Отломки безсъния

или за часовете, в които Оня, който диктува се появява

Иван ЗДРАВКОВ – Михаил ТОШКОВ

пред ЕКЗИС говори свободно

 

                
 

Съдбата харесва числото 3

Драгалевци, улица 3, дом номер 3. Магическо място – култово място.

Стопанинът не замина за Америка – и неговото съществуване е истинско: побелял е поетът, побелял е художникът, побелял е писателят...

Едни, които идваха някога тук – поети, писатели, художници – отплуваха през Лета, други го забравиха, трети – изоставиха: все още идва приятел от младостта и казва: „Стъклено тяло” от Михаил Тошков е „окото но времето”. Следва част втора!

Градина с ябълкови дървета и борове – и кладенец, пълен със спомени.

Изтекъл е почти век – тишина и покой, само лаят на прекрасната овчарка Чери.

Драгалевци, улица 3, дом номер 3.

3 е магическо число. Съдбата харесва числото 3.

Иван каза: Думата метареализъм бе написана върху една книжна салфетка тук, в Драгалевци. Докато разсъждавахме, отвън, на дървото, една птица кълвеше трупа на друга – мъртва. Какво се случва в живота и какво – в литературата?

Михаил каза: Нямам намерение да се превръщам в учител по метареализъм, по-скоро се чувствам пре-предавател /преносител/ на казано от други, които са „слаломирали” между различните „изми”. Написаното върху салфетката е било ровене сред идеи. А една родена идея е вече разбутване на обществения ред и спокойствие. Такава идея винаги е подложена на остракизъм. За метареализма и неговата същност сме се обосновали в първия брой на Нов Стрелец – обединение на множество творчески търсения без никаква конфронтация между тях. Колкото за подвъпроса как една птица изяжда друга мъртва, ти ще ми отговориш, изхождайки от собствения си опит. Какво се случи в твоя житейски и литературен път?

И.З.: Животът неизбежно остава белези върху съдбите на поетите, понякога трагично, защото не знаят какво ще срещнат по своя път. При поетите има съдбовен миг – мигът на отключването – и ако той не се състои, остават в нейните предверия. Отключването при мен бе в усилна година, когато проговори рязък глас, който буквално диктуваше:

Самоубива се в Несебър реставраторът на стенописи,

високият и грозен мъж –

и розов облак плува в катедратата.

Странен стих, неясно защо и откъде дошъл, историята за една невъзможна любов. Случващото се в изкуството е различна реалия от случващо се в живота. Гласът на Оня, който диктуваше продължи да ме буди в нощите и това продължаваше, докато творбата застиваше в своята форма. Образи, различни от познатите, поетична материя – по-скоро плазма, която се движеше, търсейки своя съсъд; текстове с графичен контур, обвити в сияние, с ритъм, наподобяващ гъвкавостта на тръстика. Отвъд първите пластове, имаше втори, зарад които бяха създадени – трагичната любов, жестокото приятелство, творческата съдба, жестокостта на тираните, самотата на гения... Класическият стих бе неприложим, необходим бе нов, и когато липсва – го създаваш. Притчите в „Закълнете се в солта” нямаха аналог в поетичната практика – и в друго време и на друго място – щяха да имат различна съдба. Тук бяха посрещнати с омраза и неприязън. Рецензиите за „Закълнете се в солта” никога не видяха бял свят.

М.Т.: Бъди по-конкретен.

И.З.:Питал ли си се защо нямаме поет, какъвто е Лорка, любимото дете на Испания? Защо телеграфистът, преживял чудесното преображение от Крачолов в Яворов /заслуга на Пенчо Славейков/ твърди – по стъпките ми вредом никне жълта злоба? Защо трупове в българската поезия са толкова много? Няма отговор? Разбира се, че има. Съдбата и на втората ми книга почти се повтаряше – този път в ролята на екзекутор в изд. „Български писатал” влезе жена, ще й спестя името. Докато превръщаше ръкописа на „Вечерна чаша” в кървава каша, гледаше през тъмни очила и питаше с дрезгав глас: „В какво време живеете, другарю поет?”

М.Т.:Книгата излезе.

И.З.:Намеси се главният редактор на издателството – прекрасният поет Иван Давидков. Подобни „емоции” днес не се случват... Хватката днес е „безмилостно жестока” – икономическа. Не изключвам глътката свобода скоро да свърши... Проблемът пред поезията е друг: събуждане на нови енергии, нови гласове – отворени като рана или пронизващи като остриета, все едно с криле на ангели или езици на пепелянка, гласове от плът и от кръв. Голямата поезия е стаена, дишаща, магнетична... А Брьотон твърди: „Поезията се твори в леглото като любовта...”

М.Т.: Брьотон. Този невероятен човек, който не се стъписа пред множеството огладени и закръглени създания. Той наложи своето и с право му завиждаме – просто, преоткрил е хаотичния визуален свят на древния човек и го е формулирал, опитвайки се да «въведе ред» в мисловния хаос и даде предимство на творческото въображение. Но... нали всяка творческа сполука излъчва вибрации. И улавянето на тези вибрации не е ли акумулиране на енергиите на метареализма? Прав ли е Брьотон за «леглото»?

И.З.: Чашите са празни, Мишел...

М.Т.: Бира или мастика?

И.З.: Бирата ще почака. Защо лае прекрасната Чери?

М.Т.: Бясна е – храниш котарака с деликатеси...

И.З.: Какъв хитрец – спусна се по покрива на ателието и ни откри. Как?

М.Т.: Питай Оня, който диктува...

И.З.: Оня, който диктува не е метафора, скъпи Мишел. В мига, в който ни изостави, поетът е мъртъв. За твое сведение, изживях 3 типа в творческото писане /явно, съдбата харесва числото 3/:

Първият – както дишаш. Ако не го постигнеш, се задушаваш.

Вторият – биологичен. В действие влиза целият духовен потенциал с риск да се изчерпиш.

Третият – еротичен. Писането като екстаз на любовния акт.

Междувпрочем, посветил си ми стихотворение, бунт срещу препинателните знаци. Движиш се в авангарда. Напомня ми заканата на Рембо: А – черно, Е – бяло, И – червено, Ю – зелено, О – синьо, гласни, някой ден ще разкрия аз вашия скрит произход! /в превод на Г. Михайлов/. Мишел, какво би казал Монтен?

М.Т.: Монтен сам гравирал в библиотеката си следния надпис: «Мишел Монтен, доста уморен от робско присъствие в двореца и от обществена работа, и намирайки се в разцвета на силите си, решил да се скрие в прегръдките на музите, покровителки на мъдростта. Тук, в спокойствие и безопасност, той ще прекара остатъка от живота си, голяма част от който вече е преминала...»

Напомня ми надгробен надпис на човек, изпълнен обаче със жизненост за умствена дейност. Имал е възможност, изолирал се е. Дай боже всекиму. Автоизолацията е плодотворна самота. Наложена от други, изолацията е убийствена. Как е при теб?

И.З.: Аз съм сова, скъпи Мишел дьо Монтен... от Драгалевци. Моето «ателие» е нощта – магическата субстанция, в чиято тишина се долавя сатори-озарението в любимото хайку на Ролан Барт:

Птица запя

На земята падна

Червена ягода

Драгалевци, януари, 2010 година

 

Иван ЗДРАВКОВ

НОЩНИ ДНЕВНИЦИ

ЧЕРНИЯ КУФАР

Не оставих ръкописи на стихове освен в импулсивни мигове от живота – като дар някому. Уверен съм, че са загубени, стойността им не е повече от сълза. Писах изключително на машина – това бе първият железен урок на Хемингуей, който твърди, че разстоянието от перото до листа е отчайващо. Вторият – че мисълта е скалпел, който реже жива плът от душата.

Сърцето е милостиво.

Сърцето единствено пожела да спася ония поетически образи, появили се твърде рано или твърде късно – ще ги откриете в Черния куфар.

Черния куфар е блед аналог на оня, с който Едгар По не се разделя до смъртта. Черният куфар роди друг аналог – нощни дневници.

Нощни дневници са ранени мълчания.

 

МЛАДАТА АХМАТОВА

Още в зората на своя живот младата Ахматово привлича магнетично; поезията й, белязана с безсмъртна печал, притежава едно смъртно качество: ранимост.

Младата Ахматова трябва да се чете нощем.

Младата Ахматова – това е началото на века. Това е Голям фонтан, Одеса, Царское село, Севастопол, брегът на Стрелецкия залив, морето, древния Херсонес и „зеленото влажно великолепие на парковете”. Това са нейните 18 години.

Твърдения на Валерия Срезаневска от непубликувани спомени: „Характерна уста, с рязко изразена горна устна. Тънка и гъвкава като върбова пръчка, с изключително бяла кожа. В царскоселската къпалня плуваше и се гмуркаша прекрасно, научила това на Черно море, където прекарваше през летата. Тя приличаше на русалка, случайно заплувала в тъмните неподвижни води на царскоселските езера.”

Свидетелството е точно – фамилията Горенко отстъпва пред псевдонима Ахматова, взет от нейна прабаба татарка.

Все по-често жената със „странен профил” и бяла кожа, изпъкваща под тъмното облекло, ще се появява в петербургските среди на акмеистите. Нейните стихове ще изплуват от призрачни глъбини: „Слава на теб, неизбродна печал,/вчера умря сивоокият крал.” Още тогава върху лицето й преминават трагични сенки – нейна спътница до края на дните ще бъде не само Музата, но и коварната туберколоза. Съвременниците говорят за „царствената простота” на Ахматова, а още в зората на младостта й Блок отбелязва: „Вие се замисляте тъжно.”

„Аз бях дръзка, зла и весела...” – твърди Царствената.

Къде и кога е изречено? Може би преди, може би след, а може би точно в нощта, когато изписва епиграфа на Андре Терие: „Лозата цъфти и аз съм на 20 години тази вечер” – върху ръкописа, който ще нарече „Вечер” и ще бъде начало на забележителна съдба.

Ана Ахматова е на 23 години.

 

НА 33

Имам самотното чувство, че някога, на 33, бях Яворов, че владеех магията на любовните думи. Трудно е да го обясня, но чувството съществува – крехко, ранимо и беззащитно, като самата любов.

Любовните думи на Яворов.

Любовта на поетите не е по-изгаряща от любовта на другите, разликата е в „божия дар”, с който я „документират”. Разбира се, любовната поезия не е „документи на любовта” – по-скоро е поетична алхимия и нейното име е Яворов: „Душата ми е стон. Душата ми е зов. Защото аз съм птица устрелена...”

В знак на преклонение пред оня, когото в мъртви нощни часове наричах Мургавия, будя един полузабравен спомен. Здрачът в къщата на „Раковски” 136 е син, сенките на Яворов и Лора, револверът, строшена чаша с отрова, предсмъртната бележка... И попитах оная, която обичах и без която мислех, че ще умра: „Какво би си пожелала от този дом?” „Огледалото – каза, преди да изчезне в часа на синята мъгла – запомни ме завинаги в огледалото на Лора...”

Бях на 33, когато може би наистина бях Яворов.

 

ТРОИЦАТА НА РУБЛЬОВ

Не мислете, че трите ангела на Рубльов не започват вечерята, защото чакат някого от нас, че не отпиват от чашата, защото чакат някого от нас, че лицата им са замислени, защото чакат някого от нас. Ония три ангела, току що слезли от скалния манастир, за да седнат пред трапезата, ония три вечни мълчания. Ще ги познаете по безсмъртното – над душите им вали златен прах.

Безсмъртното е удивително просто.

Три ангела, забравени тук, на земята, три ранени мълчания пред чашата, от която не е отпил никой. Обути са в леки сандали, в ръцете държат копия, дрехите им са простоткани. Кога ще дойде мъжът, когото чакат за вечеря? Синьото не побеждава зеленото, зеленото – кафявото, кафявото –  бялото, бялото не побеждава златното. Защо се бави мъжът, когото чакат за вечеря?

Пада здрач над Троицата на Рубльов.

Безсмъртното е удивително просто – три ангела пред една маса, една маса и върху масата чаша, една чаша и в чашата жива вода, неотпита от никого.

Изчакайте миг... век... хилядолетие... и часовникът спре на 8,00 вечерта – час, в който ангелите на Рубльов вечерят.

 

ДРУГИЯТ ЖИВОТ – ЛЮБОВНИЯТ

Кой казваше, че в нас съществува и другят живот – любовният?

Кой казваше, че може да бъде по-дълъг от вечност и по-къс от въздишка; кой казваше, че макар единственият му палач да са живите, единствено живите го даряват с милост, защото мъртвите отдавна са го забравили?

Неговото убежище – любовната тайна.

Мъжът и Жената, които познавах, изживяха другия, любовния живот, въпреки мълчанието, въпреки стенанието, въпреки изгнанието, в които изчезнаха. Мъжът остави от себе си доказателство – черният пламък в бялата душа на Жената, а Жената, чиято плът бе грях и съновидения, остави в душата му единствено пепел.

Това е причината от любовта им да не се родят синове.

Моят дар към двамата бе, че населих живота им с любовни думи, каквито нямаха и без които бе невъзможно да живеят; боя се, че направих твърде малко – любовта им изтичаше като пясък, топеше се като сняг, чезнеше като сън, твърде малко направих, за да бъдат спасени.

Останалото погълна времето.

 

Михаил ТОШКОВ

Из подготвената за публикуване книга „НОЩНА ЛАМПА”

 

&

Не ми казвай, че ти липсват някои бои, че четките ти са се обезкосмили, че ти липсва хартия и графитът на молива ти е вече на привършване... Просто ми кажи, че ти липсва огън.

&

Застанал е пред картината ти и грухти от удоволствие. В такъв момент се отдръпни и не обяснявай нищо. Обратно, обясни се със себе си, дали не си се превърнал в леко смилаема храна. Но дори и на този, който не те разбира, не обяснявай нищо – нека тръгне по пътеката на твоите лутания и открития. Няма нищо по-ценно от самообяснението, дори и грешно да е то.

&

Е, приятелю, за теб точката е винаги черна. Отвори килера /задния двор на съзнанието си/ и се вгледай добре: точката може и да е бяла и да се губи в далечината. Не ти се вярва, както че всичко на този свят върви към своя залез, дори и слънцето. Казваш ми, че си въобразявам, но аз се радвам, че е така, че от въздух мога да изградя подслон за онова, което на теб ти убягва. Не съм принципен. Предоставям принципността на теб като последно скривалище. А аз ще ти направя портрет според поредността от принципи, и той ще бъде верен, но и грешен, както хвърлената котва, която вярва, че закопае ли се в дъното, земята ще престане да се върти около себе си.

&

За да прецениш сам творчеството си, което си създал до даден момент, трябва да си спокоен, да си забравил и да се абстрахираш от преценките на другите.

&

Рисунката без текст /шаржиране без думи/ е връх на изображението, универсална информация, която изключва каквито и да е коментари. Мълчаливо осъзнаване на онова, което се разгръща пред очите ни, връща ни много назад към пиктографическия разказ – нулевият старт на възприятието.

А в какво се състои инстинктът?

&

Бързам да завърша картината, а там някъде, около рамото на портрета, е останало непокрито място, колкото длан – личи зеблото, показали са се и влакна от тъканта. „Остави го непокрити – обажда се черничкото дяволче, което живее в едно от изоставените бурканчета, - не виждаш ли, че точно незавършеното придава на картината особена, непринудена незавършеност!” Оставих да съществува малката непокрита част от житейската вещественост – един нокът от реалността, усмивка от суровостта на живота.

&

Наблюдавам го как се приближава към картината, отдалечава се и примижава. Известен критик, който отбелязва нещо в блоконта си. Около него щъкат и се попривеждат художници от различен ранг – очакват да чуят оценка или съвет.

Критичните оценки и приятелски съвети трябва да стават в ателието, докато ръцете на художника са изцапани с боя и въздухът тежи от мириса на терпентин и смоли. Тогава критиката е артистична и отърсена от завист и омраза. Личното отношение в такива моменти се дави в чашчицата алкохол. Тогава оценката не се произнася само от една гледна точка, а е накачена да съхне по въжето на отдалечения хоризонт.

&

Който е лишен от темперамент, той всеки ден влиза в ателието си, поставя джезвето на котлона и докато кафето кипне, четките са наредени вече пред чакащата картина. Така занаятчията пристъпва към всекидневната си работа.

Темпераментният не влиза всеки ден в ателието си, а диша прахоляка на редица галерии, потъва из заведенията в алкохолни разговори, зарежда се с умопомрачение и стръв и... когато влезе в ателието си, дълго наблюдава уж завършената картина, докато налети върху нея, разкъсва платното и счупва рамката.

Павлето и Генко – два антипода, но големи.

&

Рисуваш блато. А поповите лъжички, които щъкат по дъното му? Ами... ще ги поставиш да увиснат под някой облак. Най-добре – в празното пространство, ми подсказва постмодерното асоциативно мислене.

&

Както в рисунката, така и в поезията, понякога грешката е необходима, за да се запази цялото, по-важното. При артистичния размах и спонтанното писане не може да не се сгреши – тогава е изключено всякакво разсъждение. Не се страхувам от грешки, а от неправилен подход в работата си, от недобре изпипаната идея.

&

Ръката е послушен роб на мозъка, на разсъдъка, който подхвърля дадена идея. Ръката работи и не трепва в наложената й послушност. По немарливостта в рисунката и обърканата картина съдим за пълното безучастие на Божествения център в главата, на мястото на което се е появил хладният механизъм.

&

Очите и устата – единствените органи, които могат да изразят смеха и болката, ключовете на човешкото тържество и деградация, изворите на доброто и злото, подчертаващи греха и удовлетворението. Другото: ръце, нозе са само подсилващи гореказаното – органи на физическото действие.

Този, който отсреща наблюдава очите ми, гримасите ми, изучава човешкото – философ, който се дразни от думите, притаени в очите, и от устата, която може да ги произнесе.

Очи, в които се крият змии.

Уста, в която има и кучешки зъби.

&

Рамката е готова. Не тази, скована от четири летви, а другата „рамка” – пространството-търсене от художника. Търсене адекватно на неговата душевност. В тази „рамка” трябва да се събере моделът, за да започне действието, наречено „прокрустово ложе”. И отново на помощ идва въображението, въоръжено с трион, който ще отреже част от нозете му, ако са по-дълги, за да се вместят в рамката, за да стане нормален портретът. Моделът позира, без да му идва на ум, че съществуват и други „части”, които трябва да бъдат вмъкнити в рамката, а това са неизмеримите състояния на човешката психика и поведение. На „прокрустовото ложе” се режат не физически части /нозе и ръце/, а онова, невидимото, енигматичното, което или прекалено препълва рамката, или обратното – остават празни пространства, които художникът попълва с неща от въображението си. Неща, които често се оказват неудачни, несъстоятелни. Приложени вече, моделът може и да не се познае сред тези „неща”. Но художникът казва: „Това си ти!”

И моделът трябва да му повярва, а не да му противоречи.

&

Портретът. Какво обикновено нещо – „Приличам си!” И колко лъжливо, защото докато сме позирали, сме скрили доста свои „вътрешни” черти, и защото сме искали да се представим такива, каквито не сме в действителност.

&

Той излиза от „тъмната стая” на подсъзнанието си, отива да рисува в ателието и не обръща внимание на пейзажа, отбягва го. Въображението не му позволява да копира, но ако то присъства и в ателието, ръцете на художника се сковават и настъпва бездушието, а оттам и безсмислието.

&

Преди да се заловиш за четките, изпадаш в особено нервно състояние, преместваш бурканчетата от едно място на друго, прелистваш разни албуми, доизстискваш туби с боя в други туби, гледаш през таванското прозорче къс небе, не ти харесва грунта на платното, поставено на триножника и... изведнъж нещо нахлува в главата ти и започва да чука на „залостената задна стаичка”.

Започваш да си подсвиркваш, знак, че е дошъл мигът да отвориш вратичката на вдъхновението си и около теб да започнат да се подхилват трите твои дяволчета – жълтото, синьото и червеното, които теглят инкрустираната с огледалца каручка на твоето въображение. Чува се учестеното тупане не само на сърцето ти, но и на четките по стегнатото зебло.

&

Роденият рисувач изгражда портретите си не по натура, а по онова, което вече е построил в главата си. В чуждото търси себе си.

&

Когато влизаш в ателието, трябва предварително да знаеш какво да рисуваш, идеята да е вече сварена в главата ти. А как ще осъществиш тази идея, с какви средства, това вече е второстепенен, но не маловажен въпрос.

Философия, перспектива, дидактика, пастел, масло, цвят, форма, светлина – всичко това, сварено в съзнанието, както при средновековните алхимици, трябва да е живот, осмислен духовен живот, който зрителят да не отминава с лекота и пренебрежение, да не казва: „Това ми е познато. Вече съм го виждал някъде!”

&

Светлината е това, което променя всичко в картината, размества предметите, изкривява образите и преобръща всичко наопъки. Тя, казват, е вездесъщият елемент, който може да накара цветовете да се усмихват или да тъгуват. Но да не забравяме за окото на художника, органът-диригент, който може да пусне на свобода тази светлина или да я спотаи. В такъв случай съм склонен да оспоря „вездесъщността” на светлината, която в ателието се превръща в необходим предмет, каквито са рамките и платната.

&

Франс Халс е считан за един от превъзходните портретисти за всички времена /относително, разбира се/. Бил е буен характер, необуздан алкохолик, налитал на бой за щяло и нещяло. За непристойното му поведение бил съден. Едно от удоволствията му било да „прави деца” – огромна челяд. Край него миндерували и близките му. Бил винаги длъжник – постоянно го търсели да връща заеми. Краят на живота му е в старчески дом.

Подобен характер и поведение имал и Пикасо. Но в биографията му липсва втората част от гореказаното. Разполагал със средства, които му позволявали да живее, както си иска.

И двамата излепват портретите си в прима – единият с точност до припадък, другият точен с това, което виждал в модела. И двамата виртуози – майсторство, което се превръща в маниер. А това вече не е добре.

&

Предимството на портрета се състои в това, че нарисуваният в него образ се запазва за времената, без да се променя, без да старее и вехне, с толкова косъма на главата, колкото са били в мига на позирането.

Вечната, успокоена красота, в която иска да се види всяка жена.

Вечната, неспокойна сила, която желае да има всеки мъж.

&

Общо взето, щастливите изрази на стандартно нарисуваните красавици не ме интересуват, защото те не носят никакви проблеми. Но когато на портрета е изобразена конкретна личност, започвам да я изучавам – тя буди интереса ми с участието си в този живот, с доброто и злото, което носи. Не бляскавата нежност с утринна роса по листата носи драмата, а пречупеното стебло на розата с падналото кървава листо до нея.

&

Вероятно множеството нескопосани портрети са задоволявали тщестлавието на един дългогодишен наш партиен водач – ласкателства и фалшивост, но зад тези „творби” стоят и компромисите на иначе талантлива автори, както и напъването на ред посредственици. Между другото, този партиен ръководител, който е притежавал впечатляващо чувство за хумор, е приемал насериозно всичко това.

&

Отдалечавай се от картината, за да спасиш погледа си от хаоса на цветните мазки.

&

Дълго, много дълго го е наблюдавал, разучил е привичките му, забелязал е как в различни моменти по лицето му са се отразявали отделни черти от характера му, докато един ден казва: „Елате в ателието да позирате, портретът ви е вече готов!”

Енгър – майстор на портрета.

&

Оглежда портрета си и постепенното самодоволство от общото се заменя от самовзискателност. Той не иска да е това, което е, а друго, което е в мечтите му. Колко много неща има да поправя в себе си, но за да му е по-леко, отправя упреци към художника, който не може с нищо да му помогне. И започва самозалъгването и на единия, и на другия.

&

Влизай в ателието си като крадец, на който не му е известно какво има там за крадене, и измъквайки се – да носиш под мишница нещо тежко, от което сам да си възхитен. Писателят, сядайки на масата, трябва да е разрушител на стари схеми, за да не му пречат при новия строеж.

Започна ли нещо, не питам никого, нито се осланям на миналото, но само ако съм привършил с чиракуването си.

Comments