Вулкани‎ > ‎

Уакаари

публикувано 25.01.2013 г., 8:07 от DobrinishteClub Dobrinishte
    Пълното наименование на острова е Te Puia o Whakaari, което означава Драматичният вулкан. Името си Белият остров получава от капитан Кук на 1 октомври 1769 г., защото винаги изглеждал като облак бяла пара. Въпреки че Кук отишъл близо до острова, не успял да забележи че е вулкан. Официалното му име е Уакаари/Белият остров, въпреки че е най-известен просто като Белият остров. 
Уакаари е активен андезитен вулкан, разположен на 48 км. от източния бряг на Северния остров на Нова Зеландия, в Залива на Изобилието. Той е един от двата новозеландски острова и е познат като Белият остров. Най-близките континентални градове са Уакатан и Тауранга. Островът е най-големият от четирите острова във веригата на Маслинените острови. Той е почти кръгъл, около 2 км. в диаметър и се издига на 321 м. над морското равнище. Въпреки това, това е само върха на много по-голяма подводна планина, която се издига на 1600 м. над морското дъно. Правени са опити за добиване на сяра, но сега главните дейности са екскурзионни обиколки и научни изследвания. 
Вулканът е изчислен на приблизително 200 000 години. Белият остров е принципно съставен от два припокриващи се страто конуса. Останки от изчезналия конус Нгаторо съставят западната страна на острова, докато останалата част е съставена от активния Централен конус. И двата стратоконуса били съставени от редуващи се андезити, потоци лава и пирокластични депозити. До днес са идентифицирани 22 слоя лава, разделени от слоеве некохерентни пирокластични материали. Депозитите предполагат че активността е включвала периоди на високи нива на изхвърлена лава, разделени от периоди на лека базалтово ендезитна активност, наблюдавана през праисторическите времена. 
При изригване Уакаари изхвърля както потоци лава, така и големи количества пепел. Той е единственият активен воден вулкан на Нова Зеландия и може би най-достъпния на земята. Вулканът привлича учени и вулканолози от целия свят, както и много туристи. Той сочи северния край на вулканичната зона Таупо. Вулканолози от Geo Net Project непркъснато следят активността с камери. На стените на кратера са поставени и сеизмологични уреди за ранно предупрждение на земетресения чрез радио. Обикновено островът е в степен на тревога 1 или 2, на скала от 1 до 5. През повечето време активността на вулкана е ограничена до димящи отвори и вряща кал. 

    В средата на 1880, 1898-1901 и 1913-1914 г. са правени опити да се добива сяра от Уакаари. Но след последния опит от септември 1914 г., дейносттс е спряна, когато част от западния кратер се сринал, образувайки лахар, който убил всички 10 работника. Те изчезнали безследно и единствено котката в лагера ( нарича ли я Петър Велики ) оцеляла. Няколко години по-късно – през 1923 г., отново са правени опити за добив на сяра, но учейки се от катастрофата преди години, миньорите построили колибите си на равна част от острова, близо до колония морски птици. Постепено, през 1930 г. добивите били прекратени, поради слабото съдържание на минерали в обогатителите. Останките от зградите още могат да се видят, въпреки че повечето са повредени от серните газове. 
Записаната от наблюдения история на Белия остров започва 1826 г.. Оттогава е записна продължителна ниска активност с прекъсващи се леки изригвания. Основата на кратера често е била наводнявана от горещо езеро, докато не бил отводнен за постоянно през 1913 г., така че серните залежи да дъното да могат да се добиват. След 1914 г. се формирали три нови отвора на централния и на западния подкратер, свързани с леки газови и пемзови изригвания. Кратера от 1933 г. се формира по време на мощно изригване; кратера Шумният Нели се формирал преди януари 1947 г.; кратера Големият Джон израства до 50 м. в диаметър при изригване между 1962 и 1965 г.. Изригване на пепел и пара през ноември 1966 г. придружавало формирането на широк 60 м. в диаметър и дълбок 120 м. нов отвор – кратер Гъливер. Отвора Рудолф израстнал след дименето по време на пепелно изригване през 1968 г., за да достигне ширина 45 м. в диаметър и дълбочина 120 м., до 1969 г.. По време на тези изригвания, част от пепелта пада на Северния остров. Две кодини по-късно едно единствено много мощно изригване довело до формирането на кратера от 1971 г.. 
Между 1972 г. и декември 1976 г. не е имало повече изригвания, след което започнала най-голямата и най-дълга поредица изригвания регистрирани на Белия остров и продължила до 1982 г.. Тези изригвания били предизвикани от увеличаване нивото на магмата под вулкана, която достигнала плитчинни нива през 1977 и 1978 г., когато се появили силни подвуканични експлозии и се образувал буен облак от пепел над острова. Кратера от 1978 г. е формиран от мощно рухване на активния отвор. Фина пепел паднала на източния Залив на Изобилието на няколко пъти по време на силно активния период, но тази пепел бързо била премахната от ветровете и дъждовете и не се е запазила. През 1979 – 1980 г., изригванията били по-рядко поради отдръпването на магмата към по-дълбоки нива и понякога дъното на отвора било на повече от 200 м. под морското равнище. Крайният резултат от този активен период било частичното преизравяне не запълнен със седименти праисторически кратер, както и отлаганията на около 100 млн. м3 вулканична пепел на и около острова. Всички индивидуални изригвания през периода 1976 – 1982 г. са оценени като малки ( под 1 млн. м3 ) по световната скала за изригванията. Големите изригвания през 1981 – 1983 г. променили голяма част от пейзажа на острова и рязко намалили териториите на растението Pohutukawa. Появилият се тогава голям кратер понастояще е запълнен от езеро, чието ниво силно варира. 
На 25 януари 1987 г. настъпило необуздано мощно изригване по време на иначе спокоен период. Изригването било неочаквано, но било предождано от земетресение с магнитут 4,5 с епицентър 400 км. северно от острова. Много блокове по 1 м. били изхвърлени на 500 м. от отвора, а 5 сантиметрови пирокластични частици паднали на лодка, отдалечена на 1 км.. Била наблюдавана голяма колона пепел . През 1987 и 1988 г. имало още няколко явления с по-малък магнитуд. Фази на по-малки и по-големи емисии на tephra били наблюдавани, като имало прекъсвания в периода 1986 – 1992 г. . Тази фаза приключила рязко през януари, когато се предполага че част от тръбовидната стена пропаднала, покривайки магмата отдолу. Тази промяна била причинена от сеизмичните процеси, регистрирани на Белия остров до ози момент. През март 2000 г., три малки отвора се появили и започнали да изхвърлят пепел, която покрила острова с фина сива пепел. По време на кратък период на повишена активност сущата година, на 27 юли се появил нов кратер след изригване, покрило острова с кал и скални отломки. След 2002 г. е имало незначителна активност. Температурата на езерото се повишила значително през 2007 г., водейки до повишено изпарение и ниски водни нива. Това мойе и да е предвестник на подновена активност.


Comments