преди разгрома от легиона се откъсва беглец. Мотивите остават неясни — стелата не ни ги съобщава, но повече от ясно е, че ги е имало. Нататък животът на Гай, син на Аврелий Пилла, е живот на преследван звяр. Колко е продължил? Неизвестно. Съществено в случая е друго — в тоя си нов живот беглецът е имал премного време за размишления и именно те са поразителното. Налага се да уточним: не страхът, вътрешния бунт тласва Гай, син на Аврелий Пилла, към съдбоносното му решение. Ако сте баща, сигурно знаете, ако не сте, ще узнаете — бащиният плач по неродени синове е също така велик, както майчиният! Уверявам ви, редовете от стелата са писани с разголена до глъбините човешка душа, а какво по-страшно от тласкания от отчаянието мъж? Причините? Космите ми настръхват, чуйте отново: „...към Домициан (обърнат): излъга ме ти, императоре, убивах — пролятата кръв крещи за мъст! Иде чума и вечерност, а Рим е далеч. Здравей, пътниче!”. Рим — това е отечеството. Всеки изгнаник има искрица надежда да се завърне, беглецът — никога! Смърт — ето какво означава Рим за Гай, син на Аврелий Пилла, но не смъртта, окървавената диря го ужасявала. И тъй като заличаването й било невъзможно, както и изкуплението — стига до най-абсурдното: мостът през времето. Имал е малко сечива подръка да го постигне — камък и меч плюс огромната жажда да ни се довери; крехка игра на случайността е, че стига до нас. И когато надписът върху стелата е издълбан, а предполагам — и гробът, Гай, син на Аврелий Пилла, преди да се прободе, проговаря към бъдните: „Здравей, пътниче!” Прекланям се пред такива мъже. Подобни люде в наши дни правят революциите!

Лицето на белязания оставаше непроницаемо — само бледнината издаваше вътрешното напрежение; върна далекогледа и впери поглед в реката.

Откъм Дунав нахлуваше лек полъх и се смесваше с падащата здрачевина. Бе напоеният с тиня и вечност вятър, който преминаваше като тръпка по цялата му кожа; разбра, че се е върнал навреме, преди струната в душата му да се скъса и облиза пресъхналите си устни.

Един подир друг пламваха петролни фенери.

Файтонът възви спря пред „Белвю”.

Двамата прекосиха градината и изкачиха стъпалата към терасата. Свиреше дамският оркестър на мадам Щелер, бе пълно с елегантен свят, но никой в ранните часове на вечерта не танцуваше. Музиката извираше като от здрача. Настаниха ги на самотна маса и не ги смутиха през цялата вечер. Вечерята бе обилна, а наборът вина — зашеметяващ. К. Ф. поръча италианско розари и първият му тост бе неочакван:

  За мъртвите, господине!

Австроунгареца трепна и потърси в очите му отговор. Нямаше. Виното смекчи острия блясък на жълтите лампиони и името на капитан Громо изплува отново.

  Това е дълга история — каза белязаният.

После бръкна във вътрешния джоб на кадифената дреха и извади синя, с подвити краища тетрадка, както и малка кутийка. Съдържанието отвътре блесна.

  Родови реликви. Напомнят ми за кръвта.

Бе копче от военен мундир с релефно изображение на хералдика. „Аз разпознах родния герб — бележи в записките Австроунгареца — и това ме изпълни с вълнуващо изумление. Имаше една подробност: под герба бяха изобразени две кръстосани саби и това изменяше целия смисъл.”

  Господине, дори родината да не беше ме позовала, нямаше как да не се върна. И най-великият мъж е по-малък от отечеството.

Австроунгареца затаи дъх, пронизан от мисълта, че между последните думи и кръстосаните саби върху копчето от военния мундир не може да няма връзка.

  Освен това — очите на белязания се присвиха, — имам достатъчни основания да се върна. Какво, според вас, търсех с поглед по брега на реката? Мястото, откъдето баща ми отблъсна лодката към парахода на капитан Громо. Моите спомени е пълни с прилепи, включително кръвта — и в зениците му отново лумнаха пламъци.

Австроунгареца трепна, без да се издаде — разбра, че в съдбата му има някаква тайна с размити от времето очертания, която ревниво пази. Онова „завинаги” в митницата издаваше тъмна, сляпа решимост. Какво се криеше в душата на тоя българин? Мрак. След време се опитва да го освети, издирвайки адреса на венецианската търговска къща, на един от чиито кораби — „Амалия”, плувал капитан Фабрицио Громо. Получава отговор на писмото и тоя доста рязък отговор също прилага към архива. Така се изяснява последното плаване на капитана до Видин, лето 1859-то, и че след връщането си във Венеция, без да уведоми никого, внезапно преминал към „ненавистния бунтовник, червеноризия Гарибалди” — така бил зачеркнат завинаги от списъците на венецианските капитани. „Нататък съдбата му е неизвестна” — известяваха накрая, и слагат кръст на тая история.

— Защо твърдите, че по ризата на баща ви е имало... кръв?

Тогава белязаният отвори синята тетрадка. Отвори я не в началото, а на последните изписани страници. Почеркът бе остър и нечетлив. „Дойде — бе писала нечия ръка — прежната нощ Джибу, побратима ми, и каза — да устрелим Ясин бег! Що — рекох зачуден, а он — за кръвнината, от соколското време, забрави ли? Не бех. Течеше нощта на Марина огнената, в Горещниците. Яви се Джибу на пусията сам и аз се явих, та станахме двоица на коне. Месечината бела — рекох, а он — глей към завоя, и зареди винчестера. Верно, оттам се явиха и щом дойдоха на мушка, Джибу пушна откос и ги устрели — бегът и един паднаха, а черкезите — беж. Наведох се аз да видя другия, гледам — турчето на бега! К'во напраиме — викнах, — мърцина отиде! Дръпнис — кресна диво Джибу и изпцува... Тогаз пак чух винчестера, оса ме парна и кон ме отнесе...” — тук ръката бе спряла да пише.

Какво става в оная нощ? — притегли тетрадката белязаният. — Мога единствено да гадая. Впрочем, интересува ме фаталния и впоследствие смъртоносен изстрел в гърба на баща ми? Кой го е дал? Ясин бег? Ако е бил още жив... Офейкалите черкези? Твърде съмнително. Или най-невероятното — Джибу! Аз нямам друго тълкувание! — и като дишаше тежко, повтори:

Самси корен, самси ветва! Това остана от рода на Йон.

Съмнение в убийство? – изгледа го Австроунгареца. — Възмездие? Мисля, че ви е ясно: всеки съд се нуждае от доказателства. Имате ли ги?

Белязяният мълчеше. Бе единствен миг, в който отключи сърцето си и там можеше да се прочете отговора, но мигът свърши. Австроунгареца се опита да свърже в едно разпокъсаните нишки в разказа, не успя. Нещо друго го порази — ето как в съдбите на тия българи, чийто живот смяташе, че познава превъзходно, избухват огнени страсти, ето как любовта и омразата се сплитат в кълбо, ето как изтънява до косъм един род и последният — същински безумец! — се връща да отмъсти.

Гущер с откъсната опашка — си спомни латинското и потръпна.

Отново се взря в синята тетрадка — събития бяха заплетени, ала това бе привидно, защото гледаше на тая съдба отстрани. Не се сдържа, щом стигна пасажа: „... И тогаз се зададе Бем, генерала, и когато приближи, му сторих поклон. Он извади отзад меча шуба и ми я хвърли. Увих момчето у нея и пак му сторих поклон. От задния крак на коня стелеше кръв и земята отдолу багрееше...” — и отново възкликна:

Бем? Звучи невероятно! — и изрече думите, които К. Ф. никога не забрави: — Челото на всякоя свобода е кърваво.... Вие ли сте момчето, завито в шубата?

Аз миех гърнето с храчките... Маларията ме изтърва, но смачка братята и майка ми. Къде ги заровиха? Ораш нямаше гробища.

„Ораш? — плуваше в мозъка на Австроунгареца. — Селото без гробища?” Защо това име не му проговаряше нищо? Не бе ли едно от поселищата, изчезващи в старите карти, за да се появят на други места като призраци? И къде може да е пещерата, край която минавал римския път? Същият, изчезващ вдън земя, без знак и без след?

Даде си сметка, че синята тетрадка бе нещо като фамилна сага и помоли позволение да препише някои пасажи. Щяха ли да му послужат? Неясно. Ръката, която бе писала, притежаваше удивителен дар — там дишаше живото време. И докато К. Ф. пиеше, заслушан в музиката, незабелязано го скицира. Щом свърши, вдигна глава:

Ако разбрах, връщате се в отечеството, за да сте му полезен?

Белязаният замълча; извади кехлибарената лула — изящна изработка и тънко гравирана със сребро и запали. Отговорът бе неочакван.

Кръвта ме викна, господине! — и ония пламъци в зениците му отново лумнаха. — Това, че треската ме изтърва, дължа на баща си, както и отплуването с капитан Громо. Всичко продължи твърде дълго — ако не бях се върнал, щях да оглушея за кръвта....

Тия думи доказват, че е обсебен от някаква страст фипнотично: можел да я надмогне или да потъне в нейния мрак. Австроунгареца изпита възторг — съдбата на българите не бе ръждясващ гвоздей в каменистата гръд на Балканите и тоя мъж го доказваше!

Двамата напуснаха „Белвю”, файтонът отвън чакаше.

От двата края на корзото фенерджиите вече гасяха фенерите.

Под последния неподвижно стоеше момче.

Бе гърбом, загледано в една точка на Дунав, в мрака.

Кого чака? — попита К. Ф. спрелия при тях фенерджия.

Баща си — отвърна последният. — Искаше да мине с каик отвъд, но турците го хванаха и обесиха. Бе последната казън. Блъснаха момчето отпред — да гледа, и то да гледа. Господ прибра майка му, него остави. Всякоя нощ иде и гледа с часове. Не съм го чул да казва ни дума. Онемя, господине.

К. Ф. слезе и приближи. Сложи ръка върху рамото на момчето, но то не отмести поглед от реката.

Чуйте кучетата! — продължи фенерджията и посочи покрайнините. — Момчето трябва да мине през глутниците, за да си иде. Някоя нощ няма да го пожалят.

К. Ф. се обърна към Австроунгареца с лек поклон.

Сбогом. Мисля, че повече няма да се срещнем.

Бе странно и неочаквано сбогуване.

К. Ф. хвърли един златен наполеон на файтонджията.

После хвана момчето за ръка.

Останалите ги видяха как навлизат в мрака на стария Видин.

Преди да се скрият напълно — оттам дойде остро, пронизително изсвирване.

И тогава отвсякъде започнаха да се появяват кучета. Отначало едно по едно и страхливо, а после на цели тумби, докато недоубитите глутници се събраха в онова поле и ги заобиколиха.

Блясъкът в кучешките зеници се изостряше.

А белязаният им говореше на някакъв странен, безкрайно ласкав език, прегърнал заспиващото момче.

После вдигна ръка, глутниците го последваха с радостни скимтения, докато се стопиха едновременно в тъмнината...

Comments