Memoria

Телата спят, душите са будни /лат./

Борис ДЕЛЧЕВ

100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО

 

 

Здравко ПЕТРОВ

МЛАДОСТТА НА ЛИТЕРАТУРНИЯ КРИТИК

Откъс от есе към книгата „Творци и книги” на Борис Делчев

 

За него малко говорят на официални тържества, рядко го обграждат с юбилейно внимание и често са склонни да го пропускат – повече руган, отколкото хвален... На него му е значително по-мъчно да вземе място под литературното небе, да изтръгне възхищението на публиката, да спечели признанието на творците. Най-често създателите на художествени ценности го гледат пренебрежително, считат го за досаден спътник на художественото творчество. А на него му е необходимо дълго време да култивира в себе си оная драгоценна дарба, която му позволява да общува с чужди души, да съпреживява техните чувства... Критикът също е творец, но само от по-друго духовно измерение – и той има своите радости и скърби, своите възторзи и разочарования... Критиката е сложна духовна дейност и не винаги е приятно да надникнеш в ретортата на майстора. Там кипят разностранни чувства, гъмжат съмнения. И все пак от всичко това критикът трябва да излезе пречистен, да отдели от тая сложна химическа смес няколко капки възторг, няколко минути творческо ликуване...

Борис Делчев, който е посветил близо тридесет години живот на литературата /б.ред. – есето е написано през 1975 г./, написал е няколко сборника статии, малко или много е съдействал за оформянето на критическото отношение към съвременната ни литература. Той е писател с очертан стил – нещо, което е особено рядко в средата на критиците. В продължение на редица години той си извоюва правото на собствено литературно виждане, на свой вкус и мярка. Даже когато не си съгласен с него, когато стоиш на противоположно гледище, не може да не се вслушаш в критическия му глас. Може да ни раздразни неговият литературен вкус, но неговата критическа страст ще ни покори... Борис Делчев е там, където го влече собственият му критически темперамент. Един път ще го видиш да пише литературно-критически статии, друг път да се занимава с проблемите на живописта, трети път да разхвърля многобройните си впечатления по пътеписни книги, или ще изгражда литературни портрети. Но навсякъде, във всички тия различни прояви той е един и същ: взискателен, изискан, културен ценител на съвременността.

Борис Делчев е писал върху различни литературно-критически въпроси, намесвал се е в много спорове, страстно е отстоявал позиции в борбата срещу социологизма в литературознанието, не е прощавал словестните трикове на формалистите, застъпвал е гражданската и реалистична линия в българската литература... Борис Делчев не винаги е бил безпогрешен и прав, не винаги отсечената присъда е звучала справедливо, но винаги е бил обхванат от една литературна страст, от една пламенна любов към поезията, към младите творчески поколения... Той пръв подаде ръка на един даровит поет като Иван Радоев... Бранеше го най-често от вулгаризаторски оценки...

Борис Делчев никога не е бил литературен дребнавец, който педантично и консервативно отстоява своите литературни оценки – който е безнадежно заразен от литературно високомерие. Но много често при избухването на своя темперамент той е бил прав, макар че е казвал горчиви истини... Критическата съдба на Борис Делчев е преплетена на едно поколение творци... За тях той написа ценни статии – за поетическото творчество на Валери Петров, Александър Геров, Божидар Божилов, Александър Вутимски... едно от най-интересните литературни поколения, изпълнено с мъчителни противоречия, емоционално дисхармонични моменти, с артистични съдби...

Като критик Борис Делчев търпи развитие, познава еволюцията на собствените си литературни идеи, освобождава се от идеологическите си предубеждения... Той се мъчи да долови духовното темпо на всяка генерация творци. Това го предпазва от естетическо вкостеняване и критически наслойки – той не става жертва на едностранчива страст. А на Борис Делчев има за какво да се завижда: твърде пъргав и подвижен е неговият критически дух, враждебно настроен срещу естетическите канони, избягващ измамните дълбочини на сухата теория... твърде далеч от дълбоките води на академизма... Открай време той е познат като ярък враг на художественото малокултурие, като борец за по-висок художествен вкус, за писателска грамотност... Дълго време преди откритото разобличаване на догматизма в критиката той се бореше за едно живо, творческо, свободно боравене с литературните факти... В писанията си той е повече, отколкото трябва, расъдъчен, стилистично пресметлив... Борис Делчев с основание се пази да превръща критиката в произволна изкуствоподобна дейност, в сбор от ексцентрични мнения и маниерни фрази... Той винаги е поддържал критическия дух у читателя, изострял е неговия литературен вкус, карал го е да стои по-далеч от тресавището на шаблана и тривиалното литературно мислене...

Най-хубавото качество на Борис Делчев е, че живее в съвременната литература: той е може би най-всеотдайният неин ценител. Неговите редки литературни екскурзии в литературното ни минало са често пъти инцидентни и не те характеризират критическата му дейност... Нищо, че понякога не сме съгласни с него! Нищо, че не винаги литературния ни вкус съвпада с неговия! Като критик той познава увлеченията. Какво по-хубаво от страстни увлечения, породени от любов към литературата! Без големи увлечения няма истинска критика – без искрени и страстни преценки, даже без критическо пристрастие.

Една от книгите на Борис Делчев е озаглавена „С любов и ненавист”. Нека тая ботевска поляризация на чувствата стене основният патос на критическата му дейност. Само тоя, който живее с „любов и ненавист” – само той не остарява, само той запазва своя дух млад.

 

Иван ЗДРАВКОВ

ОТТАМ ГНЕВЪТ И СЪЛЗИТЕ

 

Времето заличава подробностите в паметта, но е безсилно пред яркото, съкровено в душата, особено ако се отнася за човек, когото си наричал свой духовен баща. Бай Борис. Той бе от оная порода горди, достойни и независими люде в литературата, които са на изчезване. Времената се променят. Познавах го от времето, когато написа предговор към цикъл мои стихове в поетичния сборник „Кръстопът на птици”, изд. НМ, 1974г. – т.нар. „братска могила”, в която бяха погребани 13 млади и не дотам млади поети, малцина от които „оживяха” – пишещият тези редове бе един от тях. Вглеждайки се назад в годините, не ме напуска мисълта, че още по онова време Борис Делчев бе загубил импулсите за оперативна критика, нещо повече – бе скъсал съзнателно и безвъзвратно с нея. Респектът, който предизвикваше името му в литературния свят, се дължеше именно на безкомпромисните му критически оценки. „Робеспиер в критиката” – тази фраза витаеше неотразимо и предизвикваше трепет. Затова когато една вечер поетът Михаил Берберов, когото познавах, каза, че ще доведе Борис Делчев на моя рожден ден, изтръпнах. Не намерих френски коняк, задоволих се с две бутилки шотландско уиски и „пирът” на ул. „Панайот Волов” 21 се състоя.

Днес е трудно да възстановя в паметта си за какво точно сме говорели в ония вълшебни няколко часа – бях омагьосан, но помня, че валеше безкраен бял сняг. Няколко снимки от оная среща връщат спомените – направени са от Михаил Тошков, поет и художник, който също беше в компанията. Същият Михаил Тошков, с когото се бях запознал в „Бамбука”. Аргатувалия в детството при панагюрските овчари Михаил Тошков носеше дебел, домашно плетен пуловер-ризница и вече беше издал първата си стихосбирка със страховито заглавие – „Ръждивата брадва”. Освен снимките, от срещата с Борис Делчев ми остана и друг веществен знак – предговорът, който той наистина написа. Мир на праха ти, бай Борисе!

По същото време един мъж – Владо Свинтила, превел на български Бърнс /може би по-добре от оригинала/ ми каза: „Пиши дневник, Иване, 5 минути, 1 страница преди сън. Дневникът е капан, от който отърване няма” – и аз го правех. Разлиствайки го, с удивление откривам, че значителна част е свързана с Борис Делчев. Мисли, съждения, имена, обстоятелства – застинали мигове, които времето разпилява. Благословено е съхраненото слово. То проговаря не само за писателя, но и за човека и страстите му в литературния делник. Наистина ли Борис Делчев бе вече скъсал с литературната критика? Отговорът е утвърдителен – нататък не се появиха оперативни критики, въпреки че бе подканян настойчиво. Парадокс – цената му на критик растеше, а той бе приключил с критиката. Оценка от Борис Делчев струваше многократно повече от венцехвалните панегерици за властимеещите в литературата – всъщност екзекутори, конфликтът с тях бе налице. Той вече завършваше поредицата мемориални очерци „Познавах тези хора”, екземпляр от които притежавам: „На Иван Здравков – това приятно-тъжно връщане към миналота – за спомен”. Знаех още, че го измъчва книгата за Ботев, както и блестящи късове есеистика, които наричаше „Миниатюри”.

Животът на Борис Делчев бе отдаден на литературата – не че нямаше битови ядове и несгоди, които преодоляваше с трогателен стоицизъм. От личен опит знаех, че когато ставаше дума за същностни неща в литературата и нравственото поведение, милост нямаше. И днес виждам усмивката, с която казваше: „Искам те съвършен”, което е казвал и на други „допуснати в сърцето”. В приятелския кръг на Борис Делчев се влизаше трудно. А може би максимата за съвършенството е имала адрес – самият той? Борис Делчев не криеше човешките си несъвършенства и ги отронваше с въздишка. Мненията му за писатели и литератори – на пръв поглед експромтни, бяха формирани трайно, и само актове на нравствено поведение – позорни или достойни, внасяха корекции. Максималист, опрощаващ житейските слабости на таланта. „Френският възпитаник” Борис Делчев /културно аташе преди години във Франция/ очароваше дамския пол при запознанства с „мадам”, присъства на моята сватба и пръсна чашата на прощаване. В разговор следеше събеседника живо и „парираше” с внезапни въпроси – имах чувството, че борави със словото като с блестяща шпага. Потвърждения може да откриете в текстовете, излязли изпод неговото перо – и особено в миниатюрите, шлифовани като диаманти „В късни часове”.

Как тече времето!

И ето – Борис Делчев, художникът Давид Перец и аз, младият тогава поет. Мисля, че бе 1976-а. Бях редактор в литературната редакция на Българска телевизия. В ония години телевизията привличаше, но и „плашеше” – прожекторите и камерите смущаваха свободния изказ: това не бе кафенето, където можеше да изразиш мнение, въпреки доносниците. Бях „изкусил” Борис Делчев да участвал в две телевизионни предавания, но повече не искаше и да чуе. Давид Перец, пристигнал от Франция, подготвяше две ретроспективни изложби – в Пловдив и София. „Кой е младият човек?” – попита Перец и Борис Делчев представи младия тогава поет. „А хубави ли филми правите?” – продължи Перец, на което младият тогава поет каза: „За вас ще направим хубав!” В светлите очи на художника трепна пламъче: „А колко трябва да заплатя?” „Убедете Борис Делчев да участва във филма!”

Младият някога поет бе един от ония, които търсеха неговата духовна близост. Мисля, че сред приятелите му литератори съществуваше особен вид ревност: всеки от тях тайно се стремеше да е единствен в сърцето му. Бе невъзможно, но в отделни мигове може би наистина се случваше? Не го твърдя, не го и отричам. Борис Делчев умееше да създава тази красива илюзия. Защото владееше магията на интимното общуване, бе човек на диалога и отричаше монологистите, особено в литературата, както неистово отричаше нравствената нечистоплътност. Реагираше рязко на внушения, особено ако бяха в разрез със съвестта му – и които си го позволяваха, плащаха сурово. А „суровият” Борис Делчев бе раним човек. Всъщност оня, който може да свидетелства автентично за Борис Делчев, е Михаил Тошков – „окото на времето”, интимният му душеприказчик. Стотици часове насаме в ежедневните и духовни пространства на Борис Делчев.

В спомените ми за Борис Делчев витае горчивина.

Горчивина, защото всеки въпрос към мъртвите няма шанс за отговор, защото ако пропуснеш мига за добрата дума към живия, утре е късно, защото една сутрин двамата с бай Борис отидохме да прелеем вино на гроба на баба Елена, неговата майка. „Баба Елена все казваше преживе: Борисе, Борисе, искам да ме погребеш на високо и светло. Ето, Иване, на високо и светло е баба Елена...”

Спомените не само викат спомени, спомените свидетелствуват. Но ако не идваха от душата, откъде тогава гневът и сълзите, ако перефразираме Ювенал?

 

Михаил ТОШКОВ

АНТИДОГМАТИКЪТ Борис ДЕЛЧЕВ

Из поставената под печат книга на изд. „Захарий Стоянов”

„Има, братко, неспокойни натури,

които не могат да намерят и утвърдят себе си.

Вечно търсят, винаги са недоволни.

Дали и аз не съм от тези безполезни хора?...

Борис Делчев

***

5 август 1970

Днес се видяхме в съюзното кафене с бай Борис – завърнал се е от Лондон през Амстердам и Берлин. Още е под напора на впечатленията. „Хубаво е, че видях един друг свят – казва той, - но хората там не ти натрапват покровителството и превъзходството си. Знаят, че ти усещаш това... Ние сме „тера инкогнита” за тях. Няма ни на картите им. За нас се интересуват само някои българоведи. Но аз не изпитвах никакво чувство за малоценност – по дух ние ги превъзхождаме. В какво са по-добре? В стандарта, в мелничките за кафе и в автоматичните самобръсначки, но това идва и у нас, без да го търсим. Иначе Лондон – стил, архитектура. Ние нямаме град и това е, което ни липсва...”

В кафенето влезе дъщерята на Иван Радославов, Лили, с която си бяха уредили среща. В разговора им ставаше дума за онова бюро у Радославови, подарено от Балабанова на Траянов и преотстъпено от последния на Радославов. От Пазарджик предлагали да закупят и това бюро, но Лили, късо подстригана, побеляла вече и в траурно облекло, се опъваше – имала намерение да устройва музей на баща си в Горна Оряховица.

- Това е доста далечна работа – разубеждаваше я критикът, - засега музей на Радославов едва ли ще се устройва. По-добре предайте в Държавния архив неговата документация. И все пак, помислете за бюрото!

Разговорът между двамата приключи и ние с него се запътихме за Драгалевци, за да продължим приказката си около книгите му с автографи. Бях преписал автографите и не беше нужно у тях да висим над съответните книги.

- Книга на Джагаров? И той ли е между приятелите ти – подхвърлям шеговито аз, - та върху бюрото си беше извадил и неговата книга?

- Подчертах, че това са книги на литературно валидни хора. Но за Джагаров исках да кажа някои неща, тъй като на друго място в нашите разговори може и да не стане дума. Джагаров е афектен човек. Той може да се подразни от твоето поведение, а след час, седмица или месец, при друг разговор, да те осветли откъм друга страна. Нестабилен човек, който пристъпва към хората без необходимия разумен регулатор, който при него липсва. А доколкото го има, той е заглушен от емоцията. Преди години написах очерк за него, в който завършвам с една характеристика, като за повод взимам стиховете му. Не много ласкава характеристика: „Ако желае наистина да стигне това равнище, на което е способен като пишещ, за да устои на суровата присъда на времето, трябва непрекъснато да се бори срещу показната маниерност, срещу суетната увереност на преуспелия, която по всичко изглежда е чужда.” Бъдещето показа, че страховете ми се потвърдиха. Между нас никога не е ставало дума за този пасаж, но след това се получи отдалечаване, особено откак зае висок пост в Държавния съвет. За мен той вече не е в литературата.

- Но може да дойдат такива превратности, когато той ще се окаже на земята. Не мислеш ли, че тогава той ще се хване за поезията като за спасителна сламка?

- С един деградирал поет това трудно може да стане.

- Интересни са оценките ти за тези хора от гледна точка на психиката им и тяхното гражданско поведение, но ти наблягаш повече върху тези неща, отколкото да дадеш преценки за книгите им, за творчеството им. За Генчо Стоев какво ще кажеш?

- С него не ме свързват много спомени, имаме само едно общо пътуване до Цариград. Направи ми впечатление мъжкия характер у него, което аз ценя. Наистина – мъж! Като се връщахме, на ханчето под Мирово, стана свада с персонала, при която другите се отеглиха, но той се държа твърдо, показа се мъж. Това нещо ме сближи повече с него. Впоследствие разбрах, че той не можел да търпи чужди мнения. Веднъж стана разговор около „Цената на златото”, която аз много харесах, а и за „Лош ден”, която не можах да дочета. В този разговор му казах, че първата поставям по-високо от втората, в която виждах известна хаотичност в композицията. Ако някой се изкаже за моя книга, ще го изслушам най-внимателно, а дали ще се съглася или не – е друг въпрос. Както и да е, ще допусна, че тези, които гледат отстрани, виждат по-добре от мен, който съм „вътре в нещата”. Стоев обаче реагира по един такъв начин, който не допуска уговорки. Аз се изумих и оттогава вече не го заговарям. След този случай съм слушал и други мнения за него, от които окончателно се счита за непостижим – мисли, че всичко, което е написал, е шедьовър. Получи се известно отдалечаване между нас, още повече, че той стана и казионен човек. Той няма никакво чувство за самопреценка – с него е мъчително да се разговаря...

-Предполагам, че с Радой Ралин нещата са съвсем други?

- Разбира се, ние се уважаваме и аз го ценя. В автографите си той ме поставя на „трон”, незаслужено, разбира се, мъчи се да ме „заслужава”, „горд” е, че се познаваме, „със завист и закана” да ме следва и т.н. Според мен Радой е сложно явление в нашия литературен живот. Ако искаш да го прецениш правилно, трябва да го поставиш в обстановката. Той играе малко роля на луд. Влезнал е в образа на Иван Глупака от приказките, та като каже нещо да е от „луд човек” и хората да се смеят, вместо да се ядосват. Такова нещо аз не мога да направя – моите изказвания са „по-тържествени” или „сериозни”, така че и по-малко да кажа, имам неприятности. Понякога съм желал да бъда иронично-глуповат и аз, та да мога по-лесно да се отървавам, но не ми се удава. Мисля, че връзката между нас е не на базата на близост, а на противоположността на характерите. У него аз ценя честния човек, незамесен в никакви нечестни деяния. Той обаче си има и своите увлечения – много често се запалва и в атакуване на някакви хора, виновни за нещо, може да им притуря и грехове, по-големи от онези, които имат. На такава основа при него се получава известна субективност. Отдавам го на това, че като всеки хуморист се пързаля по стръмнината... Назначават го в „Стършел” и той поставя условие: „Получавам една заплата и не мога да получавам още една. Ще работя на обществени начала!” Когато остава без работа, при него отива Блага Димитрова и някои други и му предлагат средства за живеене, но той отгооваря, че не приема „подаяния”. Това е етика, която рядко вече може да се срещне в тоя наш алчен живот...

- А тези две стихосбирки – „Стихове” на Коста Павлов и „Самосъд” на Левчев? Дори в библиотеката си не можеш да разделиш някогашните двама приятели, които след това се разминаха...

- Не съм имал това предвид. Коста ми даде книгата си през 65-та година, а Левчев не ме е удостоявал с автографи. Едва към 76-та получих „Самосъд”, и то при какви обстоятелства: през същата година в България пристигна художникът Давид Перец и трябваше да се направи телевизионен филм за него. С това се наех аз, като написах сценария. Давид е човек, който се вре, който познава всички – много хора, повече, отколкото ние двамата с тебе познаваме. Правил-струвал, станал близък и с Левчев, който му дал да разбере, че и той можел да вземе някакво участие във филма. Аз знаех, че това няма да стане: Левчев бе официално лице, и дори да иска, не може да си позволи такова нещо. Една вечер с Перец бяхме в една от залите на хотел София. Та тази вечер дойде Левчев и ни поднесе книгата си „Самосъд”. И до днес съм с убеждение, че общата ми преценка в статията ми „Неколцина от последния набор” се оправдаха. Сега искат да го изкарат голям поет. Той е даровит, но не е голям поет. Статията в „Пулс”, която преди месец-два Димитър Василев написа за поемата му в „Септември”, е насилствена, и е рожба на нелитературни съображения. Поемата всъщност е слаба работа. И до днес виждам известна несигурност в Левчев, който след едно извисяване може веднага да падне, ако не в нещожното, то в недостатъчно яркото. Такъв беше някога и такъв си остана, макар вече на едно по-високо равнище.

-Коста Павлов не присъства между тези четирима, но ми се струва, че той е едно от най-ярките поетични явления у нас и не можеш да го бутнеш от мястото му. С малко стихотворения той си завоюва немалък терен, обратно на някои, които се напъват да снасят, но стигат до един и същ свой „таван”.

- Коцето е съчетание от крайности, мъдър и същевременн по детски спонтанен. Не знаеш в даден момент докъде може да стигне. Заседаваме в издателство „Български писател”, където и той е редактор. Не знам във връзка с какво, но по едно време той каза: „Трябва да ни се назначи един комисар от ръководството на съюза, та да не правим грешки”. Говори за административна намеса, и то с най-голяма иронична острота. С поведението си накрая той стана „неудобен” за издателството и Джагаров го уволни. На друго заседание, вдъхновен от изказването на една колежка, стана внезапно и направи опит да я вдигне заедно с креслото, на което тя седеше... Той е от тия хора, които предизвикват съдбата. Приятно му е да направи някакъв фокус, нещо, което да излезе извън нормите. Това нещо го има и в поезията му – заедно с мъдростта, заедно с вярно намереното, у него се среща и литературни приумици, странни метафори, неразбираеми не само за читателя, а и за самия него.

- За мен Коцето Павлов е модерен поет. А според теб кое е модерното в поезията?

- Това е тревогата на съвременния човек пред многото въпроси, които не са били поставяни в миналото, това е драматичното вътрешно раздвоение – един душевен натиск, който често пъти води до алогичност. Поведението на Коцето напълно съвпада с тези прояви, макар поради характера му да има и малко преиграване, оттам и неговите „бебета с мустаци”, от които настръхвам. В този смисъл, без да има каквито и да е влияния, Коста Павлов е един наистина модерен поет. Новото, което днес някои млади носят, идва често по литературен път, главно от Запад. Те са по-успокоени натури, а искат да минат за неспокойни. Напротив, с алогичното и „лудото”, Коцето е логичен на себе си и много органичен...

Имаше още някои книги, които стояха в купчинката у дома му и за които записах някои и друг анегдот, но реших в анкетната книга да не се занимавам с тях...

 

 

Comments